Кристоф беше стигнал дотук в несръчните си опити да реформира немското изкуство, когато през градчето мина трупа френски актьори. Би било по-правилно да се каже тълпа, а не трупа, защото както обикновено това беше сбирщина от бедняци, измъкнати кой знае откъде, и от млади, неизвестни артисти, които с голямо удоволствие се оставят да печелят чрез тях, стига само да могат да играят на сцената. Всички заедно бяха впрегнати в колесницата на една известна възрастна актриса, която правеше турне в Германия, и минавайки през малкия княжески град, даде три представления.

В редакцията на Валдхаус се говореше много за това събитие. Манхайм и приятелите му бяха в течение на литературния и светски живот в Париж или най-малкото имаха такива претенции, че са осведомени. Те си разправяха един другиму клюките, почерпени и разбрани криво-ляво от булевардните вестници, представяха френския дух в Германия. Това беше достатъчно Кристоф да загуби всяко желание да ги опознае по-добре. Манхайм го тормозеше с хвалебствията си за Париж. Беше ходил много пъти там. Част от семейството му живееше в Париж: неговият род беше пръснат из всички страни в Европа и навсякъде беше приел националните особености на съответните страни; към това аврамово племе се числеше един английски баронет, един белгийски сенатор, един френски министър, един депутат от Райхстага и един граф при папата. Всички те, макар единни и тачещи общия корен, от който бяха произлезли, се чувствуваха най-искрено англичани, белгийци, французи, немци или папски верноподаници: защото в гордостта си бяха уверени, че страната, в която се бяха заселили, стои на първо място сред всички други. Манхайм единствен, в страстта си към парадоксите, предпочиташе всички чужди страни. И така, той говореше често за Париж, и то с възторг. Тъй като обаче казваше само чудатости и в желанието си да възхвали французите ги представяше като смахнати, безпътни и кресльовци, които прекарват времето си в гуляи и революции, без да имат когато и да било сериозно отношение към нещо, Кристоф не беше особено привлечен от „упадъчната византийска република отвъд Вогезите“. Съвсем чистосърдечно той си представяше Париж почти като една наивна гравюра, която беше видял в една книга, излязла наскоро в някаква немска библиотека: на преден план дяволът на „Парижката Богородица“, клекнал над покривите на Париж със следния обяснителен надпис:

„Ненаситният вампир, вечната похот, дебне над големия град своята плячка“.

Като добър немец той презираше развратните чужденци и тяхната литература, от която познаваше, кажи-речи, само няколко пикантни водевили — „Орлето“, „Мадам Сан-Жен“ и разни кабаретни песни. Снобизмът на градчето, в което най-явно неспособните да се интересуват от изкуството хора побързаха показно да си запазят места в театъра, го накара нарочно да покаже презрително безразличие към голямата странствуваща комедиантка. Заяви, че не би си мръднал пръста, за да я чуе. Беше му много лесно да удържи на обещанието си, защото местата бяха изключително скъпи и той нямаше възможност да си купи билет.

Репертоарът, с който френската трупа гостуваше в Германия, включваше две-три класически пиеси, но беше съставен главно от глупостите, които представляват парижки артикул за износ в истинския смисъл на думата: няма нищо по международно от посредствеността. Кристоф познаваше „Тоска“ — тя трябваше да бъде първият спектакъл на пътуващата актриса. Беше я чувал в превод, разкрасена от леките превземки, които може да притури една рейнска трупа към френска пиеса. И той се уверяваше сам, смеейки се подигравателно, когато приятелите му тръгнаха за театъра, че е много приятно, дето не е принуден да отиде да чуе още веднъж тази пиеса. Все пак на другия ден слушаше внимателно възторжените отзиви за вечерта и се вбесяваше, че си беше отнел дори правото да им противоречи, като беше отказал да види спектакъла, за който говореха всички.

Втората вечер щеше да бъде представен „Хамлет“ във френски превод. Кристоф никога не пропускаше случай да види пиеса от Шекспир. За него Шекспир, както и Бетховен, беше неизчерпаем източник на Живот. „Хамлет“ му беше особено скъп през периода на метежни съмнения и душевен смут, който наскоро беше преминал. Въпреки опасенията си да не се види отново в това вълшебно огледало, той беше като омаян от него и току се навърташе край театралните афиши, без да си признае, че гори от желание да си купи билет. Беше обаче страшно упорит и след като веднъж бе заявил на всеослушание пред приятелите си, че няма да отиде, не искаше да се откаже от решението си и сигурно щеше да остане у дома си и тази вечер, както предишната, ако точно когато се прибираше печално, случаят не го изправи пред Манхайм.

Манхайм го хвана за ръка и му разказа ужасно ядосан, без да престава да се подиграва, че някаква бабушкера, тяхна роднина, сестра на баща му, внезапно се изтърсила у тях с многобройната си челяд и те били принудени да останат в къщи, за да ги приемат. Опитал се да се измъкне, но баща му не разбирал от шега, щом ставало въпрос за семейна етикеция и за вниманието, което трябвало да се окаже на предците. И тъй като бил принуден да не ядосва баща си, защото възнамерявал да му измъкне известна сума, трябвало да отстъпи и да се откаже от представлението.

— Имате ли билети? — попита Кристоф.

— Разбира се! Чудесна ложа и на всичко отгоре трябва да ги дам на онзи глупак Грюнебаум, съдружника на татко — натам съм се запътил, — за да се перчи с нея той с жена си и дъщеря си, опази пуйка. Весело, няма що!… Мъча се поне да измисля нещо много неприятно, за да им го кажа. Но какво значение има, нали ще получат билетите, макар че биха предпочели банкноти…

Той внезапно се спря, със зинала уста, гледайки Кристоф.

— Ох!… Ето… Ето какво ми трябва!… — И хлъцна от възторг. — В театъра ли отиваш?

— Не.

— Лъжеш. В театъра отиваш. Искам ти една услуга. Не можеш да ми откажеш.

Кристоф недоумяваше.

— Но аз нямам билет!

— Ето ти! — заяви Манхайм победоносно и пъхна насила в ръцете му билета.

— Ти си луд! Ами поръчката на баща ти?

Манхайм се превиваше от смях.

— Ще се пръсне от яд!

Той си изтри очите и заключи:

— Ще го пипна утре сутринта веднага щом стане от леглото, преди да е узнал нещо.

— Не мога да приема, след като зная, че ще му бъде неприятно — заяви Кристоф.

— Ти нямаш нищо общо с това, не знаеш нищо и това не те засяга.

Кристоф разгъна билета.

— А какво ще правя с тази четириместна ложа?

— Каквото искаш. Можеш да спиш вътре, можеш да танцуваш, ако искаш. Заведи жени. Нямаш ли някоя? Ако се нуждаеш, мога да ти заема.

Кристоф върна билета на Манхайм:

— Не, не съм съгласен, вземи си го обратно.

— За нищо на света! — извика Манхайм, като се дръпна назад. — Не мога да те принудя да отидеш, ако ти е досадно, но няма да го взема. Свободен си да го изгориш или пък, добродетелни човече, отнеси го на Грюнебаум. Това вече не е моя работа. Лека нощ!

И той избяга, като остави Кристоф посред улицата с билета в ръка.

Кристоф се чудеше какво да прави. Казваше си, че би било прилично да занесе билета на Грюнебаум, но не беше във възторг от тази идея. Прибра се в къщи, без да е взел решение. А когато се сети да погледне часовника, видя, че има само време да се облече и да отиде в театъра. Би било все пак много глупаво да остави билетът да пропадне. Предложи на майка си да я заведе. Луиза заяви, че предпочита да си легне и той тръгна. Всъщност се радваше като дете. Само му беше неприятно, че ще изпита това удоволствие сам. Но нямаше угризения спрямо татко Манхайм, нито спрямо семейство Грюнебаум, вместо които щеше да използува ложата; по-скоро мислеше за хората, които биха могли да я споделят заедно с него. Представяше си каква ли радост би доставило това на някои млади хора като него и му беше мъчно, че не можеше да им я достави. Мъчеше се да измисли на кой да предложи билета. Впрочем беше вече късно, трябваше да побърза. Когато влизаше в театъра, мина пред затвореното гише на касата, където стоеше надпис, че няма места. Между хората, които се връщаха разочаровани, забеляза младо момиче, което не си отиваше и гледаше със завист влизащите в театъра. Беше облечено много скромно, в черно, не беше високо, с продълговато, нежно лице. В момента дори не си даде сметка дали е хубаво или грозно. Беше само минал край него. Той се спря за миг, обърна се и преди да е размислил, направо каза:

— Не намерихте ли място, госпожице?

Девойката се изчерви и отвърна с чужд акцент:

— Не, господине.

— Имам ложа и се чудя какво да я правя. Искате ли да дойдете с мене?

Тя се изчерви още повече и му благодари, като каза, че не може да приеме. Смутен от отказа й, Кристоф се извини на свой ред, но все пак настоя. Не успя да я убеди, макар и да беше явно, че умира от желание да се съгласи. Той беше много озадачен. Внезапно се реши.

— Вижте, има един начин да уредим всичко. Вземете билета. Аз не държа особено, виждал съм вече пиесата (той се хвалеше). Спектакълът ще ви достави повече удоволствие, отколкото на мене. Вземете, давам ви го от сърце.

Девойката така се трогна от предложението му и от сърдечния начин, по който то беше направено, че почти се просълзи. Тя прошепна признателно, че никога не би приела да лиши самия него от това удоволствие.

— Добре тогава, елате — каза й той усмихнат.

Изглеждаше толкова добър и искрен, че тя се засрами от отказа си и прошепна леко смутена:

— Ще дойда… Благодаря.

Влязоха в ложата. Тя се намираше точно срещу сцената: невъзможно беше да се скрият от любопитните погледи. Излишно е да казваме, че влизането им не мина незабелязано. Кристоф настани девойката отпред, а сам седна малко по-назад, за да не я смущава. Тя седеше изпъната, неподвижна, не смеейки да обърне глава, страшно смутена. Беше й неприятно, че е приела. За да й даде време да се съвземе и тъй като не знаеше за какво да говори с нея, Кристоф се преструваше, че гледа на друга страна. Накъдето и да погледнеше, лесно откриваше, че присъствието му с тази непозната сред блестящата публика в ложите възбужда любопитството и забележките на градчето. Той хвърли разярени погледи към хората, които го гледаха. Вбесяваше се, че продължават да се занимават упорито с него, след като той не се интересува от никого. Не помисляше, че това нескромно любопитство се отнася по-скоро до спътницата му, отколкото до него, и беше много по-оскърбително. За да покаже безразличието си към евентуалните приказки или предположения, той се наведе към съседката си и започна да разговаря с нея. Тя така се подплаши от думите му, беше така нещастна, че трябва да му отговаря, с такава мъка произнасяше само „да“ или „не“, без да посмее да го погледна, че той се смили над стеснителността й и се отдръпна в ъгъла си. За щастие спектакълът започна.

Кристоф не беше прочел афиша и почти не се беше заинтересувал да узнае какво ще играе голямата актриса: той спадаше към наивниците, които отиват на театър, за да видят пиесата, а не актьорите. Не се беше попитал дали прочутата комедиантка ще бъде Офелия или кралицата. Ако си беше задал този въпрос, щеше да се произнесе за кралицата поради възрастта на двете жени. Но никога не би му хрумнало, че тя ще играе Хамлет. Когато видя и чу тембъра й като на механична кукла, известно време остана слисан. Питаше се дали не сънува…

— Но кой? Кой е това? — питаше се полугласно. — Все пак не е.

А когато беше принуден да установи, че „че все пак това“ беше Хамлет, той изпсува; съседката му за щастие не го разбра, защото беше чужденка, но в другата ложа го разбраха отлично и възмутено му изшъткаха да мълчи. Той се оттегли в дъното на ложата, за да проклина на воля. Не можеше да се успокои. Ако беше справедлив, щеше да отдаде заслуженото на елегантната маскировка и на голямото постижение на природата и изкуството, което даваше възможност на тази шестдесетгодишна жена да се покаже в костюм на юноша и даже да изглежда хубава, поне за снизходителните очи. Той ненавиждаше обаче подобни постижения и всичко, което насилва и изопачава природата. Обичаше жената да си бъде жена и мъжът — мъж. (Това днес не се среща често.) Детинското и малко смешно костюмиране на Леонора на Бетховен дори не му беше приятно. Но костюмирането като Хамлет надхвърляше всички въображаеми граници по абсурдност. Да превърнеш този здрав датчанин, пълен и блед, гневен, хитър, жертва на умуванията и на халюцинациите си, в жена, и то дори не в жена: защото жена в ролята на Хамлет ще бъде винаги само чудовище — но да превърнеш Хамлет в евнух или в съмнителен хермафродит… нужен беше наистина целият упадък на епохата, цялата глупост на критиката, за да може тази отвратителна идиотщина да бъде търпяна дори един-единствен ден, без да бъде освиркана!… Гласът на актрисата допринасяше още повече да извади Кристоф от кожата му. Тя имаше пееща и натъртваща дикция, монотонна напевност, която от времето на Шанмеле и Отел-дьо-Бургон като че ли винаги е била скъпа на най-непоетичния народ в света. Кристоф беше така раздразнен, че му идеше да завие като звяр. Беше обърнал гръб на сцената и кривеше лице от гняв, забил нос в дъното на ложата като наказано дете. За щастие съседката му не смееше да погледне към него. Защото, ако го видеше, щеше да го сметне за луд.

Внезапно Кристоф престана да гримасничи. Той млъкна, без да помръдне. Един чуден мелодичен глас, млад женски глас, плътен и нежен, прокънтя миг преди това. Кристоф наостри слух. Докато гласът говореше, той се въртеше заинтригуван на стола си, за да види птичката, която чурулика така. Видя Офелия. Естествено тя нямаше нищо общо с Шекспировата Офелия. Хубаво, едро, здраво и стройно момиче, напомнящо младежка гръцка статуя — Електра или Касандра. Преливаше от жизненост. Въпреки всичките й усилия да се затвори в ролята си, плътта й излъчваше младежка сила и радост, както и всяко нейно движение, жест, поглед на тъмните й очи, които се смееха въпреки волята й. Властта на едно красиво тяло е толкова голяма, че Кристоф, безпощаден малко преди това към изпълнението на ролята на Хамлет, изобщо не съжали, че Офелия никак не отговаря на образа, който той си бе съставил предварително. Без угризения пожертвува представата си на живата актриса. С несъзнателната неискреност на страстните хора той видя дори дълбока правдивост в младежката пламенност, която гореше в това целомъдрено и смущаващо сърце на девица. Очарованието се допълваше главно от магията на гласа — чист, топъл, кадифен: всяка дума звучеше като красив акорд; около сричките танцуваше, обвит сякаш от дъх на мащерка и дива мента, веселият южняшки акцент с игривия си ритъм. Странно видение беше тази Офелия от Арл! Тя носеше със себе си малко от своето златно слънце и своя безумен мистрал.

Забравил спътницата си, Кристоф седна до нея в предната част на ложата и не сваляше очи от красивата актриса, чието име не знаеше. Публиката обаче, които не беше дошла да слуша една неизвестна актриса, не й обръщаше никакво внимание; тя се решаваше да ръкопляска само когато се появяваше женският Хамлет. Кристоф ругаеше и наричаше слушателите: „Магарета!“ уж тихо, но можеха да го чуят на десет крачки.

Едва когато завесата падна преди антракта, той си спомни за своята съседка в ложата. Виждайки я все още много плаха, той си помисли с усмивка колко ли я беше ужасил с чудатото си държане. Не се лъжеше: тази девствена душа, която случаят беше приближил до него за няколко часа, беше почти болезнено сдържана: навярно е била изключително възбудена, за да се осмели да приеме поканата му. Едва приела, беше готова на каквато и да е цена да може да се отскубне, да намери някакъв предлог да избяга. Още по-лошо стана, когато се видя обект на всеобщото любопитство; притеснението й през цялото време нарастваше, докато слушаше зад гърба си — тя не смееше да се обърне — глухите ругатни и ръмжения на своя другар. Очакваше всичко от негова страна, а когато седна до нея, се вледени от ужас. Каква ли чудатост щеше да извърши още? Идеше й да потъне в дън земя. Неволно се отдръпваше от него. Страхуваше се да го докосне.

Всичките й опасения обаче се разсеяха, когато след падането на завесата той й каза добродушно:

— Аз съм много неприятен съсед, нали? Моля за извинение.

Тя го погледна тогава и видя добродушната му усмивка, която малко преди това я беше накарала да се реши да приеме поканата му.

Той добави:

— Не умея да скривам това, което мисля… Но пък и наистина беше прекалено!… Тази жена!… Тази баба!…

Той направи пак отвратена гримаса.

Тя се усмихна и промълви съвсем тихо:

— Хубаво е въпреки всичко!

Той забеляза акцента й и попита:

— Чужденка ли сте?

— Да.

Кристоф хвърли поглед на скромната й рокля.

— Учителка?

Тя се изчерви.

— Да.

— От коя страна?

— Французойка съм.

Той трепна учудено.

— Французойка ли? Никога не бих помислил.

— Защо? — попита тя плахо.

— Вие сте… толкова сериозна!

(Тя си помисли, че в неговата уста това не звучи съвсем като комплимент.)

— Има и такива във Франция — отвърна смутено.

Той погледна честното й личице с изпъкнало чело, малкия прав нос, тънката брадичка, слабите й страни, обградени от кестеняви коси. Не я виждаше: мислеше за красивата актриса. Пак повтори:

— Колко интересно, че сте французойка!… Нима наистина сте от една и съща страна с Офелия? Никога не бих допуснал.

После замълча малко и добави:

— Колко е красива! — без да си даде сметка, че сравнява Офелия със съседката си и сравнението е не особено ласкаво за нея. Девойката почувствува това, но не я доядя на Кристоф, защото и тя споделяше мнението му. Той се опита да получи от нея някои подробности за актрисата, но тя не знаеше нищо. Виждаше се, че съвсем не е в течение на театралния живот.

— Навярно ви е приятно да слушате френски говор?

Мислеше си, че се шегува, а беше отгатнал правилно.

— О! — възкликна тя толкова искрено, че той се изненада. — Толкова хубаво ми става! Просто се задушавам!

Той я погледна по-внимателно този път: тя кършеше леко ръце и имаше потиснат вид. Тутакси обаче си помисли, че може би го оскърбява с думите си и добави:

— О! Извинете, не знам какво говоря.

Той се засмя откровено.

— Не се извинявайте! Имате пълно право. Няма нужда да си французин, за да се задушиш тук. Уф!

Той повдигна рамене и вдъхна дълбоко въздух.

Тя обаче се засрами, че се е доверила много и повече не каза нищо. Впрочем беше забелязала, че от съседните ложи дебнат разговора им. И той забеляза това и се ядоса. Така че прекъснаха разговора си и докато свърши антрактът, той излезе във фоайето. Думите на девойката звучаха в ушите му, но той беше разсеян: Офелия изпълваше мисълта му. Тя окончателно го завладя през следващите действия. А когато красивата актриса стигна до сцената на лудостта, нейният глас намери толкова затрогващи нотки в скръбните песни за любов и смърт, че той силно се развълнува: почувствува, че ще се разреве като теле. Ядосан срещу себе си, защото това му се струваше слабост — той не допускаше един истински музикант да плаче — и защото не искаше да прави зрелища, той излезе бързо от ложата. Кулоарите и фоайето бяха пусти. Във вълнението си той слезе неусетно по стълбите на театъра и излезе навън. Чувствуваше нужда да подиша студения нощен въздух, да повърви с широки крачки из тъмните и полубезлюдни улици. Озова се на брега на един канал, облакъти се на парапета, загледа се в тихата вода, в която играеха отблясъците на уличните фенери. И душата му беше като нея: тъмна и тръпнеща. Не можеше да съзре нищо друго в нея освен една голяма радост, която танцуваше по повърхността. Часовниците прозвъняха. Беше му невъзможно да се върне в театъра, за да чуе края на представлението. Да присъствува на триумфа на Фортенбра? Не, никак не беше изкушен… Чудесен триумф! Кой би завидял на победителя? Кой би желал да бъде на негово място, след като е изпитал до пресита всички дивотии на жестокия и смешен живот? Цялата творба е страшно обвинение против него. Но такава жизнена сила кипи в нея, че тъгата се превръща в радост, а огорчението опиянява…

Кристоф се прибра у дома си, без да се погрижи за непознатото момиче, което беше оставил в ложата си и чието име дори не знаеше.

На другия ден той посети актрисата в малкия треторазреден хотел, където я беше настанил импресариото заедно с другите й колеги, докато голямата актриса беше отседнала в най-хубавия хотел на града. Въведоха го в малък, зле поддържан салон, където върху отвореното пиано се търкаляха остатъци от закуската, фуркети за коса и скъсани и замърсени нотни листове. В съседната стая Офелия пееше с пълно гърло като малко дете, просто заради удоволствието да вдига шум. Тя прекъсна пеенето си за миг, когато й съобщиха за посещението, и попита весело, без да се бои, че ще я чуят от другата страна на стената:

— Какво иска този господин? Как се казва?… Кристоф… Кристоф чий?… Кристоф Крафт?… Ама че име!

Тя го повтори два-три пъти, като произнасяше страшно натъртено „р“.

— Звучи ми като ругатня… — И тя изрече една ругатня на немски. — Млад ли е или стар?… Миличък?… Добре, идвам.

И пак се разпя:

„Няма нищо по-сладко от моята любов!…“

Междувременно тя тършуваше из стаята и проклинаше някаква кокалена шнола, която не можеше да намери в бъркотията. Загуби търпение и започна да ръмжи недоволно като лъвица. Макар и да не я виждаше, Кристоф следеше мислено всичките й жестове зад стената и се смееше безгласно. Най-сетне чу, че стъпките се приближават, вратата се отвори буйно и Офелия се появи.

Беше полуоблечена, по пеньоар, с голи ръце изпод широките ръкави, невчесана, с нападали над очите и страните букли. Хубавите й кафяви очи се смееха, устата й се смееше, бузите й се смееха, една сладка трапчинка по средата на брадичката й се смееше също. Тя едва-едва се извини, че се явява така с плътния си напевен глас. Знаеше, че няма за какво да се извинява, защото той можеше да й бъде само признателен за това. Мислеше, че е журналист, дошъл за интервю. Вместо да се разочарова, когато й каза, че идва просто да й се възхити, тя остана очарована. Беше добра девойка, сърдечна, щастлива, че се харесва, и не го криеше: страшно се радваше на посещението на Кристоф и на възторга му — още не беше разгалена от комплименти. Беше толкова естествена в движенията и цялото си държане, дори в дребното си тщеславие и наивното желание да му се поправи, че той не изпита нито за миг притеснение. И двамата мигновено се почувствуваха като стари приятели. Той знаеше малко френски, тя — няколко немски думи: само след час си бяха поверили всички тайни. През ум не й минаваше да го отпрати. Веселата, жизнена, будна и емоционална южнячка би умряла от скука сред тъпите си колеги в страна, чийто език не знаеше, без вродената си възторженост, затова сега беше предоволна, че има с кого да побъбри. Колкото до Кристоф, за него беше неоценимо благо, че срещна сред тесногръдите и лицемерни еснафи, които го обграждаха, тази волна дъщеря на Юга, преливаща от жизнерадостта на народа. Още не познаваше измамливостта на подобни натури, които за разлика от немците не таят в ума и сърцето си нищо повече от това, което проявяват, и често са съвсем посредствени. Но тя беше поне млада, живееше и говореше откровено и без преструвки каквото мислеше; изказваше свободно мнението си по свеж и нов начин. Край нея сякаш духаше мистрал и помиташе мъглите. Беше много надарена. Без култура и без задълбочаване тя възприемаше веднага, с цялото си сърце, и то до такава степен, че искрено се вълнуваше, добрите и красиви произведения. Миг след това избухваше в смях. Кокетна беше естествено и мяташе дяволити погледи, излагаше на показ голите си ръце и шия. Щеше й се да завърти главата на Кристоф просто така, без задна мисъл. Всяка пресметливост й беше чужда и дори предпочиташе да се посмее, да побъбри весело, да се държи момчешки, като добър другар, без принуда и без превземка. Разказа му задкулисния живот в театъра, дребните несгоди, глупавата мнителност на колегите си, интригите на Жезабел — тя наричаше така примадоната, — която внимателно следяла да не би тя да блесне. Той й се оплака от немците: тя плесна с ръце и се съгласи напълно с него. Беше впрочем добросърдечна и не искаше да каже нищо лошо за никого, това обаче не й пречеше да злослови. И макар и да се упрекваше искрено за лошотията си, когато се подиграваше с някого, в нея имаше дълбоко вкоренено чувство за хумор и дарба за реалистично наблюдение, свойствена на южняците: тя не можеше да устои и живо скицираше портрети. Смееше се весело с безкръвните си устни, които разкриваха зъби на младо куче. А очите й с тъмни кръгове блестяха на възбледото й лице, обезцветено от грима.

Внезапно забелязаха, че бъбрят повече от час. Кристоф предложи на Корин — така я наричаха в театъра — да дойде да я вземе следобеда, за да я разведе из града. Предложението я очарова и те си определиха среща веднага следобед.

В уречения час той беше там. Корин седеше в малкия салон и държеше тетрадка, от която четеше на глас. Посрещна го със засмени очи, без да престане да чете, докато завърши фразата. После му кимна да седне на канапето до нея.

— Седнете тук и не говорете, преговарям ролята си. Ще трае още четвърт час.

Тя следеше ръкописа с върха на пръста си, четейки много бързо и наслуки като малко момиче, което няма време. Той й предложи да я изпита. Тя му даде тетрадката и стана, за да репетира. Запъваше се, повтаряше по няколко пъти края на предното изречение, преди да се впусне в следващото, клатеше глава, докато учеше ролята си, фуркетите й изпопадаха по стаята. Когато някоя непокорна дума отказваше да се набие в паметта й, тя губеше търпение като невъзпитано дете. Понякога й се изплъзваха смешни ругатни или даже псувня, някоя мръсна дума, с която се обръщаше към себе си. Кристоф се изненада от тази смесица на талант и детинщина. Тя намираше правилната и вълнуваща интонация, но точно посред тирадата, в която уж влагаше цялото си сърце, й се случваше да произнесе думи, нямащи никакъв смисъл. Казваше урока си като папагалче, без да се грижи какво означава: и се получаваха странни недомислици. Тя не се трогваше. Забележеше ли ги, се превиваше от смях. Накрая й омръзна. „Край!“ — и изтръгна тетрадката от ръцете му, захвърли я в един ъгъл на стаята и каза:

— Почивка! Часът удари!… Хайде на разходка!

Малко неспокоен за ролята й, той я попита, защото имаше угризения:

— Сигурна ли сте, че я знаете?

Тя отвърна уверено:

— Естествено. Пък и за какво иначе е нужен суфльорът?

Мина в стаята си, за да си сложи шапката. Докато я чакаше, Кристоф седна пред пианото и удари няколко последователни акорда. Тя извика от другата стая:

— О! Какво е това? Посвирете още малко! Колко е хубаво!

Тя дотича, като килна шапката на главата си. Той продължи. Когато свърши, Корин го замоли да свири още. Тя възкликваше мило и сладко от възторг, както е обичайно за французойките и както те превъзнасят щедро било „Тристан“, било чаша шоколад. Кристоф се смееше: това го развличаше след преувеличените, превзети и шумни възклицания на немците. Две противоположни крайности: едната превръщаше планината в дребно украшение, другата — дребното украшение в планина. И едната беше също толкова смешна, както и другата, но крайността, в която изпадаше Корин, му беше по-приятна, защото му беше мила устата, от която излизаше. Корин пожела да узнае какво свири и когато разбра, че е негова композиция, изказа високо възторга си. Той й беше казал по време на сутрешния им разговор, че е композитор, но тя не беше обърнала никакво внимание. Сега седна до него и настоя да й изсвири всичко, каквото беше композирал. Разходката беше забравена. Това не беше само любезност от нейна страна: тя обожаваше музиката и имаше прекрасен усет, който допълваше недостатъчното й образование. Кристоф отначало не се отнесе сериозно и й изсвири най-достъпните си мелодии. Когато обаче случайно стигна до една страница, на която държеше повече, той видя, че и тя, без да й каже нищо, предпочете именно нея. И изпита радостна изненада. С наивното удивление, свойствено на немците, когато срещнат някой французин, добър музикант, той й каза:

— Интересно. Какъв хубав вкус имате! Никога не бих предположил…

Корин му се изсмя в лицето.

От този миг той нарочно избираше все по-трудно и по-трудно разбираеми творби, за да види докъде ще го следва тя. И когато след една съвсем оригинална мелодия, в която Кристоф едва не се бе усъмнил, защото нито веднъж не беше успял да накара да я оценят в Германия, Корин го помоли да я изсвири още веднъж и като стана, започна да пее нотите по памет, почти без да сбърка, удивлението му нямаше граници. Той се обърна към нея и я улови възторжено за ръцете.

— Вие сте родена музикантка! — извика той.

Тя се засмя и му обясни, че дебютирала като певица в една провинциална опера, но някакъв импресарио, който обикалял страната, видял склонността й към пиесите в стихове и я насочил към тях. Той възкликна:

— Колко жалко!

— Защо? — учуди се тя. — И поезията е музика.

Тя го накара да й обясни смисъла на песента. Той й казваше немските думи, тя ги повтаряше с лекота, подражавайки дори присвиванията на устата и очите му, докато ги произнасяше. Когато после трябваше да ги изпее по памет, допускаше смешни грешки. А когато не си спомняше нещо, измисляше думи с гърлени, странни звуци, над които и двамата се смееха. Тя не се насищаше да го кара да свири, както той не се насищаше да свири за нея и да слуша красивия й глас, който не познаваше хитрините на занаята: тя пееше с цяло гърло, като малко момиче, и гласът й беше необяснимо крехък и затрогващ. Корин му казваше искрено какво мисли за композициите му. Макар и да не можеше да обясни защо някоя пиеса й харесва или не, преценките й бяха винаги разумни. Странно нещо: не й допадаха точно най-класическите и най-ценените в Германия страници; казваше по някой комплимент от любезност, но личеше, че те не й казват нищо. По липса на култура не можеше да изпита насладата, която несъзнателно доставя на любителите и дори на музикантите чутата вече творба; тази наслада ги подтиква често да възпроизвеждат неволно или да харесват в някоя нова творба форми и формули, които вече са харесали в по-стари творби. Тя нямаше и немската склонност към сантиментални мелодии или поне нейната сантименталност беше от друго естество, той още не познаваше недостатъците й. Съвсем не се възторгваше от блудкавите, лигави пасажи, предпочитани в Германия. Съвсем не обърна внимание на най-слабата му Lieder — композиция, която му идеше да унищожи, защото приятелите му говореха само за нея, щастливи, че могат да му направят комплимент за нещо. Драматичният усет на Корин я караше да предпочита творби, които обрисуваха правдиво някоя точна определена страст: същите творби, които ценеше най-много и самият той. Тя обаче упорито проявяваше антипатията си към някои груби съзвучия, които като че ли бяха присъщи на Кристоф. Като че ли се сблъскваше с тях, спираше се и питаше „дали действително е така“. Когато той потвърждаваше, тя се решаваше да прекрачи препятствието, но правеше малка гримаса, която не се изплъзваше на Кристоф. Често даже предпочиташе да прескочи такта. Тогава той го изсвирваше повторно на пианото.

— Не ви ли харесва това?

Тя сбърчваше носле.

— Фалшиво е.

— Ни най-малко — отвръщаше той смеешком. — Правилно е. Размислете малко какво изразява. Не е ли вярно тук? — И й посочваше сърцето си.

Тя обаче поклащаше глава.

— Може би, но е фалшиво тук. — И тя дръпваше ухото си.

Тя се изненадваше също неприятно от големите скокове при немското мелодекламиране.

— Защо говори така силно? Нали е сам? Не се ли страхувате, че съседите ще го чуят? Като че ли… Извинете, нали няма да ми се разсърдите? Като че ли вика на някой кораб.

Кристоф не се сърдеше; смееше се от сърце и признаваше, че в думите й има нещо вярно. Забележките й го забавляваха. Никой още не ги беше изказвал пред него. Решиха единодушно, че мелодекламацията най-често деформира естествената реч като увеличително стъкло. Корин помоли Кристоф да напише за нея музиката на една пиеса, в която тя да говори при акомпанимента на оркестъра, като само от време на време изпява по някоя фраза. Тази идея го запали въпреки трудностите на сценичната реализация, защото му се струваше, че с музикалността и гласа си Корин ще ги преодолее. Започнаха да кроят планове за бъдещето.

Беше вече почти пет часът, когато се сетиха да излязат. През този сезон бързо се свечерява. Не можеше и дума да става за разходка. Вечерта Корин имаше репетиция в театъра. Никой не биваше да присъствува. Тя го накара да й обещае, че пак ще дойде да я вземе на следващия ден, за да направят проектираната разходка.

На следващия ден едва не се повтори същата сцена. Той завари Корин пред огледалото, кацнала на високата табуретка: пробваше някаква перука. Там беше гардеробиерката и един фризьор от града: тя му обясняваше да вдигне по-високо една букла. Докато се гледаше в огледалото, тя гледаше и Кристоф, който се усмихваше зад гърба й. Фризьорът си отиде с перуката и тя се обърна весело към Кристоф.

— Добър ден, приятелю!

Подаде му бузата си за целувка. Той не очакваше подобна близост, но, разбира се, не пропусна случая да се възползува. Корин не отдаваше толкова значение на това благоволение: за нея то беше равносилно на добър ден.

— О, колко съм доволна! — възкликна тя. — Ще бъда както трябва тази вечер (имаше предвид перуката си)! Така се бях отчаяла! Ако бяхте дошли тази сутрин, щяхте да ме заварите най-нещастната жена на света.

Той я попита защо.

Защото парижкият перукер сбъркал кутиите й и сложил перука, която не отговаряла на ролята й.

— Съвсем плоска, с падащи право надолу коси. Като я видях, плаках, плаках като разкаяната Магдалена. Нали така беше, мадам Дезире?

— Когато влязох — потвърди гардеробиерката, — мадам ме уплаши. Мадам беше съвсем бяла. Мадам беше като мъртва.

Кристоф се засмя. Корин го видя в огледалото.

— Нима това ви разсмива, безсърдечнико? — възкликна тя възмутено и също се разсмя.

Той я попита как е минала репетицията вечерта.

Всичко минало много добре, само че тя би искала да се скъсят повече чуждите роли, без да пипнат нейната… Те разговаряха толкова приятно, че част от следобеда мина. Тя се облече бавно. Нарочно се допитваше до Кристоф за тоалетите си. Кристоф й направи комплимент за елегантността й и й каза чистосърдечно на своя френско-немски жаргон, че никога не е виждал „по-сладострастна“ жена. Тя най-напред го погледна озадачена, после избухна в смях.

— Какво казах? — попита той. — Не се ли казва така?

— Да! Да! — извика тя, превивайки се от смях. — Точно така се казва!

Най-сетне излязоха. Нейният ярък тоалет и шумният й говор привличаха вниманието. Тя гледаше всичко с подигравателните си очи на французойка и пет пари не даваше какво ще си помислят. Избухваше в смях пред модните витрини или пред магазините за илюстровани пощенски картички, на които се виждаха безредно ту сантиментални, ту комични и цинични сцени — проститутките в града, императорското семейство, императорът червен сюртук, императорът със зелен сюртук, императорът като морски вълк, хванал кормилото на кораба „Германия“, готов да предизвика дори небето. Тя прихваше пред някой сервиз за ядене, украсен с бюста на Вагнер, или пред витрините на фризьорите, в които царуваше восъчна глава на мъж. Доста неприлично се смееше пред патриотичния паметник на стария император в пътно пардесю и заострена каска, заобиколен от Прусия, немските държави и голия гений на войната. Улавяше мимоходом всичко смешно във физиономиите на хората, в походката или начина им на говорене. Жертвите й не можеха да се излъжат, щом зърнеха подигравателния й поглед, дебнещ недостатъците им. Подражателният й инстинкт я караше даже понякога, без да се замисли, да повтори техните грозни или намръщени гримаси. Издуваше устни, за да повтори откъслечни фрази или думи, които беше уловила бегло, ако й прозвучаха смешно. Той се смееше от все сърце, без ни най-малко да се смущава от дързостите й. Защото сам си позволяваше същото. За щастие нямаше да загуби и без това загубеното си добро име, иначе подобна разходка можеше да го провали завинаги.

Посетиха катедралата. Корин пожела да се изкачи до върха на камбанарията въпреки високите си токове и прекалено дългата рокля, която метеше стъпалата, и най-сетне се закачи на един ъгъл на стълбата. Тя не се трогна, дръпна смело плата, който изпука, и продължи да се катери, като запретна весело поли. Малко остана да бие камбаната. От кулите задекламира Юго — Кристоф не разбра нищо, — после запя френска народна песен. Накрая завика като ходжа. Здрачаваше се. Слязоха отново в църквата; тъмни сенки пълзяха по исполинските стени, на чиито чела светеха вълшебните зеници на стъклописите. Кристоф съзря коленичила встрани девойката, която беше с него в ложата на представлението на „Хамлет“. Тя беше така погълната в молитвата си, че не го забеляза: изражението й беше болезнено и напрегнато и му направи силно впечатление. Искаше да й каже няколко думи, да я поздрави поне, но Корин го повлече вихрено.

Разделиха се малко след това. Тя трябваше да се приготви за представлението, което започваше рано според обичая в Германия. Едва се беше прибрал и някой позвъни на вратата и му предаде следното писъмце от Корин:

Късмет! Жезабел е болна! Отпуска! Да живее! Приятелю! Елате! Ще си хапнем заедно!

Приятелката Коринет

P.S. Донесете много музика!…

Не можа да разбере веднага. Когато разбра, беше не по-малко доволен от Корин и отиде в хотела й. Опасяваше се да не би да намери цялата трупа, събрана на вечеря, но не видя никого. Самата Корин беше изчезнала. Накрая дочу шумния й засмян глас чак в дъното на къщата. Тръгна да я търси и я намери в кухнята. Беше си наумила да приготви някакво ядене по свой начин, едно от ония южняшки яденета, чието пищно ухание изпълва цял квартал и би съживило и камъните. Тя беше в най-добри отношения с дебелата собственичка на хотела и двете разговаряха на някакъв ужасен жаргон, смесица от френски, немски и негърски, който не приличаше на никой език. Смееха се от сърце, като взаимно си предлагаха да вкусят от гозбите си. Появяването на Кристоф увеличи врявата. Опитаха се да го изгонят, но той се отбраняваше и също успя да вкуси от прословутото ядене. Сгърчи малко лице, а тя го нарече див тевтонец и заяви, че не си заслужава да се труди толкова заради него.

Качиха се заедно в малкия салон, където масата беше готова. Имаше само два прибора — за него и за Корин. Той неволно попита къде са другарите й. Корин махна безразлично с ръка.

— Не зная.

— Нима не вечеряте заедно?

— Никога! Не ни ли стига, че се виждаме в театъра!… И таз добра! Трябваше да се срещаме и на масата!

Това беше така различно от немските привички, че Кристоф остана учуден и очарован.

— А пък аз си въобразявах, че вие сте общителен народ.

— Защо не? Нима аз не съм общителна?

— Общителен, ще рече, да живееш заедно с обществото. Трябва да ни видите нас! Мъже, жени, деца, всеки е член на разни дружества от деня на раждането до смъртта си. Всичко се прави дружно. Ядем, пеем, мислим заедно с другите членове на обществото. Ако те кихнат, кихаме и ние. Не можеш да изпиеш нито една халба бира, ако не я изпиеш заедно с другите.

— Трябва да е много весело! — забеляза тя. — Защо не и от една и съща чаша?

— Нима това не е братско?

— Стига с това братско! Нямам нищо против да съм „брат“ на хората, които ми харесват, но не и на другите… Пфу! Та това не е общество, а мравуняк!

— Отсъдете сама тогава колко добре се чувствувам тука, след като мисля като вас!

— Че елате при нас!

И той го искаше. Разпита я за Париж и французите. Ти му даде известни сведения, които не бяха съвсем точни. Към южняшките й хвалби се прибави и инстинктивното й желание да заслепи събеседника си. Ако вярваше на думите й, в Париж всички били свободни. И тъй като в Париж всички били умни, всеки използувал свободата си, без никой да злоупотребява с нея. Всеки правел каквото му се нрави: мислел, вярвал, обичал или не обичал каквото си иска: никой не можел да му каже нищо. Там не можело да се срещнат хора, които се намесват в убежденията на другите, които шпионират хорските съвести, управляват чуждите мисли. Там политиците не се месели в литературата и изкуството и не раздавали кръстовете, длъжностите и парите само на приятели и клиенти. Там репутацията и успехът не зависели от разни клики, там журналистите не били продажни, писателите не били раболепни. Там критиката не задушавала неизвестните таланти и не славословела само признатите гении. Там не успехът — успех на каква да е цена — оправдавал всички средства и осигурявал възхищението на публиката. Кротки, сърдечни и любезни нрави. Никаква злост в отношенията. Никакво злословие. Всеки бил готов да подпомогне другия. Всеки талантлив новодошъл бил сигурен, че ще срещне протегнати към себе си ръце и изравнен пред себе си път. Чистата любов към красивото изпълвала рицарските безкористни души на французите. Единственият им недостатък бил техният идеализъм, благодарение на него, въпреки общопризнатото им остроумие, те били жертва на другите народи.

Кристоф слушаше удивен. Имаше наистина на какво да се чуди. Самата Корин се чудеше, слушайки думите си. Тя беше забравила какво е казала на Кристоф предната вечер за трудностите на живота си, а и той също не си спомняше вече.

Между това Корин не държеше само да накара немците да обикнат нейното отечество: тя държеше също така да се влюбват в нея. Вечер без флирт би й се сторила суха и едва ли не смешна. Тя не пестеше закачките си с Кристоф, но те бяха напразни: той дори не ги забелязваше. Кристоф не знаеше какво значи да се флиртува. Той или беше влюбен, или не. Когато не беше влюбен, беше на хиляди левги от мисълта за любов. Изпитваше живо приятелство към Корин, поддаваше се на обаянието на този южняшки темперамент, така нов за него, на сърдечното й мило държане, на хубавото й настроение, на будния й волен ум: всичко това представляваше несъмнено много повече от необходимото, за да е влюбен, но „Купидон каца, където му се ще“, и не беше кацнал тук. А да играе на любов, когато не изпитва любов, и през ум не би му минала подобна мисъл.

Неговата студенина забавляваше Корин. Седнала до него пред пианото, докато той свиреше композициите, които беше донесъл, тя беше обгърнала с голата си ръка шията му и за да следи текста, се навеждаше над клавишите, като почти допираше бузата си до лицето му. Той чувствуваше миглите й и виждаше съвсем близо до себе си подигравателното й око, приятното живо личице и лекия мъх на повдигнатата й устна, която чакаше усмихната. Тя чакаше. Кристоф не разбра поканата. Корин му пречеше да свири: той мислеше само за това. Без да съзнава, се отдалечи от нея и отмести стола си. Когато, само след миг, се обърна към Корин, за да й каже нещо, видя, че тя умира от желание да се изсмее: трапчинката на бузата й играеше, тя стискаше устни и явно се силеше да не избухне в смях.

— Но какво ви стана? — попита той учуден.

Тя го погледна и прихна.

Кристоф недоумяваше.

— Но защо се смеете? Нима казах нещо смешно?

Колкото по-настойчиво я питаше, толкова по-неудържим ставаше смехът й. Когато привидно стихваше, достатъчно беше да погледне слисаното му лице и пак се заливаше от смях. Тя стана, изтича към канапето в другия край на стаята и зарови лице във възглавниците, за да се посмее на воля. Цялото й тяло се тресеше. И той се зарази от смеха й, приближи се до нея и я потупа по гърба. Когато се насмя до насита, тя повдигна глава, избърса насълзените си очи и му протегна двете си ръце.

— Какво прекрасно момче сте вие!

— Не по-лошо от което и да е друго.

Докато му държеше ръцете, пак се тресеше сегиз-тогиз от леки пристъпи на смях.

— Не е сериозна французойката, нали? — Тя произнесе „французинката“.

— Вие се подигравате с мене — каза той развеселен.

Тя го погледна разнежена, разтърси силно ръцете му и каза:

— Приятели ли сме?

— Приятели — отвърна той и също стисна ръцете й.

— Ще си мисли ли той за Коринет, когато тя няма да бъде вече тука? Няма ли да го е яд на французинката, загдето не е сериозна?

— Ами тя няма ли да си спомня с яд дивия тевтонец, загдето е толкова глупав?

— Затова го обича… Ще дойде ли да я види в Париж?

— Обещано… А тя ще ми пише ли?

— Заклевам се!… Кажете и вие: заклевам се.

— Заклевам се.

— Не, не така. Трябва да протегнете ръка.

И тя се закле тържествено, както в „Клетвата на Хорациите“. Накара го да й обещае, че ще напише една мелодрама за нея, ще я преведат на френски и тя ще я играе в Париж. Заминаваше на следния ден с трупата си. Той обеща да я види след два дни във Франкфурт, където щяха да дадат едно представление. Побъбриха още малко двамата. Корин подари на Кристоф една своя снимка, на която беше почти гола до кръста. Разделиха се весело, целувайки се като брат и сестра. Всъщност, откакто Корин разбра, че Кристоф има най-хубави чувства към нея, но не е влюбен, и тя започна да го обича като добър другар, без да изпитва любовно влечение към него.

Нищо не смути съня нито на единия, нито на другия. Не можа да се сбогува с нея на другия ден, защото по същото време беше зает с репетиция. Но успя да се освободи, както й беше обещал, за да отиде във Франкфурт. Беше на два-три часа път с влака. Корин малко вярваше в обещанието му, но той го беше дал съвсем сериозно. И в часа на представлението той се оказа там. Когато през антракта потропа на гримьорната й, където тя се обличаше, девойката възкликна радостно от изненада и се хвърли на шията му с обичайната си възторженост. Тя чу беше искрено признателна, загдето е дошъл. За негово нещастие обаче в този град тя беше много по-ухажвана от богати и умни евреи, които умееха да ценят настоящата й хубост и бъдещия й успех. Непрекъснато се тропаше на вратата й, тя се открехваше и в процепа се подаваше тежко лице с еврейски очи, което казваше блудкави комплименти с неприятен акцент. Корин естествено кокетираше с тези посетители. А сетне със същия превзет и предизвикателен тон разговаряше с Кристоф, който се дразнеше. Впрочем спокойната липса на свян, с която тя се занимаваше пред него с тоалета си, не му беше никак приятна, а гримът и кремовете, които размазваше по ръцете, шията и лицето си, му вдъхваха дълбоко отвращение. Едва не си тръгна, без да дочака края на представлението. Но когато се сбогуваше с нея, като й се извиняваше, че няма да може да присъствува на вечерята, която щеше да бъде дадена след спектакъла, тя така сърдечно и мило се натъжи, че той отмени решението си. Корин помоли да й донесат разписанието на влаковете, за да му докаже, че може и трябва да остане поне още един час с нея. Всъщност той чакаше само това и отиде на вечерята. Съумя дори да скрие отчасти досадата си от глупостите, които дрънкаха там, и раздразнението си от закачките, с които Корин щедро отрупваше кого ли не. Невъзможно беше да й се сърди. Тя беше добро момиче, без морални принципи, ленива, чувствена, влюбена в насладата, кокетна като дете, но същевременно толкова честна, добросърдечна, с толкова спонтанни и здрави недостатъци, че можеше да ги наблюдава само с усмивка и дори със симпатия. Седнал срещу нея, Кристоф гледаше, докато тя говореше, хубавите й лъчезарни очи, възтежката й челюст, италианската усмивка, тази усмивка, в която бяха примесени добросърдечие, изтънченост и лакомия: виждаше я по-ясно, отколкото досега. Някои нейни черти му напомняха Ада: жестовете, погледите, похотливите, малко просташки номера — вечната жена. Но той харесваше в нея южняшката природа, щедрата природа, която не скъпи даровете си, не фабрикува салонни хубавици и книжни умове, а хармонични същества, чиито дух и тяло са създадени да разцъфнат на слънце и въздух. Когато той си тръгна, стана от масата, за да се сбогува с него настрана от другите. Пак се целунаха и повториха обещанията си да си пишат и да се срещнат.

Той взе последния влак, за да се прибере. На една междинна станция влакът, който идваше от противоположната страна, чакаше. Точно във вагона, спрял срещу неговия, Кристоф зърна младата французойка, която беше с него на представлението на „Хамлет“. И тя го видя и го позна. Еднакво се изненадаха и двамата. Поздравиха се безмълвно и застинаха неподвижно, без да смеят да се погледнат. Но той беше успял да забележи, че на главата й имаше малко шапче за път, а до нея — стар куфар. Не му мина през ум, че напуска страната. Помисли си, че заминава за няколко дни. Не знаеше дали да я заговори: поколеба се; подготви мислено какво би желал да й каже и тъкмо се канеше да свали стъклото на прозореца, за да й отправи няколко думи, влакът изсвири: той се отказа да говори с нея. Минаха няколко секунди, преди влакът да тръгне. Те се погледнаха право в очите. Сами в купетата си, опрели лица до стъклото на прозореца, те потапяха погледите си един в друг през нощта, която ги обкръжаваше. Два прозореца ги разделяха. Ако бяха протегнали ръце навън, може би пръстите им щяха да се докоснат. Толкова близо. Толкова далече. Вагоните тежко се размърдаха. Тя продължаваше да го гледа, без да се стеснява сега, когато се разделяха. Бяха така погълнати от това взаимно съзерцание, че дори не се сетиха да си кимнат за последен път. Тя бавно се отдалечаваше и постепенно изчезна от очите му. Влакът, който я отнасяше, потъна в нощта. Като два блуждаещи свята бяха минали за миг близо един до друг в безкрайния простор, а сега се отдалечаваха, може би завинаги.

Когато тя изчезна, той почувствува каква голяма празнота беше издълбал в него този непознат поглед. Не можа да си обясни защо. Но празнотата зееше в него. С полузатворени клепачи, дремещ, облегнат в ъгъла на вагона, той усещаше върху очите си допира с тези очи и всичките му други мисли мълчаха, за да може да го почувствува по-осезателно. Образът на Корин трепкаше извън сърцето му като мухичка, която пърха с криле отвъд стъклата; той не го пущаше да влезе.

Намери го отново, когато излезе от вагона и студеният нощен въздух и бързият ход из заспалите улици на градчето го изтръгнаха от унеса му. Той си спомни, усмихвайки се, милата актриса със смесица от удоволствие и раздразнение в зависимост от това дали си спомняше сърдечното й държане или просташкото й кокетство.

— Ама че дяволи са тия французи! — мърмореше си той, като се смееше тихичко, докато се събличаше безшумно, за да не събуди майка си, която спеше до него.

Спомни си думите, които беше чул преди няколко вечери в ложата: „Има и други.“

Още при първата му среща с Франция тя му постави загадката на двойствената си природа. Както всички немци обаче, и той не се погрижи да я разреши. Повтори само спокойно, мислейки за девойката във вагона: „Не прилича на французойка.“

Като че ли един немец имаше право да определи какво е френско и какво не.

Французойка или не, тя занимаваше мисълта му, защото той се събуди посред нощ със свито сърце: внезапно си спомни за куфара, поставен на пейката до младото момиче, и тутакси му мина през ум, че тя изобщо си е заминала. Всъщност тази мисъл трябваше да му хрумне още в първия миг, но не беше се сетил за това. Почувствува неопределена печал. Повдигна рамене в леглото.

„Какво от това? Никак не ме интересува.“

И пак заспа.

Но на другия ден първият човек, когото срещна, като излезе от къщи, беше Манхайм, той го нарече „Блюхер“ и го попита дали не е решил да завладее цяла Франция. От този жив вестник той узна, че историята с ложата е имала много по-голям успех, отколкото се е надявал Манхайм.

— Благодарение на тебе! Благодарение на тебе! — викаше Манхайм. — Ти си велик човек! Аз съм нищо пред тебе.

— Но какво съм направил?

— Прекрасен си — поде Манхайм. — Завиждам ти. Да отмъкнеш ложата под носа на Грюнебаум и да поканиш вместо тях учителката по френски на децата им, наистина това е връх, не бих могъл да измисля по-хубав номер!

— Нима тя е била учителка в дома на Грюнебаум? — попита Кристоф смаян.

— Да, преструвай се, че не знаеш, прави се на наивен, това е и моят съвет!… Тате не може да се успокои. Семейство Грюнебаум ще се пръснат от яд!… Впрочем те не закъсняха да си отмъстят и изгониха момиченцето.

— Как? Те са я изгонили? Изгонили заради мене? — извика Кристоф.

— Нима не знаеше? Тя не ти ли каза?

Кристоф беше отчаян.

— Не се тревожи, драги — каза Манхайм. — Това няма значение. Пък и можеше да се очаква, че в деня, когато Грюнебаум узнаят случайно, че…

— Че какво? — извика Кристоф. — Какво да узнаят!

— Че е твоя любовница, дявол взел те!

— Но аз дори не я познавам, не зная коя е.

Манхайм се усмихна многозначително, като че ли искаше да каже: „За много глупав ме мислиш.“

Кристоф се разсърди, настоя Манхайм да му направи честта да повярва на думите му. Манхайм заяви:

— В такъв случай е още по-смешно.

Кристоф се вълнуваше, казваше, че ще отиде при Грюнебаум, ще им обясни всичко, ще оправдае момичето. Манхайм го разубеди:

— Каквото и да им кажеш, само ще ги убеди в противното. Освен това вече е много късно. Девойката е далече.

Смъртно разтревожен, Кристоф се опита да намери следите на младата французойка. Искаше да й пише, да й се извини. Никой обаче не знаеше нищо за нея. Грюнебаум, към които се обърна, не му дадоха никакви обяснения: самите те не знаеха къде е отишла, а и не се интересуваха от това. Мисълта за злото, което беше причинил, искайки уж да стори добро, го терзаеше: това беше едно постоянно угризение. Към него се прибавяше загадъчното привличане, което се излъчваше безмълвно от двете изчезнали очи. Привличане и угризение като че ли се заличиха под вълната на новите дни и мисли: но те останаха неясно в дъното на душата му. Кристоф не можеше да забрави своята жертва, както я наричаше в себе си. Заклел се беше да я намери. Знаеше колко слаби изгледи има да я срещне отново и същевременно беше сигурен, че пак ще я види.

Колкото до Корин, тя нито веднъж не отговори на писмата, които той й писа. Три месеца след това обаче, когато не очакваше вече нищо, получи от нея телеграма с четиридесет думи, в която, вдетинена на воля, тя го наричаше с гальовни интимни имена и го питаше дали „все още се обичат“. После, след ново мълчание от почти една година, се получи кратко писъмце, надраскано с нейния едър и крив детски почерк — макар и да се опитваше да изглежда истинска дама, — няколко топли и забавни думи. С това кореспонденцията й се приключи. Тя не го забравяше, но нямаше време за губене с него.

Все още под обаянието на Корин и изпълнен с мислите, които бяха разменили за изкуството, Кристоф реши да напише музиката за една пиеса, в която Корин да играе и да изпее няколко арии — един вид поетическа мелодрама. Този вид изкуство, някога ценено в Германия, обичано страстно от Моцарт, по което се бяха увличали Вебер, Менделсон, Шуман и всички големи класици, нямаше вече такъв успех след тържеството на вагнеризма, който претендираше, че е намерил окончателната формула за театъра и музиката. Славните педантични вагнерианци не се задоволяваха само със забраната на всяка нова мелодрама, но се стараеха да стъкмят по техен вкус старите мелодрами и оперети; заличаваха грижливо всяка следа от нормални диалози и пишеха посвоему речитативи за Моцарт, Бетховен или Вебер. Бяха убедени, че оказват услуга на доброто име на големите композитори и че допълват мисълта им, полагайки почтително върху шедьоврите им своите нелепости.

Кристоф, станал след критиките на Корин по-чувствителен към тежката, често грозна Вагнерова декламация, се питаше отдавна дали ме е безсмислено и противоестествено да се съчетават и свързват театъра говорът и пеенето чрез речитатива: все едно да искаш да впрегнеш в същата кола кон и птица. Говорът и пеенето имат свой различен ритъм. Би могло да се разбере в крайна сметка, ако някой музикант пожертвува едното от тия изкуства заради тържеството на това от тях, което предпочита. Но да се търси компромис, е равносилно да се пожертвуват и двете; това ще рече да искаш говорът да не е вече говор и пеенето да не е вече пеене, да затвориш широкото течение на песента между двата еднообразни бряга на един канал или да натруфиш красивите голи крайници на словото с богати и тежки тъкани, които пречат на движенията и стъпките. Защо да не се оставят и на двете техните естествени и свободни движения? Като например девойка, която пристъпва нервно и гъвкаво край едно поточе и си мечтае, докато ходи: веселият ромон на водата лелее бляновете й и без да съзнава, тя отмерва крачките и мисълта си по песента на поточето. Естествено не всяка музика подхожда за това съчетание, както не и всяка поезия. Противниците на мелодрамата лесно можеха да осмеят просташките опити в тази насока, както и изпълнителите им. Кристоф дълго време споделяше същото отвращение: глупостта на актьорите, които се нагърбваха с подобни рецитации на фона на музикален акомпанимент, без да се грижат за самия акомпанимент, без да се опитат да слеят гласа си с него, а като се стремят, напротив, да се чуват само те, можеше да възмути всяко музикално ухо. Откакто обаче беше се насладил на хармоничния глас на Корин — този плавен и чист глас, който се движеше в музиката като слънчев лъч във водата, който следваше всички извивки на мелодичната фраза, който напомняше песен, но по-свободна и по-лееща се, — той предусети красотата на едно ново изкуство.

Може би не беше на крив път, но нямаше още никакъв опит, за да се впусне без опасност в един жанр, който — ако човек иска той да бъде хубав и действително художествен — е най-труден от всички. Това изкуство изисква главно едно основно условие: съвършена хармония на съчетаните усилия на поет, композитор и изпълнители. Кристоф нехаеше за това: той се хвърли, без да размисли, в едно ново изкуство, чиито закони единствен предчувствуваше.

Първата му идея беше да облече в музика една феерия на Шекспир или един акт от втората част на Фауст. Но театрите не бяха особено склонни да правят такива експерименти: изглеждаше безсмислено, а и щеше да бъде доста скъпо. Не оспорваха компетентността на Кристоф в музиката, но да си позволява да има идеи в поезията и театъра — това извикваше усмивки у хората: не гледаха сериозно на мечтите му. Светът на музиката и светът на поезията изглеждаха като две владения, чужди едно на друго и тайно враждебни. За да проникне в царството на поезията, Кристоф трябваше да приеме сътрудничеството на един поет, а не му беше позволено сам да го избере. Пък и той не би си позволил това: бяха му внушили, че не разбира нищо от поезия. И той наистина не разбираше нищо от стиховете, извикващи възхищение около него. С обичайната си честност и упоритост беше положил големи усилия, за да може да почувствува красотата на едни или други измежду тях. След всеки опит оставаше с празни ръце, леко засрамен от себе си: не, решително не беше поет. Всъщност той обичаше страстно някои някогашни поети и това обстоятелство го утешаваше малко. Само че безспорно не ги обичаше така, както трябваше да ги обича. Та нали веднъж беше изказал чудатата мисъл, че само тези поети са велики, които остават велики дори когато са преведени в проза на чужд език, защото думите нямали друга стойност освен стойността на душата, която изразяват. Приятелите му се надсмяха. Манхайм го нарече бакалин. Той не се опита да се защити. Понеже виждаше ежедневно по примера на литераторите, които говореха за музика, колко смешни стават хората на изкуството, когато претендират, че могат да съдят и за друго изкуство извън тяхното, той се примиряваше — макар и леко недоверчив дълбоко в себе си — със своята поетическа некомпетентност. И приемаше със затворени очи преценките на хора, които смяташе по-добре осведомени по този въпрос. Затова остави на приятелите си от списанието да му наложат един поет, виден представител на декадентска школа, Стефан фон Хелмут, който му донесе една „Ифигения“ по свой калъп. По това време немските поети — подобно на събратята си във Франция — се бяха заели да преработят всички гръцки трагедии. Трагедията на Стефан фон Хелмут беше една от удивителните гръцко-немски пиеси, в които се намират елементи от Ибсен, Омир и Оскар Уайлд, без да бъдат забравени, разбира се, и някои помагала по археология. Агамемнон беше представен като неврастеник, а Ахил — като безпомощен: и двамата надълго се вайкаха за състоянието си и естествено оплакванията им бяха безполезни. Цялата енергия в драмата беше съсредоточена в ролята на Ифигения — една невротизирана, истерична и педантична Ифигения, която четеше наставления на героите, декламираше яростно, излагаше пред публиката ницшеанския си песимизъм и опиянена от смъртта, сама прерязваше гърлото си, смеейки се буйно.

Нищо по-противоположно на духа на Кристоф от тази претенциозна литература на изроден варварин, гримиран по гръцки. Около него всички потвърдиха, че пиесата е шедьовър. Кристоф прояви малодушие и се поддаде. Всъщност беше препълнен с музика и мислеше много повече за музиката, отколкото за текста. Текстът беше за него само едно корито, в което да излее вълната на чувствата си. Не беше изпълнен със себеотрицанието и умното безкористие, подхождащо на музикалния преводач на една поетическа творба. Мислеше само за себе си и ни най-малко за пиесата. Разбира се, съвсем не признаваше това. Впрочем самият той се лъжеше: виждаше в пиесата съвсем друго съдържание, отколкото действителното. Също както в детството си беше успял да построи в главата си една пиеса, коренно различна от тази, която виждаше.

Едва по време на репетициите си даде сметка за действителното произведение. Когато слушаше веднъж една сцена, тя му се стори толкова глупава, че си помисли дали актьорите я преиначават; пожела не само да им обясни в присъствие на поета, но да я обясни и на него, защото той защищаваше изпълнителите. Авторът се възпротиви и заяви засегнат, че навярно знае какво е искал да пише. Кристоф не отстъпваше и поддържаше, че Хелмут не разбира. Общото хихикане го предупреди, че става смешен. Млъкна, приемайки, че в края на краищата не той е писал тези стихове. Тогава му стана ясно колко смазващо нищожна е пиесата и се почувствува сломен. Питаше се как ли би могъл да се излъже. Наричаше се глупак и си скубеше косите. Напразно се мъчеше да се успокои, като си повтаряше: „Не разбираш нищо, не е твоя работа. Занимавай се с музиката си!“ Така се срамуваше от някои глупави наивности, от превзетия патос, от крещящата неискреност на думите, жестовете, позите, че от време на време, докато дирижираше, нямаше сила да вдигне палката си: идеше му да се скрие в дупката на суфльора. Беше премного откровен и премного лош дипломат, за да прикрие мислите си. Всички ги отгатваха: приятелите му, актьорите, авторът. Хелмут му казваше, усмихвайки се оскърбено:

— И това ли все още няма щастието да ви хареса?

Кристоф отвръщаше смело:

— Ако трябва да кажа истината, не. Не разбирам.

— Нима не го четохте, за да напишете музиката си?

— Да, четох го — отвръщаше наивно Кристоф, — само че се заблуждавах, разбирах го иначе.

— Жалко тогава, че не сте написали самият вие това, което сте разбирали.

— Ах! Стига само да можех!

Поетът, засегнат, критикуваше, за да си отмъсти, музиката. Оплакваше се, че тя е много шумна и заглушава стиховете.

Ако поетът не разбираше композитора, а композиторът не разбираше поета, актьорите пък не разбираха нито единия, нито другия, но никак не се тревожеха. Те само търсеха в ролите си тук-там по някоя фраза, чрез която да използуват обичайните си ефекти. Те и не мислеха да нагаждат декламирането си към тоналността на съответния откъс и към ритъма: караха, както си знаят, музикантите също и слушателят имаше постоянно чувството, че пеят не в тон. Кристоф скърцаше със зъби и оставаше без глас да им крещи: те го оставяха да крещи и продължаваха невъзмутимо, като дори не проумяваха какво иска от тях.

Кристоф беше готов да изостави всичко, ако репетициите не бяха толкова напреднали и ако не се страхуваха от процес. Когато сподели обезсърчението си с Манхайм, той му се надсмя.

— Какво има? Всичко е наред. Не се разбирате двамата? Че какво от това? Кой някога е разбрал истински творбата освен самия автор? При това той е много щастлив, ако наистина я разбира!

Кристоф се тормозеше заради наивната и глупава пиеса, която според него щяла да провали музиката му. Манхайм охотно признаваше, че поемата не отговаря на здравия разум и Хелмут е „бездарен“. Но никак не се тревожеше за него: Хелмут даваше хубави вечери и имаше красива жена: какво повече е нужно на критиката? Кристоф повдигаше рамене и заявяваше, че няма време да слуша празни приказки.

— Но това съвсем не са празни приказки! — твърдеше Манхайм смеешком. — Ето ги порядъчните хора! Те изобщо нямат представа какво е важно в живота!

И съветваше Кристоф да не се безпокои толкова за успеха на Хелмут, а да помисли за своя. Подтикваше го да направи малко реклама. Кристоф отказваше с възмущение. Когато един репортьор се опита да го интервюира за живота му, той отвърна разярен:

— Това не е ваша работа!

А когато му поискаха снимката за някое списание, подскачаше от гняв и крещеше, че слава богу, не е кайзер, за да излага физиономията си на минувачите. Невъзможно беше да го накара да посети влиятелните салони. Не отговаряше на поканите, а когато случайно го принудеха да приеме, забравяше да отиде на приема или отиваше с такава неохота, като че ли специално бе решил да бъде неприятен на всички.

И като връх на всичко само два дни преди представлението се скара със своето списание.

Случи се неизбежното: Манхайм продължаваше да поправя статиите на Кристоф; той не се свенеше вече да зачерква цели редове отрицателна критика и да ги замества с комплименти.

Един ден в някакъв салон Кристоф се срещна с един виртуоз — красавец пианист, когото той беше унищожил; пианистът дойде да му благодари, усмихвайки се с всичките си бели зъби. Кристоф му отговори грубо, че няма за какво. Пианистът обаче настояваше, като сипеше признателни възражения. Кристоф го прекъсна рязко, като му заяви, че ако е доволен от статията, това си е негова работа, но той безспорно не е написал статията си, за да му се понрави. И му обърна гръб. Виртуозът го взе за благотворителен сърдитко и се отдалечи засмян. Кристоф обаче си спомни, че известно време преди това беше получил благодарствена картичка от друга своя жертва и внезапно се усъмни. Излезе, купи от една вестникарска будка последния брой на списанието, потърси статията си и я прочете… В първия миг се запита дали не полудява. Сетне разбра и обзет от безумна ярост, изтича в редакцията на „Дионис“.

Там завари Валдхаус и Манхайм, които разговаряха с една актриса, тяхна приятелка. Нямаше нужда да питат Кристоф какво търси. Хвърляйки броя на списанието на масата и без да си поеме дъх, Кристоф се развика нечувано грубо, наричайки ги мошеници, разбойници, фалшификатори, тропайки по пода с един стол. Манхайм се опита да се засмее. Кристоф едва не го ритна. Манхайм се скри зад масата, превивайки се от смях. Валдхаус посрещна упреците на Кристоф много надменно. Достолепен и надут, той се мъчеше да го надвика посред врявата, заявявайки, че не му позволява да му говори с такъв тон и че Кристоф ще съжалява. Той му подаде визитната си картичка, но Кристоф я запрати в лицето му.

— Кресльо!… Нямам нужда от визитната ви картичка, за да узная кой сте… Вие сте гамен и фалшификатор! Да не би да си въобразявате, че ще се бия с вас?… Един хубав бой, само това заслужавате!…

Гласовете им се чуваха на улицата. Хора се спираха, за да слушат. Манхайм затвори прозореца. Посетителката, изплашена, се опита да се измъкне, но Кристоф задръстваше вратата, Валдхаус, блед и задъхан, Манхайм заекващ и примиращ от смях, се опитваха да му отговорят. Кристоф не им даде възможност. Той изля всички най-груби оскърбления, които му дойдоха наум, и си отиде чак когато остана без дъх, изчерпал ругатните си. Валдхаус и Манхайм си възвърнаха способността да говорят едва когато той си отиде. Манхайм бързо се окопити: оскърбленията се плъзгаха по него като вода по перата на патица. Валдхаус беше дълбоко засегнат: достойнството му беше оскърбено и обидата беше още по-тежка, защото беше нанесена пред свидетели: той никога нямаше да прости. Колегите му взеха единодушно неговата страна. От цялата редакция единствен Манхайм продължаваше да не се сърди на Кристоф: той се беше забавлявал с него до насита и смяташе, че не е платил много скъпо — само с няколко обидни думи — насладата, която си беше доставил за негова сметка. Това беше чудесен номер. Ако го бяха изиграли на него самия, той пръв щеше да се смее. Затова беше готов да се ръкува с Кристоф, като че ли нищо не се е случило. Само че Кристоф беше по-злопаметен и отблъсна всеки опит за сдобряване. Манхайм не се натъжи особено: Кристоф беше за него играчка, от която беше извлякъл всичката възможна забава; започнал беше да се запалва за друг палячо. Приятелството им прекъсна рязко. Това обаче не попречи на Манхайм да разправя, когато заговореха за Кристоф пред него, че са близки приятели. Може би наистина мислеше така.

Два дни след скарването се състоя премиерата на „Ифигения“. Истинска пещ. Списанието на Валдхаус се изказа ласкаво за поемата, а не каза нито дума за музиката. Другите вестници и списания охотно се занимаваха с нея. Публиката се смееше и освиркваше. Пиесата беше свалена след третото представление, но подигравките не спряха толкова бързо. Така приятно беше да намерят повод да се погаврят с Кристоф. В продължение на няколко седмици „Ифигения“ достави сюжет за неизчерпаеми подигравки. Знаеше се, че Кристоф е вече беззащитен и се възползуваха от уязвимостта му. Единственото нещо, което ги задържаше още, беше положението му в двора. Макар и отношенията му с великия херцог да бяха станали доста хладни, защото владетелят неведнъж му беше направил забележки, с които той ни най-малко не се съобрази, Кристоф продължаваше да отива от време на време в замъка и да се ползува в очите на обществото с официална протекция — по-скоро илюзорна, отколкото действителна. Той се зае да разруши сам тази последна опора.

Кристоф страдаше от критиките. Те не бяха насочени само против музиката му, но и против неговата идея за нова форма изкуство, която критиците не си даваха труд да разберат: беше толкова по-лесно да я предрешат, за да я осмеят на воля. Кристоф не беше още достатъчно мъдър, за да си каже, че най-добрият отговор на злонамерени критици е изобщо да не им отговаря и да продължава да твори. От няколко месеца той беше придобил лошия навик да не пропуща нито една несправедлива нападка, без да й отговори. Написа една статия, в която никак не щадеше някои свои противници. Двата благонадеждни вестника, на които я занесе, му я върнаха, като му се извиниха с насмешлива любезност, че не могат да я публикуват. Кристоф се заинати. Той се сети за социалистическия вестник в града, който му беше правил мили очи. Познаваше един негов редактор; понякога разговаряха заедно. На Кристоф му беше приятно да срещне някой, който да говори свободно за властта, армията, потискащите остарели предразсъдъци. Разговорът им обаче не отиваше много далече, защото социалистът неизбежно говореше за Карл Маркс, а Кристоф беше съвсем безразличен към него. Впрочем в тези разговори на свободен човек Кристоф отново се натъкваше, извън материализма, който не му се нравеше особено, на една педантична суровост и деспотизъм на мисълта, таен култ към силата, милитаризъм в обратна посока, които не се различаваха много от това, което слушаше всеки ден в Германия.

Все пак той си помисли именно за него и за неговия вестник, когато видя, че другите редакции му затварят вратите си. Даде си сметка, че постъпката му ще предизвика скандал: вестникът беше нападателен, злъчен, постоянно осъждан, но тъй като Кристоф не го четеше, той имаше предвид само смелостта на идеите, която не го плашеше, а не мерзкия той, който би го отвратил. Впрочем той беше така разярен от подмолното споразумение на другите вестници, целящи да го задушат, че може би и това нямаше да го спре дори да беше по-добре осведомен. Искаше да докаже на хората, че не могат да се отърват толкова лесно от него. И така, отнесе статията си в редакцията на социалистическия вестник, където го приеха с разтворени обятия. На следващия ден памфлетът се появи. А вестникът извести с надути фрази, че си е обезпечил сътрудничеството на младия и талантлив маестро, другаря Жан-Кристоф Крафт, чиито пламенни симпатии към исканията на работническата класа са добре известни.

Кристоф не прочете нито бележката на редакцията, нито статията си. Тази сутрин беше неделя и още преди зори той излезе да се разходи из полята. Беше в прекрасно настроение. Когато зърна изгряващото слънце, се развика, разсмя се гръмко, заскача и заигра. Край на списанието, край на статиите! Беше пролет и отново небето и земята се изпълваха с музика, най-хубавата от всички. Край на мрачните концертни зали, задушни и вонящи, на неприятните съседи, на глупавите виртуози! От шушнещите гори се надигаше дивна песен, а над нивята се носеха като вълни опияняващите ухания на живота, който разчупваше кората на земята и излизаше от гроба.

Той се върна от разходката с ечаща от музика и светлина глава и майка му връчи едно писмо, донесено от двореца в негово отсъствие. Писмото, написано в безлична форма, поканваше господин Крафт да отиде сутринта в двореца. Сутринта беше минала, беше вече почти един часа на обед. Кристоф не се развълнува.

— Сега е много късно — заяви той. — Ще остане за утре.

Майка му обаче се обезпокои.

— Не, не, не може да се отлага така среща, насрочена от негово величество. Трябва да отидеш веднага. Може би е нещо важно.

Кристоф повдигна рамене.

— Важно? Като че ли тия типове могат да кажат нещо важно!… Ще ми излага идеите си за музиката. Много весело ще бъде!… Дано само не му хрумне да съперничи със Зигфрид Майер и да не би и той да ми покаже някой „Химн на Егир“^[1]! Кълна се, че няма да го пощадя. Ще му кажа: „Занимавайте се с политика. Тя е във ваша власт, винаги ще имате право. Но внимавайте в изкуството! В изкуството нямате нито перо, нито шлем, нито униформа, нито пари, нито титли, нито прадеди, нито жандарми… По дяволите! Помислете си само: какво ще остане от вас?“

Добрата Луиза, която вземаше всичко сериозно, вдигна ръце към небето:

— Няма да кажеш това!… Ти си луд!… Ти си луд!…

Той се забавляваше да я плаши, като злоупотребяваше с доверчивостта й, докато започваше да говори такива чудатости, че Луиза най-сетне разбираше, че се подиграва с нея. Тя повдигаше рамене.

— Много си глупав, момчето ми.

Този път той я прегърна смеешком. Беше във великолепно настроение: по време на разходката беше измислил чудна музикална тема. Тя играеше в него като риба във вода. Не пожела да тръгне за замъка, преди да яде: имаше вълчи апетит. Луиза прегледа след това внимателно дрехите му, защото той пак почна да я дразни. Твърдеше, че е много добре със старите дрехи и с прашните обуща. Това не му попречи обаче да се преоблече и сам да лъсне обувките си, като свиркаше като кос и имитираше всички инструменти от оркестъра. Когато беше готов, майка му го огледа още веднъж и оправи грижливо възела на връзката му. Той беше много търпелив по изключение, защото беше доволен от себе си, което също не беше твърде обичайно. Тръгна, като заяви, че щял да отвлече принцеса Аделаид, дъщерята на херцога, доста красива жена, омъжена за дребен немски принц, дошла за няколко дни при родителите си. Когато Кристоф беше малък, тя му беше засвидетелствувала известна симпатия, затова той имаше слабост към нея. Луиза го закачаше, че бил влюбен и той се преструваше на влюбен за забавление.

Кристоф не бързаше да отиде в замъка, спираше се пред витрините на магазините, бавеше се по улицата, за да погали кучето на приятелите си, което се шляеше като него и се излежаваше, прозявайки се срещу слънцето. Той прескочи ниската решетъчна ограда около площада пред замъка — обширен безлюден квадрат, заобиколен от къщи с два задрямали водоскока, две симетрични лехи с цветя, без никаква сянка, разделени като коси над челото от пясъчна алея, изравнена грижливо с гребло и с портокалови дръвчета в сандъчета от двете страни. В средата бронзовата статуя на неизвестен велик херцог в костюм от епохата на Луи-Филип върху цокъл, украсен в четирите ъгъла с алегоричните фигури на добродетелите. На една пейка самотен скитник спеше върху разгънат вестник. Пред вратата спяха ненужните стражи, оставени на пост. Зад смешните ровове под терасата на замъка две оръдия зееха сънливо над заспалия град. Кристоф се изсмя на всичко това.

Той влезе в замъка, без да се постарае да се държи по-официално: престана само да си тананика, но мислите му продължаваха да подскачат в главата му. Хвърли шапката си в антрето, като подвикна фамилиарно на стария вратар, когото познаваше още от детството си. (Този старец стоеше там и по време на първото посещение на Кристоф и дядо му в замъка, вечерта, когато бяха видели Хаслер.) Старецът обаче, който винаги отвръщаше добродушно на не дотам почтителните закачки на Кристоф, този път доби оскърбено изражение. Кристоф не му обърна внимание. Малко по-нататък, във вестибюла, срещна един чиновник от канцеларията, много бъбрив и обикновено щедър на приятелски демонстрации към него: Кристоф се изненада от бързината, с която той мина край него, избягвайки да завърже разговор. Но не се замисли за тия впечатления и като продължи по-нататък, помоли да го въведат при херцога.

Той влезе. Току-що бяха привършили вечерята. Негово величество беше в един от салоните. Облегнат на камината, той пушеше, разговаряйки с гостите си, между които Кристоф различи и своята принцеса, която също пушеше. Небрежно отпусната в едно кресло, тя разговаряше много високо с няколко офицери, струпани около нея. Салонът беше оживен. Всички гости бяха много весели и когато влезе, Кристоф чу плътния смях на великия херцог. Този смях обаче секна рязко, когато владетелят видя Кристоф. Той изръмжа недоволно и се нахвърли върху него.

— А, ето ви и вас! — извика той. — Благоволявате да се появите най-сетне, така ли? Нима си въобразявате, че ще се подигравате още с мене? Вие сте нехранимайко, господине!

Кристоф беше така смаян от този снаряд, изстрелян право в гърдите му, че за миг загуби способността да говори. Той мислеше само за закъснението си, което не можеше да оправдае такава грубост. Прошепна заплетено:

— Ваше величество, какво съм направил?

Владетелят не слушаше и продължаваше разгневено:

— Млъкнете! Няма да позволя на един негодник да ме оскърбява!

Смъртно блед, Кристоф стоеше със свито гърло, не можеше да проговори. Най-сетне се напрегна и извика:

— Ваше величество, вие нямате право… Нямате право да ме обиждате, без да ми кажете какво съм направил.

Великият херцог се обърна към секретаря си, който извади от джоба си един вестник и му го подаде. Той беше така силно възбуден, че този изблик не се дължеше само на избухливия му нрав: изпаренията на обилните вина имаха също своя дял. Той застана пред Кристоф и като тореадор с плаща си размаха ядно пред лицето му разгънатия смачкан вестник, като извика:

— Вашите гадости, господине!… Заслужавате да напъхат лицето ви в тях!

Кристоф позна социалистическия вестник.

— Не виждам какво лошо има… — каза той.

— Как? Как? — изписка великият херцог. — Ама че безсрамие!… Този вестник на обесници, които ме оскърбяват ежедневно, които бълват отвратителни клевети срещу мене!…

— Ваше сиятелство, не съм го чел.

— Лъжете! — извика великият херцог.

— Извинете, не лъжа. Но бях го чел, аз се занимавам само с музика. А освен това имам право да пиша, където желая.

— Вие имате право само на едно: да мълчите. Бях премного добър с вас. Отрупах ви с благодеянията си, вас и близките ви, въпреки че вашето лошо държане и безпътното поведение на баща ви ми даваха много основания да скъсам с вас. Забранявам ви да пишете във вестник, който е мой враг. Освен това, забранявам ви изобщо да пишете каквото и да било в бъдеще без мое разрешение. До гуша ми дойдоха музикалните ви спорове. Не мога да допусна човек, който се ползува от протекцията ми, да прекарва времето си в нападки срещу всичко, за което милеят всички, които имат вкус и сърце, истинските германци! По-добре ще сторите, ако съчинявате по-хубави творби, а ако това не ви е възможно, да се занимавате с вашите гами и упражнения. Не ми е притрябвал втори музикален Бебел, който се забавлява да клейми всички прославени хора на нацията и да сее смут в духовете. Става богу, знаем какво е хубаво! Не сме чакали вие да ни кажете, за да разберем това. Така че седнете си на пианото, господине, и мирувайте!

Дебелият мъж, изправен срещу Кристоф, го гледаше оскърбително. Със синкаво бледо лице Кристоф се опитваше да проговори. Устните му се движеха, той се запъна:

— Не съм ваш роб, ще казвам каквото искам, ще пиша каквото ми се харесва…

Той се задъхваше, едва не се разплака от срам и гняв. Краката му трепереха. Мръдна рязко лакътя си и събори някакъв предмет от масичката до него. Съзнаваше, че е смешен и действително дочу смехове: погледна към дъното на салона и забеляза като през мъгла принцесата: тя следеше сцената и разменяше със съседите си забележки, издаващи насмешливо състрадание. От този миг той загуби точно съзнание за това, което ставаше. Великият херцог крещеше. Кристоф крещеше по-силно от него, без да си дава сметка за думите си. Секретарят на владетеля и още един чиновник се приближиха до него и се опитаха да го накарат да млъкне. Той ги отблъсна. Размахваше, докато говореше, някакъв пепелник, който беше взел машинално от масата, на която се беше облегнал. Чу, че секретарят му каза:

— Хайде, пуснете това, пуснете го де!…

Чу също собствения си глас, който крещеше несвързани думи, докато той удряше с пепелника по ръба на масата.

— Вън! — изрева великият херцог, изпаднал в неудържима ярост. — Вън! Вън! Изгонвам ви!

Офицерите се приближиха до владетеля и се опитаха да го успокоят. Великият херцог, страшно възбуден, с изскокнали от орбитите очи, крещеше да изхвърлят навън този обесник. Пред очите на Кристоф причерня. Той едва не стовари юмрука си върху муцуната на великия херцог; беше смазан от хаотични и противоречиви чувства: срам, ярост, остатък от плахост, от немска лоялност, традиционно уважение, обичайно смирение пред владетеля. Искаше да каже нещо, но не можеше. Искаше да направи нещо, но не можеше. Не виждаше и не чуваше — остави се да го изтласкат вън от салона и излезе.

Мина сред слугите, които, струпани невъзмутими пред вратата, не бяха изпуснали нито дума от спора. Тридесетте стъпки, които трябваше да направи, преди да излезе от вестибюла, му се сториха дълги колкото цял живот. Галерията се удължаваше при всяка негова крачка. Щеше ли някога да излезе от нея?… Дневната светлина, която блестеше в дъното през стъклената врата, беше за него спасението. Слезе по стълбите, залитайки. Забрави, че е гологлав. Старият вратар го върна, за да си вземе шапката. Трябваше да събере всичките си сили, за да излезе от замъка, да прекоси двора, да се прибере в къщи. Зъбите му тракаха. Когато отвори вратата, майка му се ужаси от изражението му и от треперещите му крайници. Той я отстрани и отказа да отговори на въпросите й. Качи се в стаята си, затвори се и си легна. Така трепереше, че не можеше да се съблече. Дишаше на пресекулки и чувствуваше краката си подкосени… Ах, да не вижда, да не чувствува, да не трябва да поддържа това жалко тяло, да се бори срещу недостойния живот, да падне, да падне без дъх и без мисъл, да не бъде вече никъде!… Изтръгна със смъртно напрежение и разпръсна на земята около себе си дрехите, хвърли се на леглото и зарови лице във възглавницата. Всякакъв шум в стаята заглъхна: чуваше се само как желязното легло се тресе върху плочите.

Луиза слушаше зад вратата. Тя напразно тропаше и го викаше тихичко: никой не отговори. Тя почака, ослушвайки се тревожно в тишината. После се отдалечи. Един или два пъти през деня пак се върна при вратата му, както и вечерта, преди да си легне. Мина денят, мина нощта: къщата беше безмълвна. Кристоф се тресеше от треска. От време на време плачеше: надигаше се в нощта и се заканваше с юмрук. Към два часа сутринта в пристъп на безумие скочи от леглото плувнал в пот, полугол: искаше да отиде да убие великия херцог. Разкъсваха го омраза и срам. Тялото и сърцето му се гърчеха в пламъци. Нищо от тази буря не се чуваше навън: нито една дума, нито един стон. Стиснал зъби, той затваряше всичко в себе си.

На другата сутрин слезе долу както обикновено. Беше опустошен. Не каза нищо, а и майка му не посмя да го пита нищо: знаеше вече всичко от клюките на съседите. Целия ден остана седнал на стол край огъня, ням, трескав, с приведен гръб, като старец, а когато останеше сам, ридаеше безгласно.

Привечер редакторът на социалистическия вестник дойде да го види. Естествено той беше в течение за станалото и искаше да узнае още подробности. Трогнат от посещението му, Кристоф го изтълкува наивно като проява на симпатия и извинение от страна на хората, които го бяха компрометирали. Той вложи цялото си честолюбие, за да покаже, че не съжалява за нищо и изговори всичко, което му тежеше на сърцето. Голямо облекчение беше за него да приказва с открито сърце на човек, който като него ненавиждаше тиранията. Журналистът го насърчаваше да говори: той виждаше в тази случка изгода за вестника си, повод за скандална статия и очакваше Кристоф да му достави материала, освен ако не я напише лично. Защото разчиташе, че след това бурно скарване придворният музикант ще постави в услуга на тяхната „кауза“ дарбата си на полемист, която беше високо ценена, както и дребни неизвестни злободневки из дворцовия живот, които бяха още по-ценни. Понеже не се отличаваше с прекалена деликатност, той постави въпроса без всякакви заобикалки, в най-ярка светлина. Кристоф се отврати: той заяви, че няма да напише нищо, като изтъкна, че всяка нападка от негова страна срещу херцога ще бъде изтълкувана в този момент като лично отмъщение и че сега, когато е свободен, той е длъжен да бъде по-сдържан, отколкото когато не е бил свободен и се излагал на опасност, казвайки това, което мисли. Журналистът не разбра нищо от задръжките му. Той сметна, че всъщност Кристоф е клерикал. Помисли си главно, че се страхува и каза:

— Е добре, оставете на нас тази работа. Аз ще напиша статията. Вие няма да се занимавате с нищо.

Кристоф го замоли да мълчи, но нямаше никакъв начин да го принуди да не пише нищо. Впрочем журналистът се опита да го убеди, че тази случка не засяга само него: оскърблението засягало и вестника, който имал право да си отмъсти. Нямаше какво да се отговори на този довод. Кристоф можа да направи само едно: да му поиска честната дума, че няма да злоупотреби с някои признания, направени пред приятеля, а не пред журналиста. Вестникарят му даде дума, без да се колебае. Кристоф не беше спокоен: много късно си даваше сметка какво неблагоразумие беше извършил. Когато остана сам, си припомни всичко, каквото беше казал, и потрепери. Без да разсъди нито за миг, той писа на журналиста, като още веднъж го закле да не разкрива това, което му беше доверил: нещастникът сам повтаряше отчасти думите си в това писмо.

На следващия ден първото нещо, което прочете, отваряйки с трескава бързина вестника, беше неговата история, предадена надълго и нашироко на първа страница. Всичко, което беше казал вечерта, беше безкрайно преувеличено, понеже беше претърпяло специалната промяна, на която е подложено всичко, което минава през един журналистически мозък. Статията заклеймяваше с долни хули великия херцог и двора. Някои подробности, които цитираше, се отнасяха премного лично до Кристоф, очевидно бяха познати само от него и затова му приписаха цялата статия.

Този нов удар съсипа Кристоф. Докато четеше статията, студена пот избиваше по лицето му. Когато свърши, едва не полудя. Искаше да изтича в редакцията. Майка му го спря, страхувайки се не без основание от избухливостта му. Той сам се плашеше от нея. Чувствуваше, че отиде ли там, ще извърши някоя глупост. И остана, за да извърши друга. Написа на журналиста възмутено писмо, в което с оскърбителни изрази го упрекваше за поведението му, отричаше статията и скъсваше с партията. Опровержението беше поместено. Кристоф писа до редакцията, настоявайки да публикуват писмото му. Изпратиха му копие от първото писмо, писано вечерта след разговора му с журналиста, което беше потвърждение на изнесеното в статията: питаха го дали да публикуват и него. Той се почувствува в ръцете им. Освен това има нещастието да срещне на улицата бъбривия репортьор и не можа да не му каже колко го презира. На другия ден вестникът помести оскърбителна статия, в която се намекваше за тия придворни слуги, които, дори когато ги изгонят, си остават слуги и не са способни вече да бъдат свободни. Няколко намека за неотдавнашното събитие не оставяха никакво съмнение, че ставаше дума за Кристоф.

Когато за всички стана очевидно, че Кристоф няма вече никаква подкрепа, той внезапно се оказа с толкова много врагове, колкото не беше предполагал. Всички, които беше засегнал, пряко или косвено, било чрез лична критика или оборвайки възгледите и вкуса им, започнаха веднага настъпление и си отмъстиха с лихвата. Широката публика, чието бездушие Кристоф се беше опитал да раздвижи, наблюдаваше доволна наказанието, наложено на безочливия младеж, който си беше наумил да направи преврат в общественото мнение и беше смутил съня на порядъчните хора. Кристоф беше повален и всеки според възможностите си се постара да не му позволи да надигне глава.

Не се нахвърлиха всички изведнъж върху него. Най-напред го нападна един, за да опита почвата. Тъй като Кристоф не отговори, той удвои нападките си. Тогава се появиха и други, сетне цялата глутница. Едни участвуваха в играта за развлечение, като млади кучета, когато се забавляват да вдигат крак пред всички — това беше летящият ескадрон на некомпетентните журналисти. Не знаейки нищо, те се стараят да прикрият невежеството си, като ухажват победителите и хулят победените. Други внасяха тежестта на своите принципи; те удряха като глухи; минеха ли някъде, след тях не оставаше нищо: това беше критика от голям стил, критика, която убива.

За негово щастие Кристоф не четеше вестниците. Няколко предани приятели се показаха така внимателни, че му изпратиха най-оскърбителните статии. Той обаче ги оставяше да се трупат на масата, без да ги разгърне. Едва накрая погледът му беше привлечен от няколко дебели червени линии, които ограждаха една статия. Прочете, че неговите Lieder приличали на ръмжене на див звяр, че симфониите му били като излезли от лудницата, че изкуството му било истерично, спазматичните му съзвучия искали да прикрият сърдечната му сухота и духовна нищета. Критикът, доста известен, завършваше със следните думи:

Неотдавна господин Крафт даде като дописник няколко удивителни доказателства за своя стил и вкус, които възбудиха неудържим смях сред музикалните кръгове. Тогава го посъветваха приятелски да се отдаде по-скоро на композицията. Последните произведения на музата му показаха, че този добронамерен съвет се оказа лош. Господин Крафт решително трябва да се занимава с репортажи.

След прочитането на този отзив, заради който Кристоф не можа да работи цялата сутрин, той естествено се зае да търси и други враждебно настроени към него вестници, загуби съвсем душевното си равновесие. Луиза обаче, която имаше манията да прибира всичко, което се търкаляше по масите, под претекст, че „нарежда“, ги беше вече изгорила. Отначало той се разгневи, после изпита облекчение и като подаде на майка си единствения останал вестник, й каза, че е трябвало да стори същото и с него.

По-чувствителни му бяха други оскърбления. Беше изпратил ръкописа на един квартет до известно музикално дружество във Франкфурт: то го отхвърли единодушно и без обяснения. Увертюрата, която един оркестър в Кьолн изглеждаше склонен да изсвири, му беше върната след няколко месеца чакане като невъзможна за изпълнение. Най-жестокото изпитание му беше нанесено от едно симфонично дружество в града. Капелмайсторът Ойфрат, който го ръководеше, беше добър музикант, но подобно на много диригенти не беше никак любознателен. Той беше заразен — или по-право се наслаждаваше — от присъщата на съсловието му леност, която се състои в безконечно предъвкване на познати вече творби и избягваше като огън всяко действително ново произведение. Той не се уморяваше да организира фестивали с Бетховенова, Моцартова или Шубертова музика: при изпълнението на тези творби беше достатъчно да се остави на течението на обичайните ритми. В замяна на това съвременната музика му беше непоносима. Той не смееше да признае това и твърдеше, че приема охотно всички млади таланти: действително, когато му донесяха творба, изградена по някой стар образец — един вид повторение на творби, които някога, преди горе-долу петдесет години, са били нови, — той я приемаше на драго сърце. Проявяваше дори известна показност, за да я наложи на публиката. Тя не объркваше обичайните му ефекти, нито пък объркваше публиката, свикнала да се вълнува в даден ред. Затова пък изпитваше смесица от презрение и омраза към всичко, което застрашаваше да смути този приятен ред и да му причини нов вид умора. Презрението вземаше връх, ако новаторът нямаше никакви изгледи да излезе от сянката. Ако имаше опасност да успее, тогава побеждаваше омразата, естествено до момента, когато новаторът се наложеше напълно.

Кристоф не беше още в това положение, напротив, беше твърде далече от него. Затова се изненада много, когато му съобщиха чрез трети лица, че Herr Ойфрат ще бъде много щастлив, ако може да изсвири нещо негово. Кристоф имаше още по-малко основание да се надява на такова нещо, защото знаеше, че капелмайсторът беше близък приятел на Брамс и неколцина други композитори, които той беше хулил в критиките си. Понеже беше чистосърдечен, Кристоф приписа на противниците си великодушните чувства, на които би бил способен самият той. Предположи, че като са го видели смазан, са пожелали да му докажат, че стоят над дребнавата злопаметност, и се трогна. Написа излиятелно писмо на Ойфрат, като му изпрати една симфонична поема. Диригентът му отговори чрез секретаря си със студено, но учтиво писмо, че е получил творбата, като добави, че съгласно правилника на дружеството, симфонията му ще бъде раздадена в скоро време на оркестъра и ще бъде подложена на пробна репетиция, преди да бъде одобрена за публично прослушване. Правилникът си беше правилник: на Кристоф му оставаше само да се съгласи. Пък и това беше чиста формалност, която имаше за цел да отстрани скалъпените, понякога много обемисти творби на любителите. След две-три седмици Кристоф беше уведомен, че репетицията на творбата му ще се състои. По принцип тя се провеждаше при затворени врати и дори авторът не можеше да присъствува. Но негласно авторът винаги биваше в залата; само че не се показваше. Всеки знаеше това и всеки се преструваше, че не знае. В уречения ден един приятел на Кристоф дойде да го вземе и го въведе в залата. Той седна в дъното на една ложа. Изненада се, че репетицията беше уж закрита, а залата, поне местата долу, беше почти пълна: тълпа дилетанти, безделници и критици шумяха и бъбреха. Оркестърът се правеше, че не забелязва присъствието им.

Започнаха с рапсодия от Брамс за алт, мъжки хор и оркестър по откъс от „Harzreise im Winter“^[2] от Гьоте. Кристоф ненавиждаше величествената сантименталност на тази творба и си каза, че може би това е любезен начин от страна на почитателите на Брамс да си отмъстят, като го принудят да изслуша композиция, която беше разкритикувал непочтително. Тази мисъл го разсмя и доброто му настроение се засили, когато след рапсодията бяха изпълнени други произведения на известни композитори, с които се беше заяждал: стори му се, че отгатва правилно намерението. Без да може да скрие недоволната си гримаса, той си помисли, че все пак войната е коректна и понеже не можеше да оцени музиката, оцени шегата. Хрумна му дори да изръкопляска иронично заедно с публиката, която отрупа с възторжени овации Брамс и неговите последователи.

Най-сетне дойде ред на симфонията на Кристоф. Няколко погледа от оркестъра и залата към неговата ложа му дадоха да разбере, че са уведомени за присъствието му. Той се скри по-добре. Като всеки композитор, зачака със свито сърце мига, когато палката на диригента се вдига, а вълната на музиката руква безмълвно, готова да разруши дигата. Никога още не беше чувал своя творба, изпълнена от оркестър. Как щяха да оживеят съществата, които той бе лелял в бляновете си? Как щеше да прозвучи гласът им? Те тътнеха в него; наведен над бездната от звуци, той чакаше с трепет какво ще излезе от нея.

Излезе нещо безименно, някаква безформена каша. Вместо стройните колони, които трябваше да крепят фронтона на сградата, акордите падаха един до друг като рушаща се постройка. Кристоф се поколеба за миг, преди да се увери, че свирят действително неговата композиция. Той търсеше линията, ритъма на своята мисъл: не можеше вече да я познае; тя напредваше залитаща и заекваща, вкопчваща се в стените като пияница. Почувствува се смазан от срам, като че виждаха самия него в това състояние. Макар и да знаеше отлично, че това съвсем не е същото, което е писал, когато някой тъп изпълнител преиначава думите ви, започвате да се съмнявате и се питате съкрушен дали не сте отговорен за тази дивотия. Публиката обаче никога не си задава този въпрос: тя вярва на изпълнителя, на певците, на оркестъра, който е свикнала да слуша, както вярва на вестника си: те не могат да се излъжат; ако казват безсмислици, това ще рече, че авторът е безумен. В този случай публиката се съмняваше още по-малко, защото й беше приятно да мисли така. Кристоф се мъчеше да се убеди, че капелмайсторът си дава сметка за лошото изпълнение, ще спре оркестъра и ще го накара да започне отново. Инструментите вече дори не свиреха едновременно. Тръбачът не започна навреме и пропусна един такт. Свири няколко минути, а после спря невъзмутимо, за да прочисти тръбата си. Някои нотки на обоя безследно изчезнаха. И за най-упражненото ухо беше невъзможно да намери нишката на музикалната мисъл или дори да си представи, че такава мисъл съществува. Интересните приумици на инструментацията, остроумните изблици станаха смешни поради просташкото изпълнение. Беше толкова тъпо, че човек можеше да се разплаче, това беше творба на идиот, на шегобиец, който няма представа от музика. Кристоф си скубеше косите. Искаше да прекъсне свиренето. Приятелят му, който беше с него, го задържа, уверявайки го, че капелмайсторът сам ще съумее да види грешките в изпълнението и ще оправи всичко, че освен това Кристоф не може да се покаже и всяка негова забележка би направила лошо впечатление. Той принуди Кристоф да се дръпне в дъното на ложата. Кристоф се подчини, но си блъскаше главата с юмруци и всеки нов чудовищно изпълнен пасаж го караше да пъшка от възмущение и болка.

— Мизерници! Мизерници!… — стенеше той и хапеше ръцете си, за да не изкрещи.

Сега до него заедно с фалшивите ноти долиташе ропотът на публиката, която започваше да се вълнува. Отначало само трепет пробягна по залата, но скоро нямаше място за съмнение: слушателите се смееха. Музикантите първи дадоха сигнала: някои от тях въобще не криеха ухилените си лица. Публиката, сигурна от този миг, че творбата е комична, се запревива от смях. Всеобщо веселие. То се удвояваше при повторението на един много ритмичен мотив, подчертан комично от контрабасистите. Единствен капелмайсторът продължаваше невъзмутимо да отмерва такта сред общата врява.

Най-сетне стигнаха до края — и най-хубавите неща имат край! Публиката имаше думата. Тя избухна. Истинска експлозия на смях, която продължи няколко минути. Едни свиреха, други ръкопляскаха подигравателно. Най-находчивите крещяха: „Бис!“ Един дебел глас от дъното на една предна ложа запя смешния мотив. И други шегобийци взеха участие в съревнованието и се разпяха на свой ред. Някой извика: „Авторът!“ Отдавна тези духовити хора не се бяха забавлявали толкова.

Когато врявата поутихна, капелмайсторът, невъзмутим, полуизвърна лице към публиката, преструвайки се, че не я вижда — нали уж нямаше публика! — кимна към оркестъра в знак, че иска да каже нещо. Завикаха: „Шт!“ и всеки замлъкна. Той почака още малко и после каза с ясния си, студен и рязък глас:

— Господа, аз сигурно нямаше да ви оставя да изсвирите докрай това чудо, ако не исках да привлека вниманието ви върху този господин, който се осмели да пише нелепости против маестро Брамс.

Той каза тези думи, скочи от естрадата и излезе сред овациите на обезумялата публика. Викаха го да излезе отново. Ръкоплясканията продължиха още една-две минути, но той не се върна. Оркестърът си отиде. Публиката също се реши да напусне залата. Концертът свърши. Приятен ден наистина.

Кристоф беше вече излязъл. Още щом видя, че жалкият диригент напуща пулта си, той изскочи от ложата. Спуска се тичешком по стълбата, за да го догони и да му удари плесница. Приятелят, който го бе довел на репетицията, изтича след него и се опита да го задържи, но Кристоф го бутна и едва не го хвърли надолу по стълбата: имаше известно основание да смята, че това лице бе участвувало в устроения му номер. За щастие на Ойфрат и за него самия вратата, която водеше към сцената, беше затворена; и бесните му удари с юмруци по нея не можаха да я отворят. Междувременно публиката излизаше вече от залата. Кристоф не можеше да остане там. Побягна.

Беше в неописуемо състояние. Вървеше наслуки, размахвайки ръце, въртейки страшно очи, говорейки високо като луд. Викаше все по-силно от възмущение и озлобление. Улицата беше почти пуста. Концертната зала беше построена предишната година в новия квартал, почти извън града. Кристоф инстинктивно бягаше към полето през незастроените площи, където се издигаха отделни бараки и скелета, оградени с дъсчени огради. Мисли за убийство се въртяха в главата му, готов бе да убие човека, нанесъл му това оскърбление… Уви, дори и да го убиеше, щеше ли да премахне враждебността на всички тия хора, чиито обидни смехове още ехтяха в ушите му? Те бяха прекалено много, беше безсилен срещу тях. Единни в ненавистта си към него, за да го заклеймят и смажат, макар и разединени по толкова други въпроси. Това беше много повече от неразбирателство — омраза. Какво им бе сторил на всички тях? Той носеше в себе си красиви мисли, мисли, които действуват благотворно, които разширяват душата: пожелал бе да ги изрази, за да се ползуват и другите от тях; въобразяваше си, че те ще ощастливят и другите, както него самия. Дори ако не бяха по вкуса на другите хора, те трябваше да му бъдат признателни за добронамереността му; можеха в краен случай да му покажат приятелски в какво се лъже; но с такова злорадство да се гаврят с идеите, гнусно преиначени, да ги тъпчат с краката си, да го убиват с присмеха си, как беше възможно това? Във възбуждението си той преувеличаваше лошото им чувство; приписваше му сериозност, за каквато тия посредствени същества бяха неспособни. Той хълцаше. „Какво съм им направил?“ Задушаваше се, чувствуваше се загубен, както когато бе дете и за пръв път бе опознал човешката злост.

Както гледаше пред себе си, в краката си, той забеляза, че е стигнал до брега на потока, отвеждащ водата към воденицата, на същото място, където преди няколко години се беше удавил баща му. Мярна му се мигом мисълта да се удави. Без да чака повече, се накани да скочи във водата.

Но както се навеждаше вече над брега, омаян от спокойния и ясен поглед на водата, на едно съседно дърво запя мъничка птичка; запя като луда. Той притихна, заслушан в нея. Водата ромолеше. Чуваше се шепотът на изкласилите жита, разклащани от меката ласка на ветреца. Тополите тръпнеха. Зад плета край пътя, в градината, невидими кошери пчели изпълваха въздуха с уханното си жужене. От другата страна на потока една крава с хубави ахатови очи бленуваше. Русо момиченце, седнало на един зид с лека плетена кошница на рамо, подобно на ангелче с крила, бленуваше също, клатейки боси крачета и тананикайки някаква безсмислена мелодия. Далече в ливадата подскачаше бяло куче, описвайки големи кръгове…

Облегнат на едно дърво, Кристоф слушаше, гледаше пролетната земя. Умиротворението и радостта на всички тези същества бавно го завладяваше: той забравяше, забравяше… Внезапно прегърна с ръце дървото, на което бе облегнал бузата си. Хвърли се на земята, зарови глава в тревата; засмя се нервно, щастливо. Цялата красота, привлекателност и очарование на живота го обгръщаше и проникваше в него. Той си мислеше: „Защо си така красив, а те, хората, са толкова грозни?“

Няма значение! Той го обичаше, обичаше го, чувствуваше, че винаги ще го обича, че нищо не би могло да го накара да го разлюби. Целуна опиянен земята; целуваше живота.

„Притежавам те! Ти си мой! Не могат да те отнемат. Да правят каквото щат! Нека ме карат да страдам… Страданието е все пак живот!“

Кристоф смело се залови отново с работата си. Не искаше да има вече нищо общо с така наречените „литератори“, фразьори, безплодни дърдорковци, журналисти, критици, експлоататори и търгаши с изкуството. Колкото до музикантите, нямаше да губи времето си да оборва предразсъдъците им и завистта им. Не им е нужен? Така да бъде. И те не му са нужни. Той трябваше да върши своето дело. Щеше да го върши. Дворът му връщаше свободата: той му бе благодарен. Благодарен бе и на хората за тяхната враждебност: щеше да може да работи, несмущаван от никого.

Луиза го одобряваше от все сърце. Тя нямаше амбиции; не принадлежеше към фамилията Крафт; не приличаше нито на баща му, нито на дядо му. Никак не държеше на почестите и доброто име на сина си. Естествено щеше да се радва, ако бе богат и прочут. Но ако тези предимства трябваше да се изкупят с цената на неприятности, тя предпочиташе да не става и дума за тях. Повече я засегна мъката на Кристоф след скъсването му със замъка, отколкото самият този факт; дълбоко в себе си бе очарована, че се бе скарал с хората от списанията и вестниците. Тя изпитваше недоверие на селянка към изписаната хартия: всичко това е само загуба на време и ти навлича неприятности. Чувала бе понякога разговорите на Кристоф с дребните хора от списанието, на което сътрудничеше: беше ужасена от тяхната злоба. Те разкъсваха ожесточено всичко, злословеха за всичко; и колкото по-ожесточено злословеха, толкова по-доволни се чувствуваха. Тя не ги обичаше. Сигурно бяха много умни и учени, но не бяха добри: тя се радваше, че нейният Кристоф не ги вижда вече. Повтаряше си все същото: „Каква нужда има той от тях?“

А Кристоф си казваше: „Те могат да говорят, да пишат, да мислят за мене каквото си щат, но не могат да ми попречат да бъда това, което съм. Какво ми важи тяхното изкуство, тяхната мисъл? Аз ги отричам!“

Много хубаво е да се отрича обществото. Само че обществото не се оставя лесно да бъде отречено от един млад самохвалко. Кристоф беше искрен; но той се заблуждаваше, не се познаваше добре. Не беше монах, темпераментът му не му позволяваше да се откаже от обществото; главно не беше достатъчно възрастен. Отначало не страдаше прекалено много: беше погълнат от музиката. Докато композираше, нищо не му липсваше. Но щом изпадна в депресия, която следва завършването на всяка творба и продължава, докато нов замисъл заплени духа, той се огледа около себе си и се вледени от самотата си. Попита се защо ли твори. Докато създаваш, този въпрос не възниква: трябва да пишеш, няма място за спор. После заставаш лице с лице с новородената творба; мощният инстинкт, който я е извлякъл от утробата ти, е замлъкнал; не разбираш вече защо е дошла на бял свят. Едва се разпознаваш в нея, тя е едва ли не чужденка и копнееш да я забравиш. А това не е възможно, докато не е публикувана или изсвирена, докато не заживее свой собствен живот в обществото. Дотогава тя е новородено, свързано с майката, нещо живо, закачено за живата ти плът: трябва да го откъснеш на всяка цена, за да заживее. Колкото повече композираше Кристоф, толкова повече го потискаха тези създания, излезли от него, които не можеха нито да живеят, нито да умрат. Кой щеше да го освободи от тях? Някакъв тъмен порив движеше тези рожби на неговата мисъл; те се стремяха отчаяно да се отделят от него, да се пръснат в други души като живи плодни семена, които вятърът разнася във всемира. Нима ще остане зазидан в своята безплодност? Та той ще полудее.

Тъй като всякакъв излаз — театри, концерти — му бе затворен и тъй като за нищо на света не би се унижи да се обърне наново към директорите, които веднъж го бяха отпратили, оставаше му само едно средство — да публикува това, което беше написал. Но той не можеше да се надява, че ще намери издател, нито пък оркестър, който да свири композициите му. Двата или трите опита, които направи, възможно най-несръчно, му бяха достатъчни. Вместо да се излага на нов отказ или пък да спори с тия търговци и да понася покровителствените им изражения, той предпочете да се нагърби с всичките разноски по отпечатването. Това беше лудост: разполагаше с малко пари — възнаграждението от двора и от няколко концерта, но източникът им беше секнал и дълго време щеше да мине, преди да намери нов. Би трябвало да бъде по-благоразумен и да пести това малко имущество, което щеше да му помогне да прекара трудния период, който започваше за него. Той не само не стори това, но тъй като парите не стигаха, за да покрият разходите по издаването, не се побоя да задлъжнее. Луиза не смееше да каже нищо; тя намираше, че не е разумен и не проумяваше как може да се харчат пари само за да видиш напечатано името си върху една книга; но тъй като това беше начин да го накара да бъде по-търпелив и да го задържи до себе си, тя беше много щастлива, че той се задоволява с него.

Вместо да предложи на читателите познат вид композиции, без изненади, в които човек се чувствува у дома си, Кристоф подбра измежду ръкописите си няколко много лични творби, на които особено държеше. Пиеси за пиано, примесени с Lieder, някои много къси, в народен стил, други по-обширни и драматични. Целият сборник представляваше поредица от импресии, радостни или тъжни, които естествено се свързваха една с друга, предадени ту само на пиано, ту с песен, соло или с акомпанимент. „Защото — заявяваше Кристоф, — когато мечтая, невинаги обличам в слово това, което чувствувам: страдам или съм щастлив без думи, за да изкажа това състояние, но идва даден момент, когато трябва да кажа всичко и аз пея, без да мисля: понякога това са само неясни думи, откъслечни фрази, понякога цели поеми; после пак почвам да мечтая. И денят протича така: всъщност аз исках да изобразя един ден. Защо непременно сборници, съставени само от песни или от прелюдии? Нищо по-изкуствено и по-нехармонично. Трябва да се стремим да предадем свободния ход на душата.“ И той беше кръстил тази сюита „Един ден“. Отделните части на творбата имаха подзаглавия, поясняващи накратко развитието на интимните мечти. Кристоф беше прибавил тайнствени посвещения, дати, разбираеми само за него, които му напомняха поетични мигове или любими образи: засмяната Корин, вялата Сабин, младата непозната французойка.

Освен тази творба той подбра десетина Lieder — тези, които му се нравеха най-много и следователно бяха най-малко по вкуса на публиката. Въздържа се специално да вмъкне „най-мелодичните“ си мелодии. Взе най-характерните. („Знае се, че простодушните хорица винаги страшно се плашат от «характерните» творби. Безхарактерното им се харесва повече.“)

Тези Lieder бяха написани по стихове на стари силезийски поети от XVII век: Кристоф ги беше прочел в една народна сбирка и тяхната простота му се нравеше. Двама особено му бяха скъпи като братя: очарователният Паул Флеминг, волният пътешественик в Кавказ и Испахан, който запази душата си чиста, отзивчива и спокойна сред диващините на войната, огорченията на живота и корупцията на своето време, и Йохан-Кристиян Гюнтер, безумния гений, който изгоря в оргии и отчаяние, пръскайки живота си по всички ветрове. Той беше превел предизвикателните и иронични възгласи на Гюнтер срещу неприятеля-бог, който го смазва, яростните проклятия на поваления титан, който запраща обратно мълнията към небето. От Флеминг беше взел любовни песни за Анемон и Базилен, нежни и сладки като цветя, и рондото на звездите. Tanzlied (хороводна песен) на чистите радостни сърца и героичния ведър сонет „Към себе си“ (An sich), който Кристоф си декламираше като сутрешна молитва.

Усмихнатият оптимизъм на набожния Паул Герхарт също очароваше Кристоф. Той му носеше покой след огорченията му. Обичаше невинното откриване на природата в бога, росните ливади, по които важно се разхождаха щъркели сред лалета и бели нарциси на брега на ручеи, които ромолят по пясъка, прозрачния въздух, в който прелитат лястовици с големи крила, и полета на гълъбите, веселия слънчев лъч, който разкъсва завесата на дъжда, и лъчезарното небе, което се смее между облаците и величественото умиротворение на вечерта, покоя на горите, стадата, градовете и полята. Беше имал дързостта да музицира няколко църковни песни, които още се пееха в протестантските общини. И съвсем не беше запазил хоралната им форма. Тъкмо обратното: той се ужасяваше от нея; беше им дал жива и свободна форма. Старият Герхарт би изтръпнал от дяволската гордост, която лъхаше сега от някои строфи на неговата „Песен за странствуващия християнин“, или от езическата жизнерадостност, която прииждаше бурно в кроткия поток на неговата „Лятна песен“.

Творбите бяха публикувани и то против всеки здрав смисъл. Издателят, на когото Кристоф плати, за да отпечата неговите Lieder и да ги задържи на склад, беше избран поради едничкото съображение, че му беше съсед. Печатницата му не беше подходяща за такава работа. Отпечатването се проточи с месеци; имаше груби грешки, скъпи поправки. Кристоф, който не разбираше нищо, плащаше всичко с една трета по-скъпо, отколкото трябваше. Разноските далеч надхвърлиха предвидената от него сума. После, когато всичко бе завършено, той се видя с огромна камара ноти в ръце, които се чудеше какво да прави. Издателят нямаше клиентела; той не направи абсолютно нищо, за да разпространи творбата. Неговата апатия впрочем съответствуваше на поведението на Кристоф. Когато му поиска, колкото да му е чиста съвестта, да напише няколко реда за реклама, Кристоф отвърна, че „не желае реклама, ако композициите му били хубави, щели да говорят сами за себе си“. Издателят зачете благоговейно волята му: той закъта изданието в дъното на магазина си. Беше добре охранявано; защото за шест месеца не се продаде нито един екземпляр.

В очакване публиката да оцени и да потърси творбата му Кристоф трябваше да намери начин да поправи щетите, нанесени на скромното му имущество; и не можеше да си позволи да капризничи, защото трябваше да се изхранва и да плаща дълговете си, а те не само че бяха по-големи, отколкото беше предвидил, но и запасите, на които бе разчитал, се оказаха по-незначителни. Дали беше загубил пари, без да разбере, или пък — много по-вероятно — лошо си беше направил сметката? Никога не съумяваше да се оправи с парите. Но все едно, тъй или иначе, те не му достигаха; в това нямаше никакво съмнение, Луиза трябваше да полага неимоверни усилия, за да подпомогне сина си. Той изпитваше жестоки угризения и се постара да изплати дълговете, колкото може по-скоро. Започна да търси уроци, макар да му беше мъчително сам да предлага услугите си и да претърпява понякога отказ. Не срещаше вече предишната благосклонност: с голяма мъка си възвърна няколко ученици. Затова, когато му споменаха за свободно място в едно училище, той прие с голяма готовност.

Учебното заведение беше полурелигиозно. Директорът, хитър човек, съумя, без да е музикант, да види цялата изгода, която можеше да извлече от Кристоф при настоящото положение, и при това срещу минимално възнаграждение. Беше любезен, но плащаше малко. Тъй като Кристоф се осмели да изкаже плахо възражение, директорът му даде да разбере с благосклонна усмивка, че понеже няма вече официално положение в двора, не може да претендира за по-висока заплата.

Досадна тегоба. От него не се искаше да преподава музика на учениците, а да създаде илюзията у тях и у родителите им, че я владеят. Най-важната му задача беше да ги научи да пеят по време на църковните служби, на които имаше и публика. Изпълнението нямаше значение. Кристоф беше отвратен; лишен бе дори от утехата да си каже, влачейки хомота, че върши нещо полезно: това лицемерие тежеше на съвестта му. Опита се да даде на децата по-солидна подготовка, да ги накара да опознаят и да обикнат сериозната музика. Но учениците му нехаеха. Кристоф не успяваше да им внуши да го слушат. Липсваше му авторитет; пък и всъщност не беше създаден да преподава на деца. Не се интересуваше, че още сричат: искаше тутакси да им обясни музикалната теория. Когато трябваше да даде урок по пиано, той поставяше детето пред симфония на Бетховен и свиреше на четири ръце с него. Естествено нищо не излизаше; той избухваше гневно, изгонваше ученика от пианото и свиреше дълго сам на негово място. Точно така постъпваше и с частните си ученици вън от училището. Пълна липса на търпение: казваше например на някое мило момиче, което претендираше за аристократична изтънченост, че свири като готвачка или даже пишеше на майката, че се отказва да го учи, че ще умре, ако трябва още да се занимава със същество, така лишено от талант. Всичко това не оправяше работите му. Малкото му ученици го напускаха, Луиза го накара да й обещае, че няма да се кара поне в училището, в което преподаваше. Защото, ако случайно загубеше и това място, нямаше да знае как да си изкара хляба. Затова той се насилваше въпреки отвращението си: беше образцово точен. Но как можеше да скрие какво мисли, когато тъп ученик за десети път изкълчваше някой пасаж или когато трябваше да учи с класа си някоя глупава хорова песен за предстоящия концерт? (Защото не му оставяха дори правото да избере програмата: нямаха доверие във вкуса му.) Не може да се каже, че не влагаше особено усърдие. Напротив, упорствуваше мълчалив, навъсен, издавайки кипящия в него гняв само с някой удар с юмрук по масата, при който учениците му се сепваха. Но понякога хапът се оказваше много горчив: той не можеше да се овладее. Прекъсваше пеещите ученици посред песента.

— Спрете! Спрете! По-добре да ви изсвиря нещо от Вагнер!

Те това и чакаха. Играеха на карти зад гърба му. Все се намираше някой да докладва на директора. И Кристоф трябваше да изслуша напомнянето, че той е в училището не за да накара учениците си да обикнат музиката, а за да ги научи да пеят. Приемаше укорите цял треперещ. Но все пак ги приемаше: не желаеше да скъса. Кой би могъл да предрече преди няколко години, когато пред него се очертаваше блестяща и сигурна кариера (макар че не беше създал още нищо), че ще бъде подложен на подобни унижения, когато вече действително струва нещо.

Сред страданията, нанесени на честолюбието му от учителската длъжност, бяха не по-малко мъчителните задължителни посещения на колегите. Той посети само двама наслуки и така се отегчи, че не намери сили да продължи. Двамата привилегировани не бяха кой знае колко поласкани, но затова пък другите се сметнаха лично оскърбени. Всички считаха Кристоф по-нисшестоящ от тях и по обществено положение, и по умствени възможности: затова се държаха покровителствено с него. Понякога той се чувствуваше смазан от държането им: те изглеждаха така сигурни в себе си и в мнението си за него, че и той едва не го споделяше; оглупяваше край тях: какво би могъл да им каже? Те бяха затънали до гуша в професията си и не виждаха нищо извън нея. Не бяха хора! Ако поне бяха книги! Но те бяха обяснителни бележки, езикови коментарии.

Кристоф избягваше да остава с тях. Но понякога му се налагаше. Директорът приемаше веднъж месечно следобед. Той държеше всички да присъствуват. Кристоф, който не се бе отзовал на първата покана, без дори да се извини, правейки си оглушки с надеждата, че не са забелязали отсъствието му, трябваше да изтърпи на другия ден още една престорено любезна забележка. Следващия път, мъмрен от майка си, той се реши да отиде — така неохотно, сякаш отиваше на погребение.

Попадна на истинско събрание на учителите не само от неговото, но и от други училища, дошли заедно с жените и дъщерите си. Струпани в твърде малкия салон, групирани по йерархия, те не му обърнаха никакво внимание. В най-близката група се говореше за педагогия и готварство. Учителските жени препоръчваха превзето и компетентно готварските си рецепти. Мъжете проявяваха същия интерес по тия въпроси и бяха не по-малко осведомени. Те се гордееха с домакинските дарби на жените си, както жените им — със знанията на съпрузите си… Прав до един прозорец, облегнат на стената, незнаещ как да се държи, ту опитвайки се да се усмихне глуповато, ту мрачен, със застинал поглед и сгърчено лице, Кристоф умираше от скука. На няколко крачки от него бе седнала на перваза на прозореца млада жена, с която никой не разговаряше и тя явно се отегчаваше като него. Двамата стояха, без да се поглеждат. Забелязаха се едва след известно време, когато, не можейки повече да издържат, се извърнаха едновременно, за да се прозинат. Точно в този миг очите им се срещнаха. Те размениха приятелски съучастнически поглед. Той пристъпи към нея. Тя му каза полугласно:

— Забавлявате ли се?

Обърнат с гръб към залата и загледан в прозореца, Кристоф се изплези. Тя избухна в смях и тутакси оживена, му кимна да седне до нея. Запознаха се. Беше жена на учителя Райнхарт, който преподаваше естествена история в училището: бяха пристигнали наскоро в града и не познаваха още никого. Съвсем не беше красива — с голям нос, грозни зъби, повехнала кожа, но имаше живи и доста одухотворени очи и добродушна усмивка. Бъбреше като сврака: той й отвръщаше оживено. Беше искрена и остроумна; разменяха си високо и през смях впечатленията, без да ги е грижа за околните… Съседите им, които не бяха благоволили да забележат присъствието им дотогава, сега им хвърляха любопитни и недоволни погледи: не беше прилично да се забавляват толкова много… Но на двамата бърборковци им беше безразлично какво мислят за тях: отмъщаваха си.

Накрая госпожа Райнхарт представи мъжа си на Кристоф. Беше изключително грозен: мъртвешки бледо, сипаничаво лице, малко мрачно, но добродушно изражение. Говореше гърлено и учленяваше бавно и наставнически думите с паузи между сричките.

Бяха женени от няколко месеца и двамата грозници бяха влюбени един в друг: с толкова обич се гледаха, говореха и улавяха за ръце пред всички, че беше просто трогателно и комично. Каквото желаеше единият, другият също го желаеше. Веднага поканиха Кристоф на вечеря у тях след приема. Отначало Кристоф шеговито отклони: каза, че най-доброто, което биха могли да направят тази вечер, е да си легнат рано, изтерзани от скука, като че ли са изминали пеш десет левги. Но госпожа Райнхарт възрази, че именно затова трябва да приеме: опасно би било да прекара нощта в такова потиснато настроение. Кристоф се остави да го отведат със себе си. В своето усамотение той беше щастлив, че е срещнал тези добри хора с не особено изтънчени маниери, но скромни и gemütlich^[3].

Обстановката у Райнхарт беше gemütlich, като самите тях. Малко бъбрива Gemüt, Gemüt, изпъстрена с надписи. Мебелите, съдовете, чиниите говореха и неуморно повтаряха радостта си от идването на „скъпия гост“, осведомяваха се за здравето му, даваха му любезни, добродетелни съвети. Върху софата — която между другото беше доста твърда — беше сложена възглавничка, която шепнеше дружески: „Само четвърт час!“ (Nur ein Viertelstündchen!) Чашата кафе, предложена на Кристоф, настояваше да изпие още една: „Само една капчица!“ (Noch ein Schlückchen!). Чиниите подслаждаха с поучения яденето, сготвено превъзходно. Едната казваше: „Мисли за всичко! Иначе няма да ти се случи нищо добро“. Другата гласеше: „Обичта и признателността са приятни. Неблагодарността е противна на всички“.

При все че Кристоф не пушеше, пепелницата върху камината не можа да се въздържи да не му се представи. „Спокойно местенце за запалени пури“ (Ruheplätzchen für brennende Ziparren).

Той пожела да си измие ръцете. Сапунът на тоалетната масичка му каза: „За нашия скъп гост“ (Für unseren lieben Gast).

А мъдрата кърпа за ръце като много добре възпитана особа, която няма какво да каже, но все пак се чувствува задължена да бъде любезна, му поднесе тази изпълнена със здрав смисъл сентенция, макар и съвсем неуместна, че „Трябва да ставаш рано, за да се насладиш на утрото“.

Накрая Кристоф не смееше да се завърти на стола си да не би да му се обадят други гласове от всички ъгли на стаята. Идеше му да им каже: „Млъкнете, чудовища, не се чува нищо от вас!“

Обзе го луд смях и той се опита да го обясни на домакините с неотдавнашното събиране при директора. За нищо на света не би желал да ги оскърби. Впрочем той нямаше особено развито чувство за комичното. Бързо свикна със сърдечната словоохотливост на хората и нещата. Какво ли не би им простил! Те бяха толкова добри! Между другото не бяха скучни: липсваше им вкус, но не им липсваше ум.

Те се чувствуваха малко загубени в този край, където бяха дошли съвсем неотдавна. Непоносимата мнителност на малкото провинциално градче не допускаше да се влезе в него току-така, като в кръчма, без предварително да измолиш по установения ред честта да бъдеш приет. Райнхартови не бяха държали достатъчно сметка за провинциалния протокол, който определя задълженията на новодошлите в даден град спрямо заселилите се там преди тях. Райнхарт в краен случай би се подчинил машинално, но жена му, която се уморяваше до смърт от тези тегоби и не обичаше да си налага принуждения, отлагаше от ден на ден. Тя бе избрала от списъка на задължителните посещения тези, които й бяха най-малко досадни, и ги направи отначало, а другите отложи за неопределено време. Изтъкнатите граждани, които бяха включени във втората категория, се задушаваха от подобна липса на внимание. Анжелика Райнхарт — мъжът й я наричаше галено Лили — се държеше малко свободно, тя не успяваше да поддържа официалния тон. Обръщаше се свойски към по-висшестоящи от нея, които пламваха от възмущение. Не се побояваше при случай да ги опровергае. Беше находчива и чувствуваше нужда да каже гласно всичко, което й минеше през ум. Понякога издрънкваше страшни глупости и хората се подиграваха зад гърба й; или пък груби злобни забележки, право в лицето на хората, което й създаваше смъртни врагове. Тя прехапваше устни в момента, когато ги изговаряше, би желала да ги спре, но беше премного късно. Мъжът й, възможно най-кроткият и почтителен мъж, я упрекваше плахо по този повод. Тя го прегръщаше, признаваше, че е глупачка, че той е прав, ала миг по-късно започваше отново: и точно когато най-малко трябваше да каже някои неща, тя ги изтърсваше тутакси. Би се пръснала, ако не ги кажеше. Наистина беше създадена, за да се разбере с Кристоф.

Между многото безсмислици, които не трябваше да казва и навярно именно затова казваше, бяха неуместните сравнения, които час по час правеше между начина на живот във Франция и в Германия. Немкиня самата тя — и при това повече от която и друга, — но отгледана в Елзас и дружаща с елзаски французи, тя се беше поддала на очарованието на латинската цивилизация, на която не могат да устоят толкова немци от присъединените към Франция области, при това немци, които привидно най-малко би трябвало да му се поддадат. Може би всъщност това очарование беше станало по-силно ей така, от дух на противоречие, откакто Анжелика се беше омъжила за немец от Северна Германия и беше попаднала заедно с него в чисто немска среда.

Още от първата вечер тя зачекна с Кристоф любимата си тема. Започна да възхвалява приятната свобода, с която разговарят французите. Кристоф й пригласяше. За него Франция беше Корин: лъчезарни очи, засмяна младежка уста, открито и свободно държане, глас с приятен тембър. Много му се искаше да научи нещо повече за нея.

Лили Райнхарт плесна с ръце от удоволствие, че се разбира толкова добре с Кристоф.

— Жалко — каза тя, — че младата ми приятелка не е вече тук. Но тя не можа да издържи и си замина.

Образът на Корин тутакси угасна. Както, когато ракетата се пръсне, на тъмното небе внезапно трепват меките и дълбоки светлици на звездите, друго лице и други очи изплуваха пред Кристоф.

— Коя? — сепна се Кристоф. — Младата учителка ли?

— Как? Нима я познавате? — изненада се госпожа Райнхарт.

Те си я описаха взаимно. Двата портрета съвпадаха.

— Значи, вие я познавате — повтаряше Кристоф. — О! Кажете ми всичко, което знаете за нея!

Госпожа Райнхарт започна с изявлението, че били интимни приятелки и си доверявали всичко. Но когато навлезе в подробностите, това „всичко“ се оказа твърде малко. Срещнали се за първи път на гости. Госпожа Райнхарт заговорила с обичайната си сърдечност девойката и я поканила да я посети. Момичето дошло у тях два-три пъти и те разговаряли. Но не без мъка любопитната Лили успяла да научи нещичко за живота на младата французойка: девойката била много сдържана. Трябвало дума по дума да й изкопчва нейната история. Госпожа Райнхарт знаеше само, че се нарича Антоанет Жанен: не била богата и от цялото й семейство бил останал само по-младият й брат, когото тя предано издържала. Непрестанно говорела за него — единствената тема, по която била по-излиятелна. И Лили Райнхарт спечелила доверието й, като проявила съчувствие към момчето, само в Париж, без родители, без приятели, пансионер в някакъв лицей. Антоанет приела да работи в чужбина отчасти, за да покрие разноските по образованието му. Само че горките деца не можели да живеят едно без друго. Пишели си всеки ден. И двамата изпадали в болезнена тревога при най-малкото закъснение на очакваното писмо. Антоанет постоянно се измъчвала за брат си. Момчето не намирало достатъчно смелост, за да скрие от нея скръбта и самотата си. Всяка негова жалба отеквала в сърцето на Антоанет с жестока сила. Мисълта, че то страда, я терзаела и често си въобразявала, че братчето й е болно, но не иска да й пише. Добрата госпожа Райнхарт много пъти трябвало да й се кара приятелски за тези неоснователни страхове. И успявала, макар и за малко, да й вдъхне увереност. Но не беше успяла да научи нищо за семейството на Антоанет, за общественото й положение, за съкровените дълбини на душата й. При всеки подобен въпрос девойката се затваряла в себе си като подплашена. От малкото, което й казала, личало, че е образована и умна. Сблъскала се била явно отрано с житейските несгоди. Изглеждала едновременно наивна и разочарована, благочестива, но без илюзии. Не се чувствувала щастлива в този град, попаднала в нетактично и недобросърдечно семейство. Не се оплаквала, но личало, че страда. Госпожа Райнхарт не знаеше при какви обстоятелства си е заминала. Казали, че се била държала лошо. Анжелика не можеше да повярва. Готова беше да сложи ръката си в огъня, че това са отвратителни клевети, достойни за този тъп и злонамерен град. Но дори и да е имало нещо, нима това е важно?

— Разбира се, не — отвърна Кристоф, навеждайки глава.

— Така или иначе, тя си замина.

— И какво ви каза на заминаване?

— Ах! — възкликна Лили Райнхарт. — Нямах късмет! Тъкмо тогава бях отишла за два дни в Кьолн! Като се върнах… Zu spä! (много късно!)… — смъмри тя прислужницата, която поднесе много късно лимона за чая.

И повтори поучително с тържествен тон, какъвто истинските немци влагат в обичайния се всекидневен живот:

— Много късно, както става толкова често!

(Не можеше да се разбере дали има предвид лимона, или че не бе успяла да види Антоанет.)

После поде:

— Когато се върнах, намерих писмо, в което ми благодареше за всичко, което бях направила за нея, и ми съобщаваше, че си отива: връщаше се в Париж. Не ми остави адреса си.

— И не ви ли е писала оттогава?

— Нито ред.

Тъжното лице отново потъна в нощта, след като Кристоф зърна за миг очите, такива, каквито ги видя последния път, загледани в него през прозореца на влака.

Загадката на Франция изникваше още по-настойчиво пред Кристоф. Той неуморно разпитваше госпожа Райнхарт за тази страна, която тя уж познаваше. И Лили Райнхарт, която никога не беше ходила във Франция, не пропускаше да му говори за нея. Райнхарт, добър патриот, натъпкан с предубеждения против Франция, макар и да я познаваше точно толкова, колкото и жена му, се осмеляваше понякога да изрази задръжките си, когато тя се възторгваше прекалено. Но жена му още по-енергично настояваше на своето, а Кристоф, без да съзнава, й пригласяше.

Много по-ценни от спомените на Лили Райнхарт бяха нейните книги. Тя си беше събрала малка библиотека от френски книги: учебници, няколко романа, няколко пиеси, купени наслуки. Те се сториха истинско съкровище на Кристоф, така жаден да се образова и незнаещ нищо за Франция. Лили Райнхарт му ги донесе и му ги предложи любезно.

Той започна с книгите с избрани откъси, стари училищни помагала, по които бяха учили Лили Райнхарт и мъжът й, когато бяха ученици. Райнхарт го увери, че трябва да почне с тях, ако иска да се оправи във френската литература, която му беше съвсем непозната. Кристоф, изпълнен с уважение към всички хора, които знаеха повече от него, се подчини почтително; и още същата вечер се залови да чете. Най-напред се постара да си даде сметка какви богатства съдържаше тази книга в общи линии.

Запозна се с имената на някои френски писатели: Теодор-Анри Баро, Франсоа Пьоти дьо ла Кроа, Фредерик Бодри, Емил Дьолеро, Шарл-Огюст-Дезире Филон, Самюел Декомба и Проспер Бор. Прочете поезията на абат Жозеф Рер, Пиер Лашамбоди, херцог дьо Ниверноа, Андре ван Хаселт, Андрийо, Мадам Коле, Констанс-Мари, принцеса дьо Салм-Дик, Анриет Олар, Габриел Жан-Батист-Ернест Уилфрид Льогуве, Иполит Виоло, Жан Рьобул, Жан Расин, Жан дьо Беранже, Фредерик Бешар, Гюстав Надо, Едуар Плувне, Йожен Манюел, Юго, Милвоа, Шендоле, Лакур Дьолатр, Феликс Шаван, Франсис Едуар-Жоашен, известен като Франсоа Копе, Луи Белмонте. Загубен, потопен, удавен в този водопад от поезия, Кристоф премина към прозата. Там срещна Гюстав дьо Молинари, Флешие, Фердинан-Едуар Бюисон Мериме, Малт-Брьон, Волтер, Ламе-Фльори, Дюма-баща, Ж.-Ж. Русо, Мезиер, Мирабо, Мазад, Кларси, Кортамбер, Фридрих II и господин дьо Вогюе. Най-често цитираният френски историк беше Максимилиен-Самсон-Фредерик Шьол. Кристоф намери в тази френска антология Декларацията на младата германска империя и прочете характеристика на немците от Фредерик Констансдьо Ружмон, от когото научи, че немецът се ражда, за да живее в духовния свят. Той не притежава шумната и лека веселост на французина. Отличава се с богата душевност. Чувствата му са нежни и дълбоки. Неуморим е в работата си и упорит в начинанията си. Няма по-морален народ, нито по-дълголетен. В Германия има изключително много писатели. Тя е богато надарена в областта на изкуствата. Докато жителите на другите страни се гордеят, че са французи, англичани, испанци, германецът обхваща в безпристрастната си любов цялото човечество. Най-сетне с географското си положение в самия център на Европа немската нация е като че ли и сърцето, и върховният разум на човечеството.

Уморен и учуден, Кристоф затвори книгата и си помисли: „Французите са славни момчета, но не ги бива особено.“

Посегна към друга книга. Нейното равнище беше по-високо. Предназначена беше за висшите училища. На Мюсе бяха отделени три страници, а на Виктор Дюрюи — тридесет. На Ламартин — седем, а на Тиер — четиридесет. Поместен беше целият „Сид“ — или почти целият: бяха махнали само монолозите на дон Диего и на Родриго, защото бяха дълги. Ланфре насъскваше Прусия против Наполеон I: затова го бяха раздули безмерно: той сам заемаше повече място, отколкото всички големи класици на осемнадесети век, събрани заедно. Подробни разкази за френските поражения през седемдесета година бяха взети от „Разгром“ на Зола. Там не се срещаха нито Монтен, нито Ларошфуко, нито Лабрюйер, нито Дидро, нито Стендал, нито Балзак, нито Флобер. Затова пък Паскал, който липсваше в другата книга, беше даден тук като любопитно явление и Кристоф научи между другото, че този епилептик „се числял към монасите от Пор-Роаял, девическо учебно заведение близо до Париж…“^[4]

Кристоф беше готов да запрати всичко по дяволите: главата му се въртеше. Беше съвсем объркан. „Никога няма да се оправя“ — казваше си той. Беше неспособен да направи каквато и да е преценка. От часове прелистваше наслуки антологията, без да се ориентира. Той четеше с мъка френски. И след като с усилие разгадаваше някой пасаж, той се оказваше почти винаги нещо незначително и скучно.

И все пак посред този хаос избликваха искри, проблясваха саби, резки, бичуващи думи, героичен смях. Постепенно след първия прочит се получаваше някакво впечатление, може би поради тенденциозния подбор на текстовете. Съзнателно или не немските издатели се бяха спрели главно в тези френски откъси на всичко, което можеше да потвърди, по думите на самите французи, недостатъците на французите и превъзходството на немците. Но те и не подозираха, че по този начин изтъкваха пред един независим дух като Кристоф удивителната свобода на французите, които критикуваха всичко в своята страна и хвалеха противниците си. Мишле приветствуваше Фридрих II, Ланфре — англичаните при Трафалгар, Шара — Прусия от 1813 година. Никой враг на Наполеон не се бе осмелявал да говори за него по-сурово. И най-свято тачените неща не оставаха на завет от бунтовния им дух. Дори при краля-слънце поетите с перуки запазваха непринудения си говор. Молиер не щадеше нищо. Лафонтен осмиваше всичко. Самият Боало разобличаваше благородническото съсловие. Волтер сипеше огън и жупел против войната, бичуваше религията, гавреше се с родината. Моралисти, сатирици, памфлетисти, автори на комедии се надпреварваха в своята весела или мрачна дързост. Всеобща липса на страхопочитание. Честните немски издатели понякога дори се плашеха. Те изпитваха потребност да успокоят съвестта си, като се опитваха да извинят Паскал, който слагаше в един кюп готвачите, хамалите, войниците и чираците-зидари. Те обясняваха под линия, че Паскал едва ли би се изразил така, ако познаваше благородните съвременни войски. Не пропускаха също да припомнят колко сполучливо Лесинг е поправил басните на Лафонтен, променяйки по съвета на женевеца Русо сиренето на Гарвана в къс отровно месо, от което мръсната Лисица умира. „Дано винаги да получавате отрова за наказание, проклети ласкатели!“

Те примижаваха пред голата истина; Кристоф обаче се радваше: той обичаше светлината. Тук-там и той се чувствуваше разтърсен: не беше свикнал с тази буйна независимост, която в очите и на най-свободния немец, привикнал въпреки всичко към ред и дисциплина, изглежда анархия. Пък и френската ирония го озадачаваше: той приемаше някои неща съвсем сериозно; другаде неумолимите отрицания му се струваха забавни парадокси. Но все едно! Учуден или неприятно изненадан, малко по малко той бе привлечен. Беше се отказал да анализира впечатленията си. Минаваше от едно чувство на друго: живееше. Жизнерадостта на френските разкази — Шамфор, Сегюр, Дюма-баща, Мериме, събрани безредно — разширяваше духа му. А от време на време от някоя страница се надигаше и го лъхаше опияняващият и суров мирис на революциите.

Развиделяваше се вече, когато Луиза, която спеше в съседната стая, забеляза, събуждайки се, светлината през цепнатините на вратата на Кристоф. Тя почука на стената и го попита да не би да е болен. Скръцна стол, вратата се отвори и Кристоф се появи блед, по риза, със свещ и книга в ръка, правейки странни тържествени и смешни жестове. Луиза се изправи втрещена в леглото, мислейки, че е полудял. Той се разсмя, размаха свещта и започна да декламира една сцена на Молиер. Прихна да се смее посред едно изречение и седна в долния край на леглото, за да си поеме дъх. Свещта трепереше в ръката му. Луиза, успокоена, го укори топло:

— Какво има? Какво ти става? Защо не си легнеш?… Клето мое момче, нима напълно си се побъркал?…

Но той се разсмя още по-силно.

— Трябва да чуеш това!

И като се настани до леглото й, той започна да й чете пиесата от самото начало. Струваше му се, че вижда Корин; чуваше нейния самомнителен, хаплив и звучен глас; Луиза се противеше:

— Върви си! Върви си! Ще настинеш. Отегчаваш ме! Остави ме да спя.

Но той продължаваше неумолим. Четеше патетично, махаше с ръце, заливаше се в смях, питайки майка си не е ли възхитително. Луиза му беше обърнала гръб и сгушена в завивките си, запушваше уши и отвръщаше:

— Остави ме на мира!…

Но се смееше безгласно, заразена от смеха му. Накрая престана да протестира. След като прочете целия акт, Кристоф се помъчи да я накара да признае, че й е интересно, но когато се наведе над нея, видя, че тя спи. Усмихна се, целуна я кротко по косите и се прибра безшумно в стаята си.

Той продължи да взема книги от библиотеката на Райнхарт. Изчете безразборно всичките, една след друга. Изгълта всичко. Изпитваше такова силно желание да обикне родината на Корин и на непознатата, такава потребност от обект за възторг, че това бе добре дошло за него. Дори във второстепенните произведения някоя страница, някоя дума му въздействуваха като повей на волен въздух. Той преувеличаваше това впечатление особено когато разговаряше с госпожа Райнхарт, която поддържаше и засилваше възхищението му. Макар че беше съвсем невежа, тя често се забавляваше да противопоставя френската култура на немската и унищожаваше родната в полза на чуждата, за да дразни мъжа си и за да си отмъсти за неприятностите, с които се сблъскваше в малкия град.

Райнхарт се възмущаваше. Извън своята специалност той не беше мръднал от представите, изградени още от училищната скамейка. За него французите бяха ловки хора, умни в практичните работи, приятни, умеещи да водят разговор, но лекомислени, мнителни, самохвалци, неспособни за нищо сериозно, за никакво силно чувство или искреност, народ без музика, без философия, без поезия (като се изключат „Поетическото изкуство“, Беранже и Франсоа Копе), народ на патоса, големите жестове, преувеличените приказки и порнографията. Не му стигаха думи да черни латинската неморалност. И понеже не можеше да измисли нещо по-обидно, постоянно се връщаше на думата „лекомислие“, която в неговата уста, както и в устата на повечето негови съотечественици, приемаше особено оскърбително значение. Тирадите му завършваха с обичайната възхвала на благородния, дълбоко нравствен немски народ. („По това именно — както е казал Хердер — той се отличава от всички други народи“), верния народ (treues Volk… прилагателното treu обема всичко: искрен, верен, лоялен, честен). Народ в истинския смисъл на думата, както казва Фихте, немската Сила, символ на всяка справедливост и на всяка истина, немската Мисъл, немската Gemüt, немския език, единствения самобитен, единствения запазил се чист език, подобно на самата немска нация, на немските жени, немското вино, немската песен… „Германия, Германия над всичко в света!“

Кристоф протестираше. Госпожа Райнхарт избухваше в смях. И тримата крещяха високо. Отлично се разбираха: и тримата знаеха, че са добри немци.

Кристоф идваше често да разговаря, да вечеря или да се разхожда с новите си приятели. Лили Райнхарт го глезеше, приготвяше му вкусни вечери: тя беше очарована от този повод, за да задоволява собствената си лакомия. Обграждаше го с внимание — сантиментално и кулинарно. За рождения му ден направи торта с двадесет свещи, а в средата постави захарна фигурка с гръцка туника и букет в ръце, символизираща Ифигения. Кристоф, истински немец въпреки всичко, беше трогнат от тези прояви на привързаност, макар и премного шумни и не особено изтънчени.

Прекрасната съпружеска двойка Райнхарт умееха да намират и други по-деликатни начини да докажат истинското си приятелство. Подтикнат от жена си, Райнхарт, който едва разчиташе нотите, беше купил двадесетина екземпляра от Lieder (първите, които напуснаха рафтовете на издателя); разпрати ги из Германия, на различни страни, сред познатите си от университетските среди. Накара също да изпратят известен брой и в Лайпциг и Берлин на книжари, с които беше във връзка за учебни помагала. Този трогателен и несръчен почин, за който Кристоф не разбра нищо, не даде впрочем никакви резултати, поне в момента. Разпратените на различни места Lieder като че ли пропаднаха в дън земя: никой не се обади. Райнхартови, огорчени от това безразличие, се радваха, че не бяха споделили това с Кристоф, защото щяха само да го натъжат, а не да го ободрят. В действителност обаче нищо не се губи, както много пъти можем да установим в живота; никое усилие не отива напразно. Дълги години наред се смяташ неразбран и после един ден забелязваш, че мисълта ти си е проправила път. Кой можеше да знае дали песните на Кристоф не бяха допаднали на сърцата на някои отзивчиви хора, потънали в провинцията, премного плахи или премного уморени, за да му го кажат?

Само един му писа. Два-три месеца след като Райнхартови бяха разпратили екземплярите, Кристоф получи писмо: развълнувано, церемониално, възторжено, с отживели формули, то идваше от едно градче в Тюрингия и носеше следния подпис: Universilätsmusikdirector Professor доктор Петер Шулц.

Голяма радост за Кристоф и още по-голяма за Райнхартови беше, когато той отвори у тях писмото, забравено от два дни в джоба му. Прочетоха го заедно. Райнхарт размени съучастнически поглед с жена си, без Кристоф да забележи. Младият им приятел сияеше, но внезапно помръкна и рязко прекъсна четенето.

— Какво има? Защо спря? — попита Райнхарт.

(Бяха вече на „ти“.)

Кристоф гневно хвърли писмото на масата.

— А! Това е вече прекалено! — каза той.

— Но какво точно!

— Чети!

И Кристоф обърна гръб на масата и сърдито се отдалечи в другия ъгъл на стаята.

Райнхарт и жена му прочетоха заедно писмото, но видяха само най-буйно възхищение.

— Не виждам нищо… — промълви той учуден.

— Не виждаш ли? Не виждаш ли!… — извика Кристоф, като грабна писмото и му го пъхна под очите. — Да не би да не можеш да четеш? Не виждаш ли, че той е почитател на Брамс?

Едва тогава Райнхарт забеляза, че на едно място в писмото си Шулц сравняваше песните на Кристоф с песните на Брамс.

Кристоф не можеше да се помири.

— Приятел! Намирам най-сетне приятел!… И едва намерен, го изгубвам!…

Това сравнение го изпълваше с възмущение. Ако го бяха оставили, сигурно тутакси щеше да изпрати в отговор някое глупаво писмо. Или може би, след като поразмислеше малко, щеше да се сметне за много разумен и великодушен, ако изобщо не отговореше. За щастие Райнхартови, забавлявайки се с лошото му настроение, му попречиха да извърши някоя от обичайните си нелепости. Те успяха да го склонят да напише няколко думи за благодарност. Но писъмцето на Кристоф, написано насила, звучеше студено и принудено. То не разколеба възторга на Петер Шулц: той прати още две-три писма, преливащи от хубаво чувство. Кристоф не обичаше да пише и макар изпълнен със симпатия към непознатия приятел заради искрения тон и неподправеното възхищение, което чувствуваше между редовете, той не отговори. Накрая Шулц млъкна. Кристоф престана да мисли за него.

Той виждаше сега Райнхартови всеки ден, а често и по няколко пъти на ден. Прекарваха почти всичките си вечери заедно. След като беше прекарал деня сам, съсредоточен в себе си, той се нуждаеше да говори, да каже какво мисли даже ако не го разбират, да се посмее със или без причина, да изразходва енергията си, да си отдъхне.

Свиреше им. Тъй като не можеше иначе да им засвидетелствува благодарността си, сядаше на пианото и свиреше с часове. Госпожа Райнхарт не беше никак музикална и едва сдържаше прозевките си, но тя изпитваше симпатия към Кристоф и се преструваше, че се интересува от това, което свири. Райнхарт, без да е много по-музикален от жена си, се вълнуваше посвоему, простичко от някои музикални пиеси, от някои фрази, от някои тактове. Той се чувствуваше цял разтърсен, до сълзи: и това му се струваше глупаво. През останалото време музиката беше за него обикновен шум. Впрочем като по правило той се вълнуваше винаги от най-слабите места на творбата, от съвсем незначителните пасажи. И мъжът, и жената се убеждаваха взаимно, че разбират Кристоф, а и Кристоф искаше да си внуши същото. Вярно, че от време на време го обземаше злостно желание да се подиграе с тях. Поставяше им клопки, свиреше им пълни безсмислици, нелепи потпури, като ги караше да мислят, че са негови композиции. После, след като изкажеха възхищението си, им признаваше истината. Тогава те ставаха подозрителни и след това, когато Кристоф си придадеше тайнствен вид, за да им изсвири нещо, те си въобразяваха, че пак иска да ги подведе и го критикуваха. Кристоф ги оставяше, съгласяваше се с тях, потвърждаваше, че тази композиция не струва нищо, после шумно избухваше в смях:

— Ах, мошеници! Имате пълно право!… Та тя е моя!

Радваше се като дете, че ги е измамил. Госпожа Райнхарт, леко засегната, го плясваше на шега, но той се смееше така чистосърдечно, че и те се разсмиваха заедно с него. Нямаха претенции, че са непогрешими. И тъй като не знаеха вече дали са на прав път, или не, Лили Райнхарт беше решила да критикува всичко наред, а мъжът й — да хвали: така бяха сигурни, че поне единият от двамата ще бъде винаги на мнението на Кристоф.

Между другото Кристоф ги привличаше не толкова като музикант, а като хлапак: малко налудничав, много сърдечен и страшно жив. Лошите неща, които бяха чули за него, ги предразположиха по-скоро в негова полза: и те като него се чувствуваха потиснати от атмосферата в малкия град. И те като него бяха откровени, разсъждаваха със собствената си глава и затова го считаха голямо дете, не особено ловко в живота, жертва на откровеността си.

Кристоф не си правеше илюзии относно новите си приятели и му беше малко мъчно, че те не разбират най-съкровените дълбини на сърцето му, че никога не биха могли да го разберат. Но той беше така лишен от приятелство и имаше такава нужда от близки хора, че им беше безкрайно признателен за обичта им. Опитът му през изтеклата година го беше поучил: той си отказваше вече правото да бъде взискателен. Две години по-рано не би проявявал такова търпение: той си спомняше с угризение колко беше строг спрямо добрите и скучни Ойлер. Уви! Колко мъдър беше станал!… Едва не съжаляваше. Ала някакъв таен глас му нашепваше: „За колко време?“

Той се усмихваше при тази мисъл и се утешаваше.

Какво не би дал да има приятел, един-единствен приятел, който да го разбира и да споделя чувствата му! Но макар и да беше още съвсем млад, той имаше вече достатъчно житейски опит, за да знае, че животът най-мъчно осъществява именно такова желание и че той не можеше да иска да бъде по-щастлив, отколкото повечето истински музиканти, които бяха живели преди него. Беше се запознал отчасти с историята на някои от тях. Книгите, заети от библиотеката на Райнхартови, му бяха разкрили ужасните изпитания, през които бяха минали немските музиканти от седемнадесети век, и спокойното постоянство, с което една от тези души, най-възвишената от всички, героичният Шуц, беше показал, следвайки непоколебимо своя път сред войните, опожарените градове, опустошените от чумата области, поробеното отечество, тъпкано от бандите на цяла Европа, и нещо още по-лошо, сломено, уморено, смазано от нещастието, отказващо да се бори, безразлично към всичко, жадуващо само покой. Той мислеше: „Кой би имал право да се оплаче пред подобен пример? Те нямаха публика, нямаха бъдеще, творяха само за себе си и за бога. Това, което композираха, можеше да бъде унищожено следващия ден. И все пак продължаваха да пишат и не бяха тъжни: нищо не можеше да ги накара да загубят безгрижното си и смело добродушие. Те изпитваха удовлетворение от песните си и искаха от живота само да живеят, да припечелят колкото за хляба си, да се освободят от мислите си и да намерят двама-трима добросърдечни, прости, правдиви хора, не музиканти, които навярно не ги разбираха, но които вярваха в тях и на които можеха да се доверят. Как би посмял да бъде по-взискателен от тях? Съществува минимално щастие, което човек може да желае. Ала никой няма право на повече: всеки сам трябва да си достави останалото, а не другите.“

Тези мисли го успокояваха и той още повече се привързваше към добрите си приятели Райнхарт. Не вярваше, че ще му оспорят някой ден и това последно дружеско чувство.

Той забравяше злобата на малките градчета. Те са упорито злопаметни, и то най-вече, когато не преследват никаква цел. Здравата омраза, която знае какво иска, се уталожва, когато го постигне. Но хора, злосторни от скука, никога не слагат оръжие; защото винаги скучаят. Кристоф беше готова плячка за тяхното безделие. Беше бит, не ще и дума, но проявяваше дързостта да не изглежда смазан. Той не безпокоеше вече никого, но и не се интересуваше от никого. Не искаше нищо: не можеха нищо да му сторят. Чувствуваше се щастлив с новите си приятели и му беше все едно какво мислят и какво говорят за него. Това беше непоносимо. Още повече ги дразнеше госпожа Райнхарт. Приятелските чувства, които явно показваше спрямо Кристоф напук на целия град, изглеждаха, както и държането й, предизвикателство към общественото мнение. Добродушната Лили Райнхарт всъщност не се опълчваше срещу нищо и срещу никого; тя и не мислеше да предизвиква другите; постъпваше просто така, както й се струваше добре, без да се допитва до никого. Но именно това беше най-злостното предизвикателство.

Дебнеха всеки техен жест. А те не бяха достатъчно нащрек. Той екстравагантен, тя безгрижна, и двамата не проявяваха никаква предпазливост, когато излизаха заедно или даже в къщи, когато вечер разговаряха и се смееха, облегнати на перилото на балкона. Невинно установяваха помежду си интимност в думи и държане, която лесно можеше да подхрани клеветата.

Една сутрин Кристоф получи анонимно писмо. Обвиняваха го с вулгарни оскърбителни изрази, че е любовник на госпожа Райнхарт. Той се смая. Никога и през ум не му беше минало не само за любов, но дори и за флирт с нея: той беше премного честен и изпитваше пуританско отвращение към прелюбодеянието: самата мисъл за подобна мръсна подялба го отблъскваше и физически, и духовно. Да отнеме жената на приятел, би му се сторило престъпление. А освен това Лили Райнхарт би била последната, с която би се изкушил да го стори: клетата жена не беше никак хубава и той не би могъл да бъде извинен от страстта си.

Отиде при приятелите си засрамен и смутен. Завари ги също притеснени. Всеки от тях беше получил подобно писмо. Но те не смееха да признаят. И тримата се наблюдаваха един друг, наблюдаваха сами себе си и не смееха да мръднат, да кажат нещо, вършейки само глупости. Ако вроденото безгрижие на Лили Райнхарт вземеше връх за миг и тя се засмееше и почнеше да бъбри нехайно, един внезапен поглед на мъжа й или на Кристоф я възпираше. Споменът за писмото изплуваше в мисълта й. Тя се сепваше посред някой обичаен жест и се объркваше. Кристоф и Райнхарт изпитваха същото смущение. И всеки мислеше: „Дали другите не знаят?“

Все пак те не си доверяваха нищо и се мъчеха да живеят както преди това.

Но анонимните писма не спряха, все по-оскърбителни и мерзки. Те ги хвърляха в непоносимо състояние на раздразнение и срам. Криеха се, когато ги получеха, и нямаха силата да ги изгорят, без да ги прочетат. Отваряха ги с трепереща ръка; премаляваха, разгръщайки листа; а щом прочетяха редовете, от които се опасяваха, някоя нова вариация на същата тема — остроумни и долни измислици на усърден злостен ум, те проливаха мълком сълзи. Изтощаваха се да гадаят кой би могъл да бъде мизерникът, който така упорито ги преследваше.

Един ден госпожа Райнхарт, на края на силите си, призна на мъжа си този тормоз. И той със сълзи на очи й призна, че е жертва на същото. Дали да заговорят по този въпрос с Кристоф? Не смееха. А трябваше да го предупредят, за да бъде благоразумен. При първите думи които госпожа Райнхарт му каза, цяла пламнала, тя видя съкрушена, че и Кристоф получава писма. Това настървение в злостното преследване ги подлуди. Госпожа Райнхарт беше вече уверена, че целият град е посветен в тази тайна. Вместо да се поддържат взаимно, те окончателно загубиха самообладание. Кристоф заявяваше, че ще разбие нечия глава. Но чия? И освен това нямаше ли така да докаже, че клеветите са основателни?… Да съобщят на полицията за писмата? Това би значело да дадат гласност на намеците… Да се преструват, че не знаят за съществуването им? Беше вече невъзможно. Приятелските им отношения бяха нарушени. Макар и да вярваше напълно в честността на жена си и Кристоф, Райнхарт неволно ги подозираше. Налагаше си да не обръща внимание на клеветите и да оставя сами Кристоф и жена си. Но страдаше и жена му много добре виждаше това.

Нейното положение беше още по-тежко. Никога не беше помисляла да флиртува с Кристоф, както и на Кристоф не бе минавала подобна мисъл. Клеветите й внушиха смешната идея, че в края на краищата Кристоф изпитва може би към нея любовни чувства и макар и той да не показваше нищо, тя сметна, че е редно да се отбранява, и то не с точни намеци, а с несръчни жестове, които Кристоф не разбра в началото и които го вбесиха, когато ги разбра. Това беше толкова глупаво, че му идеше да се смее и да плаче! Той, влюбен в тази еснафка, добродушна, но грозна и така посредствена! Тя да си въобразява това!… И той да не може да се защити, да каже на нея, на мъжа й: „И таз добра! Успокойте се! Няма никаква, опасност!…“

Но не, той не можеше да оскърби тия прекрасни хора. Освен това си даваше сметка, че ако тя се бранеше от неговата любов, това беше указание, че вече беше почнала тайно да го обича: анонимните писма бяха постигнали този чуден резултат. Внушили й бяха тази глупава, сантиментална мисъл.

Положението стана толкова глупаво и толкова мъчително същевременно, че беше невъзможно да продължи така. При това Лили Райнхарт, която, макар и да се перчеше, нямаше достатъчно силен характер, загуби самообладание пред глухата враждебност на градчето. И те започнаха да измислят недостойни предлози, за да не се виждат повече.

„Госпожа Райнхарт беше неразположена… Райнхарт имаше работа… Щяха да отсъствуват няколко дни…“

Несръчни лъжи, разобличавани с коварно наслаждение от случайността.

По-прям, Кристоф им каза:

— Нека се разделим, клети мои приятели. Не сме достатъчно силни.

Райнхартови се разплакаха. Но изпитаха облекчение, когато скъсаха.

Градецът можеше да тържествува. Този път Кристоф беше съвсем сам. Откраднали му бяха и последния свеж полъх: обичта, макар и най-посредствената обич, без която ни едно сърце не може да живее.

Бележки

[1] Прякор, с който немските памфлетисти бяха свикнали да обозначават помежду си Н. В. (негово величество) императора. — Б. авт. ↑

[2] „Зимно пътешествие в Харц“ (нем.). — Б.пр. ↑

[3] Приятно (нем.). — Б.пр. ↑

[4] Антологиите на френската литература, които Жан-Кристоф заема от библиотеката на приятелите си Райнхард, са:

1) „Избрани четива на френски език за средните училища“ от Хуберт Вингерат, доктор по философия, директор на реалната гимназия в Страсбург; втора част: за средните класове. — Седмо издание. 1902 г. Дюмон-Шауберг.

2) Л. Хериг и Ж. Ф. Бюрги: „Литературна Франция“, адаптирана от Ф. Тендеринг, директор на реалната гимназия в Хамбург. 1904 г., Бруншвиг. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ромен Ролан Жан-Кристоф (11)

Метаданни

Данни

Жан-Кристоф

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIЗатъването

Ромен Ролан
Жан-Кристоф (11)

II
Затъването