Свободен! Той се чувствуваше свободен!… Освободен от другите и от себе си! Мрежата на увлеченията, в която се чувствуваше заплетен от една година насам, внезапно се беше разкъсала. Брънките не бяха удържали напора на съществото му. Той бе минал през криза на растеж, когато здравите натури буйно раздират мъртвата обвивка от предишната година — старата душа, в която им е станало много тясно.

Кристоф дишаше с пълни гърди, без да проумява твърде какво се бе случило. Леден вихър се втурна под високите порти на града, когато той мина под тях, след като изпрати Готфрид. Хората свеждаха глави под урагана. Девойките, отиващи на работа, се бореха ожесточено с вятъра, който развяваше полите им; те се спираха за миг да си поемат дъх, със зачервени страни и нос, с ядосано изражение. Идеше им да заплачат. Кристоф се смееше радостно. Той не забелязваше тази буря: мислеше за другата, от която току-що бе излязъл. Гледаше зимното небе, града, затрупан в сняг, хората, борещи се с вихрушката; гледаше около себе си, в себе си: нищо вече не го свързваше с нищо. Беше сам… Сам! Какво щастие да си сам, да принадлежиш на себе си! Какво щастие да си се отърсил от веригите, от терзанието на спомените, от любимите и ненавиждани привидения! Какво щастие да живееш най-сетне, без да бъдеш жертва на живота, а негов господар!…

Прибра се в къщи, побелял от сняг. Отърси се весело, като куче. Мина край майка си, която метеше коридора. Вдигна я на ръце с весели възклицания, гальовно, както се говори на дете. Старата Луиза се забъхти, измокрена от топящия се сняг върху дрехите му. Тя му извика:

— Ах ти, глупчо! — и се засмя добродушно.

Кристоф се качи в стаята си, прескачайки стъпалата. Едва можа да се огледа в малкото си огледало, защото денят беше мрачен. Но сърцето му ликуваше. Тясната му прихлупена стаичка, в която едва можеше да се мръдне, му се струваше цяло царство. Превъртя ключа и се засмя от задоволство. Най-сетне щеше да намери отново себе си! От колко време се беше загубил? Бързаше да се вглъби в мислите си. Те му приличаха на огромно езеро, което се разтапяше в далечината, обвито в златиста мъгла. След трескава нощ и смазваща жега той стоеше на брега му, потопил крака в хладната вода; летният утринен зефир галеше тялото му. Той се хвърли във водата и заплува. Не знаеше накъде и малко му важеше: изпитваше само радостта да плува наслуки. Смееше се безгласно, заслушан в хилядите гласове на душата си. В нея гъмжаха безброй същества. Той нищо не различаваше, виеше му се свят; чувствуваше само ослепително щастие. С наслада усещаше тези непознати сили в себе си. Отложи лениво за по-късно изпробването на мощта си и се унесе в гордото опиянение на този вътрешен разцвет; потискан с месеци, той се разлистваше пищно като внезапна пролет.

Майка му го извика за обед. Той слезе със замаяна глава, както когато цял ден си бил на чист въздух, но искреше от такава радост, че Луиза го попита какво му е. Той не отговори. Улови я през кръста и я завъртя в няколко танцови стъпки около масата, върху която димеше супникът. Луиза, запъхтяна, му извика, че е полудял; после плесна с ръце.

— Божичко! — възкликна тя тревожно. — Бас държа, че пак си се влюбил!

Кристоф избухна в смях. Той подхвърли салфетката си във въздуха.

— Влюбен ли? О, боже!… А! Не! Не! Стига толкова! Можеш да бъдеш спокойна. Свършено е, свършено е за цял живот!… Уф!

И той изпи голяма чаша вода.

Луиза го гледаше поуспокоена, клатеше глава и се усмихваше.

— Чудесна пиянска клетва! Ще трае от ден до пладне!

— Все ще е нещо — отвърна той в добро настроение.

— Естествено. И така, от какво си толкова доволен?

— Доволен съм и толкова!

Облакътен на масата, седнал срещу нея, той пожела да й разкаже какво щеше да прави по-късно. Тя го слушаше страшно скептично и кротко го подканваше да яде, защото супата му ще изстине. Кристоф знаеше, че тя не го слуша, но това не го безпокоеше: той говореше за себе си.

Погледнаха се усмихнати — той все още говореше, тя почти не слушаше. Макар и да се гордееше със сина си, тя не отдаваше голямо значение на творческите му проекти. Мислеше си: „Щастлив е; това е важното.“ Докато се опияняваше от собствените си думи, Кристоф гледаше милото лице на майка си, забрадено грижливо с черна кърпа, белите й коси, младите още очи, които го наблюдаваха с любов, прекрасното й снизходително спокойствие. Четеше всичките й мисли. Подхвърли й шеговито:

— Все ти е едно, нали, всичко, което ти разказвам?

Тя възрази не особено убедително:

— Нищо подобно, нищо подобно!

Той я целуна.

— Така е! Така е! Не протестирай! Имаш право. Обичай ме само. Нямам нужда да ме разбират, нито ти, нито който и да е. Нямам вече нужда от никого, от нищо, сега всичко е в мене…

— Няма що — промълви Луиза, — сега пък някоя нова лудост!… Но щом не можеш без лудост, предпочитам да е такава!…

Дивно блаженство да се носиш по езерото на собствената си мисъл!… Легнал на дъното на лодката, с къпано от слънчевите лъчи тяло, с лице, милвано от свежия ветрец, който пробягва по повърхността на водата, той заспива, надвесен над небето. Усеща дълбоката вода под люшкащата се лодка, под проснатото си тяло. Ръката му е потопена безгрижно в нея. Повдига се и опрял брада на ръба на лодката, както някога, когато беше малък, гледа течащата вода. В нея се мяркат странни същества: те отминават светкавично бързо… Идват други, после нови… Никога не са едни и същи. Той се смее на приказната гледка, която се разгъва в него. Смее се на мисълта си; няма вече нужда да я спира на нещо. Да избира ли? Защо да избира сред хилядите мечти? Има време!… По-късно!… Когато пожелае, достатъчно ще бъде да хвърли мрежите си, за да улови чудовищата, които блещукат във водите. Засега ги оставя да отплуват… По-късно!…

Лодката плува, накъдето я носят прохладният вятър и незабележимото течение. Толкова е приятно: слънце и тишина.

Най-сетне той отпуща небрежно мрежите си. Наведен над водата, която се дипли ситно, Кристоф ги проследява с поглед, докато се загубят. След няколко минути вцепенение бавно ги изтегля; колкото повече се приближават до повърхността, те все повече натежават. Тъкмо когато се кани да ги извади, спира, за да си поеме дъх. Знае, че държи в ръце плячката си, но не знае какво представлява тя и удължава удоволствието на очакването.

Най-сетне се решава: рибите с разноцветни брони се появяват извън водата; те се гърчат като змии в гнездото си. Той ги гледа любопитно, раздвижва ги с пръст, иска да хване за миг най-хубавите в ръката си, но едва извадени от водата, отсенките им избледняват, те се стопяват между пръстите му. Хвърля ги обратно във водата и отново почва да лови други. Изпитва по-голяма жажда да види всички блянове, които гъмжат в него, отколкото да запази някой от тях. Струват му се по-красиви, докато си плуват на воля в прозрачното езеро…

Той изваждаше много от тях на повърхността, едни от други по-чудновати. Вече цели месеци, откакто идеите се трупаха в него, без да ги използува, той пращеше от богатства, които трябваше да изразходва. Всичко обаче беше разбъркано: мисълта му приличаше на тъмен килер, еврейско вехтошарско магазинче, в което бяха струпани заедно ценни предмети, скъпи платове, железни отпадъци, дрипи. Не можеше да различи кое е най-ценното: всичко го забавляваше еднакво. Докосваха го акорди, цветове звънтяха като камбани, съзвучия бръмчаха като пчели, мелодии му се усмихваха като влюбени устни. Мяркаха се пейзажи, лица, увлечения, души, характери, литературни, метафизични идеи. Велики проекти, огромни и неизпълними, в четири, в десет части, обхващащи цели светове, като че ли всичко може да се обрисува чрез музиката. Той долавяше най-често неясни мълниеносни усещания, извикани на живот от нещо най-дребно: екнал глас, минувач по улицата, ромолене на дъждовни капки, вътрешен ритъм. Някои от тези проекти съществуваха само със заглавието си; повечето се свеждаха до една-две щрихи, не повече: това беше достатъчно. Като всеки много млад човек, той си въобразяваше, че е създал онова, което е мечтал да създаде.

Кристоф обаче беше премного жизнен, за да се задоволи дълго с тези мъгляви видения. Умори се от илюзорното притежание, пожела да улови мечтите си. С коя от тях да започне? Всички му изглеждаха еднакво значителни. Обръщаше ги и ги преобръщаше непрекъснато. Отхвърляше ги и пак ги улавяше… Не, не можеше да ги улови отново: те вече не бяха същите, не се оставяха да ги хване два пъти; постоянно се изменяха. Изменяха се в ръцете му, докато ги държеше. Трябваше да побърза, а не можеше: беше отчаян, че работи бавно. Би желал да направи всичко за един ден, а му беше ужасно трудно да напише и най-малкото произведение. Най-лошото беше, че то му опротивяваше още в началото. Мечтите му отминаваха, самият той отминаваше: занимаваше се с едно, а вече съжаляваше, че не се занимава с друго. Сякаш беше достатъчно да спре избора си на някой от хубавите си сюжети и този хубав сюжет преставаше вече да го интересува. Така всичките му богатства не му служеха за нищо. Идеите му живееха само при едно условие: да не ги докосва. Всичко, до което успяваше да се добере, беше вече мъртво. Танталови мъки: на един досег от ръката му плодовете се превръщаха в камъни, щом ги уловеше; прясната вода, почти до устните му, се изплъзваше, когато се наведеше над нея.

За да утоли жаждата си, трябваше да пие от изворите, които бяха вече негово владение — предишните си творби… Какво блудкаво питие! Още при първата глътка го изплю, проклинайки. Как? Тази безвкусица, тази пошла музика, нима това са неговите композиции? Прочете ги всичките до една. Почувствува се смазан: вече нищо не проумяваше, не разбираше дори как е могъл да ги напише. Червеше се от тях. Веднъж му се случи, като прочете една страница, по-безсъдържателна от другите, да се огледа да не би да има някой в стаята му, после стана и зарови глава във възглавницата като засрамено дете. Друг път произведенията му се струваха толкова посредствени и смешни, че забравяше, че са негови…

— Ах! Какъв идиот! — крещеше той и се превиваше от смях.

Но нищо не го дразнеше толкова, колкото композициите, в които уж беше изразил страстни чувства: любовни радости или скърби. Скачаше от стола си, като че ли го е ухапала муха; удряше с юмруци масата, блъскаше си главата, ревейки от гняв. Ругаеше се грубо, наричаше се свиня, трижди окаяник, проклето животно, палячо. Изреждаше безкрайна броеница от ругатни. Накрая заставаше пред огледалото, цял изчервен от крясъците си, улавяше се за брадичката и казваше:

— Гледай, гледай, глупак такъв, какво магарешко лице имаш! Защо лъжеш, мошенико? Ще те науча аз тебе! Ще те удавя, господинчо, да знаеш, ще те удавя!

Потапяше лице в легена и го държеше под водата, докато почнеше да се задушава. Когато го повдигнеше, аленочервено, с изскокнали очи, пухтящ като тюлен, той бързо се спускаше към масата, без дори да избърше водата, която се стичаше от него, сграбчваше противните композиции, разкъсваше ги разярено, като ръмжеше:

— На́!… На́! На́! На́!…

Чак тогава му олекваше.

В творбите най-много го дразнеше неискреността. Нищо истински изживяно. Заучена фразеология, школска реторика. Говореше за любов като слепец за цветове; казваше каквото беше чул, повтаряше общоразпространените наивни твърдения. И не само любовта, всички чувства му бяха послужили като повод за декламации. А той винаги се беше старал да бъде искрен. Не е достатъчно обаче да искаш да си искрен: трябва да можеш да бъдеш, а как би могъл, когато не познаваш още нищо от живота? Именно изпитанието през последните шест месеца му беше разкрило съвсем наскоро фалшивостта на творбите му, то беше издълбало внезапно пропаст между него и миналото му. Беше изоставил призраците; в него имаше сега реална мярка, на която можеше да подложи всичките си мисли, за да прецени тяхната степен на правдивост или лъжа.

Отвращението, което му вдъхваха всички негови предишни композиции, написани без истинско чувство, го доведе при неговата обичайна склонност към преувеличение, до решението да не пише вече нищо, което не се чувствува принуден да напише по някаква вътрешна страстна потребност. И като престана да гони идеите си, той се закле да се откаже завинаги от музиката, ако творческото вдъхновение не го осени като гръмотевица.

Говореше така, защото чудесно разбираше, че бурята наближава.

Гръмотевицата пада, където й е угодно и когато й е угодно. Някои върхове обаче я привличат. Някои места, някои души са гнезда на бури: те ги създават или ги привличат от всички точки на хоризонта; и както някои месеци на годината, така и известни възрасти в човешкия живот са толкова наситени с електрически заряд, че мълнията блясва, ако не по желание, то поне в очаквания час.

Цялото същество се изопва. Често бурята се готви дни наред. Палещ памук обвива бялото небе. Ни лъх. Неподвижният въздух ферментира, сякаш ври. Земята мълчи, смазана от някакво вцепенение. Мозъкът трескаво бучи: цялата природа чака избухването на силата, която се натрупва, удара на чука, който тежко се вдига, за да падне рязко върху наковалнята от облаци. Преминават огромни тъмни и горещи сенки. Надига се огнен вятър; нервите по цялото тяло тръпнат като листи… После настава тишина. Небето все още мъти мълнията.

— Това очакване е изпълнено със сладостна тревога. Въпреки потискащото неразположение чувствувате как във вените ви протича огънят, който обгаря вселената. Опиянената душа ври в пещта, както гроздето в бъчвата. Хиляди кълнове на живот и смърт ферментират в нея. Какво ще излезе в крайна сметка? Тя не знае. Подобно на бременната жена тя мълчи, загледана в себе си, слуша тревожно потрепването на утробата си и мисли: „Какво ще се роди от мене?“…

Понякога очакването е напразно. Бурята се разпръсва, без да се разрази; човек се опомня с натежала глава, разочарован, изнервен, повдига му се. Това е само временно отлагане: тя ще избухне, когато и да е, ако не днес, утре; колкото повече се забави, толкова по-силна ще бъде…

Ето я!… Облаците изникнаха от всички потайности на съзнанието, гъсти тъмносини маси, разкъсвани от френетичните пристъпи на светкавиците, те напредват като шеметно и тежко ято, обкръжават хоризонта на душата, размахват внезапно двете си крила над задушеното небе и угасяват светлината. Безумен час!… Ожесточените стихии, разчупили оковите си в клетката, където ги държат затворени законите, осигуряващи равновесието на духа и съществуването на неодушевената материя, се възцаряват безформени и огромни в нощта на съзнанието. Чувствувате агонията си. Не се стремите вече към живота. Копнеете само за края, за смъртта, която освобождава…

И внезапно, ето светкавицата!

Кристоф крещеше неистово от радост.

Радост, неистова радост, слънце, озаряващо всичко, което е и ще бъде, божествена радост от творческото вдъхновение! Няма радост извън творчеството! Няма истински хора освен тия, които творят! Всички други са сенки, които се носят по земята, чужди на живота. Всички радости на живота произтичат от съзнанието, че твориш: любов, гений, дейност, изблици сила, излезли от едно огнище. Дори и онези, които не могат да си намерят място около това голямо огнище — честолюбците, егоистите и безплодните развратници, — се опитват да се сгреят от бледите му отблясъци.

Да твориш съгласно закона на плътта или на духа, ще рече да излезеш от затвора на тялото си, да се втурнеш в урагана на живота, да бъдеш този, който живее. Да твориш, ще рече да убиеш смъртта.

Тежко и горко на безплодното същество, което остава само, загубено на земята, съзерцавайки изсъхналото си тяло и своята нощ, от която никога няма да излезе нито един пламък на живот! Тежко и горко на душата, която не се чувствува оплодена, натежала от живот и любов, като цъфналото напролет дърво! Обществото може да я обсипе с почести и облаги: то увенчава труп.

Сноп светлина заливаше Кристоф, пронизваше го електрически ток. Той трепереше изумен. Като че ли сред морето и нощта внезапно зърваше земя. Или като че ли, минавайки сред тълпата, внезапно го поразяваха две дълбоки очи. Често това му се случваше след часове на униние, когато умът му напразно се бъхтеше и съзираше само пустош. Още по-често обаче това ставаше в мигове, когато мислеше за друго, разговаряйки с майка си или разхождайки се по улицата. Ако беше на улицата, уважението към другите му пречеше да прояви прекалено шумно радостта си. Но в къщи нищо не го задържаше. Той тропаше с крака, тръбеше победоносно. Майка му го познаваше добре, тя най-сетне беше разбрала какво означаваха тези изблици. Казваше на Кристоф, че прилича на кокошка, която току-що е снесла.

Той беше цял проникнат от музикалната идея. Тя приемаше понякога формата на отделна, завършена фраза; по-често се явяваше като голяма мъглявина, обгръщаща цяло произведение: структурата на парчето, общите му линии се отгатваха като през воал, разкъсан на места от ярки фрази, които се открояваха от мрака със скулптурна яснота. Това беше само една светкавица. Понякога проблясваха една след друга нови светкавици: всяка от тях озаряваше друго тъмно ъгълче. Обикновено обаче капризната сила, показала се веднъж неочаквано, изчезваше за много дни в тайнствените си скривалища, оставяйки зад себе си светла бразда.

Насладата от вдъхновението беше толкова силна, че Кристоф загуби вкус към всичко останало. Опитният творец знае, че вдъхновението е рядко и умът трябва да довърши започнатото от интуицията. Той подлага идеите си под пресата и изстисква от тях до последна капка божествения сок, с който са пълни. Той не се плаши дори при случай да ги смеси с чиста вода. Кристоф беше прекалено млад и прекалено самоуверен, за да не презира подобни жалки средства. Той лелееше невъзможната мечта да не създаде нито ред, който да не е възникнал спонтанно. Ако не си затваряше очите така охотно, лесно би разбрал колко безсмислено е такова намерение. Несъмнено той прекосяваше тогава период на вътрешно изобилие и нямаше никаква пролука, никакво местенце за душевна пустота. Всичко у него пораждаше непресъхваща плодовитост. Всичко, което попаднеше под зрението му, всичко, което докоснеше слуха му, всичко, с което се сблъскваше в ежедневния си живот, всеки поглед, всяка дума, караше да избуяват в душата му цели ниви от мечти. В безграничното небе на мисълта му протичаха милиони звездни пътища, потоци жива светлина. И все пак дори тогава настъпваха мигове, когато всичко внезапно угасваше. И макар нощта да не траеше дълго, макар той почти да нямаше време да страда от продължителните мълчания на душата, тайно се ужасяваше все пак от непознатата сила, която идваше при него, отиваше си, връщаше се, изчезваше… за колко време този път? Щеше ли изобщо да се върне? Гордостта му отблъскваше това опасение и заявяваше: „Тази сила съм самият аз. В деня, когато няма да я има вече, няма да ме има и мене — ще се самоубия.“ Въпреки това тръпнеше: но и този трепет му носеше наслада.

Все пак, макар за момента да нямаше никаква опасност изворът да пресъхне, Кристоф можеше вече да си даде сметка, че вдъхновението не е достатъчно да подхрани цялото произведение. Почти винаги идеите възникваха в сурово състояние: трябваше с мъка да ги отдели рудата. Освен това те винаги се появяваха безредно, със скокове, на пристъпи; за да ги свърже помежду им трябваше да прибави сплав от здрав разсъдък и хладна воля и заедно с нея да изкове нещо цялостно. Кристоф бе роден музикант и всъщност правеше точно това, само че не искаше да признае. Съзнателно и упорито си внушаваше, че само записва вътрешния си модел, когато всъщност беше принуден да го преобразува повече или по-малко, за да стане понятен. Нещо повече: случваше му се напълно да измени първоначалния смисъл. Колкото и силно да го поразяваше музикалната идея, често му беше невъзможно да каже какво означава. Тя нахлуваше от подземията на Съществото, далеч отвъд границите, където започва съзнанието, и в тази съвсем чиста сила, която не се поддаваше на общите измерения, съзнанието не успяваше да открие нито един от проблемите, които го вълнуваха, нито едно от човешките чувства, които то определя и класира: радости, скърби, всичко беше примесено в някаква единствена, невнятна страст, защото стоеше над неговия ум. И все пак, независимо дали я разбираше, или не, умът трябваше да даде име на тази сила, да я свърже с някое от логичните построения, които човек неуморно издига в кошера на мозъка си.

Така Кристоф се убеждаваше — искаше поне да се убеди, — че тъмната сила, която го вълнува, има точен смисъл и този смисъл се съгласува с волята му. Свободният инстинкт, избликнал от дълбокото подсъзнание, беше принуден волю-неволю да се съчетае, под ярема на разума, е ясни идеи, които нямаха нищо общо с него. Подобна творба се явяваше така само измамна надстройка на една от големите теми, които си беше предначертал умът на Кристоф, на тези диви сили, които имаха съвсем друг смисъл, неведом за самия него.

Той напредваше пипнешком, с наведена глава, носен от противоречивите сили, които се сблъскваха в него и влагаше наслуки в несвързани произведения още димящ мощен живот, който не умееше да изрази, но затова пък го усещаше с горда радост.

Осъзнал новата си сила, той се осмели да погледне за пръв път в лицето всичко окръжаващо го, всичко, което му бяха втълпили да тачи, всичко, което той тачеше (доверчиво, без да го е оспорвал), и тутакси започна да го преценява дръзко и свободно. Воалът се разкъса: той видя немската лъжа.

Във всяка нация, във всяко изкуство има известно притворство. Светът се храни с малко истина и много лъжа. Човешкият ум е немощен; зле му понася чистата истина; трябва неговата религия, неговият морал, неговите държавници, поети, творци на изкуството да му я представят обвита в лъжи. Тези лъжи са приспособени към духа на всяка нация; те са различни за различните нации; именно поради тях народите така трудно се разбират помежду си и в замяна на това така лесно се презират. Истината е една и съща у всички; всеки народ обаче си е създал своя лъжа, на която дава името идеали; всяко човешко същество я вдъхва от рождението до смъртта си. Тя се превръща за него в жизнено условие. Само неколцина гении могат да се освободят от нея след героични кризи, когато се оказват сами, в свободната вселена на мисълта си.

Един незначителен случай разкри внезапно на Кристоф лъжата на немското изкуство. Ако досега не я беше съзрял, не може да се каже, че не беше имал случай да я види; само че беше много близо до нея, липсваше му необходимото отдалечение. Сега планината израстваше пред погледа му, защото се беше отдалечил.

Беше на един концерт е Städtische Tonhalle^[1]. Концертът се даваше в обширната зала, запълнена с десет-дванадесет реда маси, всичко около двеста-триста. В дъното се намираше сцената, на която свиреше оркестърът. Около Кристоф — офицери, пристегнати в дългите си тъмни сюртуци, с широки бръснати лица, червендалести, сериозни, еснафски; дами, които разговаряха и се смееха шумно, проявявайки прекалена непринуденост; добри момиченца, които се усмихваха, показвайки всичките си зъби; дебели мъже, скрили лица зад брадите и очилата си, подобни на добродушни паяци с кръгли очи. Те се повдигаха от столовете си при всяка наздравица; влагаха едва ли не благоговейна почит в този акт: лицата и тонът им се променяха в този момент, сякаш четяха литургия и изливаха вино на жертвоприношение, изпиваха чашата с някаква смесица от тържественост и шегобийство музиката едва се чуваше посред разговорите и тракането на съдовете. При това всички се стараеха да говорят и да ядат тихо. Herr Konzertmeister^[2], висок прегърбен старец, с бяла брада, която висеше като опашка на гърдите му, и дълъг гърбав нос с очила, приличаше на филолог. Всички тези хора отдавна бяха добре познати на Кристоф, но този ден (той сам не знаеше защо) беше склонен да ги вижда като карикатури. Има такива дни, когато, без видима причина, смешното в хората и в нещата, което в ежедневния ни живот минава незабелязано, внезапно се набива в очите ни.

Програмата на концерта включваше увертюрата на „Егмонт“, валс от Валдтойфел, „Поклонението на Танхойзер в Рим“, увертюрата на „Веселите уиндзорки“ от Николай, религиозния марш от „Атали“ и една фантазия по „Северна звезда“. Оркестърът изсвири добросъвестно увертюрата на Бетховен, а валса с истински бяс. Докато изпълняваше „Поклонението на Танхойзер“ тапи, на бутилки изхвръкваха шумно. Дебел мъж, седнал на съседната маса до Кристоф, отмерваше такта на „Веселите уиндзорки“, като се кривеше като Фалстаф. Възрастна пищна дама в небесносиня рокля с бял колан, със златно пенсне на сплескания нос, с червени ръце и пълна талия изпя с мощен глас Lieder от Шуман и Брамс. Тя повдигаше вежди, присвиваше очи, премигваше, поклащаше глава надясно и наляво, със застинала широка усмивка на кръглото лице, жестикулираше пресилено и почти би извикала представата за кафе-шантан, ако от нея не лъхаше величествена порядъчност; тази възрастна жена играеше ролята на малка лудетина, олицетворение на младост, страст; а поезията на Шуман придобиваше в устата й блудкавия вкус на детинщини — nursery. Публиката беше във възторг. Вниманието обаче стана тържествено напрегнато, когато се появи хорът на „Дружеството на немците от Юг“ (Süddeutschen Männer — Liedertafel), които едно след друго изпяха под сурдинка или гръмко репертоара на певческите дружества, особено разчувствуващ. Бяха четиридесет души, а пееха като четирима; човек би казал, че се стараеха да заличат при изпълнението си всичко, напомнящо хорово пеене: търсене на евтини мелодични ефекти, плахи и сълзливи отсенки, замиращо pianissimo, сменящо се с внезапни гръмогласни провиквания, сякаш удряха по големия барабан. Липса на пълнота и равновесие, сладникав стил: припомняше ви Ботъм „Оставете ме аз да бъда лъвът. Ще рева тихо като гугукащ гълъб. Ще рева така, че да си помислите, че пее славей.“

От самото начало Кристоф слушаше с все по-нарастващо удивление. Нищо не беше ново за него. Познаваше и концертите, и оркестъра, и публиката. Но внезапно всичко му се стори фалшиво. Всичко, дори и парчето, което обичаше най-много, тази увертюра от „Егмонт“, чието тържествено безредие и сдържано вълнение го нараняваха в този миг като липса на искреност. Естествено той не чуваше нито Бетховен, нито Шуман, а техните смешни изпълнители, тяхната преживяща публика, чиято непроходима плътна глупост се разстилаше около творбите им като тежка пелена от изпарения. Независимо от това, в самите творби, дори и в най-хубавите, имаше нещо обезпокоително, което Кристоф още никога не беше почувствувал… Какво именно? Той не смееше да го анализира, понеже смяташе за светотатство да подлага на критика любимите си композитори. Но колкото и да не искаше да види, той беше видял. И въпреки себе си продължаваше да вижда. Гледаше между пръстите си подобно на Vergognosa от Пиза.

Виждаше немското изкуство съвсем разголено. Всички — гениите и глупците излагаха на показ душите си с разнежена готовност. Чувството преливаше, нравственото благородство се лееше, сърцето се разтопяваше в безумни излияния, шлюзите бяха вдигнати пред опасната германска чувствителност. Тя размекваше енергията на най-силните, тя удавяше слабите под сивкавите си вълни; истинско наводнение: немската мисъл спеше на дъното. И каква мисъл понякога, мисълта на творци като Менделсон, Брамс, Шуман, а след тях на целия легион дребни автори на превзети и сълзливи Lieder! Само пясък. Никаква скала. Влажна и безформена глина. Всичко това беше често така наивно, така детско, че Кристоф не можеше да повярва, че публиката не е изненадана. Той се оглеждаше, но виждаше само блажени изражения. Как тези хора, убедени предварително в красотата на това, което слушаха, и в удоволствието, което трябваше да изпитат, биха се осмелили да съдят сами? Те бяха изпълнени с почит към признатите имена. Какво ли не уважаваха те? Отнасяха се почитателно към програмата, към чашата, към себе си. Чувствуваше се, че се обръщат мислено с „ваше превъзходителство“ към всичко, което отблизо или отдалече се отнасяше до тях.

Кристоф разглеждаше последователно публиката и творбите: творбите като стъклена градинска топка отразяваха публиката, публиката отразяваше творбите. Кристоф усещаше, че ще прихне и гърчеше лице. Сдържаше се горе-долу. Когато обаче „Немците от Юг“ запяха тържествено свенливото „Признание“ на влюбена девойка, Кристоф не можа да се овладее и избухна в смях. Зашъткаха му възмутено. Съседите му го гледаха слисани; тези честни скандализирани лица още повече го развеселиха: той пак се разсмя, смя се до сълзи. Този път публиката се разсърди. Чуха се викове: „Вън!“ Той стана и си излезе, повдигайки рамене, разтърсван от пристъп на необуздан смях. Този негов изблик предизвика скандал. Той сложи началото на враждебните отношения между Кристоф и родния му град.

Като се прибра в къщи след този мъчителен опит, Кристоф си науми да препрочете творбите на „общопризнатите“ музиканти. Той беше съкрушен, когато забеляза, че някои от композиторите, които най-много обичаше, бяха излъгали. Отначало се помъчи да не си вярва сам на себе си, да се убеди, че се лъже. Не, нямаше начин… Беше поразен от огромната посредственост и лъжа в художественото наследство на един велик народ! Колко малко страници издържаха проверката!

От този ден той пристъпваше към прегледа на други творби, на които държеше, само с разтуптяно сърце… Уви! Като че ли беше омагьосан: навсякъде все същия успех. Сърцето му просто се късаше заради някои композитори; сякаш губеше любим приятел, в когото беше вложил цялото си доверие, а той го бе лъгал с години. Плачеше от отчаяние. Не можеше вече да спи нощем. Продължаваше да се измъчва. Обвиняваше самия себе си: нима вече не умееше да преценява? Дали пък напълно не е оглупял… Не, не, той виждаше по-добре от когото и да било лъчезарната хубост на деня, усещаше с повече свежест и любов от когото и да било щедрото изобилие на живота: сърцето му не го лъжеше…

Дълго още не посмя да докосне музикантите, които считаше за най-добри, най-чисти, олицетворение на всичко свято. Трепереше да не накърни вярата си в тях. Но как да устои на безмилостния стремеж на една смела и правдива душа, която иска да отиде докрай и да види нещата такива, каквито са, колкото и да трябва тя да изстрада? И той разтвори свещените произведения, посегна на последните си резерви, императорската гвардия… Още от пръв поглед разбра, че и те не са по-неопетнени от другите. Не му достигна смелост да продължи. В дадени мигове спираше четенето, затваряше книгата; подобно на сина на Ной покриваше с плащ голото тяло на баща си…

После стоеше отпаднал сред тези развалини. Би предпочел да загуби ръката си, отколкото да посегне на свещените си илюзии. Сърцето му тегнеше от печал. Но в него течеше такъв жизнен сок, извършваше се такова обновление, че вярата му в изкуството не беше разклатена. С наивната самонадеяност на младия човек той започваше наново живота, като че ли никой преди него не го беше живял. В опиянението на новата си сила той чувствуваше — може би с основание, — че с малки изключения няма почти никаква връзка между живите чувства и израза, който изкуството се мъчи да им даде. Той се лъжеше обаче, като си мислеше, че самият той е по-щастлив или по-правдив, когато ги изразява. Понеже беше преизпълнен с чувствата си, лесно му беше да ги открие в творбите си, но никой друг освен него не би ги познал под несъвършения речник, с който си служеше, за да ги предаде. Много творци, които осъждаше, бяха в същото положение. Те бяха изживели и предали дълбоки чувства; тайната на езика им обаче беше умряла заедно с тях.

Кристоф съвсем не беше психолог, не се заплиташе във всички тип съображения: за него това, което беше мъртво, винаги е било мъртво. Той поправяше всичките си оценки на миналото със самоуверената и жестока справедливост на младостта. Разголваше най-благородните души, безмилостен към смешните им страни. Меланхолията на охолните, изтънчената фантазия, благонадеждната посредственост на Менделсон, евтиния блясък на Вебер, сухото му сърце и умозрителността му. Лист, благородния отец, цирков ездач, неокласик и панаирджия, смесица от равни дози истинско и фалшиво благородство, от ведър идеализъм и пошла виртуозност. Шуберт, удавен от сантименталността си в дълбока, прозрачна и блудкава вода. Не щадеше и старците от героичните времена, полубоговете, пророците, отците на музиката. Дори великият Себастиян, преживял вече два-три века, съчетал в себе си миналото и бъдещето, и Бах не беше чист от всяка лъжа, от модни наивности и школски брътвежи. Този творец, който беше видял бога, който живееше в бога, се струваше понякога на Кристоф глупаво и сладникаво набожен, в стила на йезуитите, малко нещо стил рококо. В кантатите му се срещаха сластно любовни и набожни мелодии (диалози на душата, която кокетничи с Исус). Кристоф беше отвратен: сякаш виждаше бузести херувими с развяващи се воали. Освен това имаше чувството, че гениалният Cantor е писал винаги в затворената си стая: музиката му миришеше на застояло; в нея липсваше свежият външен въздух, който лъха от другите може би не толкова велики музиканти, по по-велики като хора — подобри хора от него, като Бетховен или Хендел. Още едно нещо го дразнеше у класиците — тяхната липса на свобода. Почти всичко в творбите им беше „измайсторено“. Ту някое чувство беше разширено чрез всички шаблони на музикалната реторика, ту някой прост ритъм, орнаментен рисунък биваше повтарян, преобръщан, съчетаван във всички направления чисто механично. Тези симетрични предъвкани построения — сонати и симфонии — ужасно дразнеха Кристоф, в този момент той не беше особено чувствителен към красотата на реда, на широките, добре замислени планове. Те му се струваха по-скоро работа на зидари, а не на музиканти.

Не би трябвало да се смята, че поради това той беше по-снизходителен към романтиците. Странно нещо, на което той пръв се чудеше — най-много го дразнеха тия композитори, които бяха претендирали, че са (които действително са били) най-свободни, най-непринудени, най-малко строители, които като Шуман капка по капка и минута по минута са изливали в безкрайно много малки произведения целия си живот. Той се настървяваше против тях още по-ядно, защото разпознаваше юношеската си душа и всичките наивни глупости, които се беше заклел да изтръгне от нея. Естествено чистосърдечният Шуман не можеше да бъде гледан като лъжец: той почти никога не казваше нищо, което не е почувствувал наистина. Но именно неговият пример караше Кристоф да разбере, че най-лошата неискреност на немското изкуство не се получава, когато композиторите искат да изразят чувства, които не изпитват, а по-скоро, когато искат да изразят чувства, които изпитват и които са били неискрени. Музиката е неумолимо огледало на душата. Колкото по-наивен и по-искрен е някой немски музикант, толкова повече той разкрива слабостите на немската душа, несигурната й основа, мекушавата й чувствителност, липсата на откровеност, подмолния идеализъм, неспособността й да види самата себе си, да посмее да се види право в лицето. Този лъжеидеализъм беше раната на най-големите, дори на Вагнер. Препрочитайки творбите му, Кристоф скърцаше със зъби. „Лоенгрин“ му се струваше такава лъжа, че му идеше да вика. Ненавиждаше това долнокачествено рицарство, тази лицемерна набожност, този герой без страх и без сърце, въплъщение на егоистична и студена добродетел, която се възхищава от себе си. Той познаваше много добре този тип германски фарисей, виждал го беше в действителността, войнствен, безупречен и суров, обожаващ собствения си образ, който лесно би жертвувал другите на това божество. „Летящият холандец“ го вбесяваше с масовата си сантименталност и убийствената скука. Варварите декаденти от „Тетралогия“ бяха отвратително блудкави в любовта. Зигмунд, похищаващ сестра си, пееше салонен романс за тенор. Зигфрид и Брунхилда, като добри германски съпрузи, в „Залезът на боговете“ излагаха един пред друг и главно пред публиката многословната си, надута съпружеска страст. Всички видове лъжи си бяха дали среща в тези произведения: лъжеидеализъм, лъжехристиянство, лъжелегендарност, лъжебожественост, лъжечовечност. Никога не е била излагана на показ по-огромна условност, както в този театър, който уж искаше да събори всички условности. Очите, умът, сърцето не можеха да бъдат измамени нито за миг. За да бъдат измамени, необходимо беше сами да желаят това. Те го желаеха. Германия се наслаждаваше на това остаряло и детско изкуство, изкуство на развилнели се диви зверове и мистични мекушави момиченца.

Каквото и да правеше Кристоф, щом чуеше музика, и той като другите и повече от другите дори се поддаваше на потока и на сатанинската сила на човека, който го беше пуснал на воля. Той се смееше и трепереше, бузите му пламваха, конници преминаваха с тропот в него; и той си мислеше, че всичко е позволено на хората, които носят; в себе си такива вихри. Какви викове надаваше, когато откриеше в свещените творби, които вече прелистваше с трепет, някогашното си вълнение, все така пламенно, без нищо да помрачава чистотата на това, което обичаше! Славни отломки, избавени от корабокрушението. Какво щастие! Сякаш избавяше част от себе си. А и не беше ли самият той? Нима великите немци, срещу които се настървяваше, не бяха неговата кръв, неговата плът, най-ценното от неговото същество? Той беше така строг към тях именно защото беше строг към себе си. Кой ги обичаше повече от него? Кой повече от него чувствуваше добротата на Шуберт, невинността на Хайди, нежността на Моцарт, голямото героично сърце на Бетховен? Кой по-богоговейно от него се беше приютявал в шепота на горите на Вебер и във величавата сянка на катедралите на Йохан-Себастиян, издигащи на сивото небе на Севера, над немската равнина, тяхната каменна планина и исполинските си кули с ажурни върхове? Но той страдаше от техните лъжи и не можеше да ги забрави. Отдаваше ги на нацията, а величието им — на самите тях. Той грешеше. Величие и слабост са еднакво присъщи на нацията, чиято мощна и мътна мисъл тече като най-широката река от музика и поезия, от която Европа утолява жаждата си… У кой друг народ той би намерил наивната чистота, която му позволяваше в този миг да го осъжда така сурово?

Той съвсем не подозираше това. С неблагодарността на разгалено дете насочваше против майка си оръжията, които беше получил от нея. Едва по-късно, по-късно щеше да почувствува всичко, което й дължеше, и колко тя му бе скъпа…

Той обаче изживяваше период на сляпо бунтуване против идолите на детските си години. Яд го беше на него самия и на тях, че им е вярвал страстно, от все душа и сърце. Добре беше, че е именно така. Има една възраст в живота, когато трябва да се осмелиш да бъдеш несправедлив, когато трябва да се осмелиш да сринеш със земята всичко, от което си се възхищавал и което си се научил да тачиш, да отречеш всичко — и лъжата, и истината, — всичко, което сам не си признал за истина. Чрез цялото си възпитание и чрез всичко, което вижда и чува около себе си, детето поглъща такова голямо количество лъжи и глупости, примесени към основните истини на живота, че първият дълг на юношата, който иска да стане мъж, е да избълва всичко това.

Кристоф преживяваше именно такава крива на благотворно отвращение. Вътрешният му усет го караше да отстрани от себе си всички несмилаеми елементи, които му пречеха.

Преди всичко непоносимата сантименталност, която се оцеждаше в немската душа както капки вода във влажно подземие, дъхащо на мухъл. Светлина! Светлина! Студен сух въздух, който да помете блатните миазми, блудкавия вкус на тези Liedchen, Liedlein, многочислени като дъждовните капки, в които непрекъснато се излива германската Gemüt: неизброимите Sehnsucht („Копнеж“), Heimweh („Носталгия“), Aufschwung („Порив“), Frage („Въпрос“), Warum („Защо?“), An den Mond („На луната“), An die Sterne („На звездите“), An die Nachtigall („На славея“), An den Frühling („На пролетта“), An den Sonnenschein („На слънчевата светлина“); тези Frühlingslied („Пролетна песен“), Frühlingslust („Пролетна наслада“), Frühlingsgruß („Пролетен привет“), Frühlingsfahrt („Пролетно пътуване“), Frühlingsnacht („Пролетна нощ)“, Frühlingsbotschaft („Пролетно послание“); тези Stimme der Liebe („Любовни гласове“), Sprache der Liebe („Любовна реч“), Trauer der Liebe („Любовна мъка“), Geist der Liebe („Любовен дух“), Fülle der Liebe („Любовна пълнота“); тези Blumenlied („Песен за цветята“), Blumenbrief („Писмо на цветята“), Blumengruß („Привет на цветята“); тем Herzeleld („Сърдечна болка“), Mein Herz ist schwer („Сърцето ми е угнетено“), Mein Hers ist betrübt („Сърцето ми тъгува“), Mein, Aug ist trüb („Очите ми са в сълзи“); тези наивни и глупави диалози с Röselein („Розичката“), с поточето, с гургулицата, с лястовицата; тези блудкави въпроси: „Ако шипката нямаше бодли, как ли?“, „Вие ли лястовицата гнездо със стар съпруг?“, „Сгодила ли се е наскоро?“; целият този потоп от сладникава нежност, от сладникава меланхолия, от сладникава поезия… Колко много красиви и ценни неща са осквернени и похабени, защото са използувани с повод и без повод! Най-лошото беше, че това е излишно: свикнали бяха да разголват публично сърцето си поради някаква глупава и трогателна склонност на обикновените немци към шумни взаимни излияния. Да няма какво да кажеш, а неспирно да бърбориш! Няма ли някога да престане това бръщолевене? Хей, жаби в блатото! Тишина!

Кристоф чувствуваше най-осезателно лъжата главно в изобразяването на любовта: личният му опит му позволяваше да я съпостави с истината. Условността на любовните песни, сълзливи или сдържани, не отговаряше по нищо на мъжкото желание, нито на женското сърце. И все пак хората, които бяха писали тези творби, навярно бяха обичали поне веднъж в живота си! Нима беше възможно да са обичали по този начин? Не, не. Те бяха излъгали, бяха излъгали както винаги, бяха излъгали само себе си. Опитали се бяха да се идеализират… Да се идеализират! Това значеше да се страхуваш да погледнеш живота в очите, да си неспособен да видиш нещата като мъж, такива, каквито са. Навсякъде същата плахост, същата липса на мъжка откровеност. Навсякъде все същият студен възторг, същата надута и лъжлива тържественост — в патриотизма, в пиенето, в религията. Trinklieder (гуляйджийските песни) бяха възхвали на виното или чашата: „Du herrlich Glas…“ („Ти, благородна чаша…“). Вярата, която би трябвало да бъде най-непринуденото нещо в света, да блика от душата като непредвидена и внезапна вълна, беше фабричен артикул, стока за широко потребление. Патриотичните песни бяха писани за покорни овчи стада, блеещи в такт… Че какво, ревете!… Как? Нима ще продължавате да лъжете, да „идеализирате“ дори в пиянството, дори в кланетата, дори в лудостта?…

Кристоф беше стигнал дотам, че възненавиди всеки идеализъм. Предпочиташе пред тази лъжа откровената грубост. Всъщност той беше по-идеалист от другите и нямаше — и не можеше да има — по-върли врагове от грубите реалисти, които си въобразяваше, че предпочита.

Беше заслепен от страстта си. Чувствуваше се вледенен от мъглата, от анемичната лъжа, от „идеите-призраци без слънце“. Копнееше за слънце с всичките си сили. Не виждаше в младежкото си презрение към обграждащото го лицемерие или към това, което той наричаше така, високата практическа мъдрост на нацията, която малко по малко беше изградила своя грандиозен идеализъм, за да обуздае дивите си инстинкти или да извлече изгода от тях. Не произволни причини, не нравствени и религиозни правила, не законодатели и държавници, духовници и философи преобразяват душите на нациите и често им налагат нова природа: това е дело на векове нещастия и изпитания, които каляват за живота народите, които искат да живеят.

Междувременно Кристоф композираше; и композициите му не бяха лишени от недостатъците, в които упрекваше другите. Защото за него творческият процес беше непреодолима нужда и не се подчиняваше на правилата, налагани от ума му. Не се твори с ума. Твори се по необходимост. Освен това не е достатъчно да разпознаеш лъжата от превзетостта, примесени към повечето чувства, за да се натъкнеш сам на тях; необходими са продължителни и мъчителни усилия; няма нищо по-трудно от това да бъдеш напълно правдив в съвременното общество при смазващото наследство от лениви навици, предавани от поколение на поколение. Това се удава особено мъчно на хора или на народи, които се отличават с нескромната мания да оставят сърцето си да говори безспир, когато по-добре би било да мълчи.

Кристоф притежаваше истинско немско сърце: той още не беше усвоил способността да мълчи; впрочем тя не беше присъща на възрастта му. Наследил беше от баща си нуждата да говори, и то да говори на всеослушание. Съзнаваше този свой недостатък и се бореше срещу него; но усилието парализираше част от силите му. Той водеше борба и срещу друго едно също тъй неприятно наследство от баща си: необикновено трудно му беше да се изразява точно. Беше син на виртуоз. Чувствуваше опасното увлечение на виртуозността. Физическо удоволствие, удоволствие от сръчността, ловкостта, задоволената мускулна дейност, удоволствието да победи, да смае, да подчини с личността си хилядоглавата тълпа. Извинимо удоволствие, почти невинно у млад човек, и все пак унищожително за изкуството и душата. Кристоф го познаваше: носеше го в кръвта си. Той го презираше и все пак му се поддаваше.

Така, разкъсван между инстинктите на своята нация и на гения си, обременен от товара на отживялото минало, което се вкопчваше в него, без той да може да го отхвърли, той напредваше, залитайки, беше много по-близо, отколкото си въобразяваше, до недостатъците, които отричаше. Всичките му произведения от този период представляваха смесица от истина и надутост, от ясна сила и глупав неразбираем брътвеж. Само в отделни мигове личността му успяваше да разкъса обвивката, с която тези мъртви личности го бяха омотали, като сковаваха движенията му.

Беше сам. Нямаше водач, който да му помогне да излезе от блатото. Точно когато си въобразяваше, че е вън от него, още по-дълбоко затъваше. Вървеше слепешком, пилеейки време и сили в злополучни опити. Нито едно изпитание не му беше спестено и в това безредно творческо суетене той не си даваше сметка какво от всичко онова, създадено от него, беше най-хубаво. Оплиташе се в безсмислени проекти, симфонични поеми с претенции за философска дълбочина и чудовищни размери. Беше много искрен, за да може дълго да се занимава с тях. Изоставяше ги с отвращение, преди да е нахвърлил дори една част. Или пък си въобразяваше, че предава в увертюри най-недостъпните поетични творби. Тогава пък тъпчеше в област, която му беше чужда. Когато сам съчиняваше либретото, всичко му се струваше възможно! Излизаше чиста дивотия; а когато се залавяше с големите произведения на Гьоте, Клайст, Хебел или Шекспир, даваше им превратно тълкувание. Не защото му липсваше необходимата интелигентност, но защото беше лишен от критичен усет. Не умееше още да разбира другите, беше прекалено зает със себе си: навсякъде намираше само себе си, своята наивна и надута душа, изпълнена с изменчиви страни.

Покрай тези чудовища, на които не им беше съдено да живеят, той пишеше и много малки пиески, непосредствен израз на преходни настроения — най-трайни от всички: музикални мисли, Lieder. И в тях, както във всичко друго, беше в страстен конфликт с установените привички. Връщаше се към най-прочутите стихотворения и имаше дързостта да напише по тях песни не само по друг начин, но и по-добре от Шуман и Шуберт. Ту се опитваше да даде на поетичните образи на Гьоте: на Миньон или на Арфиста от „Вилхелм Майстер“ индивидуалния им точен и неспокоен дух. Ту се залавяше с някои любовни Lieder: посредствеността на изпълнителите и лошият вкус на публиката негласно бяха свикнали да ги обличат в сладникава сантиментална одежда; той я смъкваше, вдъхваше им дива чувствена суровост. С една дума, въобразяваше си, че кара чувствата и хората да живеят сами за себе си, а не да служат за играчки на немски семейства, търсещи лесно разнежване в неделя, седнали в някоя бирария.

Обикновено обаче поетите му се струваха прекалено литературни. Той търсеше по-скоро най-прости текстове: старинни духовни песни, които беше чел в един нравоучителен сборник; далеч не спазваше хоровия им характер: разработваше ги смело, живо, по светски маниер. Или пък използуваше изречения от евангелието, поговорки, понякога дочут мимоходом разговор, откъслечни простонародни диалози, детски разсъждения: думите често бяха неумели, прозаични, но в тях прозираше съвсем чисто чувство. В тази област той се чувствуваше добре и достигаше до дълбочина, чужда на другите му композиции, като самият той не подозираше успеха си.

Добри или лоши, по-често лоши, отколкото добри, всичките му произведения преливаха от живот. Не всичко в тях беше ново, напротив! Кристоф неведнъж биваше банален дори в искреността си. Случваше му се да повтаря употребявани вече форми, защото те предаваха точно мисълта му, защото чувствуваше именно така, а не иначе. За нищо в света не би се опитал съзнателно да бъде оригинален: струваше му се, че трябва да е много посредствен, за да се тревожи от подобна грижа. Стараеше се да бъде верен на себе си и да каже това, което чувствува, без да се интересува дали е било казано, или не преди него. Беше толкова горд, че смяташе това за най-добрия начин да бъде оригинален, както и че Жан-Кристоф е само един и няма да има друг като него. С великолепното безсрамие на младостта той си въобразяваше, че нищо още не е направено: всичко трябваше да се създава или преобразява занапред. Чувството за тази вътрешна пълнота, за безпределния живот пред него го хвърляше в някакво състояние на ликуващо и малко нескромно блаженство. Ежеминутен възторг. Не се нуждаеше от радостно изживяване, можеше да използува и скръбта: изворът на това ликуване се криеше в излишъка на жизненост, в силата му, майка на всяко щастие и всяка добродетел. Да живее, да живее от все сърце и душа!… Който не чувствува в себе си това опиянение на силата, този възторг от живота — макар и в бездната на отчаянието, — не е човек на изкуството. Това е пробният камък. Истинската величина се разпознава по способността да ликуваш и в радост, и в мъка. Менделсон или Брамс, богове на октомврийските мъгли и ситния дъжд, никога не са изпитвали тази божествена способност.

Кристоф я долавяше в себе си; и той излагаше на показ радостта си с неблагоразумно простодушие. Не виждаше нищо лошо в нея и искаше само да я сподели с другите. Не забелязваше, че тази радост е оскърбителна за повечето хора, които никога няма да я имат и винаги ще завиждат. Впрочем той пет пари не даваше дали се харесва, или не. Беше сигурен в себе си и му се струваше съвсем просто да предаде и на другите своята увереност — да победи. Инстинктивно сравняваше своите богатства с обичайната бедност на фабрикантите на ноти; и си мислеше, че ще бъде много лесно да накара да признаят неговото. Дори прекалено лесно. Достатъчно беше да се изяви.

И той се изяви.

Чакаха го.

Кристоф не криеше чувствата си. Откакто беше осъзнал немската фарисейщина, която не желаеше да види нещата такива, каквито са, за него беше станало закон да бъде абсолютно искрен, постоянно, неотстъпно, прилагайки това изискване към всичко, без оглед на каквото и да е съображение за произведението или лицето. И тъй като не можеше да направи нищо, без да го доведе до крайност, той стигаше до екстравагантност. Казваше грубости и скандализираше хора, хиляди пъти по-малко наивни от него. А той беше удивително наивен. Доверяваше се на всеки срещнат какво мисли за немското изкуство, изпитвайки удовлетворението на човек, който не иска да запази само за себе си безценните си открития. Не си представяше, че това може да му навреди. Когато случайно се натъкнеше на глупостта на някое общопризнато произведение, цял погълнат от този въпрос, той бързаше да го сподели с всеки срещнат: музиканти от оркестъра или негови познати, любители. Изказваше най-чудатите присъди със сияещо лице. Отначало не му обърнаха сериозно внимание. Смееха се на парадоксите му. Но скоро решиха, че доста често се връща на същата тема и настойчивостта му е направо непристойна. Очевидно стана, че Кристоф вярва в преценките си; и това вече престана да буди смях. Можеше да постави в неловко положение всекиго; проявяваше посред концерта шумната си ирония или изказваше презрението си към прославените композитори, където и да се намираше.

Всички слухове се пренасяха в малкия градец: ни една негова дума не остана скрита. Бяха вече недоволни от него заради поведението му през последната година. Не бяха забравили скандалната му връзка с Ада, нито объркания период, който беше последвал. Самият той не си спомняше вече нищо: всеки нов ден заличаваше предишния, той беше вече много далече от това, което беше станало два месеца по-рано. Но други помнеха вместо него — тези, които във всички малки градчета считат за своя обществена функция да си вземат най-добросъвестно бележка за всяка грешка, за всеки недостатък, за всички печални, грозни, неприятни случки, които засягат съседите им, да не би нещо да изчезне безследно. Новите чудати прояви на Кристоф се наредиха до предишните в графата с неговото име. Едните обясняваха другите. Към оскърбения морал се присъедини и скандализираният вкус. Най-снизходителните казваха:

— Иска да прави впечатление.

Повечето обаче твърдяха:

— Total verrücktl! (Напълно безумен!)

Още едно мнение си пробиваше път, също така строго и още по-опасно — тъй като изхождаше от видно място, беше сигурно, че ще се наложи: носеше се слух, че в замъка — Кристоф продължаваше да ходи редовно там в изпълнение на официалната си длъжност — проявил нетактичността, говорейки лично с великия херцог, да се изкаже възмутително непочтително за дълбоко тачените музиканти. Казваха, че нарекъл „Илия“ на Менделсон „отче наш на лицемерен духовник“, а няколко Lieder на Шуман окачествил като „сладникава музика“ — и то точно когато височайшите особи изказали предпочитанието си към тези творби! Великият херцог бил прекъснал безочливите му приказки, като му казал сухо:

— Когато човек ви слуша, господине, понякога се съмнява, че сте немец!

Тази отмъстителна реплика, произнесена от толкова високопоставено лице, стигна до най-долните слоеве на обществото; и всички, които си въобразяваха, че по един или друг повод са засегнати от Кристоф — било заради успехите му, било поради по-лична и затова още парлива причина, не пропуснаха да припомнят, че той наистина не беше чист немец. Бащиното му семейство — както си спомняте — беше от Белгия. Какво чудно тогава, че този емигрант принизява прославените хора на нацията? Този факт обясняваше всичко, а германското честолюбие черпеше от него основания да се уважава още повече, като същевременно презре противника си.

Кристоф по собствен почин даде по-съществена храна на това чисто платонично отмъщение. Не е благоразумно да се критикуват другите, когато самият ти се каниш да се изложиш на критиката. Някой по-ловък и не толкова откровен композитор би показал повече скромност и повече уважение към предшествениците си. Кристоф обаче не виждаше никакво основание да крие презрението си от посредствеността и щастието от собствените му сили. Това щастие се проявяваше по неумерен начин. Макар че Кристоф още от детството си беше свикнал да се затваря в себе си по липса на същество, на което да се довери, той чувствуваше напоследък властна нужда да излее душата си. Радостта бурно напираше в него. Гърдите му бяха тесни да я поберат. Щеше да се пръсне, ако не споделеше веселото си настроение. По липса на приятел избра за свой доверител един колега от оркестъра, втория капелмайстор, Зигмунд Окс, младеж от Вюртемберг, привидно добродушен, а всъщност коварен, който му засвидетелствуваше извънредно голяма почит. Кристоф никак не се съмняваше в него, а и дори да нямаше доверие, би ли могъл някога да помисли, че не е редно да доверява радостта си на един равнодушен човек или по-скоро враг?

Нима хората не трябваше по-скоро да му бъдат признателни? Та нали за тях работеше? Той донасяше щастие за всички, приятели и врагове. Не подозираше, че хората най-мъчно приемат нов вид щастие; те почти биха предпочели старото си нещастие: нуждаят се от храна, предъвквана от векове. Но най-непоносима им е мисълта, че дължат това щастие на някой друг. Те прощават това оскърбление, само нямат никакъв начин да го избягнат; във всеки случай обаче вземат необходимите мерки, за да накарат да им го платят скъпо.

Така че имаше хиляди основания откровенията на Кристоф да не бъдат приемани с удоволствие от когото и да било. Имаше обаче хиляда и една причини те да бъдат посрещнати зле от Зигмунд Окс. Първият капелмайстор, Тобиас Пфайфер, скоро щеше да се оттегли; макар и млад, Кристоф имаше всички изгледи да го замести. Окс беше достатъчно добър немец, за да разбере, че Кристоф заслужава това място, защото дворът е за него. Същевременно обаче той имаше достатъчно добро мнение за себе си, за да не смята, че самият той би заслужил много по-справедливо това място, ако дворът го познаваше по-добре. Затова той посрещаше със странна усмивка излиянията на Кристоф, когато младият композитор идваше сутрин в театъра, мъчейки се да бъде сериозен, но с неволно грейнало лице.

— Е, какво — казваше му той с насмешка, минавайки край него, — пак ли някой нов шедьовър?

Кристоф го улавяше за ръка.

— Ах, приятелю! Последната ми композиция надминава всичко друго… Само ако можеше да я чуеш!… Дявол да ме вземе! Чудно хубава е! Нищо такова не е съществувало още. Бог да е на помощ за клетите хорица, които ще я чуят. Не можеш след това да имаш друго желание в душата си освен едно: да умреш!

Тези думи не попадаха в ухото на глух. Вместо да се усмихне или даже да се пошегува с този детски възторг, със самия Кристоф, който пръв би се разсмял и би поискал извинение, ако му дадяха да почувствува комичната страна, Окс го възхваляваше насмешливо; подтикваше Кристоф да каже и други подобни глупости, а като се разделеше с него, бързаше да ги разнесе навсякъде, като ги правеше още по-смешни. Те страшно забавляваха тесния кръг на музикантите; и всеки чакаше нетърпеливо случай да прецени злополучните творби. Те бяха осъдени предварително всичките.

Най-сетне се появиха на бял свят.

Кристоф беше избрал сред купищата произведения една увертюра за „Юдит“ от Хебел: беше го привлякла нейната дива енергия в противовес на немската безжизненост (всъщност тя беше почнала малко да му дотяга, защото по вътрешен усет долавяше превзетостта на Хебел, който беше решил да прояви гениалност навсякъде и на всяка цена). Прибавил беше към нея една симфония, която носеше превзетото заглавие на Бьоклин от Базел: „Сънят на живота“ и епиграфа: „Vita somnium breve“^[3]. Няколко негови Lieder допълваха програмата, заедно с няколко класически творби и един Festmarsch^[4] от Окс: от другарски чувства Кристоф му бе предложил да го включи в концерта си, макар и да съзнаваше посредствеността му.

В града се знаеше малко за репетициите. Макар оркестърът да не разбра абсолютно нищо от творбите и всеки сам за себе си да беше много озадачен от чудатостите на тази нова музика, музикантите нямаха време да оформят мнението си; не бяха главно способни да имат мнение, преди да се произнесе публиката. Впрочем самоувереността на Кристоф им допадаше, те бяха покорни и дисциплинирани като всеки добър немски оркестър. Единствените затруднения дойдоха от певицата. Беше същата дама в синьо от концерта в Tonhalle. Тя се славеше като истинска знаменитост в Германия. Тази възрастна дама изпълняваше Брунхилда и Кундри в Дрезден и Байройт с неоспорима широта на гласа. Но ако във Вагнеровата школа беше овладяла изкуството, с което тази школа с право се гордее — да артикулира добре, като изпраща съгласните във въздуха и набива като с боздуган гласните в главите на зашеметената публика, тя не беше научила там — ясно защо — изкуството да бъде естествена. За нея всяка дума беше съдбоносна: тя подчертаваше всичко. Сричките крачеха сякаш с оловни подметки и всяка фраза криеше трагедия. Кристоф я помоли да понамали драматичната си сила. Отначало тя се постара; вродената й тромавост обаче и нуждата й да пуска на воля гласа си винаги надделяваха. Кристоф започна да нервничи. Той изтъкна на уважаваната дама, че в творбата му говорят живи човешки същества, а не драконът Фафнер с тръбата си. Тя — както може да се предвиди — прие много зле подобна безочливост. Заяви, че знае — слава богу! — какво значи да се пее, че имала честта да изпълнява Lieder на маестро Брамс в присъствието на този велик композитор и че той бил готов да я слуша безкрайно.

— Толкова по-зле! Толкова по-зле! — извика Кристоф.

Тя го помоли с надменна усмивка да благоволи да й обясни смисъла на това свое загадъчно възклицание. Той й отговори, че тъй като Брамс никога през живота си не е знаел какво значи естественост, неговите похвали са по-лоши от порицания и макар и самият той — Кристоф — да не е понякога особено любезен, както самата тя справедливо е изтъкнала, никога не би си позволил да й каже нещо толкова нелюбезно.

Спорът им продължи в същия тон. Дамата се заинати да пее посвоему, с непоносим патос и ефекти, подходящи за мелодрама, до деня, когато Кристоф заяви хладно, че очевидно това й е в природата, нищо не може да се промени, че тъй като Lieder не могат да бъдат изпълнени така, както трябва, няма да се пеят въобще, ще ги свали от програмата. Това се случи в навечерието на концерта, публиката разчиташе на Lieder. Самата певица беше говорила за тях. Тя беше достатъчно музикална, за да оцени някои техни качества. Кристоф й нанасяше обида и понеже не беше уверена дали концертът на следващия ден няма да утвърди името на младежа, тя не пожела да се скара с една изгряваща звезда. Внезапно отстъпи и по време на последната репетиция се подчини покорно на всичко, което Кристоф изискваше от нея. Беше обаче твърдо решена да пее на концерта, както си знае.

Денят на концерта настъпи. Кристоф не изпитваше ни най-малко безпокойство. Беше преизпълнен с музиката си и не можеше да я преценява. Даваше си сметка, че на места творбите могат да събудят смях. Но имаше ли значение? Не може да се съчини нищо велико, ако не се осмелиш да станеш смешен. За да се стигне до сърцевината на нещата, трябва да пренебрегнеш човешкото уважение, любезност, свян, грижата за обществените лъжи, под които лежи задушено сърцето. Ако искате да не стряскате никого и да стигнете до успеха, трябва за цял живот да се примирите да останете някъде по средата, да давате на посредствените хора само посредствена, смекчена, разводнена истина, каквато те са годни да погълнат. Трябва да останете отсам живота. Човек израства само когато потъпче този страх. Кристоф го бе стъпкал в краката си. Можеше да го освиркат; сигурен беше, че публиката няма да остане безразлична. Той се забавляваше с израженията, които щяха да придобият едни или други негови познати, когато чуеха една или друга по-смела страница. Очакваше остри критики: предварително ги посрещаше с усмивка. Във всеки случай би трябвало да си сляп или глух, за да отречеш, че в тези творби има сила — приятна или не, има ли значение?… Приятна! Приятна!… Сила! Това е достатъчно. Нека върви по пътя си и нека отнесе всичко, като Рейн!…

Той изпита първото си разочарование. Великият херцог не дойде. Княжеската ложа беше заета само от фигуранти: няколко придворни дами. Кристоф почувствува глух гняв. Помисли си: „Този глупак ми се сърди. Не знае какво да мисли за произведенията ми: страх го е да не се изложи.“ Той вдигна рамене, преструвайки се, че не го е грижа за такава глупост. Други обърнаха по-сериозно внимание на този факт: те видяха в него пръв урок и заплаха за бъдещето.

Публиката не се показа по-любопитна от господаря: цяла една трета от залата беше празна. Кристоф не можеше да не си спомни с огорчение препълнените зали на детските си концерти. Ако имаше малко повече опит, нямаше да се учуди от промяната: би сметнал за по-естествено по-малко хора да дойдат да го чуят, когато съчинява хубава музика, отколкото, когато беше съчинявал лоша: защо не музиката, а музикантът интересува по-голямата част от публиката и съвсем очевидно е, че музикант, вече мъж, подобен на всички, представлява по-малък интерес от музикант в детска рокличка, който затрогва сантименталността и забавлява зяпльовците.

След като напразно почака залата да се напълни, Кристоф реши да започне. Опитвайки се да си докаже, че така е по-добре. „Малко приятели, но добри!“ Оптимизмът му не трая дълго.

Концертът протичаше сред тишина. Има един вид тишина, която се усеща като натежала от любов, готова да прелее. Но в тази тишина нямаше нищо подобно. Нищо. Пълен сън. Небитие. Като че ли всяка фраза потъваше в бездни от безразличие. Кристоф, обърнат гърбом към публиката, зает с оркестъра, все пак долавяше какво става в залата със сърцето си, сякаш с антени, с каквито е надарен всеки истински музикант. Те му дават възможност да узнае дали това, което свири, откликва в окръжаващите го сърца. Той продължаваше да отмерва такта и да се оживява само той, вледенен от смътната досада, която се надигаше над партера и ложите зад него.

Най-сетне увертюрата завърши. Публиката изръкопляска. Тя изръкопляска учтиво, студено и стихна. Кристоф би предпочел да го освиркат… Една свирка! Поне една! Нещо, което да бъде знак за живот, за реакция поне на неговата творба!… Той се обърна към публиката. Хората се гледаха. Търсеха един друг в очите си някакво мнение. Не го намериха и пак застинаха равнодушно.

Концертът продължи. Беше ред на симфонията. Кристоф с голяма мъка стигна до края. На няколко пъти едва не захвърли палката и не побягна. Апатията го заразяваше, накрая той сам не разбираше вече какво дирижира, не можеше да диша, имаше ясното впечатление, че пропада в бездънната скука. Нямаше дори иронични шушукания на някои пасажи, както очакваше: публиката четеше съсредоточено програмата. Кристоф чуваше как едновременно със сухо шумолене се обръщат страниците. После отново настъпи тишина до последния акорд, когато същите учтиви ръкопляскания подчертаха, че хората са доловили края на творбата. Все пак трима-четирима души продължиха да ръкопляскат изолирано, когато другите престанаха, само че те не събудиха никакъв отглас и млъкнаха засрамени; пустотата стана още по-пуста и това малко произшествие послужи само за едно — то показа колко е било скучно на публиката.

Кристоф беше седнал сред оркестъра, той не смееше да погледне нито надясно, нито наляво. Плачеше му се. От време на време потръпваше гневно. Би желал да стане и да им извика на всички: „Омръзнахте ми! Ах! Колко ми омръзнахте! Не мога повече!… Вървете си! Вървете си всички!…“

Публиката малко се разсъни: очакваше певицата — свикнали бяха да й ръкопляскат. В океана от нови творби, в които слушателите се лутаха без компас, тя поне беше нещо сигурно, позната, твърда почва, където не рискуваха да се заблудят. Кристоф прочете мислите им и се засмя злобно. Певицата също съзнаваше, че публиката я чака: Кристоф отгатна това по царствения й вид, когато дойде да го предупреди, че неин ред да излезе. Те се спогледнаха враждебно. Вместо да й предложи ръка, Кристоф пъхна ръце в джобовете си и я остави да излезе сама на сцената. Тя мина край него разярена и разстроена. Той я последва с отегчено изражение. Веднага щом тя се появи, залата я приветствува шумно. Всички изпитаха облекчение. Лицата се разведриха, публиката се оживи, всички лорнети се вдигнаха. Сигурна във властта си, тя запя Lieder естествено, по своя начин, без да държи никаква сметка за забележките, които Кристоф й беше направил предната вечер. Той й акомпанираше. Побледня. Предвиждаше бунта й. При първата промяна, която тя направи, той удари по пианото и каза гневно:

— Не!

Тя продължи. Той шепнеше зад гърба й, с глух и гневен глас:

— Не! Не!… Не така!… Не така!

Ядосана от бясното му ръмжене, което публиката не можеше да чуе, но оркестърът не изпускаше нищо — тя упорствуваше, забавяше прекалено, правеше паузи, удължаваше сричките. Той вървеше напред, без да държи сметка за тях: накрая тя изостана с цял такт. Публиката не забелязваше: отдавна беше приела, че музиката на Кристоф не е създадена да изглежда нито приятна, нито точна за ухото. Кристоф обаче, който не беше на това мнение, се кривеше като обезумял; накрая той избухна. Спря внезапно посред една фраза и извика с пълни гърди:

— Спрете!

Поела си веднъж дъх, тя продължи още половин такт и спря на свой ред.

— Достатъчно! — повтори той сухо.

Залата за миг се смая. След няколко секунди той каза с леден тон:

— Да започнем отново.

Тя го гледаше слисана. Ръцете й трепереха. Помисли си да му хвърли нотната тетрадка в лицето. Никога по-късно не можа да си обясни защо не го бе сторила. Беше смазана от авторитета на Кристоф и от нетърпящия му възражение тон. Тя започна отново и изпя целия цикъл от Lieder, без да промени нито една отсенка, нито една интонация, защото чувствуваше, че не би й простил нищо, а трепереше при мисълта за ново оскърбление.

Когато свърши, публиката започна да я вика френетично на сцената. Хората аплодираха не Lieder (ако тя беше изпяла други, те пак щяха да й ръкопляскат). Те приветствуваха прочутата певица, остаряла на сцената: знаеха, че могат да й се възхищават съвсем спокойно. Освен това държаха да заличат оскърблението, нанесено й от избухването на Кристоф. Без да бъдат напълно сигурни, те бяха подразбрали, че певицата е сбъркала, но намираха за неприлично, че Кристоф й бе направил забележка. Извикаха я на бис. Кристоф обаче затвори решително пианото.

Тя не забеляза това ново негово безочие. Беше много смутена, за да има желание да пее отново. Излезе бързо от сцената, затвори се в гримьорната си и за четвърт час изля от сърцето си злобата и яростта, която беше насъбрала: нервна криза, потоп от сълзи, възмутени хули, клетви — всичко бе пуснато в обращение. През затворената врата долитаха яростните й крясъци. Приятелите й, които успяха да влязат при нея, разказваха на всички, че Кристоф се е държал като грубиян. Общественото мнение бързо се оформя в концертните зали. Когато Кристоф застана пред пюпитъра за последното парче, публиката се вълнуваше. Но композицията не беше негова: свиреха Festmarsch от Окс, прибавена в знак на приятелство към програмата. Публиката, която се чувствуваше като у дома си под звуците на тази плоска музика, изнамери съвсем просто средство, за да прояви неодобрението си спрямо Кристоф, без да стига до дързостта да го освирка: започна да акламира демонстративно Окс, извика два-три пъти автора, който естествено се показа. С това концертът завърши.

Можете да предположите естествено, че великият херцог и дворцовото общество, както и провинциалният клюкарски и скучаещ градец, бяха осведомени до най-малка подробност за случилото си. Вестниците, приятелски настроени към певицата, не споменаха нищо за инцидента, но всички единодушно превъзнасяха изкуството й, като се задоволяваха да споменат, просто за сведение, песните, които беше пяла. За другите творби на Кристоф — само няколко реда, почти същите във всички вестници; „… Владее контрапункта. Сложно композиране. Липса на вдъхновение. Липса на мелодия. Писано с главата, не със сърцето. Липса на искреност. Желание за оригиналност…“ Следваше разсъждение върху истинската оригиналност на творците, които са мъртви и погребани — Моцарт, Бетховен, Льове, Шуберт, Брамс, „които са оригинални, без да са търсили това“.

После съвсем естествено минаваха на новата постановка в театъра на великия херцог на „Nachtlager von Granada“ от Конрадин Кройцер. Надълго говореха за тази „пленителна музика, свежа и привлекателна, както и в първия ден“.

Накратко, творбите на Кристоф срещнаха дори у най-добре разположените критици пълно неразбиране и смайване; у тези, които не го обичаха — подмолна враждебност, която засега трупаше бойни припаси, за да се разрази по-късно. И най-сетне сред широката публика, на която нито един критик, приятел или враг, не сочеше пътя, мълчание. Оставена на собствените си мисли, широката публика не мисли нищо.

Кристоф беше съкрушен.

А неуспехът му между другото нямаше защо да го изненадва. Имаше поне три причини, поради които творбите му не се харесаха. Първо, не бяха достатъчно зрели. На второ място, бяха много напредничави, за да ги разберат отведнъж. И най-сетне на всички много им се искаше да дадат един урок на младия безочливец. Кристоф обаче не беше достатъчно уталожен, за да може да приеме справедливия си провал. Липсваше му главно душевното спокойствие, до което стига истинският творец, след като е изпитал продължителното неразбиране от страна на хората и тяхната неизлечима тъпота. Наивното му доверие в публиката и в успеха, който той чистосърдечно си въобразяваше, че ще постигне само защото го заслужаваше, рухна. Щеше да му се стори естествено да има врагове. Смайваше го друго — че нямаше вече нито един приятел. Тези, на които разчиташе, които досега привидно проявяваха интерес към композициите му, след концерт не бяха казали нито една ободряваща дума. Опита се да изкопчи мнението им. Те се окопаха зад неясни изказвания. Той настоя, пожела да узнае истинското им отношение: най-искрените изтъкнаха предимствата на предишните му творби, глупавите му първи стъпки. Неведнъж впоследствие беше принуден да слуша отрицателни отзиви за новите си творби в името на старите — и то от същите хора, които само няколко години преди това осъждаха тези „стари“ композиции, тогава още нови: това е съвсем обикновен закон. Кристоф не беше свикнал с него. Той се възмути открито. Не го обичат, отлично! Приема този факт, той дори му доставя удоволствие, не държи да бъде приятел с всички. Но да твърдят, че го обичат и да не му дават да расте, да искат да го принудят да остане цял живот дете, това вече минава границите! Това, което беше хубаво на дванадесет години, не можеше да бъде също така хубаво и на двадесет! А и той се надяваше, че няма да спре дотук и ще се променя, ще се променя вечно!… Какви глупци! Да искат да спрат живота!… Истински интересното в неговите детски композиции не бяха детинщините му, но силата, която се таеше в тях — устремът към бъдещето. А те искаха да убият това бъдеще!… Не, те никога нищо не са разбирали от неговата същност, никога не са го обичали и вчера, както и днес. Те обичат в него само слабото, обикновеното, общото с останалите посредствени творци, а не онова, което действително е той: приятелството им е било само недоразумение…

Може би преувеличаваше. Много разпространен е случаят честни хора, неспособни да приемат някоя нова творба, да я обикнат, когато остарее двадесет години. Новият живот излъчва премного силен мирис за тяхната слаба глава: необходимо е да се поизпари малко под повея на времето. Художествената творба почва да им става разбираема едва когато се покрие с наслойката на годините.

Кристоф обаче не можеше да допусне, че не го разбират сега, когато той е настояще, а ще го разберат, когато стане минало. Предпочиташе да смята, че не го разбират въобще и никога няма да го разберат. И той се ожесточаваше. Стана смешен в желанието си да обясни, да обсъди, макар и без полза: би трябвало да промени вкуса на своето време. Той обаче не подозираше всичко това. Беше решил да очисти основно немския вкус волю-неволю. Нямаше възможност да го стори: никого не можеше да убеди с няколко разговора, в които той с мъка намираше думите си и се изразяваше пресилено грубо за големите композитори, а даже и за събеседниците си. Успяваше само да си спечели още неколцина врагове. Би трябвало да подреди спокойно мислите си, а после да принуди публиката да го изслуша…

И точно в желания час неговата звезда, лошата му звезда, му даде тази възможност.

Кристоф седеше на една маса в ресторанта на театъра сред музиканти от оркестъра и ги скандализираше с музикалните си преценки; всички бяха оскърбени от прекалено свободните му изказвания. Старият Краузе, свирещ на виола, добър човек и добър музикант, който искрено обичаше Кристоф, се мъчеше да отклони разговора. Той покашлюваше и дебнеше случай да пусне някоя шега. Кристоф обаче не разбираше; продължаваше още по-разпалено; а Краузе се измъчваше; той си мислеше „Защо му трябва да казва всичко това? Бог да го благослови! Мисли си каквото щеш, но не го казвай, дявол да го вземе!“

Най-любопитното беше, че и той самият мислеше „такива работи“; или най-малкото подозираше, че съществуват, и думите на Кристоф събуждаха в него доста съмнения, но той нямаше смелостта да ги признае дори пред себе си, а камо ли да се съгласи с него пред всички — донякъде от страх, че ще се изложи, донякъде от скромност, от липса на увереност в себе си.

Вайгл, валдхорнистът, не искаше да знае нищо; искаше да се възхищава от когото и да е, от каквото и да е, добро или лошо, звезда или газов фенер: всичко за него беше все едно. Нямаше място за сравнения: той просто се възхищаваше, възхищаваше, възхищаваше. За него това беше жизнена необходимост и се измъчваше, когато искат да ограничат този му възторг.

Виолончелистът Кух се измъчваше още повече. Той от все сърце обичаше лошата музика. Всичко, което Кристоф преследваше със сарказмите и хулите си, му беше безкрайно скъпо: по вътрешен усет неговият избор падаше винаги върху най-условните произведения. Душата му беше хранилище на сълзливи и приповдигнати чувства. Единствено той не лъжеше в своя разнежен култ към всички тези лъжевелики музиканти. Лъжеше, когато се мъчеше да се убеди, че се възхищава от истинските, но лъжеше напълно невинно. Има поклонници на Брамс, които си въобразяват, че в техния бог оживява духът на гениите преди него: те обичат Бетховен в Брамс. Кух отиваше по-далече: той обичаше Брамс в Бетховен.

Най-възмутен обаче от парадоксите на Кристоф беше фаготистът Шпиц. Той беше накърнен не толкова в музикалното си чувство, колкото във вродената си раболепност. Един римски император беше пожелал да умре прав. Шпиц пък искаше да умре легнал по корем, както беше живял: това беше неговото естествено положение. Той изпитваше неописуема наслада да се валя в краката на всичко официално, признато, „преуспяло“ и беше вън от себе си, че искат да му попречат да играе на воля ролята на слуга.

И така, Кух се вайкаше, Вайгл ръкомахаше отчаяно, Краузе пущаше шеги ни в клин, ни в ръкав, а Шпиц възкликваше с острия си глас. Кристоф обаче, невъзмутим, крещеше по-високо от другите и сипеше неврели-некипели за Германия и за немците.

Един млад човек от съседната маса го слушаше и се превиваше от смях. Имаше черни къдрави коси, красиви умни очи, голям нос, който сякаш се е чудил в растежа си къде да иде и вместо да се издължи надолу, се беше разширил прекомерно. Лицето му с дебели устни беше одухотворено; той следеше всичко, което казваше Кристоф, не откъсваше очи от устните му, като откликваше на всяка дума с отзивчиво внимание, страшно развеселен, тресящ се конвулсивно от време на време, с разкривено от смях лице, покрито с мрежа от ситни бръчици по челото, на слепоочията, в крайчеца на очите, покрай ноздрите и дори по страните. Той не се намеси в разговора, но не пропусна нито дума. Особено явно проявяваше радостта си, когато Кристоф, заплетен в някое доказателство, докато Шпиц му досаждаше със забележките си, започваше да тъпче на едно място, да се задъхва и да заеква от ярост, докато намери търсената дума-скала, с която да смаже противниците си. И наслаждението му ставаше безгранично, когато Кристоф, увлечен от страстния спор по-далеч от действителното си убежище, сипеше чудовищни парадокси, които аудиторията му посрещаше с рев.

Най-сетне се разделиха, след като на всички им омръзна да се стремят да показват собственото си превъзходство. Точно когато Кристоф, останал последен в залата, се канеше да прекрачи прага, младият мъж, който го беше слушал с такова удоволствие, го заговори. Кристоф не беше го забелязал дотогава. Мъжът свали любезно шапка и усмихнато му поиска разрешение да се представи.

— Франц Манхайм.

Той се извини, че не е бил достатъчно дискретен и е проследил спора им, като го поздрави за майсторството, с което беше превърнал на пух и прах противниците си. Той пак се разсмя, като си припомни. Кристоф го погледна щастлив, леко недоверчив.

— Сериозно ли говорите? — попита той. — Нали не ми се подигравате?

Мъжът се закле най-тържествено. Лицето на Кристоф светна.

— Тогава вие смятате, че съм прав, нали? Вие сте на моето мнение?

— Слушайте, господине, ако искате да бъда искрен, ще ви кажа, че не съм музикант и не разбирам нищо от музика. Единствената музика, която ми харесва — това няма защо да ви ласкае особено! — е вашата… С това искам да ви покажа, че не съм съвсем лишен от вкус…

— Е-е — промълви Кристоф скептично, макар че беше все пак поласкан, — това не е доказателство.

— Не може да ви се угоди… Така да е… Мисля като вас: това не е доказателство. Затова не се осмелявам да съдя изказванията ви за немските музиканти. Но те са така верни за немците въобще, за старите немци, за всички тия идиоти, романтиците с мухлясалата им мисъл, сълзливата им емоционалност, старческите им предъвквания, от които ние трябва да се възхищаваме, „това вечно вчера, което винаги е било и ще бъде винаги, което ще бъде и утре закон, защото е закон днес!…“

Той каза наизуст няколко стиха от прословутия пасаж от Шилер:

„……… Das е wig Gestrige

Das immer war und immer wiederkehrt…“^[5]

— И на първо място самият той! — възкликна той посред цитата.

— Кой? — попита Кристоф.

— Пожарникарят, който е написал тези стихове!

Кристоф недоумяваше. Манхайм обаче продължи:

— Аз бих искал най-напред всеки петдесет години да се провежда основно прочистване на изкуството и мисълта, да не се остави нищо от всичко, което е било преди това.

— Струва ми се, че е малко прекалено — забеляза Кристоф усмихнат.

— Не, уверявам ви. Петдесет години е дори много; би трябвало да кажа тридесет… И още по-малко!… Хигиенна мярка. Нима държите в дома си дедите си? Изпращате ги любезно, когато умрат, да си гният другаде и слагате по един камък отгоре им, за да сте сигурни, че няма да се върнат. Изтънчените души слагат и цветя. Нямам нищо против, безразлично ми е. Искам само едно: да ме оставят на мира. Аз също не ги закачам! На всеки — неговото: живите с живите, мъртвите с мъртвите.

— Има мъртъвци, които са по-живи от живите.

— Нищо подобно! Нищо подобно! Би било по-вярно, ако кажехте, че има живи, които са по-мъртви от мъртъвците.

— Напълно е възможно. Във всеки случай има стари неща, които са още млади.

— Какво от това! Ако са още млади, сами ще ги намерим!… Само че не ми се вярва. Това, което е било хубаво веднъж, никога не е хубаво втори път. Единствено промяната е хубава. Едно нещо е необходимо преди всичко: да се отървем от старците. Има много старци в Германия. Смърт на старците!

Кристоф слушаше неговите остроумици много внимателно, но не беше съгласен с тях; споделяше ги отчасти и познаваше в тях някои от своите мисли. Същевременно му беше неприятно да ги чува така карикатурно пресилени. Но тъй като приписваше и на другите хора собственото си сериозно отношение, той си казваше, че може би неговият събеседник, който изглеждаше по-образован от него и говореше с по-голяма лекота, беше прав и вадеше логични заключения от принципите си. Горделивият Кристоф, на когото толкова много хора не прощаваха, че е самонадеян, беше, напротив, наивно скромен, често дори жертва спрямо хора, получили по-добро образование от него, когато, разбира се, не се перчеха с него, за да избягнат някой остър спор. Манхайм се забавляваше със собствените си парадокси и от реплика на реплика стигна до чудати разсъждения, над които се надсмиваше вътре в себе си; не беше свикнал да се отнасят сериозно с него. Той се развесели, наблюдавайки усилията на Кристоф да оспори приумиците му или даже да ги разбере. Макар и шегувайки се, той му беше признателен, че му обръща внимание, а и Кристоф го намираше забавен и очарователен.

Разделиха се като много добри приятели. И Кристоф не малко се изненада, когато три часа по-късно на репетицията в театъра иззад малката вратичка, през която минаваха оркестрантите, се подаде главата на Манхайм: той му правеше тайнствени знаци, като кривеше лъчезарното си лице. Когато репетицията свърши, Кристоф отиде при него. Манхайм го улови свойски под ръка.

— Имате ли една минутка?… Слушайте. Дойде ми една идея. Може би ще ви се стори абсурдна… Не бихте ли пожелали някой ден да напишете какво мислите за музиката и музикантите. Вместо да си хабите слюнката да държите речи на четирима кретени от вашата банда, които ги бива само да надуват инструментите си или да стържат по парчета дърво, няма ли да сторите по-добре, ако се обърнете към широката публика?

— Дали няма да сторя по-добре? Дали бих желал?… Бога ми! А къде искате да пиша? Бива ви и вас!…

— Ето: имам едно предложение… Ние, няколко приятели и аз — Адалберт фон Валдхаус, Рафаел Голденринг, Адолф Май и Люсиен Еренфелд, основахме списание, единственото умно списание в града: „Дионис“… (Навярно го знаете?…) Всички ние се възхищаваме от вас и бихме били щастливи, ако станете наш сътрудник. Искате ли да се нагърбите с музикалната критика?

Кристоф се почувствува смутен от такава чест. Умираше от желание да приеме. Боеше се само да не би да не се окаже на нужната висота: той не умееше да пише.

— Не се тревожете — каза Манхайм. — Сигурен съм, че пишеше отлично. Освен това станете ли веднъж критик, ще имате всички права. Няма защо да се стеснявате от публиката. Тя няма равна на себе си по глупост. Да си музикант, не е нищо: музикантът е нещо като артиста, могат да го освиркат. Критикът е човекът, който има правото да каже: „Освиркайте този господинчо!“ Цялата зала прехвърля върху него бремето да разсъждава. Мислете каквото ви е угодно! Дайте си само вид, че мислите нещо. Дадете ли на тези гъски малко храна, каквато и да е, те ще погълнат всичко.

Най-сетне Кристоф се съгласи, като благодари горещо. Той постави само едно условие: да има правото да каже всичко.

— Естествено, естествено — заяви Манхайм. — Абсолютна свобода! Всеки от нас е свободен.

Той дойде и трети път в театъра да го уговаря, вечерта, след представлението, като настоя да го представи на Адалберт фон Валдхаус и приятелите си. Те го посрещнаха сърдечно.

С изключение на Валдхаус, който произхождаше от едно от старите благороднически семейства в този край, всички бяха евреи и всички бяха много богати: Манхайм, син на банкер, Голденринг — на собственик на винарски изби, Май — на директор на металургична фабрика, а Еренфелд — на известен бижутер. Бащите им спадаха към старите немски евреи, трудолюбиви и упорити, възпитани в духа на нацията, изграждащи богатството си със сурова енергия и радващи се повече на усилията си, отколкото на плодовете им. Синовете като че ли бяха създадени, за да разрушат това, което бащите бяха създали: те осмиваха семейните предразсъдъци и манията им да заравят в земята припечеленото като пестеливи мравки. Представяха се за хора на изкуството, даваха вид, че презират богатството и го хвърлят през прозорците. Всъщност то почти не излизаше от ръцете им и колкото и лудории да вършеха, никога не загубваха напълно здравия си разум и практическия си усет. Впрочем и бащите им бдяха и затягаха юздите им. Най-разточителният, Манхайм, искрено би пръснал щедро всичко, което притежаваше, но той никога нямаше нищо и макар и да ругаеше шумно против скъперничеството на баща си, вътре в себе си беше доволен и му даваше право. В крайна сметка само Валдхаус беше господар на богатството си; само той играеше честно играта и поддържаше със свои средства списанието. Беше поет. Пишеше „Полимегри“ в стила на Арно Холц и Уолт Уитмън, като редуваше много дълги с много къси стихове, в които точките, двоеточията, многоточията, тиретата, паузите, главните букви, курсивът и подчертаните думи играеха много важна роля, също както и алитерациите и повторенията — на отделни думи, ред или цяло изречение. Вмъкваше думи от всички езици. Твърдеше, че претворявал в стихове — никога не можа да се разбере защо — Сезан. В действителност той имаше доста поетична душа и изтънчена чувствителност към сладникавото. Беше сантиментален и сух, наивен и истински денди; измъчените му стихове бяха привидна рицарски небрежни. От него би станало добър поет за висшето общество. Такива обаче ги има много по списанията и салоните, а той искаше да бъде един-единствен. Внушил си беше, че играе ролята на голям благородник, издигнал се над предразсъдъците на своята каста. А беше пълен с повече предразсъдъци от който и да е друг. Само че не си ги признаваше. Доставяше му удоволствие да се обгражда само с евреи в списанието, което издаваше, за да предизвика възмущението на своите близки, всичките антисемити, и за да докаже на самия себе си свободомислието си. Държеше се привидно с колегите си много любезно, като с равни. Всъщност изпитваше към тях неизменно и безгранично презрение. Напълно ясно му беше, че те охотно използуват името и парите му; и не ги възпрепятствуваше заради удоволствието да ги презира.

Те също го презираха, че се оставя да бъде използуван, защото знаеха много добре, че това е изгодно за него. Услуга за услуга. Валдхаус им предоставяше името и богатството си, а те му донасяха таланта си, търговския си усет и читателите. Бяха много по-умни от него. Не че представляваха нещо повече като личности. Бяха може би дори по-незначителни. Но те бяха в това малко градче, както навсякъде и винаги, именно поради различната си националност, която от векове ги отделя от другите и изостря способността им за подигравателно наблюдение — най-напредничавите духове, най-чувствителни към недостатъците на отживели времето си институции и извехтелите мисли. Само че тъй като не бяха силни духом въпреки свободния си ум, това не им пречеше да се мъчат, дори подсмивайки се, да използуват по-скоро тези институции и мисли, отколкото да ги преобразят. Въпреки независимото си верую те бяха, също както благородника Адалберт, дребни провинциални сноби, богати и безделни мамини синчета, за които литературните занимания бяха спорт, развлечение. С голямо удоволствие се държаха като дръзки нападатели, но бяха безобидни хлапаци и нападаха само някои беззащитни хора, неспособни да им навредят когато и да е по тяхна преценка. Те с леко сърце си позволяваха да се скарат с едно общество, уверени, че ще се върнат някой ден, за да живеят спокойно в него като всички други, споделяйки всички предразсъдъци, срещу които са се борили. А когато се осмеляваха да вдигнат повечко шум, да направят реклама или да се опълчат открито против някой идол на деня — който почваше да се клати, — те се стараеха да не изгорят корабите си и в случайна опасност отново се приютяваха на тях. Независимо от изхода на кампанията, завършеше ли веднъж, трябваше да мине време, преди да започнат нова. Филистерите можеха да си спят спокойно. Новите Davidsbündler търсеха само едно: да накарат обществото да мисли, че биха могли да бъдат страшни, ако пожелаят: но те не желаят. Предпочитат да говорят на „ти“ с артистите и да вечерят с актрисите.

Кристоф се почувствува неудобно в тяхната среда. Те говореха предимно за жени и коне. При това наричаха нещата с точните им имена.

Всичко у тях беше точно отмерено. Адалберт говореше с безизразен, бавен глас, изтънчено любезно и скучно, Адолф Май, секретарят на редакцията, тежък, набит, с хлътнала в раменете глава и грубо изражение, искаше винаги да бъде прав. Произнасяше се категорично по всички въпроси, никога не слушаше какво му отговарят, явно презираше мнението на събеседника си, а и нещо повече, самия събеседник. Голденринг, художествен критик, с нервни тикове и вечно премигващи очи зад големите очила, навярно за да подражава на художниците, с които дружеше, носеше дълги коси, пушеше безмълвно и предъвкваше откъслечни, никога незавършени изречения, като размахваше неопределено палеца си. Еренфелд, дребен, плешив, усмихнат, с руса брада, тънко, уморено лице и гърбав нос, пишеше в списанието за модата и завеждаше също светската хроника. Казваше доста цинични приказки с гальовния си глас. Беше остроумен, но злостен, а често и мерзък. Всички тези млади милионери бяха анархисти, както е редно; върховният лукс, когато притежаваш всичко, е да отричаш обществото; по този начин се освобождаваш от задълженията си към него. Така крадецът, след като обере някой минувач, би му казал: „Какво търсиш още тука? Я се махай! Нямам вече нужда от тебе!“

От цялата група само Манхайм беше симпатичен на Кристоф, той безспорно беше най-живият от петимата. Забавляваше се от всичко, което казваше било той, било другите; заекваше, запъваше се, хилеше се, дрънкаше неврели-некипели, не беше способен да проследи нито едно разсъждение, нито знаеше какво точно мисли самият той, но беше безобиден, незлобив и без капка амбиция. Всъщност той не беше напълно откровен: винаги играеше някоя роля, но го правеше невинно, без да вреди някому. Запалваше се по всички чудати утопии, най-често благородни. Беше достатъчно хитър и достатъчно подигравчия, за да вярва изцяло в тях. Умееше отлично да запазва хладнокръвие дори когато се разгорещеше и никога не се излагаше, прилагайки теориите си. Вечно имаше нужда от някаква мания: това го забавляваше като игра, затова ги сменяше често. В момента страдаше от манията да бъде добър. Не му стигаше да е добър по природа, искаше да изглежда добър. Проповядваше доброта и подражаваше на добрите. Поради някакъв дух на противоречие срещу сухата и безсърдечна дейност на близките си, както и против немския строг морал: милитаризъм, филистерия, той беше толстоист, нирванец, евангелист, будист — и той сам не знаеше точно какъв, — апостол на мекушав, безкостен морал, снизходителен, благожелателен, лесен, който прощава с умиление всички прегрешения, особено плътските, който не крие предпочитанието си към тях, прощава много по-мъчно добродетелите, морал, който беше само трактат по наслаждение, безплътен сбор от взаимни отстъпки, обкръжен за забавление от ореола на светостта. В това се таеше известно лицемерие, чиято миризма не беше особено приятна за по-изтънчено обоняние и направо би била отвратителна, ако й се обърнеше сериозно внимание. Но то нямаше такива претенции; просто се забавляваше само със себе си. Това хлапешко християнско смирение чакаше впрочем само случай да отстъпи мястото си на някоя друга мания, няма значение каква: на грубото насилие, на империализма, на „иронията на лъвовете“. Манхайм си представяше сам на себе си комедии; разиграваше си ги съвсем искрено; приписваше си едно след друго всички чувства, които му липсваха, преди да се превърне в достопочтен стар евреин като всички други с неизменния дух на своята нация. Беше твърде симпатичен и извънредно досаден.

Кристоф беше известно време неговото хоби. Манхайм се кълнеше в него. Тръбеше навсякъде името му. Проглушаваше ушите на близките си със своите славословия. Ако вярваха на думите му, Кристоф беше гений, изключителен човек, който композира странна музика, но главно говори за музиката по удивителен начин, страшно духовит и при това красив: привлекателна уста, прекрасни зъби. Не пропускаше да добави, че Кристоф му се възхищава. Най-сетне го доведе на вечеря у дома си. Кристоф се запозна с бащата на новия си приятел банкера Лотар Манхайм и със сестрата на Франц Юдит.

За пръв път влизаше в еврейски дом. Макар и многочислени в малкото градче и заемащи важно място в него с богатството, ума и солидарността си, евреите живееха малко настрана от другите. Сред народа все още съществуваха упорити предразсъдъци спрямо тях и тайна враждебност, незлобива, но оскърбителна. Тези чувства бяха присъщи и на семейството на Кристоф. Дядо му не обичаше евреите; по ирония на съдбата обаче двамата му най-добри ученици — единият станал по-късно композитор, другият прочут виртуоз — бяха евреи. Старецът беше просто нещастен: защото много пъти му идваше да разцелува тези добри музиканти, а после си спомняше тъжно, че са разпънали на кръст Христос и не знаеше как да примири двете непримирими чувства. В крайна сметка целуваше учениците си. Склонен беше да вярва, че бог му прощава, защото те много обичат музиката. Бащата на Кристоф Мелхиор, който се смяташе за свободомислещ, нямаше толкова задръжки да взема парите на евреите; намираше дори, че е много хубаво, но обичаше да се гаври с тях и ги презираше. Колкото до майка му, тя не беше уверена дали не върши грях, когато отиваше да слугува у тях като готвачка. Тези, на които беше попадала, се бяха държали доста надменно с нея между другото: все пак тя не им се сърдеше — тя не се сърдеше на никого, изпълнена беше със съжаление към тези клетници, осъдени от бога. Умиляваше се понякога, когато край нея минеше господарската дъщеря или като чуеше веселите смехове на децата.

„Какво хубаво момиче!… Какви сладки деца!… Какво нещастие!…“ — мислеше си тя.

Не посмя да каже нищо на Кристоф, когато той й съобщи, че е канен на вечеря у Манхайм, но сърцето й леко се сви. Мислеше си, че не трябва да се вярва на всички клевети против евреите — за кого ли не се казват лоши неща, — има добри хора във всички среди, но все пак е по-добре и по-прилично всеки да си стои на мястото, евреите на една страна, християните — на друга.

Със своя дух на постоянен протест срещу средата си, Кристоф беше по-скоро привлечен от евреите. Само че почти не ги познаваше. Имал бе известни връзки само с най-неприятни елементи на еврейското население в града: дребни търговци от улиците между Рейн и катедралата, сплотени от стаден инстинкт, присъщ на всички хора, в нещо като малко гето. Доста често му се случваше да се скита из този квартал, дебнейки пътем с любопитен и доста благосклонен поглед някои типични еврейки с хлътнали бузи и издадени устни и скули, усмихващи се като Джокондата, макар и не тъй изтънчено. Той съзираше в лицата им особена хармония, когато бяха сериозни, но просташкият им говор и шумният им смях веднага я нарушаваше. Дори в утайката на еврейското простолюдие, в трътлестите, късокраки, жалки създания, с големи глави, изцъклени очи и животински изражения — изродени потомци на благородна раса, — дори в лепкавата зловонна тиня — пламваха като блуждаещи огньове над блатата неочаквани странни проблясъци: чуден поглед, блестящ ум, електрическа искра, която светваше в тинята и едновременно запленяваше и натъжаваше Кристоф. Той си мислеше колко ли красиви души и великодушни сърца затъват и се бъхтят в калта, мъчейки се да изплуват на повърхността. Би желал да ги открие, да им подаде ръка. Обичаше ги, без да ги познава, и малко се плашеше от тях. С никого не беше близък. Никога не беше имал случай да се доближи до висшето еврейско общество.

Вечерята у Манхаймови имаше следователно за него очарованието на новостта, а и донякъде на забранения плод. Ева, която му го поднасяше, го правеше още по-сладък. Още щом влезе, очите му бяха приковани в Юдит Манхайм. Тя беше съвсем различна от всички жени, които бе познавал дотогава. Висока и стройна, възслаба, с лице, оградено от черни коси, не много бухнали, но гъсти, започващи от слепоочията и ниско над неравното златисто чело, малко късогледа, с тежки клепачи и леко изпъкнали очи, с възголям нос и разширени ноздри, с хлътнали страни на интелектуалка и тежка брадичка, Юдит имаше хубав, волеви и ясно очертан профил, но обърнеше ли се с лице към събеседника си, изражението й беше неопределено, сложно: някакво несъответствие между очите и страните й. В нея се долавяше потомката на силна раса, но в калъпа на расата бяха хвърлени безразборно най-различни несходни елементи със съмнително качество, много хубави и доста грубовати. Красотата й беше главно в мълчаливата уста и в очите — изглеждаха по-дълбоки, защото бяха късогледи, и по-тъмни поради синкавите кръгове около тях.

Човек би трябвало да бъде по-привикнал, отколкото Кристоф към този вид очи, които са по-скоро свойствени за расата, а не за отделния индивид, за да прозре под влажния им блестящ воал душата на жената, която стоеше пред него. Той откриваше в тези пламенни и мрачни очи душата на народа на Израил: те я отразяваха, без да подозират това. Кристоф потъна в тях. Едва много по-късно, малко по малко, тъй като неведнъж се беше залутвал в подобни зеници, свикна да намира пътя си в това източно море.

Тя също го гледаше и нищо не пречеше на прозорливия й поглед, нищо като че ли не й се изплъзваше от християнската му същност. Той го чувствуваше. Чувствуваше под изкусителния женски поглед ясна и студена мъжка воля, която го анализираше донякъде грубо. В тази грубост нямаше нищо недобронамерено. Юдит просто го завладяваше. Не като кокетка, която иска да съблазни който и да е мъж. Беше по-кокетна от всяка друга жена, но знаеше силата си и я упражняваше инстинктивно — особено когато пред нея стоеше толкова лесна плячка като Кристоф. Повече я интересуваше нещо друго — да опознае противника — всеки мъж, всеки непознат беше за нея противник, с когото можеше по-късно, ако се наложи, да подпише съюз. Тя искаше да узнае какво се крие в душата му. Тъй като животът е игра, в която печели по-умният, важното беше да отгатне картите на неприятеля си, без да му разкрие своите. Успееше ли да постигне това, тя вкусваше сладостта на победата. Нямаше значение дали може, или не да извлече изгода от откритието си. Правеше го за удоволствие. Имаше една страст — умствената гимнастика. Не абстрактното мислене, макар да беше достатъчно надарена, за да успее — стига само да пожелае — във всяка наука, и по-добре от брат си можеше да бъде истинският наследник на банкера Манхайм. Тя предпочиташе живия ум, необходим при общуване с хората. С наслаждение проникваше в нечия душа и измерваше стойността й — влагаше в това занимание същото добросъвестно внимание, както и „Еврейката“ на Метзис, мереща златните си екюта. С чудно прозрение налучкваше мигом уязвимото място в бронята, недъзите и слабостите, които са ключ към душата, да отгатва тайните: това беше нейният начин да завладява хората. Само че не се задържаше много след победата и не използуваше властта си. Задоволила веднъж любопитството и гордостта си, тя загубваше интерес и минаваше към друг обект. Цялата й сила оставаше безплодна. В тази толкова жива душа имаше нещо мъртво. Тя носеше в себе си гения на любопитството и скуката.

И така, тя гледаше Кристоф и той я гледаше. Юдит почти не говореше. Достатъчна беше незабележимата й усмивка с крайчеца на устните: Кристоф беше хипнотизиран от нея. Усмивката се заличаваше, лицето ставаше студено, очите безразлични; Юдит следеше как прислужницата поднася ястията, говореше й с леден тон и като че ли не слушаше нищо; после очите й отново блясваха и три-четири точни думи показваха, че е чула и разбрала всичко, което й казваше Кристоф.

Хладнокръвно преоценяваше мнението на брат си за Кристоф: знаеше колко преувеличава; чувството й за хумор имаше широко поле за действие, когато се появи Кристоф, чиято хубост и изтънченост брат й беше превъзнесъл. Изглежда, че Франц беше специално надарен да вижда точно обратното на очевидното; или може би изпитваше някакво странно удоволствие, като си въобразяваше това? Така или иначе, като проучи по-добре Кристоф, Юдит призна, че все пак не всичко в думите на Франц за него беше невярно. И колкото повече напредваше в опознаването на Кристоф, тя откриваше у него една неуверена още и не добре уравновесена, но здрава и дръзка сила: и тази сила й доставяше удоволствие, защото по-добре от всеки друг знаеше какво рядко явление е силата. Тя съумя да накара Кристоф да говори точно по тези въпроси, които я интересуваха, накара го да разкрие мисълта си, да покаже сам границите и недостатъците на ума си. Накара го да свири на пиано: тя самата не обичаше музиката, но я разбираме. Отлично прозря музикалното своеобразие на Кристоф, макар и музиката му да не й вдъхна никакво чувство. Без с нищо да промени хладното си любезно държане, с няколко кратки, справедливи и съвсем не хвалебствени забележки тя показа, че все по-живо се интересува от Кристоф.

Той си даде сметка за това и се почувствува горд, защото съзнаваше стойността на такава преценка и колко рядко тя бива одобрителна. Не скриваше желанието си да извоюва одобрението на Юдит и влагаше такова чистосърдечие в старанието си, че извикваше усмивки у тримата домакини. Той говореше вече само на Юдит и за Юдит. Изобщо не се занимаваше с другите двама, като че ли те не съществуваха.

Франц го наблюдаваше, докато говореше: поглъщаше всичките му думи с устни и с очи, със смесица от възхищение и насмешка. Едва не избухваше в смях, разменяйки подигравателни погледи с баща си и сестра си, която, невъзмутима, се преструваше, че не ги забелязва.

Лотар Манхайм, едър, здрав старец, леко прегърбен, с румено лице и сиви остригани коси, с много черни мустаци и вежди, тежко, но енергично и насмешливо лице, което оставяше впечатление за мощна жизненост, също проучваше през първата половина на вечерята Кристоф с подигравателно добродушие; и той веднага отгатна, че в този младеж има „нещо“. Само че той не се интересуваше нито от музиката, нито от музикантите: това не беше неговата област, той не разбираше нищо и не го криеше, хвалеше се дори (когато човек като него признае невежеството си по някой въпрос, той се гордее с това). Тъй като Кристоф от своя страна явно показваше — с нелюбезност, лишена от зъл умисъл, че без съжаление може да мине и без компанията на господин банкера и разговорът с госпожица Юдит Манхайм е напълно достатъчен да запълни вечерта му, на стария Лотар му стана забавно и той седна край камината; зачете вестника си, слушайки разсеяно, иронично нападките на Кристоф и странната му музика, която го караше от време на време да се смее безгласно при мисълта, че може да има хора, които разбират тези композиции и ги слушат с наслада. Той не си даваше дори труд да следи разговора; разчиташе на интелигентността на дъщеря си, която щеше да му каже колко точно струва новодошлият. Тя най-добросъвестно се справяше със задачата си.

Когато Кристоф си отиде, Лотар попита Юдит:

— Е добре, успя достатъчно да го изповядаш: какво ще кажеш за музиканта?

Тя се засмя, помисли за миг, събра общата сума и заяви:

— Завеян е малко, но не е глупав.

— Добре — каза Лотар, — и на мене така ми се стори. Значи, може да успее?

— Предполагам, че да. Силен е.

— Отлично — заключи Лотар с великолепната логика на силните, които се интересуват само от силни хора, — тогава трябва да му помогнем.

И Кристоф от своя страна отнесе възхищението си от Юдит Манхайм. Не беше обаче влюбен, както си въобразяваше Юдит. И двамата — тя въпреки тънката си прозорливост, той въпреки вътрешния си усет, който заместваше у него ума, еднакво не бяха наясно един за друг. Кристоф беше омаян от загадъчното й лице и от изпълнения й с напрежение ум, но той не беше влюбен. Само очите и умът му бяха запленени, но не и сърцето. Защо? Доста мъчно би му било да каже. Защото съзираше у нея нещо съмнително и обезпокоително? При друг случай именно това би било още едно основание да я обикне: любовта е най-силна, когато знае, че се насочва към някой, който ще му причини страдание. Ако Кристоф не се беше влюбил в Юдит, нито тя, нито той бяха виновни. Истинската, доста унизителна и за двамата причина беше, че той още не беше забравил последната си любов. Не че опитът го беше вразумил, но толкова много беше обичал Ада, беше изхабил толкова вяра, сили и илюзии в тази страст, че сега се чувствуваше още твърде опустошен, за да изпита ново увлечение. Преди да лумне нов пламък, той трябваше да издигне в сърцето си нова клада: междувременно можеха да пламнат само мимолетни огньове, остатъци от пожара, изплъзнали се случайно, които само се разгарят ярко и краткотрайно и угасват, понеже не са подхранвани. Може би шест месеца по-късно той би се влюбил сляпо в Юдит. Днес виждаше в нея само приятел, безспорно малко смущаващ, но се мъчеше да прогони смущението. То му напомняше за Ада, а този спомен нямаше нищо привлекателно, предпочиташе да не мисли за него. Най-много го привличаха у Юдит различните, а не общите с другите жени черти. Тя беше първата умна жена, която срещаше. Беше изключително умна. Самата й красота, жестовете й, движенията й, чертите й, присвитите й устни, очите й, ръцете й, изящната й слабост — всичко беше отражение на ума й. Тялото й беше изваяно от ума й. Ако не беше умът й, тя би могла да остане незабелязана, навярно дори би се сторила грозна на повечето хора. Именно умът й очароваше Кристоф. Той си го представяше по-широк и по-волен, отколкото беше в действителност; не можеше да си представи още с какво би го разочаровал. Чувствуваше пламенно желание да й се довери, да сподели мисълта си с нея. Никога още не беше срещал някой, който да се интересува от бляновете му, беше затворен в себе си: каква радост би било да срещне приятелка! В детските си години много беше съжалявал, че няма сестра: струваше му се, че сестра би го разбрала много по-добре, отколкото брат. След като видя Юдит, детската му илюзорна надежда за сестринско приятелство като че ли наново се възроди. Не мислеше за любов. Тъй като не беше влюбен, любовта му се струваше посредствена в сравнение с приятелството.

Юдит скоро почувствува тази отсенка и се оскърби. Тя не беше влюбена в Кристоф и събуждаше достатъчно други увлечения сред младежите в града, богати и с по-добро обществено положение, за да изпита кой знае какво задоволство, ако Кристоф се влюби в нея. Но фактът, че не е влюбен, я ядоса. Безспорно на нея й беше приятно, че той й доверява плановете си: това не я изненадваше, но беше малко обидно тя да може да му повлияе само с разума (безразсъдното влияние е много по-ценно за женската душа). А дори и това влияние й беше отказано. Кристоф правеше каквото му хрумне. Юдит беше властна. Тя беше свикнала да оформя по свое желание твърде меките мисли на младежите, които познаваше. Понеже ги смяташе посредствени, малко удоволствие й доставяше господството над тях. С Кристоф й беше по-интересно, защото срещаше повече трудности. Беше безразлична към плановете му, но би й било приятно да ръководи младата му мисъл, малко недодяланата му сила и да го оформи по свой начин, а не както би желал Кристоф, без да се опитва да го разбере. Тя тутакси схвана, че това няма да й се удаде без борба; прозря в него различни становища и идеи, които й се струваха екстравагантни и хлапашки: за нея те бяха плевели и тя си въобрази, че ще може да ги изтръгне. Не успя да изтръгне нито един. Честолюбието й не бе ни най-малко поласкано. Кристоф беше неподатлив. Тъй като не беше влюбен, нямаше никакво основание да й направи каквато и да е отстъпка в мислите си.

Тя се увлече в играта и известно време несъзнателно се опита да го завладее. Кристоф едва не се впримчи отново въпреки трезвото си душевно състояние в този момент. Мъжете лесно се мамят, когато някоя жена ласкае гордостта им и насърчава желанието им. А артистичните натури са двойно по-податливи от всички други, защото имат повече въображение. Само от Юдит зависеше да въвлече Кристоф в опасна любовна игра, която веднъж щеше да го разбие, и то може би окончателно този път. Но както обикновено тя бързо се умори, реши, че не си заслужава да го завладява: Кристоф й беше омръзнал, тя не го разбираше.

Не го разбираше отвъд известни граници. До тях разбираше всичко. Но за да ги премине, не беше достатъчен прекрасният й ум: би трябвало и сърце, а когато липсва сърце, онова поне, което създава за кратко илюзията, че го имаш — любов. Тя разбираше отлично критиките на Кристоф против хората и порядките: забавляваше се и ги намираше доста правдиви; и на нея самата бяха хрумвали приблизително същите. Тя обаче не можеше да разбере как подобни мисли могат да повлияят на неговото поведение в действителност, щом приложението им е опасно или неудобно. Бунтовното отношение на Кристоф спрямо всички и всичко нямаше смисъл: той не можеше да си въобразява, че ще измени коренно света… Тогава?… Да пилее времето си, като блъска главата си в стената? Умният човек съди хората, осмива ги в себе си, презира ги леко, но постъпва като тях и малко по-добре може би: това е единственият начин да ги подчини на себе си. Мисълта и действията са два различни свята. Каква нужда има да ставаш жертва на мислите си? Да мислиш правдиво: защо не! Но какъв смисъл има да говориш истината? Щом хората са достатъчно глупави, за да не могат да понасят истината, трябва ли насила да ги принуждаваш? Няма ли да изпиташ тайна наслада, ако приемеш слабостите им, ако се подчиниш привидно, а останеш свободен в презрителното си сърце? Наслада на умен роб? Така да е. Но ако ще бъдеш роб, тъй като във всички случаи неизбежно ще стигнеш до това положение и няма никакъв смисъл да протестираш, все пак е по-добре да бъдеш роб по собствена воля и да избегнеш смешните и безполезни борби. Впрочем най-лошият вид робство е да робуваш на мисълта си и да хвърляш в краката й всичко. Не бива да бъдеш жертва на самия себе си. Юдит виждаше ясно, че ако Кристоф упорствува, както явно беше решил по този път на нападателна непримиримост срещу предразсъдъците в немското изкуство и дух, ще настрои против себе си всички, дори и покровителите си: той вървеше неизбежно към гибел. И не проумяваше защо сякаш се настървяваше срещу самия себе си и изпитваше удоволствие да се провали.

За да го разбере, би трябвало тя да може да разбере също, че не успехът, а вярата беше неговата цел. Той вярваше в изкуството, вярваше в своето изкуство, вярваше в себе си като в действителност, стояща по-високо не само от всяко користно съображение, но и от живота му. Когато, леко раздразнен от забележките й, той й го каза с чистосърдечно въодушевление, тя най-напред повдигна рамене: не повярва, че говори сериозно. Видя само гръмки думи, каквито беше свикнала да чува от брат си: той периодично възвестяваше невероятни възвишени решения, но съвсем не се опитваше да ги приложи на дело. После, когато видя, че Кристоф действително вярва в думите си, тя реши, че е луд, и престана да се интересува от него.

От този момент изобщо престана да се стреми да му хареса и се показа такава, каквато беше действително: по̀ немкиня, и то средна немкиня, отколкото изглеждаше на пръв поглед и отколкото може би се смяташе самата тя. Погрешно упрекват евреите, че не принадлежат на никоя нация и образуват в цяла Европа един-единствен хомогенен народ, затворен плътно за влиянията на различните народи, сред които са построили шатрите си. Всъщност няма нация, която да взема по-лесно отпечатъка на страните, през които минава; и ако съществуват много общи черти между един френски евреин и един немски евреин, между тях има много повече различни черти, които се дължат на новото отечество, чиито духовни навици им стават присъщи невероятно бързо: и то всъщност именно навиците, а не духа. Но тъй като навикът, който е втора природа у всички хора, е у повечето дори единствена природа, явно е, че повечето кореняци, жители на дадена страна, съвсем неоснователно упрекват евреите в липса на дълбок и съзнателен национален дух, какъвто самите те ни най-малко не притежават.

Жените еврейки, обикновено по-чувствителни към външните влияния, по-бързо приспособяващи се към условията на живот и променящи се заедно с тях, усвояват често прекалено добре външните страни в модното и в морала на съответната страна в Европа, където живеят, без при това да загубят облика си и присъщото им смущаващо, тежко, натрапчиво очарование. Кристоф беше поразен от този факт. Той срещаше в дома на Манхайм лели, братовчедки и приятелки на Юдит. Колкото и малко немски да бяха някои от тези лица с пламенни, малко приближени очи, с издължени носове, с едри черти и червена кръв под плътната тъмна кожа, колкото и малко да изглеждаха всичките те създадени да бъдат немкини, всички бяха немкини повече, отколкото следваше: същия начин на говорене, същия начин на обличане, понякога дори подчертан. Юдит далече превъзхождаше всичките и сравнението потвърждаваше изключителния й ум, както и личността й, които тя сама беше изградила. И все пак и тя имаше същите недостатъци както другите еврейки. Много по-свободомислеща от тях — почти напълно свободомислеща по морални въпроси, тя не се отличаваше от тях на социална плоскост: или поне практическите съображения и интерес, а не свободният й ум я ръководеха. Тя вярваше в обществото, в класите, в предразсъдъците, защото в крайна сметка те й бяха изгодни. Можеше да осмива колкото си ще немския начин на живот: тя държеше на немската мода. Чувствуваше посредствеността на някой признат музикант, но въпреки това го тачеше, защото беше признат; и ако установеше лични отношения с него, изказваше му възхищението си, защото тщеславието й биваше поласкано. Не обичаше особено творбите на Брамс и дълбоко в себе си се съмняваше дали е първостепенен композитор, но неговата слава я покоряваше. И тъй като беше получила пет-шест писма от него, от това следваше, че за нея очевидно той беше най-големият музикант на нейното време. Тя никак не се съмняваше в действителната стойност на Кристоф и в глупостта на оберлейтенант Детлев, но беше поласкана от ухажването на фон Флайшер, който се домогваше до милионите й, отколкото от приятелството на Кристоф: защото дори глупав, офицерът е все пак човек от друга каста, а една немска еврейка по-трудно от всяка друга жена може да влезе в тази каста. Макар и да смяташе феодалните права за глупост и макар и да знаеше, че ако се омъжи за фон Флайшер, именно тя ще му окаже чест, Юдит се мъчеше да го завоюва. Унижаваше се да прави мили очи на този глупак и да ласкае честолюбието му. Гордата еврейка, която имаше хиляди основания да бъде горда, умната и презрителна дъщеря на банкера Манхайм, беше готова да се принизи, да постъпи като която и да е от немските дребни буржоазки, които презираше.

Опитът беше краткотраен. Кристоф загуби илюзиите си за Юдит почти толкова бързо, колкото ги беше създал. Трябва да бъдем справедливи към Юдит: тя не направи нищо, за да може той да ги запази. От деня, в който подобна жена ви е преценила и се е откъснала от вас, вие не съществувате вече за нея: тя не ви вижда, не се стеснява да разголи душата си пред вас с безсрамна невъзмутимост, както би се съблякла пред кучето, котката или друго домашно животно. Кристоф прозря егоизма на Юдит, студенината й, слабия й характер. Не беше имал време да се влюби дълбоко, но и това го накара да страда, да изпадне в трескаво състояние. Макар и да не обичаше Юдит, той обичаше в нея онова, което тя би могла да бъде, което би трябвало да бъде. Хубавите й очи имаха мъчително обаяние върху него: той не можеше да ги забрави. Макар и да познаваше вече вялата душа, която се таеше в тях, той продължаваше да ги вижда такива, каквито искаше да ги вижда, каквито ги беше видял първия път. Една от тия любовни халюцинации, които заемат толкова голямо място в артистичните сърца, когато те не са напълно погълнати от творчеството си. Едно лице, минало край тях, е достатъчно да извика такова видение. Те виждат в него цялата му вътрешна красота, която самото то не знае и за която нехае. И го обичат още повече, защото знаят, че нехае за красотата си. Обичат го като нещо красиво, което ще умре, без някой да узнае цената му, без някой да узнае, че е живяло.

Може би той се лъжеше и Юдит Манхайм не би могла да стане нищо повече от това, което беше. Но Кристоф за миг бе повярвал в нея и очарованието не се беше разсеяло: той не можеше да я преценява безпристрастно. Всичко хубаво в нея му се струваше чисто нейно, струваше му се, че е цялата тя. Всичко просташко отдаваше на двойствената й националност: еврейската и немската, и може би го беше яд повече на немската, защото повече беше страдал от нея. Понеже не познаваше още никоя друга нация, за него тя беше изкупителната жертва: той стоварваше върху й всички грехове на света. Разочарованието, което му бе причинила Юдит, беше още една причина да се опълчи срещу него; не можеше да му прости, че е прекършил устрема на такава душа.

Ето каква беше първата му среща с народа на Израил. Беше очаквал много от него. Надявал се беше да намери в тази силна нация, страняща от другите, съюзник в борбата. Напразни надежди! Страстен, променлив, жертва на интуицията си, която го караше да скача от една крайност в друга, той тутакси си внуши, че тази нация е много по-слаба, отколкото се разправя, и много по-открита, прекалено открита, за външни влияния. Беше слаба не само със собствените си слабости, но и с всички слабости на света, които е събрала по пътя си. И в нея не можеше да намери опорна точка, за да закрепи лоста на изкуството си. Имаше по-скоро опасност да потъне заедно с нея в пясъците на пустинята.

След като осъзна опасността, а не се чувствуваше достатъчно сигурен в себе си, за да застане лице в лице с нея, той рязко престана да ходи у Манхаймови. Каниха го няколко пъти, но той се извини, без да изтъкне някакви причини. Понеже дотогава беше проявявал изключителна готовност да ходи у тях, тази внезапна промяна не остана незабелязана. Отдадоха я на „оригиналността“ му, но нито един от тримата Манхаймови не се съмняваше, че хубавите очи на Юдит имат своя дял за поведението му. Това даде повод за шеги около семейната маса от страна на Лотар и Франц. Юдит повдигна рамене, като заяви, че това действително е прекрасно завоевание и помоли сухо брат си „да не я занася“. Но тя направи всичко възможно, за да накара Кристоф да дойде отново у тях. Писа му, уж за да й разкаже нещо в областта на музиката, което друг не можел да направи; в края на писмото намекна приятелски, че той е разредил посещенията си и с удоволствие биха го посрещнали отново. Кристоф отговори на писмото й, даде й исканите сведения, извини се със заетостта си, но не отиде. Понякога се срещаха в театъра. Кристоф упорито извръщаше очи от ложата на Манхайм. Преструваше се, че не вижда Юдит, която беше готова да му отправи най-очарователната си усмивка. Девойката се отказа от настойчивостта си. Тъй като не държеше на него, реши, че е непристойно този незначителен музикант да я кара да го ухажва, и то на вятъра. Ако пожелае да идва пак в дома им, ще дойде. Ако не — можеха да минат и без него…

Всъщност така и стана и отсъствието му не се почувствува особено в дома на Манхайм. Юдит обаче неволно запази лош спомен за Кристоф. Тя намираше естествено да не се занимава с него, когато той беше у тях, и му позволяваше да показва явно неудоволствието си от това, но да стигне в неудовлетворението си чак дотам, че да скъса всяка връзка с тях, й се струваше проява на глупава гордост и на себично, а не влюбено сърце. А Юдит не търпеше у другите собствените си недостатъци.

Все пак тя следеше с още по-голямо внимание всичко, което правеше или пишеше Кристоф. Без да дава вид, принуждаваше брат си да говори за него. Караше го да й разказва разговорите си с Кристоф през деня и осейваше разказа му с иронични и умни забележки, които не отминаваха нито една смешна страна и малко по малко рушаха възторга на Франц, без той да усети.

Отначало в списанието всичко вървеше съвсем гладко. Кристоф не беше още прозрял посредствеността на колегите си; те пък, понеже беше с тях, признаваха, че е гениален. Манхайм, който го беше открил, повтаряше наляво и надясно, без да е чел нищо от него, че е прекрасен критик, че досега се е лъгал в призванието си и че именно той, Манхайм, му го е разкрил. Обявиха предварително статиите му, доста тайнствено, за да възбудят любопитството: и първата му статия беше действително като камък, хвърлен в блато с патици, в мъртвото градче. Тя беше озаглавена: „Прекалено много музика!“

„Прекалено много музика, прекалено много пиене, прекалено много ядене — пишеше Кристоф. — Ядат, пият, слушат, без да са гладни, без да са жадни, без да имат нужда, свикнали да плюскат. Страсбургското угояване на гъски. Този народ е болен от ненаситен глад. Малко му важи какво му предлагат: «Тристан» или «Der Trompeter von Säckingen»^[6], Бетховен или Маскани, фуга или ускорено темпо, Адам, Бах, Пучини, Моцарт или Маршнер: все му е едно какво яде. Важното е да яде. Не изпитва дори вече удоволствие от яденето! Вижте го на концерт. Говорят за немското веселие! Та тия хора дори не знаят какво значи веселост! Те са винаги весели! Тяхното веселие, както и тяхната тъга, се лее като дъжд: разпиляна радост; безжизнена и безсилна. Те са готови да стоят с часове и да поглъщат, усмихвайки се неопределено, звуци, звуци, звуци! Не мислят за нищо, не чувствуват нищо: същински гъби. Истинската радост или истинската болка — силата — не се раздава по цели часове като бирата от бъчвата. Тя ви грабва за гърлото и ви сразява; след като я изпитате, нямате желание да погълнете нищо повече: стига ви толкова!…

Прекалено много музика! Вие се убивате и я убивате. Ако искате да се убивате, това си е ваша работа, не мога да ви помогна. Но що се отнася до музиката, стойте! Не позволявам да принизявате всичко най-красиво в света, като слагате в един и същ кош и свещените творби, и най-жалките, като изпълнявате, както правите често, прелюдията на «Парсифал» между една фантазия за «Дъщерята на полка» и квартет за саксофони, или едно адажио на Бетховен между модна танцова мелодия и бездарна опера на Леонкавало. Хвалите се, че сте били най-музикалният народ. Твърдите, че обичате музиката. Коя музика обичате? Добрата или посредствената? Аплодирате еднакво и едната, и другата. Изберете в края на краищата! Какво точно желаете? Вие сами не знаете. И не желаете да знаете: премного се боите да вземете страна, да не се изложите… По дяволите благоразумието ви! Нали казвате, че стоите над партиите? Над ли? Тоест под…“

И той цитираше стиховете на стария Готфрид Келер, суровия гражданин на Цюрих — един от писателите, които му бяха най-скъпи със здравата си честност и суровия вкус към терора:

Wer über den Partein sich wähnt mit stolzen Mienen.

Der steht zumeist vielmehr beträchtlich unler ihnen.

(Който се ласкае гордо, че стои над партиите, много по-често е безмерно под тях.)

„Имайте доблестта да бъдете правдиви — продължаваше Кристоф. — Имайте доблестта да бъдете грозни. Ако обичате посредствената музика, признайте го открито. Покажете се такива, каквито сте. Очистете душата си от гнусното белило на компромисите и двусмислените становища. Измийте я обилно с вода. От колко време не сте се оглеждали в огледалото? Ще ви покажа лицето ви. Композитори, виртуози, диригенти, певци и ти, мила публико, веднаж поне ще узнаете какво представлявате… Бъдете каквито искате, по дяволите! Бъдете искрени! Бъдете правдиви, па макар и музикантите, и изкуството, и аз пръв да пострадам от това! Ако изкуството и истината не могат да съжителствуват, нека изкуството изчезне! Истината е животът. Лъжата е смъртта.“

Тази пресилена младежка декламация, написана на един дъх, доста грубо, естествено предизвика възмущение. Все пак, понеже беше отправена към всички и никой не беше посочен поименно, никой не пожела да види себе си. Всеки си въобразява, че е или поне твърди, че е най-добрият приятел на истината: така че нямаше опасност да се опълчат срещу заключителните думи на статията. Бяха само засегнати от общия тон. Единодушно го намираха доста непристоен, особено от страна на музикант, заемащ едва ли не официално положение. Няколко музиканти не останаха равнодушни и изразиха остро неодобрението си: те предвиждаха, че Кристоф няма да се задоволи с това. Други сметнаха за по-ловко да поздравят Кристоф за смелата му проява: но и те не по-малко се тревожеха от следващите статии.

И двете тактики имаха един и същ резултат, дадоха тласък на Кристоф: нищо вече не можеше да го спре и както беше обещал, всичко живо мина под ножа му: и Композитори, и изпълнители.

Първите жертви бяха капелмайсторите. Кристоф не се задоволи с общи бележки за изкуството да се дирижира. Той назоваваше поименно колегите си от града и съседните градове или когато не ги назоваваше, намеците бяха толкова прозрачни, че никой не можеше да се заблуди. Всеки разпознаваше апатичния дворцов диригент Алоиз фон Вернер, благоразумен старец, отрупан с почести, който се плашеше от сянката си, внимаваше за всяка своя дума, страхуваше се да направи забележка на музикантите от оркестъра си и покорно им подражаваше, не смееше да включи в програмите си нищо, което да не е било утвърдено от двадесетгодишен успех или най-малкото да не носи официалния печат на някой достопочтен академик. Кристоф насмешливо го поздравяваше за дързостта му; отправяше му комплименти, че е открил Гаде, Дворжак или Чайковски. Възторгваше се от неизменната коректност, от отмереното като с метроном свирене на оркестъра му, винаги fein nüanciert (тънко нюансирано). Предлагаше да аранжира за следващия му концерт „Школата за упражнения“ на Черни. Заклеваше го да не се преуморява толкова, да не влага толкова страст, да щади ценното си здраве. И надаваше възмутени викове по повод неговото дирижиране на „Ероика“ на Бетховен: „Оръдие! Оръдие! Застреляйте тези хора!… Ами че вие нямате никаква представа от битка, от борбата против човешката глупост и жестокост!… Нито от силата, която ги стъпква в краката си с радостен смях… А и как бихте могли да имате представа? Та тази сила се бори именно против вас! Вие изразходвате целия си героизъм, като слушате или свирите, без да се прозявате, «Ероика» от Бетховен (защото тя ви отегчава… Признайте си, че ви отегчава, че умирате от скука!) или като стоите гологлав и прегърбен въпреки течението, когато минава някое високоблагородие.“

Не можеше да изчерпи сарказмите си по адрес на тези жреци от консерваториите, които интерпретират великите композитори от миналото като „класици“.

„Класик! Тази дума казва всичко! Свободната страст, аранжирана и прочистена за школска употреба! Животът, безбрежната равнина, в която бушуват ветровете, затворен в четирите стени на училищния двор! Дивият горд ритъм на едно тръпнещо сърце, сведен до равномерното тиктакане на стенния часовник в такт четири четвърти, който спокойно си върви по пътя, като понакуцва и невъзмутимо се подпира на патерицата си всяко първо и трето време!… За да се наслаждавате на океана, трябва да го поместите в съд с червени рибки! Разбирате живота само когато го убиете.“

Ако не беше снизходителен с „майсторите на препарирани животни“, както той ги наричаше, Кристоф беше още по-суров с цирковите ездачи на оркестрите, видните капелмайстори, които идваха на турне, за да извикват възхищение с меките си жестове и парфюмирани ръце, които упражняваха виртуозността си на гърба на великите композитори, като правеха всичко възможно, за да направят неузнаваеми най-известните творби, и изпълняваха скокове през кръг в „Симфония в до минор“. Кристоф ги наричаше стари кокетки, примадони на оркестъра, циганки и въжеиграчки.

И виртуозите естествено му предлагаха богат материал. Заявяваше, че е некомпетентен, когато трябваше да оцени фокусническите им номера. Твърдеше, че тези чисто механични упражнения са от областта на консерваторията за изкуство и художествени занаяти и че не музикалната критика, а графики, записващи времетраенето, броя на нотите и изразходваната енергия, могат да изчислят стойността на подобна работа. Понякога изказваше пред някой прочут виртуоз-пианист съмнение, че ще може да изпълни едно детско andante от Моцарт, макар че той току-що бе преодолял в двучасов концерт най-страшни трудности с усмивка на уста и паднал над очите кичур коса. Разбира се, той не отричаше удоволствието от победените трудности. Беше го изпитал лично и това беше за него една от радостите на живота. Но да се вижда само техническата страна и накрая да се сведе до нея целият героизъм на изкуството, му се струваше смешно и позорно. Той не прощаваше на „лъвовете“ и на „пантерите“ на пианото. Не беше особено снизходителен и към добросъвестните педанти, прочути в Германия, които, точно в грижата си да не променят никак оригиналния замисъл на големите композитори, потискат грижливо всеки порив на мисълта и подобно на Йожен д’Алберт или Ханс фон Бюлов, когато изпълняват една страстна соната, като че ли дават урок по дикция.

И певците не бяха отминати. Отдавна му тежеше на сърцето да изобличи варварската им тежест и провинциалната им надутост. Не само поради спомена за неотдавнашните му неслуки с дамата в синьо. Насъбрало му се беше озлобление от толкова много представления, които бяха мъчения за него. Не можеше да се каже кое сетиво беше подложено на по-голямо изтезание — очите или ушите. При това Кристоф не разполагаше с обекти за сравнение, за да си даде сметка за грозната постановка, за лишените от изящество костюми, за крещящите цветове. Той беше шокиран от просташките лица, от жестовете и позите, от изкуствената игра, от неспособността на актьорите да се вживеят в чужда душа и от смайващото безразличие, с което минаваха от една роля към друга, стига само да не излиза извън гласовия им регистър. Пищни матрони, жизнерадостни и закръглени излизаха една след друга на показ като Изолда или Кармен. Амфортас играеше Фигаро. Но Кристоф беше особено чувствителен към грозното пеене, главно на класичните творби, в които красотата на мелодията е съществен елемент. В Германия вече не умееха да пеят съвършената музика от края на XVIII век. Не си даваха труд. Чистият ясен стил на Глук и Моцарт, който, както стила на Гьоте, е сякаш окъпан от италианска светлина, този стил, който започва вече да се променя и при Вебер става трептящ и пеперуден, осмян от тежките карикатури на автора на „Crociato“ беше унищожен от тържеството на Вагнер. Дивият полет на валкириите и пронизителните им викове прекосиха гръцкото небе. Тежките облаци на Один затулиха светлината. Никой сега вече и не помисляше да пее самата музика: пееха се поемите. Не се държеше вече сметка за грозно изпълнение, за малко небрежност, дори за фалшива нота, под предлог, че само цялата творба, мисълта е важното…

„Мисълта! Да се спрем на мисълта! Като че ли я разбирате!… Независимо обаче дали я разбирате, или не, уважавайте, моля ви се, поне формата, която тя си е избрала. Преди всичко нека музиката бъде и си остане музика!“

Впрочем мнимата голяма загриженост на немските музиканти за изразителност и дълбок смисъл беше според Кристоф хубава подигравка. Изразителност? Смисъл? Е да, те ги влагаха във всичко — във всичко и поравно. Биха намерили смисъл и във вълнения терлик точно толкова, нито повече, нито по-малко, отколкото в някоя статуя на Микеланджело. Те свиреха еднакво енергично, когото и да било, каквото и да било. Всъщност у повечето същественото, според Кристоф, е обемът на звука, музикалният шум. Удоволствието да се пее, така голямо в Германия е един вид удоволствие от гласова гимнастика. Всичко се свежда до това: да си напълниш хубаво дробовете с въздух и да го изхвърлиш силно, много силно, дълго и в такт. И той вместо комплимент беше готов да издаде на дадена известна певица свидетелство за отлично здраве.

Не се задоволяваше да хули само изпълнителите. Прескачаше рампата и започваше да бичува публиката, която смаяна присъствуваше на тези екзекуции. В учудването си публиката не знаеше дали да се смее, или да се разсърди. Имаше пълно право да го обвини в несправедливост: тя грижливо се беше въздържала да се намеси в каквато и да е битка по въпросите на изкуството. Благоразумно стоеше извън всеки разгорещен спор и от страх да не сбърка, ръкопляскаше на всичко. А ето че Кристоф я изкарваше престъпна, загдето аплодира!… Загдето аплодира посредствени творби? И това би било прекалено! Но Кристоф отиваше по-далече: той я упрекваше най-много, че аплодира големите произведения.

„Шегобийци — обръщаше се той към слушателите, — ще ви се да оставите впечатление, че изпитвате голям възторг?… Хайде де! Не се престаравайте толкова! Доказвате точно обратното на това, което искате да докажете. Ръкопляскайте, ако искате, на произведенията или страниците, които до известна степен предизвикват аплодисменти. Ръкопляскайте на шумните финали, които, както казваше Моцарт, са били написани за «дългите уши». Пляскайте на тези места колкото си щете: магарешкият рев е предвиден, той е част от концерта. Но след «Missa solemnis»^[7] на Бетховен!… Нещастници!… Та това е Страшният съд, пред вас миг преди това се е разгърнала влудяващата Gloria^[8] като буря над океана, пред вас е минал вихърът на атлетическа и безумна воля, която се спира, прекършва се, улавя се за облаците, вкопчва се с две ръце над бездната и отново с все сила полита в простора. Ураганът реве и бушува. Точно в разгара: внезапна модулация, тонален проблясък раздира мрака на небето и пада над тъмносиньото море като светла плоча. Това е краят: яростният полет на ангела-изтребител внезапно спира, крилата му са заковани от три гръмотевични удара. Всичко тътне и тръпне още наоколо. Опияненото око гледа втренчено пред себе си. Сърцето потръпва, дъхът спира, крайниците са сковани… А едва отекнала последната нота, ето вие вече весели и жизнерадостни крещите, смеете се, критикувате, аплодирате!… Та вие нищо не сте видели, нищо не сте чули, нищо не сте почувствували, нищо не сте разбрали, нищо, нищо, абсолютно нищо! Страданията на музиканта са за вас зрелище. Преценявате, че сълзите на Бетховен са обрисувани фино. Бихте извикали «бис» и на разпятието. Една величава душа се бъхти цял живот в страданието, за да ви развлече за един час в безделието ви!…“

Така, без да подозира, той тълкуваше великите думи на Гьоте, но не беше достигнал още неговата надменна душевна ведрина:

„Народът превръща възвишеното в свое забавление. Ако можеше да го види такова, каквото е, не би имал силата да понесе тази гледка.“

Да беше се спрял поне дотук! Но, увлечен от устрема си, Кристоф отмина публиката и тупна като шрапнел точно в светилището, в скинията, в неприкосновеното убежище на посредствеността: критиката. Той бомбардира събратята си. Един от тях си беше позволил да нападне най-надарения жив композитор, най-напредничавия представител на новата школа Хаслер, автор на програмни симфонии, доста екстравагантни наистина, но гениални. Кристоф му беше представен като дете и още беше тайно привързан към него от благодарност за възторга и вълнението, които беше изпитал някога. Фактът, че един глупав критик, чието невежество му беше познато, чете наставления на композитор от такава величина и го кара да спазва установения ред и правила, го извади вън от кожата му.

„Редът! Редът! — възкликна той. — На вас ви е познат само полицейският ред. Геният не позволява да го водят по отъпканите пътища. Той сам създава реда и възпита волята си в закон.“

След това гордо изявление той сграбчи злополучния критик и като припомни всички глупости, писани от него напоследък, му наложи назидателно наказание.

Цялата критика се почувствува оскърбена. До този момент тя беше стояла настрана от сражението. Критиците не държаха да попаднат под перото му: познаваха Кристоф, признаваха компетентността му и знаеха, че не е особено търпелив. Някои от тях бяха изказали само дискретно съжалението си, че един така надарен композитор се пъха в чужда професия. Каквото и да беше мнението им — ако въобще имаха мнение, — и колкото и засегнати да бяха от възгледите на Кристоф, те зачитаха собствената си привилегия да могат да критикуват всичко, без да бъдат критикувани самите те. Когато обаче видяха, че Кристоф грубо нарушава негласната уговорка, която ги свързва, те тутакси видяха в него враг на обществения ред. По общо съгласие решиха, че е възмутително един съвсем млад човек да си позволява да не тачи националните знаменитости и предприеха настървена кампания против него. Не дълги статии, не сериозни дискусии — не се осмеляваха да се впуснат на този терен с противник, по-добре въоръжен от самите тях, макар че всеки журналист притежава специалната способност да спори, без да държи сметка за доводите на противника си и без даже да ги е чел, — дългият опит им беше доказал, че тъй като читателят на даден вестник е винаги съгласен с мнението на вестника си, ако дори си дадеш вид, че спориш, ще намалиш влиянието си над него, затова трябва само да се утвърждава или още по-добре, да се отрича. (Отрицанието е двойно по-силно от утвърждението; пряка последица от закона за тежестта: по-лесно е да пуснеш камъка да падне, отколкото да го хвърлиш във въздуха.) И така, те главно се задоволиха със системата на кратките вероломни бележки, оскърбителни и подигравателни, които се повтаряха всеки ден на видно място с неуморна настойчивост. В тях осмиваха безочливия Кристоф, все още без да го назовават открито, но затова пък по доста недвусмислен начин. Преиначаваха думите му, за да ги лишат от смисъл, разказваха различни забавни историйки за него, в които понякога имаше зрънце истина, но целите бяха изтъкани от лъжи, ловко комбинирани с цел да го очернят пред града и главно пред двора. В тях не бяха пощадени нито външността му, нито облеклото му; толкова често поднасяха на читателите тези негови карикатури, че всички започнаха да намират известна прилика с него.

Всичко това щеше да бъде доста безразлично на приятелите на Кристоф, ако и тяхното списание не беше получило няколко юмрука по време на битката. Всъщност те бяха нанесени по-скоро за предупреждение; не се опитваха да го въвлекат сериозно в спречкването, напротив, целяха да го отделят от Кристоф: учудваха се, че списанието излага по този начин доброто си име и даваха да се разбере, че ако не вземе мерки, ще бъдат принудени, колкото и да съжаляват, да се разправят с редакционната колегия. Няколко първоначални нападки, доста безобидни, срещу Адолф Май и Манхайм, предизвикаха вълнение в гнездото на оси. Манхайм ги взе на шега: щеше да вбеси баща си, чичовците си, братовчедите си, цялото многочислено семейство, което си присвояваше правото да упражнява надзор над всичките му постъпки и да се скандализира от тях. Адолф Май обаче ги прие съвсем сериозно и упрекна Кристоф, че излага списанието. Кристоф не му обърна внимание. Тъй като другите не бяха засегнати, стана им по-скоро забавно, че Май, който важничеше с тях, единствен си изпати. Валдхаус тайно се зарадва: той каза, че няма бой без счупени глави. Естествено, имаше пред вид, че това няма да се случи с неговата глава. Въобразяваше си, че е на завет от ударите поради семейното си положение и връзките си. Не виждаше нищо лошо, ако евреите, съюзниците му, бъдат малко поужилени. Еренфелд и Голденринг, до този момент ненакърнени, не биха се смутили от няколко нападки: в състояние бяха да им отговорят. Те бяха по-чувствителни към нещо друго: към настървеното упорство, с което Кристоф разваляше отношенията им с всички техни приятели и главно приятелки. При първите статии те много се смяха и шегата им се струваше отлична: възхищаваха се от силата на Кристоф, които чупеше стъклата; въобразяваха си, че само с една дума могат да потушат бойката му пламенност или поне да отклонят ударите му от дадени читатели или читателки. Нищо такова не стана. Кристоф не слушаше нищо: не се съобразяваше с никакви препоръки и продължаваше да пише като побеснял. Ако го оставеха, нямаше да могат вече да живеят в града. Приятелите им идваха отчаяни и разярени в редакцията и им правеха сцени. Май и другите пуснаха в ход цялата си дипломация, за да убедят Кристоф да смекчи поне някои свои преценки: той не промени нито дума. Те се разсърдиха. И Кристоф се разсърди, но продължи в същия дух. Валдхаус, забавляващ се с вълнението на приятелите си, което никак не го засягаше, взе страната на Кристоф, за да ги вбеси. Пък и може би той повече от тях беше в състояние да оцени благородната чудатост на Кристоф, който се нахвърляше с наведена глава срещу всички, без да си осигури нито един път за отстъпление, нито едно убежище в бъдеще. Колкото до Манхайм, цялата тази врява страшно го развличаше: струваше му се чудесен номер, че беше въвел този лудньо посред порядъчните си приятели и се превиваше от смях при всеки удар, който нанасяше или получаваше Кристоф. Макар и да беше започнал да смята под влияние на сестра си, че Кристоф решително е малко неуравновесен, той още повече го обичаше заради това — необходимо му беше да смята смешни хората, които му бяха симпатични. И така, той продължи заедно с Валдхаус да поддържа Кристоф срещу другите.

Тъй като не му липсваше практически усет, макар и упорито да си внушаваше противното, той съвсем основателно смяташе, че за приятеля му ще бъде изгодно да се свърже с най-напредничавите музикални среди в града.

Както в повечето немски градове, и там имаше Wagner-Verein^[9], което представяше новите идеи в противовес на консервативните течения. Освен това безспорно вече не беше опасно да се защищава Вагнер, тъй като славата му беше призната навсякъде, а творбите му — вписани в репертоара на всички опери в Германия. Все пак неговото тържество беше по-скоро наложено със сила, а не прието доброволно. Дълбоко в сърцата си повечето хора си оставаха упорито консерватори, особено в малките градове като родното място на Кристоф, което беше останало настрана от големите модерни течения и се гордееше с миналата си слава. Тук повече откъдето и да било другаде цареше вроденото на немския народ недоверие към всичко ново, един вид леност и нежелание да почувствуват като правдиво и силно нещо, което не е било още предъвквано от няколко поколения. Това личеше по неохотата, с която някои бяха посрещнали, ако не творбите на Вагнер, които не смееха вече да оспорват, то всички нови творби, вдъхновени от вагнеровския дух. Затова привържениците на Wagner-Verein щяха да изпълнят доста полезна задача, ако вземеха присърце защитата на всички млади и оригинални сили в изкуството. Те правеха това понякога, и Брукнер и Хуго Волф намериха най-добрите си съюзници сред някои от тях. Твърде често обаче егоизмът на маестрото тегнеше над учениците му и също както Байройт служеше само за чудовищната възхвала на един-единствен човек, неговите филиали бяха малки църквици, в които вечно се пееха псалми на едничкия бог. Само в страничните параклиси биваха допускани верните ученици, които прилагаха буквално свещените доктрини и боготворяха, легнали с лице в праха, единственото божество с много лица: музика, поезия, драма и метафизика.

Точно такъв беше случаят с градския Wagner-Verein. Само че той съблюдаваше приличието: на драго сърце завербуваше талантливи младежи, които можеха да му бъдат полезни, и отдавна дебнеше Кристоф. Направени му бяха дискретно известни аванси, но Кристоф не им беше обърнал внимание, защото не изпитваше никаква нужда да се сдружава с когото и да било. Не разбираше каква потребност тласкаше всички негови съотечественици да се групират винаги като стадо, да не могат да вършат нищо сами: нито да пеят, нито да се разхождат, нито да пият. Той се отвращаваше от всякакви Verein-и. Но в крайна сметка беше по-добре разположен към Wagner-Verein, отколкото към всеки друг Verein. Това поне даваше повод за хубави концерти и макар и да не споделяше всички идеи на вагнерианците за изкуството, той беше по-близо до тях, отколкото до другите музикални групировки. Можеше, изглежда, да намери почва за разбирателство с дружеството, което беше също така несправедливо, както самият той, спрямо Брамс и привържениците му. И така, той се съгласи да го въведат сред вагнерианците. Манхайм изигра ролята на посредник: той познаваше всички. Без да бъде музикант, също членуваше в него. Ръководителите бяха проследили естествено кампанията на Кристоф в списанието. Екзекуциите в противниковия лагер им се бяха сторили доказателство за здрава ръка, която не би било зле да бъде в тяхна услуга. Кристоф беше изстрелял и няколко непочтителни остроти против техния свещен идол, но те предпочетоха да си затворят очите за тях. А може би тези първи нападки, още твърде безобидни, обясняваха, макар и негласно, привързаността им да обвържат Кристоф, преди да е имал време да каже нещо повече. Много любезно го помолиха да им разреши да изпълнят на един от следващите концерти на дружеството някои негови композиции. Кристоф, поласкан, прие. Той дойде във Wagner-Verein и подтикван от Манхайм, накрая се записа за негов член.

Тогава Wagner-Verein беше оглавявано от двама души, единият от които се ползуваше с известност като писател, а другият — като диригент. И двамата вярваха във Вагнер като мюсюлмани. Първият, Йозиас Клинг, беше съставил един речник на Вагнер — „Wagner-Lexikon“^[10], благодарение на който в същата минута можеше да се узнае мисълта на маестрото de omni re scibili^[11], — това беше голямото произведение на живота му. Той беше в състояние да рецитира по цели глави на масата, както френските буржоа рецитират песните за Орлеанската дева. Поместваше също статии за Вагнер и за арийския дух в „Байройтер блетер“. От само себе си се разбира, че Вагнер беше за него типичният чист ариец, тъй като немската нация беше останала неприкосновеното негово убежище срещу покваряващото влияние на латинския и по-специално на френския семитизъм. Той провъзгласяваше окончателното поражение на нечистия галски дух. Независимо от това всеки ден продължаваше ожесточено борбата, като че ли вечният враг постоянно представляваше заплаха. Признаваше само един велик човек във Франция — граф дьо Гобино. Клинг беше дребен старец, съвсем мъничък, много учтив, изчервяващ се като госпожица. Другият стълб на Wagner-Verein, Ерих Лаубер, беше директор на химическа фабрика до четиридесетгодишната си възраст. После беше зарязал всичко това, за да стане диригент. Беше успял с големи усилия на волята си и защото беше много богат. Беше фанатичен поклонник на Байройт: разказваха, че ходил на поклонение там чак от Мюнхен пеш, по сандали. Странно беше, че този човек, който беше много чел и пътувал, който беше вършил разни занаяти и във всичко беше показал голяма енергия, в музиката напомняше овните на Панюрж. Цялата му привична оригиналност беше допринесла да стане в тази област малко по-глупав от другите. Недостатъчно сигурен в себе си в областта на музиката, за да се довери на собствения си усет, той следваше робко изпълненията на Вагнеровите творби от патентованите от Байройт капелмайстори и музиканти. Беше готов да възпроизведе до най-малки подробности постановката и многоцветните костюми, които очароваха незрелия примитивен вкус на малкия дворец във Ванфрид. Беше от породата на фанатика Микеланджело, който възпроизвеждаше в копията си дори пукнатините и мухъла по стените, защото според него, веднъж появили се в свещеното произведение, и те самите ставали свещени.

И двамата не можеха да се харесат много на Кристоф. Само че бяха светски хора, любезни, доста образовани и Лаубер разговаряше интересно не само за музика. Между другото беше смахнат, а смахнатите се харесваха на Кристоф: отморяваха го от убийственото еднообразие на разумните хора. Той не знаеше, че няма нищо по-досадно от човек, говорещ безсмислици, както и че оригиналността се среща много по-рядко у хората, набедени за „оригинални“, отколкото сред останалото стадо. Защото тези „оригинали“ обикновено са маниаци, чиято мисъл напомня часовников механизъм.

Йозиас Клинг и Лаубер отначало проявиха много внимание към Кристоф, водени от желанието да го спечелят. Клинг му посвети хвалебствена статия, а Лаубер се постара да следва всичките му указания, когато дирижира концерт от негови творби в дружеството им. Кристоф беше трогнат. За жалост ефектът от оказаното внимание беше намален от посредствеността на хората, които го проявяваха. Кристоф не умееше да се заблуждава за хората само защото те се възхищават от него. Беше взискателен. Не му се искаше да му се възхищават, като го считат за нещо, което не е. И беше дори склонен да вижда врагове в хората, станали негови приятели по погрешка. Затова никак не беше признателен на Клинг, че вижда в него ученик на Вагнер и се стреми да сравни някои фрази от неговите Lieder с пасажи от „Тетралогията“, макар и да нямаха нищо общо помежду си освен няколко ноти от гамата. И никак не му достави удоволствие да чуе една своя творба, вмъкната редом с едно много слабо подражание от един Вагнеров ученик между две масивни Вагнерови драми.

Скоро почувствува, че се задушава в малката капела. Това беше пак консерватория, също така тесногръда, както старата консерватория, и по-нетолерантна, защото беше дошла по-отскоро в изкуството. Кристоф започна да загубва илюзиите си за абсолютната стойност на дадена художествена форма или мисъл. Дотогава той смяташе, че великите идеи носят навред със себе си своята светлина. Сега си даваше сметка, че колкото и да се променят идеите, хората си остават едни и същи, а в крайна сметка само хората имат значение: идеите са такива, каквито са хората. Ако те бяха посредствени и раболепни по рождение, самият гений ставаше посредствен, минавайки през душите им, и викът на освобождение, нададен от героя, разчупил оковите си, се превръщаше в признание за робство за идните поколения. Кристоф не можа да се въздържи да не изкаже чувствата си. Той не пропусна случая да осмее фетишизма в изкуството. Заяви, че не са нужни вече идоли, нито каквито и да било класици, че има право да се нарече наследник на Вагнеровия дух само този, който е способен да стъпче в краката си Вагнер, за да върви право пред себе си, гледайки винаги напред и никога назад, който има доблестта да остави да умре това, което трябва да умре, и да бъде в постоянно пламенно общение с живота. Глупостта на Клинг правеше Кристоф нападателен. Той изтъкваше грешките и слабите страни, които виждаше у Вагнер. Привържениците на Вагнер не можеха да не му припишат смешна завист спрямо техния бог. Кристоф от своя страна не се съмняваше, че същите тия хора, които превъзнасят Вагнер, откакто е умрял, нямаше да бъдат първите, които щяха да го удушат, ако беше жив; и в това отношение беше несправедлив към тях: Клинг и Лаубер също бяха имали своя час на просветление. Те бяха напредничави преди двадесетина години, после, подобно на повечето хора, бяха спрели дотам. Човек е толкова слаб, че още при първата стръмнина се спира запъхтян; малцина имат достатъчно здрави дробове, за да продължат нагоре.

Поведението на Кристоф отчужди бързо от него новите му приятели. Тяхното съчувствие беше сделка: за да бъдат с него, трябваше и той да бъде с тях, а беше прекалено очевидно, че Кристоф няма да направи никакви отстъпки в схващанията си: не се оставяше да бъде завербуван. Започнаха да се държат студено с него. Отказаха и на него хвалебствията, с които той отказваше да почете божествата и дребните божества, провъзгласени от клана. Не така охотно посрещаха творбите му и някои започнаха да протестират, че срещат името му прекалено често по програмите. Подиграваха се зад гърба му и критиката продължаваше безнаказано в същия дух; Клинг и Лаубер все едно се присъединяваха към нея, понеже не я оборваха. Пазеха се обаче да скъсат с Кристоф: най-напред защото рейнските мозъци харесват двойните разрешения, които всъщност не са никакви разрешения и имат предимството да продължават безконечно едно двусмислено положение, и освен това, защото се надяваха въпреки всичко, че накрая той ще отстъпи дори ако не е убеден, просто от умора.

Кристоф не им остави нужното време. Въобразеше ли си, че долавя антипатията на някой, който не желае да я признае и се опитва да се заблуди сам, за да остане в добри отношения с него, той не намираше мира, докато му докаже, че е негов враг. След една вечеря с членове на дружеството, когато се сблъска със стена от лицемерна враждебност, той не издържа повече и изпрати на Лаубер оставката си без други обяснения. Лаубер се озадачи. Манхайм изтича при Кристоф, за да се опита да оправи работата, но още при първите му думи Кристоф избухна.

— Не, не, не и не! Не ми говори повече за тия хора! Не искам да ги видя… Не мога и не желая… Изпитвам страшно отвращение към хората; почти ми е невъзможно да ги гледам в лицето.

Манхайм се смееше от все сърце. Той възнамеряваше не толкова да смири възбуждението на Кристоф, колкото да си устрои зрелище.

— Знам, че не са красавци — каза той, — но това не е от вчера. Какво ново се е случило?

— Абсолютно нищо. На мене ми дойде до гуша… Да, смей се, подигравай ми се: естествено, аз съм луд. Благоразумните хора постъпват съгласно законите на логиката и здравия разум. Аз не съм такъв; аз съм човек, който действува само под напора на подтиците си. Когато в мен се натрупа известно количество електричество, то трябва да излезе от мене на всяка цена. И толкова по-зле за другите, ако се каят! Толкова по-зле и за мене! Не съм създаден да живея в общество. Занапред ще принадлежа само на себе си.

— Вярваш ли все пак, че можеш да минеш без всички? — запита Манхайм. — Не можеш да изпълняваш музиката си съвсем сам. Имаш нужда от певци, певици, оркестър, диригент, публика, клакьори…

Кристоф крещеше:

— Не, не и не!…

Последната дума на Манхайм го накара да подскочи.

— Клакьори! Не те ли е срам?

— Да не говорим за платените клакьори, макар действително това да е единственият начин, изнамерен досега, за да се разкрият пред публиката достойнствата на една творба. Но винаги са необходими клакьори, малка надлежно дресирана групичка. Всеки композитор има на свое разположение такива клакьори: приятелите са именно за това.

— Не ми трябват приятели!

— Тогава ще те освиркат.

— Искам да ме освиркат!

Манхайм беше на седмото небе от радост.

— И на това удоволствие няма да се радваш дълго: няма да свирят композициите ти.

— Нека! Да не би да си въобразяваш, че държа да стана прочут?… Да, известно време се стремях с все сили към тази цел… Безсмислица! Лудост! Глупост!… Като че ли удовлетворението на най-просташката гордост може да се сравни с всевъзможните жертви — неприятности, страдания, безчестие, публични оскърбления, унижения, позорни отстъпки, които са цената на славата! Нека всичките дяволи ме вземат, ако подобни грижи все още човъркат мозъка ми! Нищо подобно! Не искам да имам нищо общо с публиката и рекламата! Рекламата е долно безчестие. Искам да бъда свободна личност, да живея за себе си и за хората, които обичам…

— Точно така — каза Манхайм иронично. — Трябва да се заловиш с някой занаят. Защо не почнеш да правиш обуща?

— Ах! Защо не бях обущар като несравнимия Закс! — възкликна Кристоф. — Колко весело би се подредил животът ми! Кърпач през делничните дни, музикант в неделя, и то само в тесен кръг, за моя радост и за радост на неколцина приятели! Какво съществуване бих водил!… Луд ли съм да жертвувам времето и труда си заради самомнителното удоволствие да бъда плячка на преценките на тъпаците? Не е ли много по-хубаво и по-благородно да бъдеш обичан и разбиран от няколко честни хора, отколкото да те слушат, одумват и осмиват хиляди идиоти?… Демонът на гордостта и на жаждата за слава няма вече да ме хване за косите: можеш да ми вярваш!

— Сигурно — заяви Манхайм.

Той си мислеше: „Само след час ще каже обратното!“ Затова заключи невъзмутимо:

— И така, да уредя спора с Wagner-Verein, нали?

Кристоф вдигна ръце.

— Защо ли се мъча да си дера гърдите вече цял час, за да те убедя в обратното?… Казвам ти, че няма вече никога да стъпя там! Ужасявам се от всички тия Wagner-Verein, от всички Verein, всички тия стада от овце, които чувствуват нуждата да се притискат една до друга, за да блеят заедно! Иди им кажи на тия овце от мое име: аз съм вълк, имам зъби, не съм създаден да паса!

— Добре, добре, ще им кажа — заяви Манхайм, очарован от начина, по който беше прекарал своята сутрин. Той си мислеше: „Луд е, луд, луд за връзване…“

Сестра му, на която побърза да разкаже разговора си с Кристоф, повдигна рамене и заяви:

— Луд ли? Сигурно му се ще да мислят така!… Той е тъп и смешно горд!…

Междувременно Кристоф продължаваше ожесточената си кампания в списанието на Валдхаус. Не че му доставяше удоволствие: критиката го изморяваше смъртно и му идеше да захвърли всичко по дяволите. Но той се заинатяваше, защото се мъчеха да му затворят устата: а не искаше да даде вид, че отстъпва.

Валдхаус започна да се безпокои. Докато оставаше непокътнат сред ударите, той присъствуваше на схватката пасивен като олимпийски бог. Но от няколко седмици другите вестници като че ли бяха загубили съзнание за неприкосновеността на неговата личност. Те бяла започнали да нападат авторското му честолюбие, и то с рядка злост, в която, ако беше по-фин, той би могъл да отгатне ноктите на приятел. Всъщност тези нападки бяха възбудени подмолно от Еренфелд и Голденрингите виждаха вече само това средство, за да го убедят да сложи край на полемиките на Кристоф. Правилно бяха улучили. Валдхаус тутакси заяви, че Кристоф почва да го дразни и престана да го поддържа. Цялото списание тогава се зае да го накара да млъкне. Но я се опитайте да сложите намордник на куче, захапало кокал! Всичко, което му казваха, само още повече го възбуждаше. Наричаше ги страхопъзльовци и заявяваше, че ще каже всичко, всичко, което е длъжен да каже. Ако искат да го изхвърлят, тяхна воля. Целият град ще узнае, че и те са същите подлеци като другите, но той няма да си отиде доброволно.

Те се споглеждаха съкрушено и упрекваха остро Манхайм за подаръка, който им беше направил, като им беше довел този безумец. Манхайм, вечно засмян, се зарече, че ще победи Кристоф и се хвана на бас, че още в идната си статия Кристоф ще смекчи тона си. Те не му повярваха. Действителността обаче доказа, че Манхайм не се беше хвалил напразно. Следващата статия на Кристоф, без да бъде образец на любезност, не съдържаше почти нито една оскърбителна забележка против когото и да било. Приложеното от Манхайм средство беше съвсем просто; всички се учудиха как по-рано то не беше им дошло наум: Кристоф никога не препрочиташе статиите си в списанието. Той четеше едва-едва, много набързо и небрежно и коректурите. Адолф Май неведнъж му беше правил възкисели забележки по този повод: той твърдеше, че една печатна грешка опозорява списанието, а Кристоф, който не гледаше на критиката като на творческа дейност, отговаряше, че този, когото хулеше, щеше във всички случаи да го разбере. Манхайм се възползува от случая: той каза, че Кристоф е прав, че коректурите са работа на печатаря и предложи да го освободят от тях. Кристоф едва не се впусна в благодарности, всички обаче го увериха, по общо съгласие, че това споразумение им е изгодно, защото спестява на списанието загуба на време. И така, Кристоф остави коректурите на Манхайм, като го помоли да ги коригира внимателно. Манхайм изпълни добросъвестно поръчението. За него това беше игра. Отначало той се осмели благоразумно само да смекчи някои изрази, да махне тук-там някои нелюбезни епитети. Насърчен от успеха, отиде по-далеч в опита си: започна да променя изреченията и смисъла им; проявяваше истинска виртуозност в това си занимание. Цялото му изкуство се състоеше в следното — запазвайки в общи линии фразата и характерния й тон, да вложи в нея точно обратния смисъл на това, което Кристоф искаше да каже. Манхайм си даваше повече труд да преиначи статиите на Кристоф, отколкото би положил, ако ги напишеше сам. През целия си живот не беше работил толкова. Но се радваше на резултата: някои музиканти, които Кристоф преследваше досега със сарказмите си, бяха смаяни, че смекчава постепенно тона си и накрая пише хвалебствия по техен адрес. Списанието ликуваше. Манхайм четеше пред колегите си своите скалъпени произведения, Еренфелд и Голденринг му казваха понякога:

— Внимавай! Отиваш много надалече!

— Няма опасност — отвръщаше Манхайм.

И продължаваше още по-усърдно.

Кристоф не забелязваше нищо. Той идваше в списанието оставяше ръкописа и не се интересуваше повече от нищо. Понякога му се случваше да дръпне Манхайм настрана.

— Този път съм ги наредил хубавичко тия мошеници. Прочети само…

Манхайм зачита.

— Е, как ти се струва?

— Страшно! Та ти си ги унищожил, драги!

— Какво, мислиш, ще кажат?

— О, ще се вдигне страшна врява!

Само че не се вдигна никаква врява. Напротив, лицата около Кристоф се разведряваха. Хора, които той ненавиждаше, го поздравяваха на улицата. Веднъж той пристигна в редакцията неспокоен и намръщен и като хвърли на масата една визитна картичка, попита:

— Какво означава това?

Беше визитната картичка на един музикант, когото съвсем наскоро беше смазал. „С най-мила благодарност“.

Манхайм отвърна смеешком:

— Иронизира.

Кристоф въздъхна с облекчение.

— Уф! — каза той. — Страхувах се да не би статията ми да му е харесала.

— Той е вбесен — каза Еренфелд, — но не иска да го покаже. Преструва се, че стои над всичко това, ето защо се отнася с насмешка.

— С насмешка?… Свиня! — каза Кристоф, обзет отново от негодувание. — Ще напиша още една статия против него. Най-добре се смее, който се смее последен!

— А, не, не — каза Валдхаус обезпокоен. — Съвсем не смятам, че се подиграва. Прави го просто от смирение, той е добър християнин: удряш му плесница по едната страна, той си подава и другата.

— Още по-добре! Ах, подлецът! Щом иска, ще си го получи!

Валдхаус искаше да се застъпи, но другите се смееха.

— Остави го… — казваше Манхайм.

— В крайна сметка… — отстъпи Валдхаус, внезапно успокоен. — Дали малко повече или малко по-малко!…

Кристоф си отиде. Колегите му се разскачаха и се разсмяха като луди. Когато малко се успокоиха, Валдхаус каза на Манхайм.

— Все пак за малко остана да се… Внимавай, моля ти се. Ще ни издадеш.

— Ами! — отвърна Манхайм. — Имаме още много време пред нас! Пък и какво от това, нали му печеля приятели!

Бележки

[1] Градската концертна зала (нем.). — Б.пр. ↑

[2] Господин концертмайсторът (нем.). — Б.пр. ↑

[3] Животът е кратък (лат.). — Б.пр. ↑

[4] Празничен марш (нем.). — Б.пр. ↑

[5] Стих от Шилер: „Вечното вчера, което винаги е било и все се връща“ (нем.). — Б.пр. ↑

[6] «Тръбачът от Зекинген» (нем.). — Б.пр. ↑

[7] Тържествена меса (лат.). Б.пр. ↑

[8] Слава (лат.). — Б.пр. ↑

[9] Вагнерово дружество (нем.). — Б.пр. ↑

[10] Вагнеров речник (нем.) — Б.пр. ↑

[11] Девизът на Ла Мирандола: „За всички неща, които могат да се знаят“ (лат.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ромен Ролан Жан-Кристоф (10)

Метаданни

Данни

Жан-Кристоф

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга четвъртаБунтът

IПодвижни пясъци

Ромен Ролан
Жан-Кристоф (10)

Книга четвърта
Бунтът

I
Подвижни пясъци