Ромен Ролан
Жан-Кристоф (1)

I

Come, quando i vapori umidi е spessi

A diradar cominciansi, la spera

Del sol debilemente entra peressi…

Purg. XVII^[2]

Реката бучи зад къщата. Дъждът плющи по прозорците още от ранна утрин. Вода се стича по запотеното, пукнато в ъгъла стъкло. Бледият ден гасне. Въздухът в стаята е топъл и застоял.

Новороденото се размърдва в люлката. Макар че старецът е оставил дървените си обувки пред вратата, преди да влезе, подът скърца под стъпките му: детенцето почва да хленчи. Майката се навежда от леглото си, за да го успокои, а дядото запалва пипнешком лампата, за да не би бебето да се уплаши от мрака, когато се събуди. Пламъкът осветява червеното лице на стария Жан-Мишел, бялата му твърда брада, начумереното изражение и живите очи. Той се приближава до люлката. От връхната му дреха лъха влага; влачи по пода краката си, обути в дебели сини вълнени чорапи. Луиза му прави знак да не идва до люлката. Тя има руса, почти бяла коса. Чертите й са изопнати; по обсипаното й с лунички лице са изписани кротост и покорство. Безкръвните й плътни устни са винаги полуоткрехнати и плахо усмихнати. Не откъсва очи от детето — сини, блуждаещи очи с мънички, безкрайно нежни зеници.

Детето се разбужда и заплаква. Мътният му поглед се мести неспокойно. У! Колко е страшно! Тъмните сенки, яркият блясък на лампата, виденията на едва освободилия се от хаоса мозък, задушният, гъмжащ от шумове мрак около него, бездънната нощ, от която се открояват като ослепителни струи остри усещания, болки, призраци; тези огромни лица, наведени над него, тези очи, които го пронизват; какво искат от него?… Няма сила да извика. Ужасът го сковава, детето лежи неподвижно с отворени очи и уста, дишайки задъхано. Подпухналото му лице се гърчи в смешни, жалки гримаси. Кожата му е кафява, почти морава, с жълтеникави петна…

— Господи, колко е грозно! — промълвя съвсем искрено старецът.

Оставя лампата на масата.

Луиза се нацупва като смъмрено момиченце. Жан-Мишел я поглежда изпод вежди и се засмива.

— Ще ти се да кажа, че е красиво, така ли? Нали ти самата няма да повярваш. Хайде, хайде, не си виновна ти. Всички бебета изглеждат така.

Детето се отърси от тъпото смайване, предизвикано от пламъка на лампата и погледа на стареца. То се разпищя. Може би инстинктивно бе почувствувало ласката в майчиния поглед и реши да се оплаче. Тя протегна ръце и каза:

— Подайте ми го.

Старецът по навик се зае да я поучава:

— Не бива да се отстъпва на децата, когато плачат. Трябва да се оставят да реват.

Но все пак стана, взе бебето и измърмори:

— Никога не съм виждал по-грозно пеленаче.

Луиза пое детето в трескавите си ръце и го сгуши до гърдите си. Загледа го, усмихвайки се смутено и очаровано.

— Бедно мое пиленце — прошепна тя свенливо, — колко си ми грозничко, колко си ми грозничко и колко те обичам!

Жан-Мишел се върна до камината. Все още начумерен, той стъкна главните в огнището, но лека усмивка издаваше истинските му чувства зад навъсеното изражение.

— Хайде, моето момиче, не се измъчвай. Ще се промени. Пък и какво значение има? От него се иска само едно: да стане честен човек.

Детето се успокои от допира с топлата майчина плът. Сучеше жадно, задъхвайки се от лакомия. Жан-Мишел отметна назад глава и повтори тържествено:

— Няма нищо по-хубаво от честността.

Той замълча за малко, размишлявайки дали не би трябвало да доразвие мисълта си; не му хрумна обаче нищо друго и след кратко мълчание поде раздразнено:

— А защо го няма мъжа ти?

— Мисля, че е в театъра — отвърна боязливо Луиза. — Има репетиция.

— Театърът е затворен. Преди малко минах оттам. Пак те е излъгал.

— Не, не го обвинявайте винаги! Може и да не съм разбрала добре. Сигурно има урок.

— Трябваше да се върне вече — измърмори старецът недоволно.

Той се поколеба за миг, после попита по-тихо, сякаш се срамуваше от въпроса си:

— Да не би… пак?

— О, не, не, татко — издума бързо Луиза.

Старецът я погледна. Тя избягна погледа му.

— Не е вярно. Лъжеш.

Луиза се разхълца безмълвно.

— Ах, господи боже! — извика старецът и ритна камината.

Ръженът иззвънтя. Майката и бебето трепнаха.

— Моля ви, татко, ще разплачете детето! — каза Луиза.

Бебето сякаш се подвоуми няколко секунди дали да запиши, или да продължи да суче. Но тъй като не можеше да прави и двете неща едновременно, предпочете по-приятното.

Жан-Мишел продължи с глух глас, в който се долавяха гневни изблици:

— Какво съм прегрешил, та да имам такъв пияница за син? Струваше ли си да живея така порядъчно, да се лишавам от всичко цял живот?… Но и ти, ти, нима не си способна да го възпреш! По дяволите! Та това е твое задължение! Как не можеш да го задържиш в къщи?…

Луиза се разплака още по-силно.

— Не ме корете и вие! Малко ли ми е и без това мъката? Направих всичко, което бе по силите ми. Ако знаете колко ме е страх, колко съм самотна! Все ми се струва, че чувам стъпките му по стълбата. Чакам изтръпнала да отвори вратата и се питам: „Божичко, как ли ще се появи?…“ Само като си помисля, ми призлява…

Раменете й се разтърсваха от ридания. Старецът се разтревожи. Той се приближи до нея, вдигна смъкналата се завивка от треперещите й рамене и я погали по главата с грубата си длан.

— Хайде, хайде, успокой се, аз съм тука.

Тя се овладя заради детето и дори се опита да се усмихне.

— Не трябваше да ви казвам.

Жан-Мишел поклати глава.

— Клета дъще, добър мъж ти дадох, няма що!

— Сама съм си виновна — промълви тя. — Той не трябваше да се жени за мен. Сега съжалява.

— Защо ще съжалява?

— Вие сам знаете. Нали и вие не ме искахте за снаха.

— Да не говорим вече за това. Вярно, че ми беше малко мъчно. Такъв момък — защо да не ти го кажа, без да се обиждаш, — бях положил толкова грижи за него, изтъкнат музикант, роден артист, наистина можеше да се стреми към по-добра партия, ти нямаше нищо, беше от по-долна класа и дори не от нашата професия. Един Крафт да не се ожени за музикантка, това не се беше случвало повече от сто години! Но ти знаеш все пак много добре, че не те упреквам и те обикнах, когато те опознах. Пък и освен това направиш ли веднъж избора си, няма място за вайкане. Остава само едно: да изпълняваш честно дълга си.

Той се върна на мястото си, седна, помълча и добави тържествено, както обикновено изричаше всичките си афоризми:

— Главното в живота е да изпълняваш дълга си.

Почака опровержение, изхрачи се в огъня и тъй като нито майката, нито детето му възразиха, понечи да продължи, но млъкна.

 

 

Не си казаха повече нито дума. И двамата, Жан-Мишел край огъня, Луиза на леглото, седяха унесени в безрадостни мечти. Каквото и да казваше, старецът мислеше с огорчение за брака на сина си. И Луиза си мислеше за същото и се обвиняваше, макар и да нямаше в какво да се упрекне.

Тя беше домашна прислужница, когато за обща и главно за своя изненада се омъжи за Мелхиор Крафт, сина на Жан-Мишел. Семейство Крафт бяха бедни, но тачени в рейнското градче, където старецът се беше установил преди, кажи-речи, половин век. Бяха музиканти от няколко века насам, познати на музикантите от цялата област между Кьолн и Манхайм. Мелхиор беше цигулар в дворцовия театър. Жан-Мишел пък някога бе дирижирал концертите, устройвани от великия херцог. Старецът се чувствуваше дълбоко унижен от неравната женитба на Мелхиор. Той градеше големи надежди за сина си. Мечтаеше си да направи от него прочут музикант, какъвто самият той не бе успял да стане. Тази внезапна прищявка разби амбициите му. Затова отначало избухна яростно и обсипа с проклятия Мелхиор и Луиза. Но тъй като беше справедлив, прости на снаха си, щом я опозна по-добре. Започна дори да изпитва бащинска обич към нея, макар и най-често да я изразяваше с чумерене.

Никой не можа да проумее какво бе тласнало Мелхиор към тази женитба, самият Мелхиор по-малко от когото и да било! Едно бе ясно: не красотата на Луиза. Тя не блестеше с нищо. Беше дребна и крехка: странен контраст с Мелхиор и Жан-Мишел — и двамата едри, плещести, истински великани с румени лица, здрави пестници, които ядяха и пиеха не на шега, обичаха да се смеят и вечно вдигаха врява. Те сякаш я смазваха. Тя оставаше съвсем в сянка и се стараеше да заличи още повече присъствието си. Ако Мелхиор бе добросърдечен, би могло да се сметне, че пред всяко друго предимство е предпочел простичката доброта на Луиза. Но той беше изключително суетен мъж. Младеж като него, доста красив и съзнаващ физическия си чар, нелишен от талант и възможности за сполучлив брак, способен даже — кой знае? — да завърти главата на някоя своя богата ученичка, както сам се хвалеше, да избере внезапно девойка от народа, бедна, необразована, не особено привлекателна, която при това никак не бе се домогвала до него — дали не се беше хванал на бас?

Мелхиор спадаше към хората, които вършат винаги обратното на онова, което се очаква от тях и което самите те очакват. И то не от наивност — според поговорката обиграният човек струва колкото двама… Подобни хора тръбят наляво и надясно, че никой не може да ги измами и че насочват уверено ладията си към точно определена цел. Само че си правят сметката без кръчмаря, защото не се познават. В един миг на душевна пустота изпускат кормилото; и както става обикновено, когато нещата бъдат оставени да се развиват от само себе си, те като че ли нарочно тръгват обратно на волята на кормчията. Лодката без весла налита право на подводната скала. Така хитрият Мелхиор се ожени за готвачка. При това в деня, когато се свърза за цял живот с нея, не беше нито пиян, нито внезапно оглупял. Не беше и в плен на страстно увлечение. Нищо подобно. Но може би в нас властвуват други сили извън разума и сърцето, дори извън плътта, непонятни сили, които в мигове на небитие, когато съзнанието е приспано, поемат командуването. Може би Мелхиор бе срещнал именно тия сили в бледите зеници, които го гледаха свенливо вечерта, когато заговори девойката на брега на реката и седна до нея в тръстиките — без сам да знае защо, — за да й предложи ръката си.

Едва оженил се, осъзна съкрушен какво е сторил. И съвсем не криеше разочарованието си. Луиза го молеше смирено да й прости. Той не беше лош и благосклонно й прощаваше, но миг след това пак започваше да се разкайва горчиво, попаднал сред приятелите си или при богатите си ученички, които сега се държаха пренебрежително и не потрепваха вече при допира на ръката му, когато той нагласяваше пръстите им върху клавишите. И той се връщаше мрачен, а Луиза със свито сърце от пръв поглед предугаждаше обичайните упреци. Или пък се застояваше в кръчмата. Там черпеше необходимото самочувствие за себе си и снизхождение към другите. В такива вечери се прибираше, смеейки се шумно, и смехът му се струваше на Луиза по-горчив от недомлъвките и затаеното недоволство, когато беше трезв. Тя се чувствуваше едва ли не отговорна за тези пристъпи на безразсъдство, по време на които мъжът й пропиляваше не само парите на домакинството им, но и малкото здрав разум, който му бе останал. От ден на ден Мелхиор затъваше в порока. На възраст, когато трябваше да работи без отдих, за да развие не особено голямото си дарование, той се плъзгаше безволно по наклона. Други го изместваха.

Но нима това имаше някакво значение за невнятната сила, която го бе тласнала към прислужницата с ленено руси коси? Той бе изпълнил предназначението си. И малкият Жан-Кристоф се бе появил на земята, покорен на своята съдба.

 

 

Беше вече тъмна нощ. Гласът на Луиза стресна стария Жан-Мишел, унесен край огъня в мисли за миналите и бъдещи несгоди.

— Татко, навярно е късно вече — каза мило младата жена. — Трябва да си тръгвате, до вас е далече.

— Чакам Мелхиор — отвърна старецът.

— Не, моля ви се, предпочитам да не го дочакате.

— Защо?

Старецът вдигна глава и я изгледа внимателно. После поде:

— Страх ли те е? Не искаш ли да се видя с него?

— Да. Нищо няма да се оправи, ще стане само още по-лошо: ще се скарате. Не искам. Моля ви се.

Старецът въздъхна, надигна се от стола и каза:

— Добре тогава, ще си вървя.

Той пристъпи към нея и докосна с острата си брада челото й. Попита я дали не се нуждае от нещо, снижи фитила на лампата и си тръгна, като се блъскаше в столовете в тъмнината. Едва излязъл на стълбището обаче, той се замисли за сина, връщащ се пиян. Спираше се на всяко стъпало. Представяше си хилядите опасности, ако Мелхиор се прибере сам…

В леглото, до майката, детенцето отново се размърда. Непозната болка се раждаше дълбоко в него. То се изпъна, загърчи тяло, стисна юмручета, смръщи вежди. Болката растеше, невъзмутима, сигурна в силата си. То не знаеше какво представлява тя, нито докъде ще стигне. Струваше му се неизмеримо голяма, безконечна и то запищя жално. Майка му го погали с меката си ръка. Болката понамаля, но то продължаваше да плаче, защото все още я чувствуваше близо до себе си, в себе си. Когато възрастният изпитва болка, той може да я намали, знаейки първопричината й. Ограничава я с мисълта си в една част от тялото си, която може да се лекува или дори да се отстрани, ако се наложи. Определя точно очертанията й и някак я отделя от себе си. Детето не разполага с тази измамна възможност. Първата му среща с болката е по-трагична и по-истинска. Тя му се струва безпределна, както самото му същество. Чувствува я дълбоко загнездена в себе си, заседнала в сърцето му, господствуваща над плътта му. И не е ли така? Тя ще го напусне едва след като го разяде.

Майката го притиска до себе си, мълви гальовни думички:

— Няма вече, мина, не плачи, ангелче мое, златна моя рибке…

То продължава да хлипа на пресекулки. Като че ли тази жалка, безформена и неосъзната плът предчувствува целия низ от скърби, които й са отредени. И нищо не може да я утеши…

Камбаните на Сен-Мартен прозвъняха в нощта. Бавно и тежко. Те отекнаха приглушено във влажния въздух като стъпки по мъх. Детето млъкна посред плача си. Чудната музика го заля кротко като млечна вълна. Нощта сякаш просветна, въздухът стана топъл и мек. Болката се разся, радост изпълни сърцето му и с въздишка на облекчение детето потъна в съня.

Трите камбани спокойно продължаваха да възвестяват настъпващия празник. Заслушана в звъна им, Луиза си мислеше за неволите в миналото, както и за бъдещето на сладкото детенце, заспало до нея. От часове вече лежеше, изтощена, терзана от болки. Ръцете и тялото й горяха. Тежкият пухен юрган я смазваше. Навсякъде я болеше, а мракът я потискаше, но тя не смееше да мръдне. Гледаше детето; и тъмнината не й пречеше да различи чертите на сбръчканото личице. Сънят затваряше клепачите й, трескави видения се мяркаха в главата й. Стори й се, че Мелхиор отвори вратата. Тя се сепна. От време на време бученето на реката се засилваше в тишината, заприличваше на животински вой. Дъждът потропа един-два пъти по стъклото. Камбаните разредиха звъна си и притихнаха. Луиза заспа до детето си.

През това време старият Жан-Мишел, с овлажняла от мъглата брада, чакаше пред къщата и зъзнеше в дъждовната нощ. Чакаше завръщането на своя жалък син. Въображението му, ненамиращо никога покой, непрестанно рисуваше трагични произшествия, свързани с пиянство, и макар и да му се струваха невероятни, той знаеше, че не би мигнал тази нощ, ако си отидеше, без да види, че Мелхиор се е прибрал. Песента на камбаните още повече го натъжаваше, защото му припомняше измамените надежди. Мислеше си какво ли прави в този час синът му на улицата. И плачеше от срам.

 

 

Бавно се раздипля широката вълна на дните. Денят и нощта прииждат и се оттеглят, неизменни, подобно на прилива и отлива на безпределно море. Седмиците и месеците изтичат и отново се връщат. И върволицата дни се слива в един и същ безкраен ден.

Огромен, мълчалив, белязан от равния ритъм на светлината и мрака и от пулса на живота на неосъзнатото създание, което бленува в люлката си — неговите потребности, свързани с болка или наслада, са толкова редовни, че денят и нощта, които ги донасят отново, изглеждат зависими от тях.

Махалото на живота се люшка тежко. Цялото същество на детето е подчинено на неговия бавен ритъм. Останалото са само блянове, откъслечни, безформени, гъмжащи, атомен прах, разпилян наслуки, шеметна вихрушка, която отминава, извиквайки смях или ужас. Писъци, гримаси, болки, страх, смях, блянове, блянове… Всичко е само сън… и денят, и нощта… И сред този хаос — светлината на любещи очи, които се усмихват, радостният поток, който струи от набъбналата от мляко гръд на майчиното тяло и се разлива в неговото, силата, огромната неосъзната сила, която се натрупва в него, разпененият океан, който бучи в тесния затвор — детското телце. Ако някой би могъл да чете в него, би видял полупогребани в мрака светове, сгъстяващи се мъглявини, цяла една необятна вселена… Съществото му няма граници. То се слива с битието…

 

 

Месеците отминават. Островите на паметта изплуват от реката на живота. Отначало като тесни ивици земя, едва подаващи се над водната повърхност скали. Около тях, зад тях в предутринната виделина продължава да се разстила спокойната водна пелена. После изникват нови островчета, позлатени от изгряващото слънце.

Така изплуват от бездната на душата няколко удивително ясни представи. В безграничния ден, който почва все отново, вечно един и същ, със своя мощен еднообразен ритъм, се откроява хорото на дните, уловени за ръка, извърнати в профил — едни засмени, други печални. Но брънките на веригата им постоянно се късат и спомените се догонват, прескачайки седмици, месеци…

Реката… камбаните… Колкото и далеч да се връща в спомените си, в дълбините на времето, към който и час на живота си, винаги чува техните задушевни, родни гласове.

Нощ е… Едва е задрямал… Бледа светлина залива стъклото… Реката бучи. Гласът й се извисява всемогъщ в тишината. Тя властвува над живите същества. Ту приласкава съня им и едва не се унася и тя, приспана от плисъка на вълните си. Ту се разгневява и реве като разярен звяр, който налита да хапе. После стихва: ето че шепне безкрайно нежно, долавят се сребристи нотки, чисти звънчета, детски смях, крехки гласове — песен, игрива музика. Вечно буден, гръден майчински глас! Той унася детето, както е унасял векове наред от люлката до гроба поколенията преди него. Прониква в мисълта му, пропива сънищата му, обгръща го с плаща на своята хармония и ще го загръща и когато ще почива в малкото гробище, задрямало на брега, плискано от Рейн…

Камбаните… Ето зората! Те си отговарят, оплакват се взаимно, малко тъжни, приятелски, спокойни. Бавният им глас събужда рой мечти, блянове за миналото, въжделения, надежди, жалби по изчезнали човешки същества, непознати на детето, но носили го в зачатък, които оживяват наново в него. Цели векове възпоминания трептят със звъна на камбаните. Толкова скръбни, толкова радостни дни! И слушайки ги от своята стая, детето сякаш вижда красивите звучни вълни, които се леят в лекия въздух, волните птици и топлия полъх на вятъра. Късче синьо небе се усмихва в прозореца. Слънчев лъч се плъзга по леглото през завесите. Малкият обичаен за очите му свят, всичко, което то вижда всяка сутрин от леглото си при събуждане, всичко, което с цената на толкова усилия започва едва-едва да разпознава и да назовава, за да го овладее, неговото малко царство, е заляно от светлина. Ето масата, на която ядат, долапа, в който си играе на криеница, мозайката на ромбове, по която пълзи, тапетите по стените, които му разказват смешни или страшни приказки, часовника, който бръщолеви осакатени думички, понятни само нему. Колко много предмети в тази стая! Още не ги познава всичките. Всеки ден предприема експедиции в тази своя вселена. Всичко е негово. Нищо не му е безразлично, всичко е еднакво ценно — човекът или мухата. Всичко е еднакво живо: котката, огънят, масата, прашинките, танцуващи в слънчевия лъч. Стаята, е цяла страна. Денят е цял живот. Как да се оправи в тия безкрайни пространства? Светът е толкова голям! Загубва се напълно в него. А тези лица, жестове, движение, шум, този постоянен вихър около него?… Детето е уморено, очите му се затварят, то потъва в съня. Сладкият дълбок сън, който го грабва внезапно, когато и да е, където и да е — на коленете на майка си или под масата, любимото му скривалище… Колко е приятно! Колко му е хубаво!…

Тези първи дни са изпълнени за него с жужене като житна нива или люшкана от вятъра гора, над която минават големите сенки на облаците…

 

 

Сенките бягат, слънцето прониква в гората. Кристоф започва да се оправя в лабиринта на деня.

Сутрин… Родителите му спят, той е в креватчето си, легнал по гръб. Гледа светлите ивици, които танцуват по тавана. Безкрайно забавление. Изведнъж се засмива високо, с онзи дивен детски смях, който разтваря широко сърцето, когато го чуеш. Майка му се навежда над него и пита: „Какво ти става, малък лудньо?“ Той се разсмива още по-силно и може би насила, защото вече има публика. Мама става сериозна и поставя пръст на устните си: да не събуди баща си. Но уморените й очи неволно се смеят. Майка и син си шушукат… Внезапно бащата изръмжава яростно. И двамата подскачат. Мама му обръща мигом гръб като виновно момиченце и се преструва, че спи. Кристоф се сгушва в леглото и сдържа дъха си… Мъртва тишина.

Но след малко личицето, скрито под завивката, отново се подава. На покрива ветропоказателят скърца. От капчука се стича вода. Камбаните звънят за утринна. Когато вятърът духа от изток, отдалече им отговарят камбаните на селата от другия бряг на реката. Орляк врабчета, накацали по обвитата в бръшлян стена, вдигат оглушителна врява, сред която се открояват три-четири все едни и същи гласчета, по-кресливи от другите, също както когато играят много деца. Гълъб гука върху един комин. Тези шумове унасят детето. То си тананика тихичко, после по-силно, после високо, много високо, докато отново се разнася ядосаният глас на бащата: „Никога ли няма да млъкне това магаре? Почакай малко, ей сега ще ти издърпам ушите!“ Тогава детето отново се мушва под завивката си и не знае дали да плаче, иди да се смее. Изпитва страх и унижение. Но същевременно представата за магаре, с което го сравняват, го кара да прихне отново. То подражава в леглото магарешкия рев. Този път действително го набиват. То плаче сърцераздирателно. Какво лошо е сторило? Толкова му е смешно, толкова му се ще да се движи! А му забраняват. Но как могат все да спят? Кога най-сетне ще го вдигнат от леглото?…

Един ден то не издържа. Чува на улицата котка, куче, нещо интересно. Плъзга се от креватчето на пода, босите му крачета тупкат неуверено по плочите. Иска да слезе по стълбата, за да види какво става долу. Но вратата е затворена. Качва се на един стол, за да я отвори. Всичко се сгромолясва, то се удря лошо, плаче и отгоре на всичко пак бой. Все го бият!…

 

 

Детето е на църква с дядо. Отегчава се. Не се чувствува удобно. Забраняват му да шава, а хората изговарят заедно разни думи, които то не разбира, после млъкват, пак едновременно. Лицата на всички са мрачни и тържествени. Не както през другите дни. Детето ги гледа смутено. Старата Лина, съседката им, седнала до него, има направо зло изражение. В дадени мигове не може да познае дори дядо си. Малко го е страх. После свиква и се опитва да се развлече, както може. Люлее се на столчето, извива си назад шията, за да види тавана, прави гримаси, дърпа дядо си за дрехата, разглежда плетената сламена седалка, мъчи се да пробие в нея дупка с пръстчетата си, слуша крясъците на птиците на покрива, прозява се, просто челюстта му ще се откачи.

Внезапно водопад от звуци: органът свири. Тръпка пробягва по гърба му. То се обръща, опряло брадичка на облегалото на стола си, и вече не помръдва. Тези звуци му са непонятни. Детето не знае какво означават. Не може да различи нищо в бляскавия им вихър. Но е хубаво. Сякаш не седи вече цял час на неудобния стол в тази скучна стара къща. Увиснал е във въздуха като птиче; а когато реката от звуци зашурти от единия край на черквата до другия, изпълвайки сводовете, разбивайки се в стените, тя го отнася със себе си; то полита с широко разперени криле, насам-натам, достатъчно е да се отпусне. Чувствува се свободно, щастливо, грее слънце… Детето задрямва.

Дядо му е недоволен от него. Държи се лошо по време на църковната служба.

Кристоф е в къщи, седнал на земята, хванал крачетата си. Решил е, че сламеникът е кораб, а мозайката — река. Въобразява си, че ще се удави, ако излезе извън постелята. Изненадан е, и то неприятно, че другите не внимават като него, когато прекосяват стаята. Дърпа майка си за полата: „Нали виждаш, че тук има вода! Мини по моста!“ Мостът са резките между червените плочки. Майка му минава и дори не чува какво й казва. Той е оскърбен като драматург, когато публиката разговаря по време на пиесата му.

Миг след това забравя, че е на кораб. Мозайката вече не е вода. Той лежи, проснал се по корем, опрял брадичка на плочките, тананика измислени от самия него мелодии и важно си смучи палеца. Цял се е олигавил, потънал в съзерцание на една цепнатина между плочките. Ромбовете се кривят като човешки лица. Цепнатината неусетно се уголемява, ето че се превръща в долина. От двете страни се извисяват планини. Изпълзява стоножка. Вижда му се голяма като слон. Гръм да падне, детето не би го чуло.

Никой не се занимава с него, а и то не се нуждае от никого. Може дори да мине и без сламеника-кораб и без пещерите на плочника с тяхната приказна фауна. Стига му собственото тяло. С часове разглежда ноктите си и се смее до захлас. Струва му се, че те имат различни физиономии и приличат на познатите му. Кара ги да разговарят помежду си, да танцуват, да се бият… Ами другите части на тялото му!… То продължава да оглежда всичко, което му принадлежи. Колко удивително! И интересно. Цяло е погълнато от това занимателно проучване.

Понякога хубавичко го наказват, ако случайно обърнат внимание на забавленията му.

 

 

Друг път се възползува, че майка му е обърната гърбом и се измъква от къщи. Отначало тичат след него, настигат го. После свикват да го пущат сам, стига да не се отдалечава много. Къщата се намира в края на градчето. Почти веднага след това почва полето. Докато могат да го видят от прозорците, той върви, без да спира, със ситни уверени крачки, подскачайки от време на време на един крак. Но щом отмине завоя на пътя и храстите го скрият от погледите, внезапно се променя. Най-напред се спира с пръст в уста, за да си намисли каква приказка да си разказва този ден. Главата му гъмжи от приказки. Вярно е, че те всички си приличат и всяка може да се побере в три-четири реда, ако се напише. Той избира. Обикновено си разказва все една и съща приказка, било като почва оттам, докъдето е спрял предния ден, било от самото начало, но с нови варианти. Достатъчно е обаче да види нещо съвсем незначително, да чуе случайно някоя дума и мисълта му поема в ново направление.

Случаят му предлагаше богати възможности. Човек не може да си представи как може да се използува най-обикновено парче дърво, откъртена вейка, каквито се търкалят край плетищата. (Ако пък не намери, ще си отчупи!) Тя се превръщаше във вълшебна пръчица. Ако пък беше дълга и права, ставаше копие или може би шпага. Достатъчно беше да я размаха и тутакси изникваха армии. Кристоф беше генералът. Той вървеше пред войските, даваше им пример, превземаше с пристъп височините. А ако вейката беше гъвкава, тя се превръщаше в камшик. Кристоф яхваше коня, прескачаше пропасти. Понякога конят се подхлъзваше и Кристоф се озоваваше на дъното на някой ров, гледайки опечалено изцапаните си ръце и ожулените колена. Ако пръчицата се окажеше къса, Кристоф ставаше диригент. Не само диригент, но и оркестър. Дирижираше и пееше, после се кланяше на храстите, докато вятърът навеждаше в отговор зелените им глави.

Кристоф беше и вълшебник. Вървеше с големи крачки из нивите, гледаше небето и размахваше ръце. Заповядваше на облаците. Искаше да заплуват надясно. Но те се движеха наляво. Той им се скарваше и повтаряше заповедта си. Дебнеше ги крадешком, с разтуптяно сърце, гледайки дали поне някое мъничко облаче няма да му се подчини. Но те продължаваха да се носят невъзмутимо наляво. Тогава той тропваше с крак, заплашваше ги с вълшебната пръчица и им заповядваше гневно да тръгнат наляво. И този път те му се покоряваха смирено. Той се чувствуваше щастлив и горд с властта си. Докосваше цветята, заричайки ги да се превърнат в позлатени колесници, както бе чувал, че става в приказките. И макар и желанието му да не се сбъдваше нито веднъж, беше твърдо убеден, че някога това ще се случи непременно, стига само да има търпение. Търсеше щурец, за да го превърне в кон. Докосваше го леко с пръчицата си и изричаше някакво заклинание. Насекомото побягваше. Той му препречваше пътя. Миг по-късно, легнал по корем близо до него, той го разглеждаше внимателно. Забравил ролята си на заклинател, се забавляваше да обръща по гръб клетото животинче и се заливаше в смях, когато то се гърчеше.

Наумяваше си също да завърже връв на магическата си пръчка, хвърляше я най-сериозно в реката и чакаше рибата да захапе. Знаеше отлично, че рибите нямат навик да се улавят без стръв или бръмбар, но си мислеше, че поне веднъж, заради него, биха могли да направят изключение от принципите си. Стигна дотам в неизчерпаемата увереност във възможностите си, че се опита да лови риба на улицата с обикновен камшик, като го пусна през процепа на плочата над уличния канал. От време на време изваждаше силно развълнуван камшичето, въобразявайки си, че връвта е натежала този път и непременно ще извади съкровище, както в приказката, която му бе разказал дядо…

Много пъти му се случваше посред игрите да изпадне за миг в странен унес и пълна забрава. Тогава всичко около него се заличаваше, той не съзнаваше какво прави, забравяше дори самия себе си. Това ставаше съвсем неочаквано. Както си ходеше, както се качваше по стълбата, главата му внезапно се изпразваше. Привидно не мислеше за нищо, но когато се опомняше, му се завиваше свят, съзнавайки, че все още е в тъмното стълбище, защото имаше чувството, че докато е изкачвал няколкото стъпала, е изживял цял един живот.

 

 

Дядо му го вземаше често със себе си по време на вечерните си разходки. Малкият ситнеше до него, уловил ръката му. Вървяха по селските пътища, напреко през разораните ниви, от които се носеше приятна и силна миризма. Огромни врани, накацали посред пътя, ги забелязваха отдалече и отлитаха тежко, щом те се приближиха.

Дядото покашляше. Кристоф знаеше какво означава това: старецът гореше от желание да му разкаже някоя приказка: но държеше детето да го помоли. И Кристоф не пропускаше случая. Дядото и внукът се разбираха. Старецът беше много привързан към детето и му беше приятно с него, защото намираше в негово лице любезен слушател. Обичаше да разказва случки от своя живот или биографии на велики хора от древността или от съвременната епоха. Гласът му звучеше тогава патетично и развълнувано. Изпитваше детска наслада, която се мъчеше да прикрие. Явно беше, че е очарован от собствените си думи. За съжаление, щом заговореше, мъчно ги намираше. Беше свикнал с този свой недостатък. Той се проявяваше при всеки пристъп на красноречие. Но тъй като все забравяше за него, никога не си вземаше поука.

Той говореше за Регул и Арминий^[3], за ловците на Лютцов, за Кьорнер и за Фридрих Щаб^[4], който искал да убие Наполеон. Лицето му просияваше, когато разказваше за изключителни прояви на героизъм. Така тържествено изричаше историческите цитати, че беше невъзможно да се разберат и си въобразяваше, че е връх на ораторското изкуство да накара слушателите си да чакат на най-вълнуващите моменти. Млъкваше, преструвайки се, че се е задавил, секнеше се шумно и сърцето му ликуваше, когато детето питаше със схванат от вълнение глас: „А после, дядо?“

Дойде време, когато Кристоф, вече по-голям, разбра тактиката на дядо си и от проклетия умишлено се преструваше, че завършекът на историята никак не го интересува. Това опечаляваше горкия старец. Но по времето, за което разказваме, той беше изцяло в плен на разказвача. Кръвта биеше по-силно във вените му при драматичните пасажи. Не му беше съвсем ясно за кого става дума, нито къде и кога са били извършени тези подвизи, дали дядо му е познавал Арминий и дали Регул не е — бог знае защо — някой от хората, които е видял предната неделя в черквата. Но сърцето му, както и сърцето на дядо му, преливаше от гордост пред тези героични постъпки, като че ли самите те ги бяха извършили: защото и старецът, и детето бяха еднакво наивни.

Кристоф беше по-малко очарован, когато дядо му вмъкваше точно в най-патетичния момент някое от любимите си словоизлияния, предназначени по-скоро за самия него. Тези негови нравствени разсъждения се свеждаха обикновено до някоя достопочтена, но премного известна мисъл: „Блага дума желязна врата отваря“ или: „Честта е по-ценна от живота“, или още: „По-добре е да си добър, а не зъл“. Само че разсъжденията му бяха много заплетени. Тъй като не се боеше от критиката на младия си слушател, дядото се отдаваше на обичайното си надуто красноречие. Преспокойно повтаряше едни и същи думи, не завършваше изреченията си или даже посред нравоученията си позволяваше да каже каквото му хрумне, за да попълни внезапните празнини на мисълта си. Освен това той подчертаваше с безсмислени жестове някои думи, за да им придаде повече сила. Детето го слушаше с дълбока почит и си мислеше, че дядо му е много красноречив, но малко скучен.

И двамата обичаха да се връщат към легендарната история на корсиканския завоевател, завзел цяла Европа. Дядото го беше виждал. Насмалко не се бе сражавал срещу него. Но той умееше да признава величието на противниците си. Двадесет пъти поне бе заявявал, че с готовност би дал едната си ръка, ако можеше подобен човек да се роди отсам Рейн. Съдбата бе пожелала иначе: въпреки възхищението си той се бе борил против него, тоест за малко не се бе борил против него. Тъй като Наполеон бил само на десет левги и те вървели срещу него, обзета от внезапна паника, малката им военна част се пръснала в гората и всички хукнали да бягат, викайки: „Предадени сме!“ Напразно — както разказваше дядото — той се опитал да събере бегълците. Хвърлил се пред тях, заплашвал ги, плакал. Тяхната вълна го повлякла и на следващия ден той се озовал удивително далече от бойното поле — така наричаше той мястото на поражението. Но Кристоф постоянно го караше да разказва за подвизите на героя. И той изпадаше във възторг от чутовните му походи по света. Виждаше го, следван от безчислени тълпи, които го акламираха с любов и само при един негов жест връхлитаха като вихър над враговете и винаги ги обръщаха в бягство. Истинска вълшебна приказка. Дядото преувеличаваше малко, за да разкраси историята. Караше Наполеон да завладее Испания и едва ли не и Англия, която не можеше да понася.

Понякога старият Крафт примесваше възторжените си разкази с възмутени възклицания по адрес на героя си. Патриотът се събуждаше у него — и странно — по-скоро когато разказваше за пораженията на императора, а не за битката при Йена. Той замлъкваше, посочваше с ръка реката, изхрачваше се презрително и произнасяше благородни хули — никога не се принизяваше до просташки ругатни. Наричаше го престъпник, кръвожаден звяр, човек без морал. И ако този език имаше за цел да възстанови в съзнанието на детето чувството за справедливост, трябва да признаем, че съвсем не я постигаше. Защото имаше голяма опасност детската логика да стигне до заключението: „Щом толкова велик човек не е имал морал, едва ли моралът е нещо важно, нали най-главното е да си велик!“ Но старецът съвсем не подозираше какви мисли ситнят до него.

Понякога и двамата млъкваха, преживявайки, всеки посвоему, чудните разкази. Разбира се, ако дядото не срещнеше по пътя някого от благородните си клиенти, тръгнал също на разходка. Тогава той се спираше безкрайно дълго, кланяше се много ниско и заливаше раболепно събеседника си с любезности. Детето се червеше, без да съзнава защо. Дълбоко в душата си дядото тачеше високопоставените, „преуспелите“. Може би той обичаше толкова и любимите си герои от историята, защото виждаше в тях хора, постигнали повече в живота си, изкачили се по-високо от другите.

Когато беше много топло, старият Крафт сядаше под някое дърво и не след дълго задрямваше. Тогава Кристоф се настаняваше край него, на купчина чакъл, на крайпътен камък или на друго високо и неудобно място и клатеше крачета, тананикайки и бленувайки. Или пък лягаше на гръб и се заглеждаше в бягащите облаци: те му приличаха на волове, великани, шапки, стари дами, безкрайни пейзажи. Той разговаряше тихичко с тях. Гледаше съчувствено някое малко облаче, което големият облак се канеше да погълне. Страхуваше се от много черните, почти сини облаци, които се придвижваха с голяма бързина. Струваше му се, че заемат важно място в живота и се изненадваше, че нито дядо му, нито майка му им обръщаха внимание. Те бяха страшни същества, способни да навредят. За щастие отминаваха благосклонно, без да се спират. Най-сетне от много гледане му се завиваше свят. Размахваше ръце и крака, като че ли се боеше да не падне в небето. Клепачите му се затваряха, налягаше го дрямка… Тишина… Листата леко шушнат и потръпват под слънцето, прозрачна мъгла се носи във въздуха, мухите летят колебливо и бръмчат като орган; пияните от лятната жега щурци свирят весело: всичко друго мълчи… Вълшебни нотки трептят в писъка на кълвача под свода на дърветата. Далеч в полето орач подвиква на воловете си. По белия път чаткат конски копита. Очите на Кристоф се затварят. Една мравка пълзи край него по сухия клон, паднал над синора. Детето престава да съзнава… Изминали са сякаш векове. То се сепва. Мравката все още пълзи по съчката.

Понякога дядото спеше много дълго. Лицето му ставаше строго, дългият му нос се изостряше, устата му се полуотваряше. Кристоф го гледаше неспокойно и се боеше да не би малко по малко главата му да придобие някаква фантастична форма. Той запяваше по-високо, за да го събуди или се изтърколваше шумно от купчината камъни. Веднъж си науми да хвърли върху лицето му няколко борови иглички и да му каже, че са паднали от дървото. Старецът повярва, а Кристоф много се смя. За нещастие реши да повтори играта. Но точно когато го замерваше с ръка, видя, че дядо му го гледа. Работата взе лош обрат. Старецът държеше на достойнството си и не допускаше подигравки: повече от седмица му беше сърдит.

Колкото по-неравен беше пътят, толкова по-приятен бе той за Кристоф. Мястото на всеки камък придобиваше особено значение. Той ги знаеше всичките на пръсти. Всеки по-дълбок коловоз му се струваше географско възвишение, подобно едва ли не на масива Таунус. Виждаше мислено картата на цялата област, която се простираше на два километра околовръст с всички падини и издатини. Затова, когато променяше малко очертанията на някоя бразда, той се смяташе почти толкова важен, колкото някой инженер с група работници. А когато с тока на обувката си смачкаше буца пръст и запълнеше вдлъбнатината под нея, той бе уверен, че денят не е минал напразно.

Понякога по пътя срещаха селянин с каручка. Обикновено се оказваше познат на дядото. Качваха се до него. Това беше истинско блаженство. Конят препускаше бързо, а Кристоф се смееше радостно, докато не срещнеха други пешеходци: тогава детето придобиваше важно и нехайно изражение, сякаш от край време се е возило на кола. Но сърцето му преливаше от гордост. Дядо му и коларят разговаряха, без да му обръщат внимание. Притиснат помежду им, просто премазан, често дори прав, той се чувствуваше напълно щастлив. Разговаряше високо, без да се безпокои, че не му отговарят. Гледаше как конят мърда уши. Странни животинчета са тия конски уши! Движат се на всички страни, надясно, наляво, изострят се напред, клюмват встрани, обръщат се така комично назад, че Кристоф се превиваше от смях. Щипеше дядо си, за да привлече вниманието му. Но дядото не се интересуваше от такива неща. Той го отблъскваше и му казваше да го остави на мира. Кристоф разсъждаваше: той си мислеше, че големите хора не се учудват на нищо; те са силни, знаят всичко. И се стараеше да се държи и той като голям, да скрива любопитството си, да изглежда безразличен.

Смълчаваше се. Трополенето на колата го приспиваше. Звънчетата на коня подскачаха: „зън-зън-зън“. Във въздуха трепваха мелодии: те подхвърчаха като орляк пчели около сребристите звънчета. Люшкаха се весело в ритъма на каручката; непресекващ извор на песни. Редуваха се една след друга и очароваха Кристоф. Една песен особено му се стори толкова хубава, че пожела дядо му да я чуе. Запя по-високо. Не му обърнаха внимание. Започна отново един тон по-горе, после още веднъж с все сила, докато Жан-Мишел му се сопна: „Млъкни най-сетне! Страшно си досаден с това тръбене!“

Кристоф толкова малко очакваше такава реакция, че не можа да си поеме дъх. Изчерви се до уши и млъкна засрамен. Изпита убийствено презрение към двамата нечувствителни старци, глухи за възвишената му песен: песен, която разтваряше небето. Сториха му се страшно противни с небръснатите си от цяла седмица бради; пък и миришеха на лошо.

Утеши се, като се загледа в сянката на коня. И тази гледка беше удивителна. Сякаш край пътя тичаше легнало на една страна черно животно. Вечер, когато се прибираха, сянката на коня покриваше част от ливадата. Срещнеха ли купа сено, главата му изпълзяваше по нея, а отминеха ли я, отново се връщаше на мястото си. Муцуната изглеждаше удължена като спукан балон. Ушите — огромни и източени като свещи. Сянка ли беше наистина това, или живо същество? Не би му било приятно да се срещне с нея насаме. Не би тичал подире й, както обичаше да гони сянката на дядо си, за да стъпи на главата и да заскача отгоре. Сенките на дърветата, когато слънцето преваляше на запад, също будеха у него всевъзможни представи. Те преграждаха пътя. Печални смешни призраци, които мълвяха: „Не отивайте по-нататък!“ И скърцащите оси на колелата, и копитата на коня повтаряха: „Не по-нататък! Не по-нататък!“

Дядото и коларят продължаваха неуморно безконечното си бъбрене. Понякога повишаваха тон особено когато заговореха за местни ежби и накърнени интереси. Детето преставаше да си фантазира и ги поглеждаше неспокойно. Струваше му се, че се карат и се боеше да не стигнат до бой. А те тъкмо в този миг се разбираха най-добре поради общата си омраза. Най-често разговаряха без настървение, без ненавист за съвсем безразлични неща, макар и да викаха с все гърло, ей така, просто заради удоволствието да пуснат на воля гласа си, истинска наслада за простолюдието. Кристоф обаче не разбираше разговора им, чуваше само силните им гласове, гледаше сгърчените им в гримаса лица и си мислеше тревожно: „Какви злобни изражения! Сигурно се мразят! Как страшно си върти тоя чичо очите! Колко широко си отваря устата! Изпръска ме с плюнка в яростта си! Дали няма да убие дядо?…“

Колата спираше. Селянинът казваше: „Ето че пристигнахме.“ Двамата смъртни врагове си стискаха ръце. Дядото слизаше пръв. Селянинът му подаваше момченцето. Шибваше коня. Колата се отдалечаваше. И те пак крачеха по неравния път успоредно на Рейн. Слънцето потъваше в нивите. Пътеката лъкатушеше почти до самата вода. Обилната мека трева шушнеше под стъпките им. Върбите се навеждаха над реката, потънали наполовина в нея. Облак мушици танцуваха във въздуха. Безшумно се плъзгаше лодка, влачена от тихото течение. Вълните сякаш смучеха клоните на върбите. Светлината беше нежна, прибулена, въздухът — свеж, реката — сребристосива. Връщаха се в къщи, а щурците свиреха. От прага се усмихваше скъпото майчино лице…

О, пленителни спомени, благотворни картини, които като хармонично ято ще чуруликат през целия живот!… По-късните пътувания, големите градове, бурните морета, мечтаните пейзажи, любимите лица не се запечатват в душата с безпогрешна точност, както тия детски разходки или ъгълчето в градината, гледано всеки ден през стъклото на прозореца, изпотено от устата на долепеното до него и незаето с нищо друго дете…

 

 

Вечерта настъпва в затворената къща. Домът… убежище срещу всичко страшно: сянката, нощта, страха, непознатото. Нищо враждебно не би могло да прекрачи прага му… Огънят пламти. Позлатена гъска се върти бавно на шиша. Съблазнителна миризма на мазнина и препечено месо изпълва стаята. Хубаво нещо е яденето! Несравнимо блаженство, благоговеен възторг, ликуване. Тялото се отпуща от приятната топлина след дневната умора при звука на така близките гласове. След като се нахрани, Кристоф изпада в захлас. Лицата, сенките, абажурът на лампата, огнените езици, които ближат черното огнище сред звезден дъжд, всичко придобива празничен, вълшебен изглед. Кристоф отпуска лице върху чинията си, за да се наслади по-пълно на това блаженство…

Той е в топлото си креватче. Как е стигнал до него? Приятна умора го притиска. Бръмченето на гласовете в стаята и впечатленията от деня се преплитат в съзнанието му. Баща му взема цигулката. Тънките нежни звуци застенват в мрака. Но върховното щастие е, когато мама идва, улавя ръката на задрямалия Кристоф и наведена над него, му изпява полугласно, по негово желание, стара песен, чиито думи не означават нищо. Бащата намира песента глупава, но Кристоф не може да й се насити. Той сдържа дъха си. Ще му се и да се смее, и да плаче; сърцето му е опиянено. Той не съзнава къде е, прелива от умиление. Обвива с ръце шията на майка си и я прегръща с все сила. Тя му казва усмихната:

— Да не искаш да ме удушиш?

Той я стиска още по-силно. Колко много я обича! Колко много обича всичко! Всички хора! Всичко на света! Всичко е добро, всичко е красиво… Кристоф заспива. Щурчето пее в огнището. Разказите на дядо, героичните хора витаят в щастливата нощ… Да бъде герой като тях!… Да, той ще стане герой!… Вече е герой!… Ах, колко е приятно да се живее!…

Това малко създание прелива от сила, радост, гордост. Каква неизчерпаема енергия! Тялото и духът му са във вечно движение, увлечени в някаква вихрушка, която се върти шеметно. Като малък саламандър той ден и нощ играе в огъня. Неуморен възторг, подхранван от най-дребен повод. Безумен блян, бликащ извор, съкровищница на неизчерпаема надежда, смях, песен, вечно опиянение. Животът още не го е вкопчил в клещите си. Детето му се изплъзва; то се носи в безкрайната шир. Колко е щастливо! То е създадено само за да бъде щастливо! С цялото си същество вярва в щастието, стреми се към него с цялата си страст, с всичките си сили…

Животът скоро ще го вразуми.