Ромен Ролан
Предисловие на автора към „Жан-Кристоф“

„Жан-Кристоф“ ще започне тридесетата си година. Той измина много път от времето, когато, наведен над скромната му люлка, един сърдечен приятел, писател, обикновено по-прозорлив, предричаше, че няма да излезе извън кръга на дванадесетина близки хора. А той обиколи надлъж и нашир планетата, говори днес почти на всички езици на земята. Когато се връща от пътешествията си в най-разнообразни премени, баща му — изтъркал също от тридесет години насам ходилата си по друмищата на света, понякога мъчно го познава. Позволете ми да припомня какво представляваше той, когато го държах пеленаче в ръцете си и при какви условия моето момче пожела да дойде на света!

Мисълта за „Жан-Кристоф“ осенява повече от двадесет години от живота ми. Първата идея се породи през пролетта на 1890 година в Рим. Последните думи са написани през юни 1912. Творбата прелива извън тия граници. Намерих скици от 1888 година, когато бях още студент в Екол Нормал в Париж.

Първите десет години (1890–1900) бяха погълнати от бавното узряване на идеята, вътрешно бленуване, на което се отдавах с отворени очи, изпълнявайки други задачи: четирите първи драми, посветени на Френската революция („14 юли“, „Дантон“, „Вълците“, „Тържеството на разума“), „Трагедиите на вярата“ („Сен-Луи“, „Аерт“), „Театърът за народа“ и пр. Кристоф беше моят втори живот, скрит за външните очи, в който аз общувах с най-съкровеното си „аз“. До края на 1900 година бях заангажиран обществено в парижкия „Панаир на мисълта“; като Кристоф се чувствувах невероятно чужд на всичко това. „Жан-Кристоф“, който носех в себе си, както жената носи плода си, беше за мен моята непревземаема крепост, моят „Остров на безметежните“, на чийто бряг слизах само аз, заобиколен от враждебното море; там трупах безмълвно сили за предстоящите сражения.

След 1900 година, напълно освободен и сам със себе си, с мечтите си, моите духовни войски, аз се спуснах решително по вълните.

Първият призив бе отправен през една бурна августовска нощ на 1901 година от алпийските върхове на кантона Швиц. Не съм го публикувал досега. Хиляди непознати читатели уловиха обаче от гласа му, препратен от стените на моята творба. Защото най-дълбоките мисли не се изказват гласно: само погледът на Кристоф бе достатъчен, за да накара невидимите, пръснати из целия свят души, да почувствуват трагичната братска обич, от която бе избликнала творбата и плодотворното отчаяние, което подхрани пълноводната река на героичната енергия.

През една бурна нощ в планините, под огнения свод на светкавиците, сред дивия тътен на мълнията и вятъра, мисля за хората, които са мъртви, и за хората, които ще умрат, за цялата земя, самотна в празната шир, устремена към лоното на смъртта, обречена на близка гибел. На всичко тленно предлагам тази тленна книга, чийто глас се опитва да призове: „Братя, нека се сближим, нека забравим раздорите си, да помислим само за общото ни окаяно положение. Няма врагове, няма злосторници, има само клетници; единствено трайно щастие е във взаимното ни разбирателство и обич; разбиране, любов — единственият светъл лъч, който озарява нашата нощ на синора на двете бездни — преди и след живота ни.“

На всичко тленно, на смъртта, която изравнява и умиротворява на незнайното море, в което се стичат безчислените потоци на живота, предлагам творбата си и самия себе си.

 

 

Доста преди да се заема с окончателното оформяне на творбата, бях вече скицирал много епизоди и главни лица: Кристоф — още от 1897; Анна от „Пламтящият храст“ бе изцяло изградена в 1902 година. Оливие и Антоанет — през 1901-1902; смъртта на Кристоф — през 1903 (един месец преди да напиша първите редове на „Зора“). Оставаше ми само да измъкна и да пристегна класовете, за да вържа снопа, и то в часа, когото отбелязах:

„Днес, 20 март 1903 година, започвам окончателната редакция на «Жан-Кристоф».“

Виждате колко абсурдно е твърдението на късогледите критици, които си въобразяват, че съм се заловил с Жан-Кристоф наслуки, без предварителен план. Много от рано почувствувах — не само под влияние на френската класическа гимназия и на Екол Нормал, но защото ми бяха дълбоко присъщи — потребността и страстта към стройно изграждане на творбата. Изхожда от старата раса на бургиньонските строители. Никога не бих започнал нищо, без да поставя здрави основи и без да очертая главните линии. Едва ли е имало някога произведение, което да е било по-цялостно изградено в съзнанието от „Жан-Кристоф“, преди да бъдат нахвърлени първите думи върху хартията. Същия ден, 20 март 1903 година, определих в бележките си подразделенията на поемата. Предвидих изрично десетте части, десетте книги, и уточнил общото развитие, обема, съотношенията между отделните части почти така, както ги създадох.

Работата по окончателното написване на десетте книги ми отне десетина години. Започната на 7 юли 1903 година във Фробург на Олтен в швейцарска Юра, в същите места, където по-късно се приюти Жан-Кристоф, наранен от „Пламтящият храст“, недалеч от трагичния дуел на боровете и буковете, той бе завършен на 2 юни 1912 година в Балено, на брега на Лаго Маджоре. По-голямата част бе написана в неустойчивата къщичка в Париж над Катакомбите, на булевард Монпарнас 162, разтърсвана от едната страна от тежките товарни коли и неспирния грохот на Града, но потопена от другата страна в слънчевата самота на старите манастирски градини с двувековни дървета, пълни с бъбриви врабчета, гугукащи гълъби и гласовити косове. По това време живеех самотно и притеснено, без приятели и без друга радост извън радостта, която сам си създавах, обременен от непосилни тегоби: лекции, статии, исторически трудове. Едва успявах да отскубна от заниманията, които обезпечаваха прехраната, само по един час дневно, а понякога и по-малко за Кристоф. Но през тези десет години всеки ден бе белязан от неговото присъствие. Той нямаше нужда дори да говори. Просто беше там. Авторът разговаря със сянката си. А свети Кристоф го гледа. Не сваля очи от него…

Christofori faciem die quacumque tueris.

Illa nempe die non morte mala morieris.^[1]

Искам да изложа няколко първоначални мисли, които ме подбудиха да започна и да изведа докрай, въпреки безразличното или насмешливо мълчание на литературните кръгове в Париж, тази обширна поема в проза, която не държеше сметка за материалните пречки и скъсваше решително с всички условности, приети във френския литературен свят. Малко ми важеше успехът. Изобщо не ставаше дума за успех. Трябваше просто да се подчиня на вътрешната повеля.

Посред път на дългата история на това произведение намирам сред бележките си за „Кристоф“ това изречение от декември 1908 година.

„Не пиша литературна творба, а излагам своето верую.“

Когато вярваш в нещо, прилагаш го на дело, без да се грижиш за резултата. Има ли значение дали ще ти донесе победа или поражение? „Изпълни дълга си!“

Дългът, с който се бях нагърбил в „Жан-Кристоф“, беше да събудя в епоха на морално и социално разложение във Франция пламъка, който дремеше под пепелта в душите. Затова най-напред трябваше да измета натрупаната пепел и нечистотии. Да противопоставя на Панаирите на мисълта, които ограбваха въздуха и светлината, малкия легион безстрашни души, готови на всички жертви, чужди на всички компромиси. Исках да ги обединя при призива на един герой, който да стане техен водач. И за да има такъв водач, трябваше да го създам.

Исках да отговаря на две главни условия:

1. Безпристрастни, прозорливи и искрени очи като на хората, останали близо до природата, „хуроните“ на Волтер и енциклопедистите, които те довеждаха в Париж, за да осмеят с наивното си виждане недостатъците и престъпленията на съвременното им общество. Имах нужда от подобна наблюдателница — две честни очи, за да видят и преценят днешна Европа.

2. Да се види и да се прецени, е само изходната точка. После идва действието. Трябва да имаш смелостта да защитиш това, което мислиш, това, което си! Да посмееш да го кажеш! Да посмееш да го приложиш на дело! Един „наивник“ от XVIII век може да е достатъчен за осмиването. Той е много крехък обаче за суровата днешна борба. Необходим е герой. Бъди такъв!

В предисловието ми към „Животът на Бетховен“ дадох определението си за герой. Тази биография съвпада с началните стъпки на „Жан Кристоф“. Отказвам това прозвище на хората, възтържествували с мисълта или силата си. Наричам герои само ония, които са се отличили с голямото си сърце. Нека разширим тази дума! Сърцето не е само областта на чувствителността; под тази дума разбирам обширното царство на духовния живот. Героят, който го владее и се опира на тия първични сили, е в състояние да се пребори с цял свят врагове. В първата си представа за моя герой естествено взех за пример Бетховен. За съвременното общество и за западните народи Бетховен е изключителният гений, съчетал творческия дух, властелин на необятна духовна империя, с голямо сърце, изпълнено с братска обич към целия човешки род.

Но недейте да търсите в „Жан-Кристоф“ портрета на Бетховен!

Кристоф не е Бетховен. Той е Бетховен, герой бетховеновски тип, но независим от него, попаднал в различен свят, нашия свят. Историческите аналогии с бонския композитор се свеждат до няколко прилики със семейството на Кристоф в първата книга: „Зора“. Умишлено ги въведох, за да подчертая Бетховеновото наследство при моя герой и да забия корените му дълбоко в миналото на рейнския запад: обгърнах първите му детски дни с атмосферата на стара Германия, на стара Европа. Но щом дървото се подава над земята, около него е вече настоящето; и самият той, с всичките си фибри, е един от нас, героичен представител на поколението, което граничи с две войни на Запад: войните през 1870 и през 1914.

Ако светът, в който той израсна, бе смазан и опустошен от страхотните събития, развили се оттогава насам, имам всички основания да вярвам, че дъбът Кристоф е оцелял. Бурята навярно е скършила няколко клони от короната му, но дънерът стои непоклатим. Доказателството е, че всеки ден от всички краища на света долитат птици да търсят убежище в него. Най-изненадващият факт, който далеч надхвърля моите очаквания, докато изграждах творбата, е, че Кристоф в никоя страна не е вече чужденец. От най-отдалечените земи, от най-различни нации, от Китай, Япония. Индия, двете Америки, от всички европейски народи идват при мен хора с думите: „Жан-Кристоф е наш. Той е мой. Той е мой брат. Той е самият аз…“

И това ми доказа правотата на вярата ми, както и че съм достигнал целта си. Защото, когато замислях произведението си, писах следните редове (октомври 1893):

„Да показва винаги човешкото единство, под каквито и многобройни форми да се проявява. Това трябва да бъде първата цел на изкуството, както и на науката! Това е целта на «Жан-Кристоф».“

Би следвало да изложа съображенията си за художествената форма и стила, които избрах за „Жан-Кристоф“. Защото и формата, и стилът са строго подчинени на замисъла на творбата и на целта й. Но възнамерявам да се занимая по-обстойно с този въпрос в едно общо есе за естетическите ми възгледи, които се отличават от възгледите на съвременниците ми французи.

Ще се задоволя да кажа тук, че стилът на „Жан-Кристоф“ (по който са свикнали да съдят погрешно за цялото ми творчество) зависи от основната идея, която вдъхновяваше не само мен, но и съратника ми Пеги през първите дни на „Кайе дьо ла Кензен“. Тази идея, сурова и мъжествена, но пуританска, каквито бяхме и ние до крайност, като реакция срещу мекстелата епоха и среда, беше:

„Говори прямо! Говори без окраска, искрено. Говори, за да бъдеш разбран! Разбран не от няколко изтънчени умове, а от хиляди, от най-скромните, от най-смирените! И никога не се страхувай, че ще бъдеш прекалено ясен! Говори без сенки и воали, ясно и твърдо, дори тромаво при нужда. Няма значение, ако по този начин си по-здраво свързан със земята! И ако за да втълпиш по-добре мисълта си, е полезно да повториш същите думи, повтаряй, втълпявай, не търси други думи! Нека нито една дума не бъде кована напусто! Нека словото ти се превърне в дело!“

Същите принципи отстоявам и днес срещу съвременния естетизъм; и пак ги прилагам в някои произведения, които зоват към действие. Но не във всички свои произведения. И който умее да чете, ще схване съществените различия във формата, изкуството, хармонията между „Жан-Кристоф“ и „Очарована душа“, за да не споменем творби, чието съдържание налага друг вид съчетания на ритми, звучения и симфония, като например „Лилюли“ или „Кола Брьоньон“.

Впрочем дори в „Жан-Кристоф“ не всички книги спазват същата строгост, както началните. Пуританизмът от първите битки омеква в третата част, озаглавена по-рано „Краят на пътешествието“ („Приятелките“, „Пламтящият храст“, „Утрешният ден“). Ведно с умиротворението на възрастта музиката на произведението става по-сложна и по-нюансирана. Но притъпеното от навика обществено мнение не обърна внимание и се задоволява с една и съща преценка — или положителна, или отрицателна — на цяла една творба, на цял един живот.

По-късно ще намерят в папките ми с бележки обилна документация, която ще обясни тайните източници на „Жан-Кристоф“. Особено що се отнася до съвременното общество, показано в „Панаир на мисълта“ и „У дома“. Много е рано още да говоря по тия въпроси.

Ще бъде обаче интересно може би да спомена за една част от творбата, предвидена първоначално, но ненаписана. Цяла книга трябваше да се вмъкне между „Приятелките“ и „Пламтящият храст“. Сюжетът му беше революцията.

Не победната днес революция в СССР. По онова време (между 1900 и 1914) революцията беше победена. Но от вчерашните победени израсна днешните победители.

Сред бележките ми се намира доста напредналият ръкопис на тази съкратена впоследствие книга. Том Кристоф, изгонен от Франция и Германия, намираше убежище в Англия, присъединяваше се към изгнаниците и прокудените от всички страни. Завързваше близко приятелство с един от водачите им, силна духом личност от закалката на Мацини или Ленин. Този мощен агитатор се бе превърнал с ума, вярата и характера си в ръководещ мозък на всички европейски революционни движения. Кристоф участвуваше активно в едно от тях, което избухваше едновременно в Германия и Полша. Изложението на тези събития, въстанията, боевете, разцеплението между революционерите заемаше голяма част от книгата; накрая революцията беше смазана и Кристоф успяваше след хиляди премеждия да се прехвърли като беглец в Швейцария. Там го чакаше любовната страст и „Пламтящият храст“.

Бях замислил също в заключение на тази дълга трагедия на едно човешко поколение една симфония на природата, не Meeresstille^[2], но Erdstille^[3], където дръзновеният борец се връща с успокоена душа.

„Винаги стигам — бях писал аз — до потребността да дам на човешките епопеи аналогичен завършек на развръзката, която предвиждам на драмите ми за революцията: страстите и омразите стихват в умиротворението на природата. Безмълвието по безкрайните простори обгръща човешките вълнения и те потъват в тях като камък във водата.“

Все идеята за Единството. Единството на хората помежду им, от една страна, и с Космоса — от друга.

 

 

Предпочетох за края на „Кристоф“ Хармонията, величественото съпоставяне на любовта и омразата, това могъщо равновесие в разгара на борбата. Защото краят на „Кристоф“ не е всъщност край, а само етап. „Жан-Кристоф“ не свършва. Самата му смърт е само момент в Движението, издишване на вечното дихание…

Един ден ще се родя отново, за нови битки…

Именно поради това „Жан-Кристоф“ се оказва все още връстник на новите поколения. И сто пъти да умре, пак ще се възражда, вечно ще се бори и ще си остане брат на „свободните мъже и жени от всички нации, които се борят, страдат и ще победят“.

Бележки

[1] „В деня, когато зърнеш лика на Кристоф, можеш да бъдеш сигурен, че няма да умреш от лоша смърт“ — надпис, гравиран върху пиедестала на статуите на свети Кристоф при входа на средновековните църкви и по-специално в „Парижката света Богородица“. /Той бе използуван символично от автора и фигурираше в края на всеки том на оригиналното издание в „Кайе дьо ла Кензен“./ — Б. а. ↑

[2] „Мълчанието на морето“ — заглавие на прочуто стихотворение на Гьоте, по което Бетховен е написал едноименна песен (нем.) — Б.пр. ↑

[3] „Мълчанието на земята“ — част от същото стихотворение. — Б.пр. ↑