Камил Бачу
Оранжево слънце

Всичко около него беше бяло. И пареше. Искаше му се да се изкачи на белия хълм, в подножието на който лежеше, да види парещата бяла мъгла, но краката не го слушаха. Не усещаше гърдите си, гърба си. За хиляден път се опитваше да се отскубне от лепкавия бял прах, върху който беше паднал корабът, но не можеше да се мръдне от мястото си. Заслуша се в ударите на сърцето си. То биеше глухо и силно. Сякаш не беше сърце, а един от големите часовникови механизми на катастрофиралия до него космически кораб.

Отдолу не се чуваше никакъв шум. Хората мълчаха. Машините бяха спрели. Мисълта, че всички са загинали, че лежат на дъното на кораба — безмълвни и изстинали като в огромен метален мавзолей, го плашеше повече, отколкото предчувствието за собствената му близка смърт. Затова през цялото време ги зовеше, притискайки устните си до топлия микрофон: „Тук — седемдесет и две… тук седемдесет и две… не мога да се движа… тук седемдесет и две…“ Много пъти повтаряше той тези думи, правеше паузи, очакваше отговор, после започваше отново: „Тук седемдесет и две… не усещам ръцете и краката си… тук седемдесет и две. Сам съм на кораба… Тук седемдесет и две… не мога да се движа…“ Заспиваше и се събуждаше. Повтаряше призива си и отново заспиваше. Накрая чу глас, който му отговаряше. Не повярва на ушите си и изкрещя:

— Не искам! Не, не… не искам!

Засмя се. Не, това не е агония! Започна да нарежда:

— Не, не… няма да умра! Не, не… не искам, не искам. Много е бяло тук, много е противно… Повдигнете ме малко… от върха на хълма може да се види небето… Аз съм седемдесет и две…

И отново чу глас. Беше друг, не неговият, защото той мълчеше и устните му бяха плътно стиснати.

— Къде си ти? — попита той.

Гласът отговори:

— Аз съм четири. Жив съм. Аз съм четири.

Помисли: „Четири? Кой четири?… Четири, четири?“

— Ти, четири — прошепна той. — Четири! Четвърти! Аз съм седемдесет и втори!

— Седемдесет и втори? Физикът? Знам те. Ранен ли си?

— Малко. Няма значение. Живи ли са другите?

— Не зная — прошепна гласът. — Не виждам. Не мога да се движа.

— И аз не мога. Но нищо не ме боли. Добре съм. Кой си ти?

— Дежурният биолог.

— Оня високият, с брадичката?

— Не, нямам брада. Аз съм блондинка с кок.

— Жена? Блондинка?

Усмихна се, доколкото му позволяваха силите. Беше забравил, че на кораба имаше и жени. Искаше му се да каже нещо хубаво, приятно, но изведнъж му стана студено. Цялото му тяло се сви, сякаш беше влязъл в хладилник.

— Аз съм леко почерняла от слънцето — разказваше му гласът. — Мъничко. А очите ми са сиви…

— Очите — повтори той, — … очите.

— Устните ми са малко големи…

— Това ми харесва — прошепна той. — Забравил съм коя си ти, но много обичам жени със сиви очи.

Притъмня. Като че ли започваше дъжд.

— Страхуваш ли се? Защо? — И отново се опита да повдигне ръката си, но тя падаше като чужд предмет. — Няма от какво да се боиш. — И добави: — Летяла ли си досега по дълги маршрути?

— Не, не съм…

— Винаги е така, щом слезеш на друга планета. Хората са като упоени, бълнуват. После заспиват, а като се събудят, се чувствуват като след вана.

— Иска ми се да дойда при теб — каза гласът. — Ще ми бъде много по-леко, ако бъдем заедно. Не ми харесва това чуждо небе… Ах, не мога да се помръдна от мястото си…

— Стой спокойно. Не прави никакви усилия. Изпратих робота да даде сигнал. Скоро ще започнат да ни търсят. Ще видиш, че ще ни открият. Той знаеше, че нямаше никога да ги открият. Или може би някой ден, след сто години, когато те щяха да се превърнат в мумии, покрити с бял прах.

— И кога ще дойдат? — попита го гласът.

— Още преди да се стъмни. А може и по-късно, при изгрев слънце. Нямам понятие колко може да трае нощта на тази проклета планета. Опитваше да си спомни къде се намира, но не можеше, тъй като през последните часове от полета се бяха отклонили твърде много от маршрута.

— Колкото и да трае нощта — прекъсна мислите му гласът, — слънцето пак ще изгрее. Чувала съм, че в тази галактика изгревите на всички планети са в много цветове. Да знаеш как ми се иска слънцето тук да бъде оранжево.

— Оранжев портокал — промърмори гласът, — слънчев портокал. — Това бе слънцето, което желаеше и той. За миг почувствува, че устната му кухина се изпълва с това кисело-сладко слънце.

— Имаше някога един портокал — прошепна той. — Имаше някога един портокал — оранжев, кисело-сладък, един-единствен на едно зелено дърво.

В този миг кратък сребърен звън прониза слуха му.

— Говори — промърмори гласът. — Кажи ми нещо! Когато престанеш да говориш, ми става страшно.

„Това са мои думи — помисли си той. — Казах ги скоро на някого. Да, наистина са мои думи, произнесени без да си отворя устата. Страшно ми е да ги чуя. Като че ли сънувам.“

— Няма от какво да се боиш. Утре пак ще видим оранжевото слънце и ще седнем под портокаловото дърво, което е натежало от плод. Знаеш ли, всички планети тук са покрити с прекрасни градини. Трябва само да почакаме до утре, въпреки че в този час бих дал всичко, което имам само за един портокал. Или за една добре узряла, изстудена диня… Сякаш огнена стрела прониза тялото му. Стрела, която нямаше край, която запали костите и мишците му и проникваше все по-дълбоко, навътре в тялото му.

— Стига! — извика той. — Стига! А-а-ах!

— Скъпи мой — прошепна гласът, — аз съм тук. До теб съм. Успокой се!

— А-а-ах! — отново се развика той, като се опитваше да счупи желязото, което безмилостно го пронизваше и изгаряше. — Не, не, не искам! Не мога повече! Ах, спри, спри…

— Тук съм — шептеше гласът, — тук съм…

Прашната почва бавно потъваше под тях. Започваше да му призлява, но се овладя. Не искаше да се отпуска пред нея. Хлад скова гърдите му.

— Студено — промърмори той. — Дай си ръката, скъпа.

Нейната лека ръка пое неговата. Позна я. Тази ръка той знаеше отдавна: мека, топла, много лека и нежна. Беше му страшно студено, но ръката, която го галеше, беше топла. Приспиваше го.

— Искам да спя — каза той.

… Тънък лъч светлина освети гърдите му. После втори го проследи и спря до визьора. Два масивни, груби робота се повдигнаха от белия прах и се приближиха към него.

— Това беше моят господар — каза първият. После се наведе към неподвижния човек, свали каската му и се заслуша. — Мъртъв е — продължи той.

— Защо не даде сигнал, а му говори през цялото време с женски глас? — попита го вторият робот. — Защо му каза: блондинка, слънце, портокал, това чуждо небе?

— За да умре по-леко. Той ме научи на това. Хората не обичат да умират сами. Тогава умират с по-голяма мъка.

— Защо? — попита вторият.

— Не знам. Това никой не ни е обяснявал. Не трябва да го знаем. Но все пак е така. Той винаги ми казваше: „Бих искал да живея под оранжево слънце, да обичам блондинка със сиви очи, да не остана сам под някое чуждо небе.“

— „Аз обичам. Харесва ми. Не ми харесва“ — повтаряше вторият робот. — Да, те казват: „Харесва ми. Не ми харесва.“ А сега защо не се движи?

— Мъртъв е — отговори му първият. — Съвсем е изстинал. Ти не знаеш какво означава това. Аз пътувах с него десет години.

— И колко време ще бъде „мъртъв“?

— Много. Твърде много. Страх ме е да си помисля.

— Ти му говореше съвсем като жена-блондинка — каза вторият. — Като блондинка със сиви очи. А той те нарече: „Скъпа“. И те помоли за портокал и изстудена диня… Моля те, все пак… покажи ми оранжевото слънце и дините…