Рей Морган
Изпепеляваща страст (7)

Седма глава

Макар че бебетата продължаваха да спят, люлени от движението на фургона, децата на Кати бяха твърде възбудени, за да затворят очи през първия час от пътуването. Приказваха, пяха и задаваха въпроси, а Кати поглеждаше скришом Скот, за да провери дали не го нервират. Дори да беше така, нямаше видими признаци. Той даже изпя с тях песента „Клементайн“.

— Много ли остава още? — четири пъти попита Бет в продължение на десет минути.

— Пристигнахме ли? — пригласяше Барнаби.

Още малко, и самата Кати щеше да започне да скубе косата си.

— Тръгнали сме на дълъг път — каза им. — По-добре да заспите.

— Когато се събудим, ще сме стигнали ли?

Кати поклати глава.

— Когато се събудите, ще закусим — намеси се Скот. — Трябва да стигнем навреме до Мамът. Там имам една позната, която притежава ресторант. Как ви се струва, а? Ако заспите сега и се събудите чак когато изгрее слънцето, ще спрем за закуска край езерото Мамът.

— Да закусим в истински ресторант? — запита Бет със страхопочитание. — А не в закусвалня?

Скот кимна.

— В истински ресторант, точно така. С ягодови вафли, палачинки и мелби. Затворете очи, а когато отново ги отворите, ще бъдем там.

Кати усети как у нея нещо се надига. Не беше сигурна какво. Благодарност ли? Одобрение? Привързаност? Не можеше да каже. Знаеше само, че е щастлива, задето Скот е с тях. Държеше се с децата идеално. Как можеше да твърди, че не ги обича, след като знаеше как да реагира? Много жалко!

Децата започнаха да се отпускат, макар че им беше трудно да заспят. Неочаквано Барнаби се наведе напред към майка си.

— Мамо — прошепна той, — отвличат ли ни?

— Не! — Бързо погледна Скот, а после — отново сина си. — Не, скъпи, няма нищо подобно. — Засмя се тихо. — Откъде ти хрумна това?

Барнаби погледна Скот, после прошепна:

— Той не е моят татко. Защо той кара?

Кати се обърна и нежно обхвана лицето му с длани.

— Не, скъпи, не е твоят татко. Но той е добър, много добър приятел на нашето семейство. Той ни помага. — Целуна го по нослето. — Без Скот няма да можем да стигнем до езерото Тахо и да открием майката на бебетата. Аз съм му много благодарна. А ти?

Барнаби замълча, но погледът, който хвърли на Скот, беше всичко друго, но не и приятелски.

В Сан Бернардино откриха денонощен магазин и Кати слезе, за да купи някои неща. Предизвика голямо учудване, когато напълни количката с достатъчно количество пелени за еднократна употреба, които биха стигнали за цяла детска градина. Купи и сокове, мляко, детски храни, ябълки и бисквити. Това щеше да им стигне до обещаната закуска в Мамът.

Скот й помогна да натовари провизиите във фургона, после отново поеха по магистрала, като се насочиха на север през пустинята Мохави. Наоколо нямаше нищо, освен пустош и тъмнина в продължение на дълги километри…

Вече всички деца спяха. Кети си даваше сметка, че също трябва да поспи, за да е отпочинала, когато дойде нейният ред да шофира. Но все още беше твърде напрегната и възбудена от приключението.

— Помъчи се да заспиш — посъветва я Скот.

Тя го погледна и се усмихна.

— И аз искам, но не мога.

— Какво би могло да те отпусне? Малко музика?

— Не. — Настани се по-удобно. — Говори ми. Разкажи ми нещо за себе си.

По-скоро почувства усмивката му, отколкото я видя.

— Разбирам. Това ще те приспи, така ли?

Тя се засмя. Няма нищо по-приятно от мъж с чувство за хумор. Джоуи винаги приемаше живота твърде сериозно. Някой страничен човек би казал, че е шегаджия, тъй като винаги се смееше. Но това, което не би разбрал, бе, че шегите му винаги се отнасяха за другите. Джоуи никога не се смееше на себе си.

Всъщност, защо ли винаги сравняваше Скот с Джоуи? Трябваше да престане. Знаеше, че вече не обича бившия си съпруг. Любовта й беше жива единствено за децата. Никога нямаше да се откаже от тази любов. Даже и неприязънта към Джоуи беше изчезнала. Само го съжаляваше. Той никога нямаше да намери онова, което търсеше.

Скот изглеждаше съвсем различен. Бе самоуверен и доволен от себе си. Сигурно и той си имаше проблеми. Кой няма? Но тя имаше чувството, че когато се появят, той може да се справя с тях. У него имаше готовност да се пребори с всичко, което животът му поднесе — дори фургон, пълен с деца!

Ето, че отново сравняваше двамата мъже. А беше безсмислено. Скот нямаше да бъде опора в живота й. Сега й помагаше, но следващата седмица нямаше да бъде с тях. Беше му благодарна. Обаче, за да бъде наясно, трябваше да помни, че той скоро ще изчезне.

Затова отново се засмя и се обърна към него. Доволна бе, че можеха да се шегуват.

— Не, няма да ме приспиш, като ми разказваш за себе си. Но така ще се отпусна. Кажи ми къде си роден, къде си израснал, как са те наричали, когато си бил малък…

— Наричаха ме Скоти. — Обърна се към нея и се засмя. — Гадно, нали? — Отново се вгледа напред и усмивката му угасна. — Роден съм и израснах в Рино, щата Невада. Баща ми беше надзирател в мините. По-голямата част от семейството ми още живее там.

Тя го наблюдаваше в мрака.

— Значи баща ти е работил под земята — изрече тя тихо, — а ти летиш. Ето една трудна задача за някой психолог.

Той почти се стресна, после лицето му се отпусна.

— Сигурно си права. Всъщност това никога не ми е хрумвало. Децата като че ли винаги избират професия, напълно различна от тази на родителите си.

— Може би. — Беше настроена скептично, но и двамата бяха идеален пример в подкрепа на теорията му. Тя не беше израсла в семейство и затова бе решена да си го създаде за компенсация. Той пък е живял в голямо семейство и сега не желаеше това да се повтаря. — Не знам. Смятам, че ако си имал щастливо детство, би искал и ти да създадеш семейство и да се стремиш да вършиш онова, което са правили родителите ти.

— Вероятно. Но ми е нужно доказателство.

— Като че ли никой не е имал щастливо детство…

— Така ли?

— Да. — Тя пое дълбоко дъх. — Вземи за пример мен и децата — каза твърдо. — Ние можем да ти послужим за пример.

Почти го накара да повярва. Погледна я, седнала тъй далеч, и изпита желание да я придърпа към себе си, за да пътуват притиснати един в друг. Щастливо детство… Да, ако някой можеше да го даде на децата, това бе тя.

Сети се за майка си. Дали в началото си е мислела, че може да осигури щастливо детство на всичките му братя и сестри? Ако е било така, значи по-късно нещо се бе случило. Спомняше си, че винаги беше изморена и ядосана. Децата й се струваха непосилен товар. Тогава защо ги бе раждала? Това беше загадката, на която щеше да търси отговор.

— Независимо от всичко, което твърдиш, сигурно сте били щастливи заедно — каза Кати. — При толкова деца в семейството как може да е било иначе?

— Направо беше ужасно. През повечето време майка ми все беше болна. Трябва да се има предвид и стресът — финансов и емоционален. Всъщност финансовият проблем да издържаш толкова много деца разделяше родителите ми.

— Аха. — Кати се натъжи. — Ще се обадиш ли на някого от тях?

Той помълча известно време и тя започна да се чуди дали е чул въпроса й.

— Не поддържам връзки със семейството си — каза най-накрая. — Всъщност повечето не ме обичат.

Изрече го спокойно, но тя усети напрежението му. Независимо от това, че се мъчеше да изглежда безразличен, дрязгите в семейството бяха оставили дълбоки рани в душата му.

— Не може да бъде, Скот — бързо отвърна тя. — Защо мислиш така?

Той отново я погледна. На лунната светлина беше хубава — косата й бе сребриста, лицето — бледо и прозрачно, изглеждаше като порцеланова миниатюра. Защо му се струваше, че може да й разкаже неща, които не смееше на други? Дали защото тя ги приемаше с интерес? Защото го изслушваше ли? Или имаше още нещо? Изведнъж през ума му като мълния мина мисълта, че ако не внимава, може да се влюби в тази жена! Любов… Каква шега само! Трябваше да бъде предпазлив. Изключително внимателен!

Зла ирония на съдбата — това бе всичко. За пръв път в живота си срещаше жена, която можеше да обича, а тя имаше, цяла сюрия деца!

Е, добре, можеше да се смята за предупреден. Вече бе зрял и можеше да преценява. Знаеше какво не бива да прави. Не биваше да се влюбва в Кати. Нямаше да го направи. Защото ако това станеше, той щеше да се озове направо в ада, който се бе заклел да избягва. А тъй като беше умно момче, щеше да направи всичко възможно, за да не попада там.

Но все пак можеше да разговаря с нея, нали? Би могъл да й разкаже…

— Споменах ти, че имам десет братя и сестри. Аз им бях като допълнителен родител. Когато ги напуснах, някои от тях ми се обидиха. Почувстваха се изоставени. — Размърда се с неудобство на седалката. — Това мога да го разбера. Нужно ми беше известно време, за да се приспособя към външния свят, да се ориентирам. Повече от две години не се обадих на никого вкъщи. Работех много, напълно съсредоточен върху онова, което правех. Когато най-накрая отидох да ги видя, те се държаха доста хладно с мен.

Тя почака, а тъй като той не продължи, попита:

— А следващия път? Как се отнасят с теб, след като си възмъжал?

— Нямаше следващ път. Никога повече не стъпих там.

— О, Скот! — На Кати й прилоша. През целия си живот би правила всичко възможно да има семейство като това, в което е израснал Скот. А той им бе обърнал гръб, без дори да направи никакво усилие да си възвърне любовта им.

— Хайде, стига сме си говорили за тъжни работи. За какво ми е семейството, след като си имам приятели? — Усмихна й се предизвикателно. — Като теб. Отново ще поработим върху приятелството, нали?

Тя пак се развълнува, като си спомни как си поговориха на тая тема. Но явно, че той не го приемаше сериозно. Затова и тя не биваше да го прави.

— Щом искаш…

— Ако ще бъдем приятели, смятам, че ще е честно да ме осведомиш относно фактите — какви са отношенията ти с бащата на тези деца. Къде живее той. Кога идва да ги вижда. Какво се е случило…

Не й се искаше да го прави. Така се стараеше да заличи Джоуи от паметта си.

— Не смятам, че трябва да знаеш цялата история на живота ми — отвърна тя сковано.

— Не те карам да ми разкажеш целия си живот. Още не. Но не може бащата на тези малки руси деца да не се вписва някъде в картината. Е, ако ще бъдем приятели…

Тя дълбоко пое дъх и се усмихна насила.

— Добре, приятелю. Какво искаш да знаеш?

— Само ми кажи кой е и къде се намира. — Засмя се безмилостно. — Барнаби вече ми съобщи, че той може да ме набие по всяко време.

— Какво? — Кати рязко обърна глава към него.

— И че шест пъти се е връщал при вас. Какво означава това?

Тя въздъхна. Барнаби, миличкият ми, помисли.

— Баща им е професионален бейзболист.

Скот изстена.

— От това се страхувах. — Наблюдаваше реакцията й. — Значи истински герой, а?

Тя се поколеба.

— Някои смятат така… — Внезапно млъкна. Не, не беше честно. — Да ти призная, и аз едно време мислех същото. В много отношения Джоуи…

— Джоуи? Джоуи Фийнстра? — Най-после се досети. — Самият Джоуи Фийнстра? Който играе за „Ню Йорк Старс“?

Тя кимна. Той отново изстена.

— Какво има?

— Трябва да признаеш, че звучи много заплашително.

— Защо? — Не беше съвсем сигурна, че го разбира.

— Ние, мъжете, имаме специално отношение към спортните герои. — Поклати глава унило.

— Не разбирам защо. — В действителност отлично знаеше, че е така.

— Как да не го разбираш? Даже на Барнаби му е ясно. Веднага ми го подхвърли. Искаше да разбера, че не съм толкова добър, колкото е баща му, нито пък че някога ще бъда.

Тя се размърда от неудобство. Нямаше как да му каже пред децата — независимо дали спяха, или не — че той е равен на двама Джоуи Фийнстра, взети заедно.

— Все пак какво значение има? Няма смисъл така да гледаш на нещата. Кого го интересува дали си толкова добър, колкото е Джоуи? Няма връзка. — Обърна се и го погледна. — Нали?

Той също я стрелна с поглед. Очите му бяха тъмни и загадъчни.

— Разбира се, че няма.

Гледаха се, докато се наложи Скот отново да насочи вниманието си към пътя. Кати не знаеше какво означава това, какво си казаха безмълвно. Само осъзнаваше, че дъхът й е секнал… Внезапно почувства нужда да му каже истината.

— Добре, ако си мислиш, че Джоуи може да се появи — каза му много тихо, — можеш да си отдъхнеш. Няма такава вероятност.

— Няма ли?

— Децата не са го виждали повече от година. Получават подаръци за рождените си дни и за Коледа. Но аз смятам, че ги избира мениджърът на отбора. Забелязвам, че на картичките почеркът не е на Джоуи.

Скот усети гнева в гласа й. Отговори меко:

— Значи не е американският баща за пример.

Тя въздъхна и хвърли поглед назад, за да се увери, че децата спят, и не чуват разговора им.

— Не, всъщност истинската причина той да ни напусне беше, че не можеше да понася децата. Реши, че след като аз искам, мога да ги имам. Но нямаше да се върти около нас и да страда само за да ме направи щастлива. Не изпитваше желание да живее по този начин. Затова ни напусна. Съмнявам се дали някога въобще ще се върне.

Сега гласът й беше решителен. Той не успя да долови никаква следа от огорчение, освен когато тя спомена как се е отнасял Джоуи с децата.

— Това е много лошо за децата — осмели се да промълви, готов да вземе думите си обратно, ако тя не беше на същото мнение.

Но Кати не беше. Сега говореше открито и честно, без да скрива каквото и да е:

— Разбира се. Направо е ужасно.

— На тях мъчно ли им е за него?

— Все още го обичат. Но какъв избор имат? Та той е далече, все повече и повече се превръща в сянка. Барнаби още си въобразява какво ли не за него. Бет е по-голяма реалистка. Смята, че ще ми помогне да му намери заместник.

— О!

— Ти не забеляза ли? Хвърли ти око за тази работа.

Скот се засмя с известно неудобство.

— А, не. Аз се кандидатирам за мястото на приятеля, а не на бащата.

Кати наблюдаваше реакцията му.

— Не се безпокой — рече меко. — Последното, което бих направила, е да се омъжа за някого, който не обича децата като мен. Вече си знам урока.

— Добре. — Изрече думата, но нещо у него искаше да добави още. Искаше да възрази, да каже, че не мрази децата чак толкова… Но замълча.

Погледите им се срещнаха и помежду им припламна странна електрическа искра, която разтърси и двамата. Бяха съвсем сами. Децата спяха. Небето беше черно, пътят — пуст. Бяха само те — сами във вселената.

— Хей — обади се дрезгаво. — Ти така и не заспа.

— Не. — Усмивката й помръкна. — Но ми е добре и съм се отпуснала — увери го.

Легни — нареди й.

— Какво?

— Сложи си главата в скута ми.

— Не мисля…

— Хайде. — Пресегна се и я хвана за ръката. — Няма да те ухапя. Искам да поспиш. Няма само аз да карам…

Изведнъж я досрамя. Имаше нещо толкова интимно да положи глава в скута му. Да заспи, а той да я наблюдава — това беше крайната степен на доверието, не е ли така? Хвърли поглед назад към децата, после бавно и неохотно се изпъна.

Джинсите му миришеха на свежо и чисто, а малко грубата материя на плата леко дращеше бузата й, когато сложи глава върху бедрото му.

Невъзможно! Не можеше да заспи, не тук, не така. Усещаше свиването на мускулите му, когато той натискаше педала на газта. Обзе я възбуда. Усещаше силата и мъжествеността му.

Дали не я привличаше само физически? Възможно бе.

Все пак той ги отвеждаше към езерото Тахо, нали? Помагаше й без обичайните обвинения и многобройни, болезнени забележки колко глупав е планът й.

Усети, че пръстите му се вплитат в косата й. Кати трепна от удоволствие. Ръката му застина.

— Извинявай. Пречи ли ти? — запита я.

— Не — прошепна. — Хубаво ми е!

Ръката му отново се раздвижи, галейки косата й леко. Той хвърли поглед надолу. Наистина беше прекрасна. Обля го вълна от нежност. Косата й беше пръсната върху бедрото му. Все едно, че беше уловил ангел. Не бе в състояние да се овладее. Желаеше я.

Не можеше и да не си представя разни неща. Спомни си вкуса на устните й и пое дъх на пресекулки. Господи, как биеше сърцето му. Дали го усеща тя? Наложи си да диша по-бавно, с повече лекота, да овладее сърцебиенето си.

Трябваше да намерят време и да останат самички. Това желание се превърна в натрапчива идея. А пътят сякаш беше безкраен.

Тя въздъхна и затвори очи. Когато положи глава в скута му, помисли, че никога няма да може да заспи. Беше твърде мъжествен, твърде възбуждащ. Но сега очите й се затваряха. Разбра, че заспива. Отдавна не си бе лягала с усмивка на уста. Но сега го направи.