Съмърсет Моъм
Театър (29)

XXIX

След четири часа всичко свърши. Още от самото начало публиката прие пиесата прекрасно; беше изискана, независимо от сезона, радостна след лятната ваканция отново да се озове в театъра и никак не беше трудно да й се угоди. Това беше знаменателно начало на театралния сезон. След всяко действие избухваха бурни аплодисменти. В края на представлението публиката извика актьорите на сцената повече от десет пъти. Последните два пъти Джулия излизаше сама и дори тя бе поразена от горещия прием. С пресекващ от вълнение глас произнесе малка реч, подготвена предварително, както подобаваше за случая. След това цялата трупа излезе на сцената и оркестърът засвири националния химн. Джулия — доволна, развълнувана, щастлива — се върна в гримьорната си. Никога преди не е била толкова уверена в себе си. Никога преди не бе играла с такъв блясък, разнообразие и изобретателност. Пиесата завършваше с дълъг монолог, в който Джулия — оттеглила се проститутка — заклеймява лекомислието, безсмислието и неморалността на кръга от безделници, в който попада, след като се омъжва. В текста на пиесата този монолог заемаше цели две страници и никоя друга актриса в Англия не би могла да задържи вниманието на публиката толкова дълго време. Благодарение на съвършеното си чувство за ритъм, на богатия си с оттенъци глас, на майсторството, с което владееше цялата гама от чувства, Джулия бе съумяла с блестяща актьорска техника да направи чудо — да превърне монолога във вълнуваща, ефектна кулминационна точка на пиесата. И най-острите сюжетни ситуации не биха могли да бъдат толкова вълнуващи и нито една неочаквана развръзка не би могла да бъде толкова поразителна. Всички актьори бяха играли прекрасно, с изключение на Ейвис Крайтън. Когато влизаше в гримьорната си, Джулия тихичко си тананикаше.

Майкъл влезе почти след нея.

— Победихме! — Той прегърна Джулия и я целуна — Господи, как игра!

— Самият ти беше много добър, мили.

— Бих могъл да изиграя такава роля, дори ако стоя на главата си — отвърна нехайно той, както винаги скромен по отношение на собствените си възможности. — Чу ли каква тишина настъпи в залата по време на последния ти монолог? Критиците ще бъдат сразени.

— О, знаеш какви са критиците. Ще обърнат внимание само на проклетата пиеса, а най-накрая ще напишат три реда за мен.

— Ти си най-великата актриса в света, мила, но бог ми е свидетел, че си вещица.

Джулия широко отвори очи, на лицето й се четеше най-простодушно удивление.

— Какво искаш да кажеш, Майкъл?

— Не се преструвай на невинна. Много добре знаеш. Нима мислиш, че можеш да измамиш такава стара лисица като мен?

Очите му весело проблеснаха и Джулия с труд сдържа смеха си.

— Невинна съм като младенец.

— Хайде, престани. Ако някой някога умишлено е поставял крак някому, това извърши ти по отношение на Ейвис. Не мога да ти се сърдя, направи го толкова хубаво.

Джулия вече не бе в състояние да скрие леката си усмивка. Похвалата винаги е приятна на актьора. Единствената ефектна сцена на Ейвис беше във второ действие. Освен нея в сцената вземаше участие и Джулия и Майкъл бе поставил пиесата така, че цялото внимание на зрителите да бъде съсредоточено върху девойката. Това беше и в съответствие с намеренията на драматурга. Както винаги на репетициите Джулия изпълняваше всички указания на Майкъл. Бяха облекли Ейвис в бледосиня рокля, за да изпъкне цветът на очите й и русата й коса. За да й контрастира, Джулия си бе избрала жълта рокля с подходящ оттенък. На генералната репетиция тя игра с нея. Но едновременно с жълтата Джулия си бе поръчала още една от блестящ сребрист плат и за учудване на Майкъл и за ужас на Ейвис на премиерата във второ действие Джулия се появи с нея. Блясъкът на роклята и начинът, по който отразяваше светлината, отвличаше вниманието на зрителите. Редом с нея синята рокля на Ейвис изглеждаше жалка. Когато стигнаха до главната сцена, Джулия, също като някакъв фокусник, който измъква зайче от ръкава си, измъкна отнякъде голяма кърпа от пурпурна коприна и започна да играе с нея. Размахваше я, разстилаше я на коленете си, като че ли искаше да я разгледа по-добре, усукваше я в ръце, бършеше челото си с нея, изтриваше си изящно носа. Зрителите като омагьосани не можеха да откъснат поглед от кърпата. Джулия се оттегли в дъното на сцената и за да отвръща на репликите й, Ейвис трябваше да се обръща с гръб към публиката. Още на репетициите Джулия бе забелязала, че в профил Ейвис прилича малко на овца. Авторът бе вложил в устата на девойката толкова забавни реплики, че на първата репетиция всички актьори се заливаха от смях. Но на премиерата Джулия не даваше възможност на публиката да осъзнае колко са смешни, защото тутакси й подхвърляше съответната реплика и тъй като зрителите искаха да я чуят, те сподавяха смеха си. Сцената, замислена като чисто комична, получи сардоничен оттенък и героинята на Ейвис започна да изглежда отблъскваща. Като не чуваше очаквания смях, от неопитност Ейвис се изплаши и загуби самоконтрол — гласът й зазвуча грубо и жестовете й станаха непохватни. Джулия й отмъкна епизода и го изигра с поразителна виртуозност. Но последният й удар беше съвършено случаен. Ейвис трябваше да произнесе дълга реч и Джулия нервно смачка червената си кърпа на топка и този неин жест почти автоматично повлече след себе си съответен израз: тя погледна Ейвис с разтревожен поглед и две огромни сълзи се затъркаляха по лицето й. Зрителите почувстваха душевната й болка от това, че скромните й идеали, жаждата й за честен и добродетелен живот се осмиват толкова жестоко. Целият епизод продължаваше не повече от минута, но в тази минута чрез сълзите и изписаната на лицето й мъка Джулия съумя да изобрази цялата горест на жалката женска участ. С Ейвис беше свършено завинаги.

— А пък аз, глупакът, исках да подпиша договор с нея — каза Майкъл.

— Че защо да не подпишеш…

— Когато й имаш зъб? За нищо на света. Ах ти, лошо момиченце, толкова да ревнуваш! Нима мислиш, че Ейвис означава нещо за мен? Трябва вече да си разбрала, че за мен не съществува никой друг на света, освен теб.

Майкъл си бе въобразил, че Джулия е изиграла лошата си шега с Ейвис, за да си отмъсти за доста бурния флирт, който бе завързал с нея, и при все че, разбира се, съчувстваше на Ейвис — никак не й беше провървяло! — не можеше да не се чувства поласкан.

— Ах ти, старо магаре — усмихна се Джулия, като четеше дума по дума мислите му и се забавляваше страхотно на заблудата му. — В края на краищата ти си най-красивият мъж в Лондон.

— Може би, може би. Но не съм сигурен какво би казал авторът. Той е една самодоволна маймуна, а това в никакъв случай не е същата сцена, която е съчинил.

— Остави това на мен! Ще оправя всичко.

На вратата се почука и влезе самият автор. С възторжен вик Джулия се хвърли към него, обви с ръце врата му и го целуна по двете страни.

— Доволен ли сте?

— Изглежда, пиесата имаше успех — отвърна той доста хладно.

— Скъпи мой, тя няма да слезе от сцената и след година! — Джулия постави ръце на раменете му и внимателно го погледна в лицето. — Ах, вие, лош, лош човек!

— Аз?

— Едва не погубихте ролята ми. Когато стигнах до онова място във второ действие и разбрах какво сте имали предвид, едва не припаднах. Та вие сте знаели каква сцена е това, вие сте автор, защо ни позволихте да я репетираме така, като че ли в нея няма нищо, освен това, което се вижда на повърхността? Ние сме само актьори, не можете да очаквате от нас да… да отгатнем цялата ви дълбочина и тънкост. Това е най-добрата сцена в цялата пиеса и аз едва не я провалих. Никой, освен вас не може да напише подобно нещо. Пиесата ви е великолепна, но в тази сцена личи не само талантът, в нея личи геният!

Авторът се изчерви. Джулия го гледаше с благоговение. Той се почувства смутен, щастлив и горд.

„След двадесет и четири часа този балама ще е убеден, че наистина е замислил сцената така.“

Майкъл сияеше.

— Да отидем в моята стая и да пийнем уиски със сода. Не се съмнявам, че след всички тези преживявания трябва да се подкрепите.

Когато излизаха от стаята, влезе Том. Лицето му гореше от възбуда.

— Скъпа, беше великолепно! Ти беше поразителна! Това се казва представление!

— Хареса ли ти? Ейвис беше добра, нали?

— Ейвис? Ужасна.

— Мили, какво искаш да кажеш? На мен ми се стори очарователна.

— Ти направо я сравни със земята! Във второ действие дори не изглеждаше красива.

„Кариерата на Ейвис“!

— Слушай, какво ще правиш тази вечер?

— Доли дава прием в наша чест.

— Не можеш ли да се измъкнеш по някакъв начин и да вечеряме заедно? Лудо съм влюбен в теб!

— Що за глупости? Не мога да скроя такъв номер на Доли.

— О, моля ти се!

В очите му гореше огън. Джулия видя, че никога преди не бе предизвиквала в него такава страст, и се зарадва на своя триумф. Решително поклати глава. В коридора се чу глъч от много хора и двамата знаеха, че един след друг към гримьорната бързат приятелите й, за да я поздравят.

— Дявол да ги вземе всички! Колко искам да те целуна! Ще ти позвъня утре сутринта.

Вратата се отвори и Доли, пълна, потна и преливаща от ентусиазъм, се втурна в гримьорната начело на голяма тълпа, която така препълни стаята, че не можеше да се диша. Джулия поднесе страните си на всички подред. Сред тълпата имаше две-три известни актриси, които също не скъпяха похвалите си. Джулия великолепно им изигра ролята на самата непресторена скромност. Сега вече дори коридорът беше претъпкан с хора, които искаха да я зърнат поне с крайчеца на окото си. Доли трябваше с лакти да си пробива път към изхода.

— Постарайте се да не закъснявате много — каза тя на Джулия. — Вечерта ще бъде изумителна.

— Ще тръгна веднага щом мога.

Най-после Джулия се избави и от последните посетители. Започна да се съблича и да сваля грима от лицето си. Влезе Майкъл, облечен в халат.

— Слушай, Джулия, трябва да отидеш на приема у Доли без мен. Необходимо е да се срещна с агентите по продажба на билетите и няма да свърша навреме. Имам намерение да им измъкна пари.

— Добре.

— Вече ме чакат. Ще се видим утре сутринта.

Майкъл излезе, в стаята остана само Иви. На стола висеше роклята, която Джулия щеше да облече. Тя намаза лицето си почистващ крем.

— Иви, утре сутринта мистър Фенъл ще ми позвъни. Кажи му, моля те, че не съм в къщи.

Иви улови погледа на Джулия в огледалото.

— А ако позвъни пак?

— Много ми е жал да обиждам бедното агънце, но не знам защо ми се струва, че отсега нататък ще бъда много заета.

Иви шумно подсмръкна и изтри носа си с показалец. Отвратителен навик!

— Разбрано — сухо отвърна тя.

— Винаги съм твърдяла, че не си толкова глупава, колкото изглеждаш. Защо е тук тази рокля?

— Тази ли? Казахте, че ще я облечете за приема.

— Махни я. Не мога да отида на приема без мистър Гослин.

— Че откога?

— Млъкни, дърта вещице. Позвъни и им кажи, че ужасно ме е заболяла глава и е трябвало веднага да се прибера у дома и да си легна, и че мистър Гослин ще отиде по-късно, ако може.

— Приемът е устроен във ваша чест. Нима така ще подведете нещастната старица?

Джулия тропна с крак.

— Не искам да ходя на прием и няма да отида!

— В къщи няма нищо за ядене.

— Не искам да си ходя в къщи. Ще отида да вечерям в ресторант.

— С кого?

— Сама.

Иви я погледна изумена.

— Нали пиесата имаше успех?

— Да. Всичко беше прекрасно. Чувствам се на седмото небе от щастие. Ужасно ми е добре! Искам да бъда сама и да се насладя до насита на този успех. Позвъни в „Баркли“ и кажи да ми запазят единична маса в малкия салон. Те ще разберат.

— Но какво ви е?

— Никога няма да имам друг такъв миг в живота си. Нямам намерение да го споделям с никого.

Джулия почисти лицето си от грима, но след това не начерви устните си и не си сложи руж. Отново облече кафявия костюм, с който бе дошла в театъра, и сложи същата шапка. Това беше филцова шапка с периферия и тя я спусна така, че да прикрие лицето си по-добре. После се погледна в огледалото.

— Приличам на шивачка от някоя фабрика, изоставена от съпруга си, и кой ли би го обвинил? Не мисля, че ще ме познаят.

Иви отиде да позвъни от служебния вход и когато се върна, Джулия я попита дали на улицата я чакат много хора.

— Около триста души.

— Дявол да го вземе! — Джулия изпита внезапно желание да не вижда никого и никой да не я вижда. Прииска й се поне за един час да остане незабелязана. — Помоли пожарникаря да ме пусне да изляза през главния вход. Ще взема такси, а щом тръгна, кажи на хората, че е безполезно да чакат.

— Един бог знае с какво само трябва да се примирявам — промърмори мрачно Иви.

— Ах ти, дърта кобило!

Джулия притисна лицето на Иви между дланите си и я целуна по изпитите страни, след това тихичко се промъкна на сцената и оттам — през резервния изход в тъмната зала.

Очевидно простият костюм на Джулия се бе оказал достатъчна маскировка, защото като влезе в малкия салон на „Баркли“, който обичаше особено много, метрдотелът не я позна веднага.

— Няма ли да се намери някоя ниша, където да ме сместите? — неуверено попита Джулия.

Гласът й и погледът, който й хвърли за втори път, му подсказаха коя е.

— Масата ви е на ваше разположение, мис Ламбърт. Предадоха ни, че ще бъдете сама. — Джулия кимна и той я поведе към една маса в ъгъла на салона. — Чух, че днес сте имали огромен успех, мис Ламбърт?

Колко бързо се разпространяваха добрите новини!

— Какво ще поръчате?

Метрдотелът беше удивен, че Джулия ще вечеря сама, но единственото чувство, което смяташе за нужно да показва на клиентите си, бе удоволствието, че ги вижда.

— Много съм уморена, Анджело.

— Като начало малко хайвер, мадам, или стриди?

— Стриди, Анджело, но по-тлъсти.

— Сам ще ви ги избера, мис Ламбърт. А след това?

Джулия дълбоко въздъхна. Най-после можеше с чиста съвест да поръча онова, за което бе мечтала още от края на второто действие. Смяташе, че заслужава угощение, за да отпразнува триумфа си, и възнамеряваше за известно време да прати по дяволите всяко благоразумие.

— Рамстек с лук, Анджело, пържени картофи и бутилка бира. Поднесете ми я в сребърна халба.

Може би не беше яла пържени картофи от десет години. Но тази вечер си струваше! Беше й се удало да утвърди властта си над публиката с представление, което можеше да се окачестви единствено като блестящо, да разчисти старите си сметки, като с един ловък ход се избави от Ейвис и показа на Том какъв глупак е бил и най-важното — доказа сама на себе си, че е освободена от тягостните окови, които я потискаха. Мислите й за миг се задържаха върху Ейвис.

„Глупачка, приискало й се да сложи прът в колелата ми. Добре, утре ще разреша на публиката да се посмее.“

Поднесоха стридите и Джулия започна с удоволствие да ги яде. Изяде две парчета черен хляб с масло с възхитителното усещане, че погубва безсмъртната си душа, и отпи голяма глътка от сребърната халба.

„О, пиво, славно пиво!“ — промълви тя.

Джулия си представи удълженото лице на Майкъл, ако знаеше какво прави в момента. Бедният Майкъл — да си въобразява, че е провалила сцената с Ейвис, защото е обръщал твърде голямо внимание на тази малка блондинка. Наистина става ти тъжно, като си помислиш какви глупаци са мъжете. Казват, че жените били суетни. Та те са самата скромност в сравнение с мъжете! Тя не можеше да мисли за Том, без да се смее. Той я бе желал този следобед, бе я желал по-силно тази вечер. Прекрасно бе да си мисли, че сега той за нея не означава повече, отколкото кой да е сценичен работник. Човек става удивително самоуверен, когато не е влюбен.

Салонът, в който бе настанена Джулия, се свързваше с голямата зала на ресторанта, където вечеряха и танцуваха, посредством три арки. Сред тълпата, която запълваше тази зала, вероятно имаше хора, които я бяха гледали днес в театъра. Как ли биха се удивили, ако узнаеха, че безмълвната жена с лице, наполовина скрито от филцова шапка, която седеше сама на масата в ъгъла, е Джулия Ламбърт. Толкова беше приятно да седи там незабелязана и неизвестна — това й даваше сладостно чувство за независимост. Сега посетителите в ресторанта бяха актьори, които разиграваха пред нея пиеса, а тя бе само зрител. Джулия ги зърваше бегло, когато минаваха покрай арките: млади мъже и млади жени, млади мъже и по-възрастни жени, плешиви мъже, мъже с коремчета, старици, вкопчили се отчаяно в изрисуваната си привидна младост. Някои бяха влюбени, други — изгарящи от ревност, трети — равнодушни.

Поднесоха й рамстека. Беше приготвен точно по нейния вкус с кафеникав хрупкав лук. Тя ядеше пържените картофи деликатно, с пръсти, и смучеше всеки с такъв вид, като че ли искаше да възкликне: „О, миг, поспри!“

„Какво е любовта в сравнение с един хубав рамстек с лук?“, запита се Джулия. Възхитително бе да седи сама и да оставя мислите й да се реят. Отново се сети за Том и потръпна. „Все пак това беше забавно приключение.“

Без съмнение щеше да извлече полза от него някой ден. Танцуващите двойки, които се движеха покрай арките, й напомняха сцена от някоя пиеса и Джулия отново си спомни нещо, което най-напред й бе дошло наум в Сен Мало. Мъката, терзаеща душата й, когато Том я изостави, й бе припомнила „Федра“ на Расин, която още като дете бе изучавала заедно с Жана Тебу. Тя бе препрочела трагедията. Страданията, които изпитваше съпругата на Тезей, бяха същите страдания, които изпитваше Джулия. Тя не можеше да не види приликата между своята съдба и съдбата на героинята. Тази роля бе създадена за нея; кой друг, ако не тя, знаеше какво бе да бъдеш отхвърлена от младеж, много по-млад от теб, когато го обичаш! Сега Джулия разбираше защо през пролетта бе играла толкова лошо, че Майкъл бе предпочел да свали пиесата и да закрие театъра. Това бе станало, защото тя изпитваше чувствата, които би трябвало да изобразява. Ето кое беше лошо. Трябва да си изпитал тези чувства, но да ги изразиш на сцената, можеш само когато вече си ги преодолял. Спомни си думите на Чарлс, че поезията се ражда от емоция, която си припомняш в спокойно състояние на духа. Тя нищо не разбираше от поезия, но в театъра нещата бяха точно така.

„Колко умно от страна на бедничкия Чарлс да изкаже такава оригинална мисъл. Това показва колко е погрешно да съдим за хората прибързано. Мислим си, че аристократите са сбирщина от идиоти и внезапно някой от тях ти сервира нещо така дяволски хубаво, че дъхът ти замира.“

Но Джулия винаги бе смятала, че Расин е направил огромна грешка, като е представил героинята си едва в трето действие.

„Разбира се, ако се захвана с тази роля, няма да търпя такава нелепост. Половин действие, за да се подготви появата ми, но не повече — и това дори е много.“

Наистина какво й пречи да поръча на някой драматург да напише вариант на тази тема в проза или стихове, само че римите да се срещат по-нарядко. Тя би се справила с такива стихове, и то доста ефектно. Безспорно идеята не бе лоша, тя дори знаеше какъв костюм би облекла: не развяващите се драперии, с които Сара Бернар се е увивала, а къса гръцка туника, която бе виждала с Чарлс на един барелеф в Британския музей.

„Колко е забавно! Обикаляш музеите и галериите и си мислиш каква досада е това, а после, когато най-малко очакваш, разбираш, че можеш да използваш нещо, което си видял там. Това доказва, че изкуството и всички тези музеи не са само загуба на време.“

Разбира се, краката й са създадени за туника, но можеш ли да изиграеш трагична роля в нея? Две-три минути Джулия сериозно обмисляше този въпрос. Когато ще се терзае по безразличния Иполит (Джулия се разхихика при мисълта за Том в костюма от Севил Роу, преоблечен като млад гръцки ловец), ще постигне ли съответния ефект без богато надиплена дреха? Тази пречка накара умът й да заработи. Но внезапно й хрумна нещо и за миг тя помръкна.

„Всичко това е прекрасно, но къде да намеря добър драматург? Сара Бернар е имала своя Сарду, Дузе — Д’Анунцио. А кого имам аз? «Кралицата на Шотландия има прекрасен син, а аз съм безплоден ствол.»“^[1]

Но Джулия не допусна тази печална мисъл да помрачи за дълго ведрото й настроение. Толкова бе екзалтирана, че се чувстваше способна да създава драматурзи от безкрайното празно пространство, както Девкалион^[2] е създавал хора от камъните в полето.

„За какви глупости говореше наскоро Роджър? А пък бедният Чарлс се отнесе толкова сериозно към това. Глупав малък позьор — ето какъв е.“

Джулия протегна ръка към голямата зала. Светлините бяха приглушени и от ъгъла, в който седеше, тя още повече й напомняше място, където се разиграва някакво представление.

„Да, «този свят е сцена и всички хора са актьори.» Но илюзията е там, зад арките; единствено ние, актьорите, сме реални в този свят. Ето моя отговор на думите на Роджър. Хората са суровината, от която сме направени. Ние сме смисълът на тяхното съществуване. Ние използваме техните глупави, жалки чувства и ги превръщаме в изкуство, създаваме от тях красота; предназначението на хората е да бъдат зрителите, които са ни нужни, за да се осъществяваме. Те са инструментите, на които ние свирим, а за какво е нужен инструмент, на който никой не свири?“

Тази мисъл развесели Джулия и няколко минути тя й се наслаждаваше. Умът й бе удивително бистър.

„Роджър твърди, че ние не съществуваме. Напротив, само ние съществуваме. Останалите са сенките, а ние им даваме съдържание. Ние сме символите на цялата тази объркана и безцелна борба, която наричат живот, а единствено символът е реален. Казват, че театърът е илюзия. Именно тази илюзия е единствената реалност.“

Така Джулия със собствения си ум стигна до теорията на Платон за идеите. Това я накара да тържествува. Заля я гореща вълна на симпатия към огромната безименна публика, която съществуваше единствено за да й даде възможност да се изяви. Отвисоко, от своя планински връх, тя гледаше щъкащите насам-натам като мравки хора. Имаше удивително усещане за освободеност от всички земни връзки и това я преизпълни с такъв възторг, че всичко останало изгуби своето значение. Чувстваше се като душа, витаеща в рая.

Приближи се метрдотелът и я попита с учтива усмивка:

— Имате ли нужда от нещо, мис Ламбърт?

— Всичко е великолепно. Знаете ли, удивително е, че хората са толкова различни. Мисис Сидънс страшно е обичала котлети. В това никак не приличам на нея; обожавам рамстек.