Съмърсет Моъм
Театър (22)

XXII

Но се събуди рано, в шест часа сутринта, и започна да мисли за Том. Отново си повтори какво му бе казала и какво й бе казал той. Беше измъчена и нещастна. Утешаваше я единствено мисълта, че бе изиграла сцената на скъсването с безгрижна веселост и Том едва ли се бе досетил каква рана й е нанесъл.

През целия ден Джулия не бе в състояние да мисли за нищо друго и се сърдеше на себе си, че няма сили да прогони Том от ума си. Би й било по-леко, ако можеше да сподели мъката си с някого. Ах, ако имаше някой, който да я утеши, да й каже, че Том не заслужава нейната мъка, и да я убеди, че се е държал безобразно с нея. Обикновено Джулия разказваше за своите неприятности на Чарлс или на Доли. Разбира се, Чарлс щеше да й съчувства от цялото си сърце, но това щеше да бъде страшен удар за него, най-сетне той безумно я обича вече двадесет години и би било жестоко да сподели именно с него, че е подарила на някакво най-обикновено момче онова съкровище, за което той, Чарлс, би пожертвал десет години от живота си. За Чарлс тя беше кумир и би било безсърдечно от нейна страна да смъкне този кумир от пиедестала. Мисълта, че Чарлс Теймърли е толкова аристократичен, толкова образован, толкова елегантен и толкова предано я обича, я поуспокои. Разбира се, Доли щеше да бъде във възторг, ако Джулия й се довери. В последно време се виждаха рядко и Джулия знаеше, че трябва само да й позвъни и Доли веднага щеше да дотърчи. Страшно щеше да се възмути и щеше да ревнува до полуда, когато Джулия сама и чистосърдечно й признае всичко, при все че и без това Доли подозираше истината. Но така щеше да се зарадва, че вече всичко бе свършило, че щеше да й прости. Би било утеха и за двете да разкъсат Том на парчета! Е, за самата Джулия нямаше да е особено приятно да признае, че Том я бе напуснал, а пък и Доли беше толкова проницателна, че не би приела лъжата, че Джулия го е изоставила. Джулия искаше да се наплаче пред някого, а за какво би могла да плаче, ако сама бе скъсала тази връзка? Всичко това би било много благоприятно за Доли и при цялото си съчувствие — все пак тя бе човешко същество — би било напълно естествено, ако дълбоко в душата си тя се радва, че са натрили носа на Джулия. Доли винаги я бе боготворила. Джулия нямаше намерение да й показва слабостите си.

„Изглежда, че единственият човек, при когото бих могла да отида, е Майкъл“, усмихна се тя. „И все пак не си струва.“

Знаеше точно какво ще й каже:

„Скъпа, наистина не е много удобно да ми разказваш цялата тази история. Дявол да го вземе, поставяш ме в крайно неловко положение. Лаская се от мисълта, че гледам твърде широко на нещата. Вярно е, че съм актьор, но в крайна сметка съм джентълмен и, искам да кажа… искам да кажа… че това е толкова лош вкус.“

Майкъл се върна едва следобед и когато влезе в стаята й, тя си почиваше. Разказа й как е прекарал уикенда и какъв е резултатът от играта на голф. Играл много добре, някои от ударите му били просто блестящи и той й описа всичко съвсем подробно.

— Впрочем как намираш онова момиче, което видя снощи? Става ли?

— Знаеш ли, става. Много е хубавичка. Веднага ще се влюбиш.

— Скъпа, на моята възраст! А играе ли добре?

— Разбира се, още е неопитна. Но мисля, че в нея има нещо.

— Какво пък, ще трябва да я повикам и внимателно да я огледам. Как мога да се свържа с нея?

— Том има адреса й.

— Веднага ще му позвъня.

Майкъл взе слушалката и набра номера на Том. Том си беше у дома и Майкъл записа адреса в бележника си.

Разговорът им продължи.

— О, приятелю, много съжалявам за това. Наистина не ти е провървяло!

— Какво се е случило?

Майкъл й направи знак да мълчи.

— Е, добре, няма да настоявам. Не се безпокой. Сигурен съм, че можем да стигнем до някакво споразумение. — Майкъл закри слушалката с ръка и се обърна към Джулия: — Да го поканя ли на обяд в неделя?

— Както искаш.

— Джулия пита дали ще дойдеш да обядваш с нас в неделя. Така ли? Жалко. Е, дочуване, приятелю.

Майкъл остави слушалката.

— Имал среща. Какво, нима нашият млад негодник върти любов с това момиче?

— Увери ме, че не. Казва, че я уважава. Била дъщеря на полковник.

— О, значи, лейди!

— Не е задължително — отвърна Джулия с леден тон. — За какво говорехте с Том?

— Каза ми, че са му понижили заплатата. Тежки времена. Иска да се откаже от апартамента. — Внезапна болка прониза сърцето й. — Казах му да не се тревожи. Нека живее там безплатно, докато дойдат по-добри времена.

— Не разбирам тази твоя безкористност. В крайна сметка сключихте сделка.

— И без това не му е провървяло, а още е толкова млад. Освен това, знаеш ли, той ни е много полезен: когато не ни стигат кавалери за обяд, само да му се обадим, и веднага пристига. А колко е удобно да имаш някого подръка, когато искаш да играеш голф! Някакви си двадесет и пет лири на три месеца!

— Ти си последният човек на света, от когото бих очаквала да раздаваш пари наляво и надясно.

— О, не се вълнувай. Ако изгубя от едно, печеля от друго.

Пристигането на масажистката сложи край на разговора. Джулия се радваше, че скоро ще отиде в театъра. Ох, по-бързо да мине този проклет ден! Когато се върне, ще вземе приспивателно и отново ще получи забрава за няколко часа. Струваше й се, че след няколко дни лошото ще остане назад, че болката й ще се притъпи. Най-главното сега бе да преживее тези няколко дни. Трябва да се разсее по някакъв начин. Вечерта тя нареди на иконома да позвъни на Чарлс Теймърли и да разбере дали иска да обядва с нея в „Риц“ на другия ден.

По време на обяда Чарлс беше изключително мил. Видът му, обноските му показваха, че той принадлежи към съвсем различен свят, и внезапно Джулия почувства омраза към кръга, в който се движеше заради Том през последната година. Чарлс говореше за политика, за изкуство, за книги и в душата й се възцари покой. Очевидно Том беше за нея идея фикс, но тя щеше да се избави от нея. Настроението й се подобри. Не искаше да остава сама, знаеше, че като се прибере у дома си след обяда, няма да може да заспи и затова помоли Чарлс да я заведе в Националната галерия. Не би могла да му достави по-голямо удоволствие: той обичаше да говори за картини и говореше наистина увлекателно. Това ги върна към старите времена, когато Джулия бе постигнала първия си успех в Лондон и двамата се разхождаха из парка или скитаха по музеите. На другия ден Джулия имаше едно дневно представление, след това беше поканена някъде, но когато се разделяше с Чарлс, двамата се уговориха да се срещнат отново в петък и след обяда да посетят галерията „Тейт“.

След няколко дни Майкъл й каза, че е ангажирал Ейвис Крайтън.

— Външно тя е много подходяща за ролята, в това няма никакво съмнение, и отлично ще ти контрастира. Ангажирам я, защото си харесала играта й.

На другата сутрин й позвъниха и й съобщиха, че на телефона е мистър Фенъл. Сърцето на Джулия спря да бие.

— Свържете ме с него.

— Джулия, исках да ти кажа, че Майкъл е ангажирал Ейвис.

— Да, знам.

— Каза ми, че я взема по твоя препоръка. Ти си славна жена.

Джулия (сега сърцето й биеше със сто удара в минута) се постара да овладее гласа си.

— Ах, не говори глупости! — весело се засмя тя. — Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.

— Ужасно се радвам, че всичко се нареди добре. Тя взе ролята, съдейки за нея само по това, което съм й казал. Обикновено не се съгласява, докато не е прочела пиесата.

Добре, че в тази минута той не можеше да види лицето на Джулия. Щеше й се язвително да му отвърне, че нямат обичай да дават пиесата за прочит, когато наемат третокласни актриси, но вместо това произнеса кротко:

— Е, мисля, че ролята ще й хареса. Това е много хубава роля.

— Знаеш ли, Ейвис ще измъкне от нея всичко, което е възможно. Уверен съм, че ще бъде сензация.

Джулия си пое дълбоко дъх.

— Би било чудесно. Искам да кажа, че това би й помогнало да изплува на повърхността.

— Да, и аз й казах същото. Слушай, кога ще се видим?

— Ще ти позвъня, съгласен ли си? Тези дни ми е толкова досадно — имам куп ангажименти и покани.

— Нали не се каниш да ме изоставиш само защото…

Джулия се засмя с нисък и малко хрипкав смях, със същия смях, който будеше такова възхищение у зрителите.

— Хайде, не бъди глупак. Господи, ваната ми прелива! Довиждане, мили.

Тя остави слушалката. Звукът на гласа му! Болката в сърцето й беше непоносима. Като седеше в леглото, Джулия се клатеше напред-назад от мъка.

„Какво да правя? Какво да правя?“

Беше си мислила, че вече е преодоляла чувството си към него, и ето че този кратък глупав разговор й бе показал, че го обича както преди. Желаеше го. Липсваше й всеки миг през деня. Не можеше да живее без него.

„Никога няма да се преборя с това!“, простена тя.

И отново театърът бе единственото й убежище. Като ирония на съдбата главната сцена в пиесата, сцената, на която се дължеше успехът на цялата постановка, изобразяваше любовна разлъка. Наистина двамата герои се разделяха от чувство за дълг: в пиесата Джулия жертва любовта си, надеждите си за щастие, всичко, което е скъпо на сърцето й, пред олтара на честта. Тази сцена бе привлякла Джулия от самото начало. Тя беше изключително трогателна в нея. Но сега влагаше в играта си цялата болка на своята душа, не изобразяваше разбитото сърце на героинята си, а своето собствено сърце. В живота тя се опитваше да потуши страстта, която — сама знаеше това — бе смешна и недостойна за нея, приучваше се да мисли възможно най-малко за злощастния младеж, предизвикал такава буря в душата й; но когато играеше тази сцена, Джулия се отпускаше и даваше воля на чувствата си. Тя бе отчаяна в собствената си загуба и любовта, с която заливаше партньора си, беше страстната всепоглъщаща любов, която все още изпитваше към Том. Перспективата на пустия живот, който очакваше героинята в пиесата, беше перспективата на нейния собствен пуст живот. Струваше й се, че никога преди не е играла така великолепно. Поне това я утешаваше.

„Господи, струва си да страдам толкова ужасно, щом играя по този начин!“

Никога не бе давала толкова много от себе си на сцената.

Бяха минали седмица или две и една вечер, когато след края на представлението се върна в гримьорната си, изтощена от всички емоции, които бе изживявала на сцената, но тържествуваща, тъй като я бяха викали на сцената до безкрай, Джулия неочаквано видя, че Майкъл седи и я чака.

— Здравей! Ти си бил в салона?

— Да.

— Но нали беше тук преди няколко дни?

— Да, гледам представлението от край до край вече четвърти ден.

Джулия започна да се съблича. Майкъл стана от креслото и се заразхожда напред-назад из стаята. Джулия го погледна и видя, че е леко намръщен.

— Какво има?

— И аз бих искал да знам.

Джулия потръпна. Помисли си, че отново е чул нещо за Том.

— Къде се е дянала Иви, дявол да я вземе? — попита тя.

— Помолих я да излезе. Искам да ти кажа нещо, Джулия. И не ми прави сцени. Ще трябва да ме изслушаш.

Мравки пролазиха по гърба й.

— Е, добре, говори.

— До ушите ми стигнаха някои слухове и реших сам да разбера какво става. Отначало помислих, че е случайно. Ето защо мълчах, докато сам не се убедих. Какво става с теб, Джулия?

— С мен?

— Да. Защо играеш толкова безобразно?

— Какво? — Това вече не бе очаквала. В очите й изсвяткаха мълнии. — Нещастен глупак, никога в живота си не съм играла по-добре!

— Глупости. Ти играеш отвратително.

Джулия почувства облекчение, че говори за играта й, но думите му бяха толкова смешни, че колкото и да беше ядосана, тя неволно се разсмя.

— Ти си пълен идиот! Сам не разбираш какво говориш. Това, което не знам за актьорската игра, не си заслужава да се знае. А какво знаеш ти? Само каквото си научил от мен. Ако от теб е излязло нещо, то е само благодарение на мен. В края на краищата трябва да се хапне от пудинга, за да се разбере дали е хубав. Знаеш ли колко пъти ме извикаха на сцената тази вечер? Пиесата никога не е имала такъв успех.

— Всичко това ми е известно. Зрителите са просто глупави магарета. Ако стенеш, виеш и размахваш ръце, винаги ще се намерят глупаци, които да прегракнат от викове „Браво!“. През последните вечери ти игра като пътуващите актьори. Фалшиво от начало докрай.

— Фалшиво! Но аз чувствах всяка дума!

— Не ме интересува какво си чувствала. Ти не го играеше. Всичко беше една каша. Преувеличаваше, преиграваше, нито един миг не звучеше убедително. През целия си живот не съм виждал толкова бездарна игра!

— Ах, ти, мръсна свиня! Как смееш да говориш така с мен? Ти си бездарник!

Като замахна с разтворената си длан, Джулия му удари плесница. Майкъл се усмихна.

— Може да ме биеш, може да ме ругаеш, може да скърцаш със зъби от яд, но истината си е истина — играта ти е безобразна. Нямам намерение да започна репетициите на „Модерни времена“, докато не си върнеш формата.

— Тогава намери някоя, която би изпълнила тази роля по-добре от мен.

— Не дрънкай глупости, Джулия. Може и да не съм много добър актьор — сам аз зная това, но мога да отлича хубавата игра от лошата. Нещо повече — няма нещо, което да не знам за теб. В събота ще сложа съобщение, че закриваме сезона, и бих искал веднага да заминеш за чужбина. Ще поставим „Модерни времена“ през есента.

Спокойният и решителен тон на Майкъл усмири Джулия. Действително, когато ставаше дума за играта й, той знаеше всичко за нея.

— Наистина ли играх лошо?

— Чудовищно.

Тя се замисли. Разбра какво се бе случило. Не е могла да сдържи емоциите си и е изразявала собствените си чувства. По гърба й отново полазиха тръпки. Положението беше сериозно. Разбито сърце и така нататък — всичко това бе прекрасно, но когато се отразяваше на изкуството й… Не, не. Нещата взимаха съвсем различен обрат. Нейната игра беше по-важна от всички любовни романи на света.

— Ще се постарая да се овладея.

— Има ли смисъл да се насилваш? Много си изморена. Грешката е моя. Отдавна трябваше да те накарам да заминеш в отпуск. Нуждаеш се от пълноценна почивка.

— А какво ще стане с театъра?

— Ако не успея да дам салона под наем, ще възстановя някоя от старите пиеси, в които участвам. Например „Сърцето е тръбен зов“. Винаги си мразела ролята си в тази пиеса.

— Всички казват, че театралният сезон ще бъде чудесен. Не можеш да очакваш много от една стара пиеса без моето участие в нея; няма да спечелиш нито грош.

— Няма значение. Най-важното сега е твоето здраве.

— О, господи! — възкликна Джулия. — Не бъди толкова великодушен. Не мога да го понеса.

Неочаквано тя избухна в бурни ридания.

— Любима!

Майкъл я прегърна, сложи я на дивана и седна до нея. Тя отчаяно се притисна към него.

— Толкова си добър към мен, Майкъл. Ненавиждам се. Аз съм животно, мръсница, кучка! Аз съм нищожество!

— Напълно е възможно — усмихна се Майкъл, — но фактът си е факт: ти си велика актриса.

— Не мога да си представя как имаш търпение да се занимаваш с мен. Толкова лошо съм се държала с теб. Винаги си бил чудесен, а аз безсърдечно съм приемала всичките ти жертви.

— Стига, мила, не говори неща, за които после ще съжаляваш. Някога ще взема и ще ги използвам срещу теб.

Нежността на Майкъл я разстрои и тя горчиво се осъждаше за това, че от години й беше така отегчителен.

— Слава богу, че те имам. Какво бих правила без теб?

— Винаги ще бъдеш с мен.

Майкъл силно я прегърна и въпреки че Джулия все още хлипаше, от това й стана по-леко.

— Извини ме, че преди малко разговарях толкова грубо е теб.

— О, скъпа моя!

— Наистина ли мислиш, че съм лоша актриса?

— Дузе не може да се хване на малкия ти пръст.

— Наистина ли мислиш така? Дай ми носната си кърпа. Никога ли не си гледал Сара Бернар?

— Не.

— Тя е играла много афектирано.

Известно време двамата седяха и мълчаха и Джулия се поуспокои. Сърцето й преля от любов към Майкъл.

— Ти все още си най-красивият мъж в Англия — тихичко промълви тя накрая. — Никой не може да ме убеди в противното.

Усети, че той глътна коремчето си и повдигна брадичката си, и този път това й се стори трогателно и привлекателно.

— Прав си. Преуморена съм. В ужасно настроение съм. Чувствам се опустошена. Трябва да замина, само това може да ми помогне.