Съмърсет Моъм
Театър (19)

XIX

През нощта почти не спа. Все още беше будна, когато чу, че Роджър се върна, и като светна лампата, видя, че е четири часът. Намръщи се. На сутринта Роджър шумно слизаше по каменната стълба точно когато тя се канеше да става.

— Може ли да вляза, мамо?

— Влез.

Той беше все още по пижама, отгоре с халат. Тя му се усмихна — изглеждаше толкова свеж, толкова млад.

— Снощи се върна много късно.

— Не много. Около един часа.

— Лъжец. Погледнах часовника си. Беше четири.

— Е, четири — значи, четири — съгласи се весело той.

— Но, за бога, какво правихте до толкова късно?

— След представлението отидохме да вечеряме на едно място. Танцувахме.

— С кого?

— С две момичета, които срещнахме там. Том ги познаваше отпреди.

— Как се казват?

— Едната — Джил, а другата — Джоун. Не знам фамилните им имена. Джоун е актриса. Попита ме дали не мога да й издействам да бъде дубльорка в следващата ти пиеса.

Във всеки случай нито една от тях не се наричаше Ейвис Крайтън. Това име не напускаше мислите на Джулия от минутата, в която Доли го бе споменала.

— Но тези места не са отворени до четири часа сутринта.

— Да, отидохме у Том. Той ме накара да обещая, че няма да ти казвам. Мислеше, че ужасно ще се разсърдиш.

— О, скъпо мое момче, нужна е много по-важна причина от тази, за да се разсърдя. Обещавам ти, че няма нищо да спомена пред него.

— Ако има виновен, това съм аз. Вчера отидох при него и двамата се договорихме. Всички тези глупости за любовта, които чуваш на представленията и четеш в книгите… Скоро ще стана на осемнадесет години. Реших сам да опитам какво е това.

Джулия се изправи в леглото и загледа Роджър с широко отворени питащи очи.

— Роджър, но какво искаш да кажеш?

Както винаги той беше сериозен и въздържан.

— Том ми каза, че познава две момичета, с които можем да се разберем. Самият той е спал и с двете. Те живеят заедно. Тогава им позвънихме и им предложихме да се срещнем след представлението. Той им каза, че съм девствен, нека хвърлят жребий на коя от двете ще се падна. Когато се върнахме в квартирата му, той отиде в спалнята с Джил, а ние с Джоун останахме в гостната.

За миг мисълта й за Том беше отстъпила място на тревогата й за Роджър.

— Знаеш ли, мамо, в това няма нищо особено. Не разбирам защо всички наоколо вдигат такъв шум.

Джулия остана безмълвна. Очите й се наляха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й.

— Мамо, какво ти е? Защо плачеш?

— Та ти си още съвсем малко момче!

Роджър се приближи до нея, седна на крайчеца на леглото и я прегърна.

— Скъпа мамо, не плачи. Ако знаех, че толкова ще се разстроиш, нямаше да ти кажа. Най-сетне това рано или късно трябваше да се случи.

— Но толкова рано, толкова рано! Сега се чувствам съвсем стара.

— Ти? Стара? Не, мамо.

„Пред вечната и младост възрастта

предава се; привичката не може

да вземе връх над нейната

безкрайна разнообразност.“^[1]

Джулия се засмя през сълзи.

— Глупавичък си ми ти, Роджър. Нима мислиш, че на Клеопатра биха се понравили думите на старото магаре? А ти би могъл да почакаш още малко.

— И добре, че не съм го направил. Сега знам всичко. Честно казано, мисля, че е доста противно.

Джулия дълбоко въздъхна. Беше й хубаво да чувства нежната му прегръдка. Но в същото време ужасно се самосъжаляваше.

— Не ми ли се сърдиш, скъпа мамичко? — попита той.

— Да ти се сърдя? Не. Но виждаш ли, ако това е трябвало да се случи, бих предпочела да не бъде по такъв прозаичен начин. Говориш, сякаш това е някакъв любопитен експеримент.

— Всъщност беше точно така.

Джулия леко се усмихна на сина си.

— И ти наистина ли мислиш, че това е любовта?

— Повечето хора имат предвид това, нали?

— Не, съвсем не. Любов — това е болка и мъка, срам и възторг, рай и ад, чувството, че живееш сто пъти по-напрегнато от обикновено, и неизразима тъга, свобода и робство, спокойствие и тревога.

В застиналата му поза, докато я слушаше, имаше нещо, което накара Джулия да го погледне крадешком. Очите на Роджър имаха странно изражение. Тя не можеше да разбере какво означава то. Като че ли се вслушваше в звуци, които долитат до него от много далеч.

— Не звучи много весело — промълви той.

Джулия притисна лицето му — тази нежна кожа — между дланите си и го целуна по устата.

— Глупава съм, нали? Знаеш ли, за мен ти си все още моето малко бебе, което съм държала на ръце.

В очите му заиграха лукави искрици.

— На какво се хилиш, маймунче?

— Тази снимка беше дяволски хубава, нали?

Джулия не можа да сдържи смеха си.

— Прасенце такова, мръсно прасенце.

— Слушай, а какво ще стане с Джоун? Има ли надежда да дублира някоя роля?

— Кажи й да намине при мен някой ден.

Но когато Роджър си отиде, Джулия въздъхна. Беше потисната. Чувстваше се много самотна. Животът й винаги бе толкова пълнокръвен, толкова интересен, че просто не й оставяше време да се занимава със сина си. Разбира се, страшно се тревожеше, когато той боледуваше от коклюш или шарка, но, общо взето, Роджър беше здраво дете и не заемаше голяма част от мислите й. Но пък синът й винаги беше на нейно разположение, ако й се приискаше да се позабавлява с него. Джулия често мислеше колко приятно ще бъде, когато той порасне и бъде в състояние да споделя интересите й. Сега с ужас осъзна, че го е загубила, преди изобщо да го е имала. Като си помисли за момичето, което бе откраднало сина й, устните й се свиха.

„Дубльорка! Как не!“

Беше така погълната от собствената си болка, че не чувстваше почти никаква мъка от коварството на Том. И преди не се съмняваше, че й изменя. На неговата възраст, с неговото леконравие. Самата тя бе обвързана с представления в театъра и с многобройни срещи, които положението й налагаше, без съмнение той не е изпускал възможност да задоволява желанията си. Джулия си затваряше очите за всичко. Тя не искаше много — само да остане в неведение. Сега за първи път се сблъскваше лице в лице с реалния факт.

„Ще трябва да се примиря“, въздъхна тя. Мислите се гонеха в главата й. „Все едно че лъжеш и не подозираш това — ето кое е фаталното. Все пак по-добре е да знаеш, че си глупак, отколкото да си глупак и да не ти е известно.“