Съмърсет Моъм
Театър (25)

XXV

На другата сутрин Джулия се излежаваше известно време в леглото, преди да позвъни. Размишляваше. Като си спомни вчерашното си приключение, тя остана доволна, че бе проявила такова присъствие на духа. Би било преувеличено да каже, че от поражението се е измъкнала като победителка, но като стратегическа маневра отстъплението й беше майсторско. Все пак чувстваше някаква тревога. Странното поведение на Чарлс можеше да се обясни и по друг начин. Напълно е възможно да не й се бе удало да го съблазни, защото самата тя не бе вече съблазнителна. Тази мисъл й се бе мярнала в главата през нощта и при все че веднага я бе отхвърлила като напълно невероятна, на сутринта й се стори съвсем възможна. Джулия позвъни по телефона. Тъй като Майкъл често идваше при нея в спалнята, докато тя закусваше в леглото, обикновено преди това Иви дърпаше завесите на прозореца и й подаваше огледало, гребен, пудриера и червило. Тази сутрин, вместо да прекара надве-натри гребена по косите си и почти без да гледа, да напудри лицето си, Джулия положи повече усилия. Тя внимателно начерви устните си, сложи си руж и подреди косите си.

— Кажи ми съвсем безстрастно и безпристрастно, Иви — каза тя, като все още се оглеждаше в огледалцето, докато Иви поставяше подноса със закуската на леглото й, — как мислиш, красива ли съм?

— Трябва да знам кво ме чака, преди да отговоря на такъв въпрос.

— Ах, ти стара невернице! — извика Джулия.

— Знаете, че не сте красавица.

— Нито една велика актриса не е била красавица.

— Като се намажете и издокарате като снощи, като сте толкова оживена и оставяте светлината зад себе си, е — виждала съм и по-грозни от вас.

„Като че ли това ми помогна снощи!“

— Виж какво искам да знам — ако внезапно ми се прииска да се харесам на някой мъж, мислиш ли, че ще успея?

— Като познавам мъжете, не бих се учудила. А на кого искате да се харесате сега?

— На никого. Само така попитах.

Иви подсмръкна и прекара пръст по ноздрите си.

— Не подсмърчай така. Ако трябва да си изсекнеш носа, просто го изсекни.

Джулия бавно ядеше вареното си яйце. Беше заета със собствените си мисли. Погледна Иви. Старо плашило наистина, но кой знае?…

— Хайде, Иви, кажи ми, спирал ли те е някой мъж на улицата?

— Мен? Бих искала да видя как ще посмее.

— Искрено казано, и аз бих искала някой да посмее. Жените вечно разказват, че мъже ги преследват по улицата, а ако се спрат пред някоя витрина, се приближават и се стараят да привлекат погледа им. Понякога било много трудно да се отървеш от тях.

— Противно — ето какво е това.

— Според мен е по-скоро ласкателно. Знаеш ли, много е странно, но досега никой не ме е преследвал. Не си спомням някой да ме е спирал на улицата.

— Е, тогава някоя вечер се поразходете по Еджуеър Роуд и ще ви спрат.

— А после?

— Ще повикате полиция — мрачно отвърна Иви.

— Познавам една девойка — стояла пред витрината на магазина за шапки на Бонд Стрийт и към нея се приближил някакъв мъж и я попитал не би ли искала да си купи шапка. Много бих искала, отвърнала тя и двамата влезли в магазина. Тя си избрала шапка, дала на продавача името и адреса си и мъжът веднага платил в брой. Тогава тя му казала „Много ви благодаря!“ и излязла, докато той чакал да му върнат рестото.

— Тя ви го е разказала така — Иви скептично подсмръкна с нос и след това с удивление погледна Джулия. — За какво намеквате през цялото време?

— За нищо. Просто си мислех защо мъжете не се увъртат около мен. Мисля, че имам достатъчно сексапил.

„А ако всъщност не го притежавам?“ Джулия реши да провери.

Същия следобед, след като се наспа, стана, гримира се малко по-силно от друг път и без да вика Иви, облече една не съвсем проста рокля, но евтина на вид и си сложи широкопола сламена шапка.

„Не искам да приличам на уличница“, си каза тя, като се гледаше в огледалото. „От друга страна, твърде респектиращ вид няма да ми подхожда.“

Слезе по стълбата на пръсти, за да не я чуят, и тихичко притвори входната врата зад себе си. Нервничеше, но това вълнение й беше приятно; чувстваше, че върши нещо доста неприлично. Джулия пресече Конот Скуеър и излезе на Еджуеър Роуд. Беше около пет часът. По улицата се движеха гъсти редици от автобуси, таксита, камиони, а край тях с риск за живота си проправяха път велосипедисти. Тротоарите гъмжаха от народ. Джулия бавно вървеше на север. Отначало гледаше право пред себе си, не се обръщаше нито наляво, нито надясно, но скоро разбра, че така няма да постигне нищо. Ако искаш хората да те гледат, трябва и ти да ги гледаш. Два-три пъти, като виждаше, че пред някоя витрина стоят хора, тя също се спираше, но никой не й обръщаше внимание. Продължи пътя си. Минувачите я настигаха, задминаваха, вървяха срещу нея. Всички като че ли бързаха за някъде. Никой не я забелязваше. Като видя, че някакъв самотен мъж се приближава, Джулия смело го погледна право в очите, но той я отмина с каменно лице. Може би изражението й е твърде строго? На устните на Джулия се появи лека усмивка. Двама-трима мъже помислиха, че се усмихва на тях, и бързо отместиха поглед. Джулия се обърна и изгледа единия от тях, той също се обърна и я изгледа, но веднага ускори крачка. Джулия се почувства уязвена и реши да не се обръща повече. Продължаваше да върви. Често бе чувала, че лондонската тълпа е най-благовъзпитаната в света, но в този случай това бе вече прекалено.

„Такова нещо би било немислимо в Париж, Рим или Берлин“, помисли си Джулия.

Реши да стигне до Мерилебън Роуд и да се върне обратно. Бе твърде унизително да се завърне у дома си, без никой да я е заговорил. Вървеше толкова бавно, че понякога минувачите я блъскаха. Това я раздразни.

„Трябваше да тръгна по Оксфорд Стрийт“, каза си тя. „Тази глупачка Иви! Еджуеър Роуд не става за такова нещо.“

Внезапно сърцето на Джулия подскочи тържествуващо. Тя улови погледа на един млад мъж и й се стори, че в него имаше плам. Младежът мина покрай нея и тя направи усилие върху себе си, за да не се обърне. Потръпна, защото след минута той я настигна и този път продължително я изгледа. Тя скромно спусна ресници. Той изостана няколко крачки, но тя усещаше, че върви по петите й. Всичко беше наред. Джулия се спря пред една витрина, младежът също. Сега вече знаеше как да се държи. Престори се, че цялото й внимание е погълнато от стоките на витрината, но преди да продължи пътя си, го стрелна с леко усмихнат поглед. Младежът не беше висок, бе облечен в сив костюм и на главата си носеше мека кафява шапка — чиновник или продавач. Не беше мъжът, който би избрала да се залепи за нея, но какво да се прави, именно той се опитваше да й се лепне. Джулия забрави, че е уморена. А сега какво? Разбира се, нямаше намерение да отива твърде далеч, но все пак интересно бе каква щеше да бъде следващата му стъпка. Какво щеше да й каже? Бе приятно възбудена, камък й бе паднал от сърцето. Вървеше бавно и усещаше, че той крачи зад нея. Спря се пред друга витрина и този път мъжът застана точно зад гърба й. Сърцето й лудо заби. Очевидно чакаше я истинско приключение.

„Къде ли ще ме заведе? В хотел? Едва ли, това не му е по джоба. На кино? Точно така. Би било страшно забавно.“

Тя го погледна право в очите и почти се усмихна. Младият мъж свали шапката си.

— Мис Ламбърт, ако не се лъжа?

Тя се стресна. Като че ли беше хваната на местопрестъплението и дори не помисли да отрича.

— Стори ми се, че веднага ви познах, и се обърнах, за да се убедя. Казах си: да не съм аз, ако това не е Джулия Ламбърт. А после ми провървя — спряхте се пред витрината и имах възможност да ви огледам. Съмнявах се, че сте вие, защото ви виждам на Еджуеър Роуд. Толкова е забавно, ако разбирате какво искам да кажа, нали?

Беше много по-забавно, отколкото той си въобразяваше. Но след като се е досетил коя е, вече нямаше никакво значение. И как не съобрази, че рано или късно непременно ще я познаят? Съдейки по акцента му, младият човек бе кокни. Цветът на лицето му беше нездрав, но Джулия му се усмихна весело и дружелюбно — нека не мисли, че си вири носа.

— Извинете, че ви заговорих — ние не се познаваме и прочее, но не можех да пропусна тази възможност, ще ми дадете ли автограф?

Дъхът на Джулия спря. И заради това той бе вървял след нея десет минути! Не може да бъде. Това бе просто предлог да я заговори. Какво пък, тя ще подхване играта му.

— С удоволствие. Но не мога да пиша на улицата. Хората ще се заглеждат в нас.

— Права сте. Слушайте, тъкмо отивах да пия чай. В „Лайънс“, на следващия ъгъл. Защо не дойдете да изпиете чаша чай с мен?

Всичко вървеше като по вода. Като си изпият чая, той сигурно ще я покани на кино.

— Добре — каза Джулия.

Двамата тръгнаха. Скоро стигнаха до сладкарницата и седнаха на една масичка.

— Моля ви два чая, мис — поръча той и се обърна към Джулия. — Нещо за ядене? — И когато Джулия отказа, той добави: — И една кифла с масло, мис.

Сега Джулия можеше да го разгледа както трябва. Нисък, набит, с пригладени черни коси, той не изглеждаше толкова зле — очите му бяха красиви, но имаше лоши зъби, а бледата кожа придаваше на лицето му нездрав вид. Държеше се твърде разпуснато, което не й хареса много, но като разсъди разумно, тя реши, че едва ли може да очаква скромно държане от човек, който преследва жени по Еджуеър Роуд.

— Хайде най-напред да напишем този автограф. „Не се отвличай от работата“ — това е моят девиз.

Той извади писалка от джоба си и една картичка от претъпкания си портфейл.

— Картичката на фирмата ни — каза той. — Нищо, става.

Стори й се глупаво, че той продължаваше да играе тази комедия, но любезно се разписа на обратната страна на картичката.

— Събирате ли автографи? — попита го тя леко насмешливо.

— Аз? Не. Това са глупости, така мисля. Годеницата ми събира. Вече е получила от Чарли Чаплин, Дъглас Феърбанкс и бог знае от кого още. Искате ли да видите снимката й?

Младият човек измъкна от портфейла си моментална снимка на девойка с твърде дръзко изражение, която показваше всичките си зъби в ослепителна кино усмивка.

— Хубавичка е — каза Джулия.

— И още как! Днес ще ходим на кино. Как ще се удиви, когато и покажа вашия автограф! Още щом ви разпознах на улицата, веднага си казах: ще умра, но ще получа автографа на Джулия Ламбърт за Гуен. Ще се женим през август, когато изляза в отпуск. Знаете ли, ще прекараме медения си месец на остров Уайт. А днес ще бъде голям майтап. За нищо на света няма да повярва, че сме пили чай с вас, ще помисли, че я будалкам, и изведнъж аз ще й покажа вашия автограф. Разбирате ли?

Джулия вежливо го слушаше, но усмивката изчезна от лицето и.

— Страхувам се, че трябва да си вървя — каза тя. — Вече съм закъсняла.

— И аз самият нямам много време. Когато тръгвам на среща, не оставам в магазина и минута повече.

Заедно с чая сервитьорката донесе и сметката и като ставаше от масата, Джулия извади един шилинг.

— Защо правите това? Нима мислите, че ще ви разреша да платите? Та нали аз ви поканих.

— Много сте любезен.

— Но ще ви помоля за нещо. Позволете ми някога да доведа годеницата си при вас в гримьорната. Само се здрависайте с нея и край. Ще си изгуби ума от радост. Ще го разказва до края на живота си.

През последните няколко минути държането на Джулия ставаше все по-хладно, а сега, макар и все още любезен, тонът й бе станал почти високомерен.

— Много съжалявам, но влизането зад кулисите е забранено за външни лица.

— Извинете. Обидихте ли се, че ви помолих за това? Не? Искам да разберете добре — не го правя заради себе си.

— Напълно ви разбирам.

Джулия повика таксито, което бавно се движеше край бордюра, и подаде ръка на младия човек.

— Довиждане, мис Ламбърт. Всичко хубаво, желая ви успех и прочее. Благодаря ви за автографа.

Джулия седна в единия ъгъл на таксито извън себе си от ярост.

„Вулгарно животно. Да пропадне вдън земя със своята годеница. Да ме пита дали да я доведе зад кулисите! И за какво? Да види МЕН!“

Когато се завърна у дома си, тя веднага се качи в спалнята. Смъкна шапката от главата си и яростно я захвърли на леглото. Стремително се приближи до тоалетната масичка и внимателно се загледа в огледалото.

— Стара, стара, стара — промълви тя. — Няма две мнения по този въпрос, аз съм напълно лишена от сексапил. Струва ви се невероятно, нали? Абсурдно? Но как може да се обясни по друг начин? Да мина по Еджуеър Роуд от край до край и, бог ми е свидетел, облечена съвсем подходящо за ролята си, и никой да не ме погледне, освен този нищо и никакъв продавач, комуто се приискало да получи моя автограф за годеницата си. Това е пълен абсурд! Безполови издънки! Какво ли я чака Англия? Британската империя, ха, ха, ха!

Последните думи бяха изречени с презрение, което би било в състояние да срази целия министерски кабинет. Тя започна да жестикулира.

— Смешно е да се предполага, че бих достигнала това положение в обществото, ако ми липсваше сексапил. Защо хората ходят на театър да гледат актрисата? Защото им се иска да преспят с нея. Мислите, че публиката ще посещава три месеца подред тази глупава пиеса и ще пълни салона така, че да няма къде яйце да падне, ако нямах сексапил? В края на краищата какво е това сексапил?

Тя се спря и замислено погледна отражението си.

„Безспорно мога да изобразя сексапил. Мога да изобразя всичко.“

Започна да си припомня онези актриси, които се ползуваха със славата на „сексбомби“, и особено една от тях, Лидия Мейн, която винаги играеше жената вамп. Не беше добра актриса, но в някои роли бе особено ефектна. Джулия беше велик мим и сега започна да имитира Лидия Мейн. Клепачите й сладострастно се отпуснаха по начина, по който Лидия ги спускаше над очите си, и тялото й започна вълнообразно да се движи под роклята: Погледът й стана съблазнително безсрамен, като на Лидия, змиеобразните движения — мамещи. Заговори като нея леко провлечено, от което всяка фраза ставаше непристойна.

„О, скъпи мой, толкова често съм чувала това. Не бих искала да внасям раздор във вашето семейство. Защо мъжете не ме оставят на мира?“

Това беше безмилостна карикатура. Джулия не знаеше що е пощада. Стана й толкова смешно, че избухна в смях.

„Какво пък, може и да нямам сексапил, но едно е вярно: ако някой види как имитирам Лидия Мейн, никога не би си помислил, че тя притежава такова нещо.“

На душата й стана много по-леко.