Кир Буличов
Горният град (7)

Последните минути на града

Когато Едноокият Джин се изкачи до Главното равнище на града и предаде ключа на сънливия инженер, като му каза „Време е“, той не знаеше за каква цел е предназначен този ключ. Инженерът имаше заповед да иде в тунела, придружен от носителя на ключа. А какво щеше да стане, когато Джин отвореше нишата на шестото равнище и инженерът дръпнеше лоста, знаеше само Мекил.

Докато Джин се влачеше след инженера по дългия, широк като улица тунел край разкъсани и ръждясали тръби, той разбра, че иска само едно — да избяга и се скрие. Вярата в могъществото на Мокрицата се топеше пред очите му.

— Още дълго ли ще вървим? — попита Джин дрезгаво.

— Сега ще стигнем — отвърна бомбаджията без да се обръща. — Скоро.

— И какво ще правим? — полюбопитствува Джин.

— Ти ще отключиш нишата, а аз ще натисна дръжката — каза инженерът.

— Защо?

Бомбаджията не отговори.

„Сигурно там се намира тайната архива на Мокрицата, която не трябва да попадне в ръцете на враговете. Или има затвор с тайни престъпници. И те трябва да го взривят. Ами ако взривът погребе и изпълнителите?“ — помисли си Джин.

— Стигнахме — каза бомбаджията и посочи една квадратна желязна плоча.

Джин превъртя ключа и отвори плочата. Видяха малка ниша със сиво сандъче в средата й. От сандъчето стърчеше висока дръжка, а в стената отиваха най-различни жици.

Върху сандъчето имаше и един ред копчета.

Джин погледна в тунела. Беше празен. Не се знаеше къде е скрит затворът или архивата. И Джин започна да отстъпва назад.

Бомбаджията провери жиците, свърза към тях малко приборче с циферблат и загледа внимателно как стрелката му трепка. После натисна с всичка сила дръжката.

Чу се гръм. Стените на тунела се залюляха, лампите угаснаха и отново се запалиха. Подът под краката им се заклати. Грохотът не замлъкваше и Джин, притиснат до стената, усещаше с цялото си тяло нейното страшно треперене. Чакаше само едно — всичко това да престане.

Шумът не спря, но стените вече не се тресяха. Смъртта, погледнала в единственото око на Джин, отстъпи в мрака.

— Сега — каза бомбаджията, ставайки от пода, сякаш нищо не бе се случило, — още веднъж — и край.

— Какво? Още веднъж ли?

Джин се възмути. Беше убеден, че взривът ще бъде само един.

— Разбира се — отвърна бомбаджията. — Така е според инструкцията.

— Ти луд ли си? — изкрещя Джин, като се мъчеше да надвика надигащият се грохот. — Ще ни погубиш. Нима не виждаш какво става?

Бомбаджията гледаше учудено Джин.

Техникът разбра, че не бива да допусне втори взрив и дръпна инженера към себе си. Паднаха върху бучащия под и Джин, който бе отгоре, удари своята жертва. Онзи затихна.

Джин стана, клатушкайки се, и се втурна да бяга по тунела.

Първият взрив причини дълбока пукнатина във водозащитната преграда. Вторият трябваше да я довърши. Тогава водата от подземното езеро щеше да се устреми навътре като през огромна тръба. Но втори взрив не последва. И затова в първите минути водата само се просмукваше през пукнатината. Но напорът й беше толкова силен, че с всяка секунда пукнатината се разширяваше и от нея започна да струи фонтан студена вода.

 

 

Избраните, които управляваха подземния град, се събраха в Залата на Съвета на Директорите за трети път през този ден: наистина, нещо невиждано до тогава. Отначало ги заплашваше Мокрицата, после Спел съобщи за Горния град. Но те отхвърлиха тази вест. Страхът от Мокрицата беше много по-реален. Убеждаваха се един друг, че Мекил няма да посмее да направи нищо лошо, че той е свой човек, че и баща му е бил Директор, седял е ето тук… не, тук…

Мястото на Мокрицата беше празно.

Спел старши застана на председателското място и каза високо, за да наруши дълбокото безразличие на събралите се.

— Положението е критично — заяви той.

Директорите сложиха настрани моливите и личните звънчета — знаци на властта. Погледите им се събраха върху бузестото лице на Спел.

— Началникът на полицията е загубил сражението. Съобщиха ми, че се е скрил. Властта в долните равнища е взета от бунтовниците, начело с инженер Рази и тръбаря Крони.

Спел виждаше, как разбирането прониква бавно през дебелите черепи.

— А ние? — попита Директорът на шахтите. — Какво ще стане с нас?

— Но това не е още всичко. — Спел се наведе напред, за да се доближи до питащите очи на Директорите.

— Получих съобщение, че Мокрицата е решил да взриви водозащитната преграда между шестото равнище и подземното езеро.

— Какво — скочи Калгар. — Та той ще залее долните равнища на града!

— Точно така — каза Спел.

— Идиот! — не се сдържа Калгар. — Ще погуби хиляди хора! Иска да удави всички, които са долу. А кой ще добива руда и ще тъче? Кой ще чисти, храни и осигурява светлина за града? Кой ще купува в магазините и ще чисти тръбите… Та това е безумие!

— Говорих с водача на метежа — каза Спел. — Всяка минута бунтовниците ще пристигнат.

— Тук ли?!

— Вие се страхувате от тях повече, отколкото от Мокрицата — каза Спел. — А за нас сега те са много по-малко опасни. Ако успеем да се споразумеем с тях, ще запазим живота си, състоянието си, може би и властта.

— Те ще се вразумят — каза Калгар, — щом ние проявим гъвкавост в действията си.

— Вождовете на метежа смятат, че трябва да убедим населението от долните равнища да се качи горе…

— А ако Мокрицата не взриви нищо? — попита Калгар.

В този миг подът под краката им се люшна, светлината премига и грохотът, който идваше отдолу, беше толкова дълбок и силен, че ушите им заглъхнаха.

— Закъсняхме — каза Калгар. — До последната минута се надявах, че няма да посмее… Трябва незабавно да включим Уведомяването. И после да се спасяваме.

— Не мога да бягам никъде! — извика Директорът на шахтите. — Всичките ми ценности са долу.

Спел изсумтя, изправи се бавно и се насочи към вътрешната стая. В протегнатите си ръце носеше ключа, както изискваше церемонията.

Другите Директори станаха. Само Директорът на шахтите, обхванат от ужас, че не е успял да прибере ценностите от сейфа в кабинета си, се хвърли към изхода. Но Спел го задържа.

 

 

Мекил с мъка се изправи на крака.

Бродеше из коридорите, надничаше в нишите, като се надяваше да срещне някого, дори бунтовник, но човек, а преследвачите му отново тръгваха след него и не се опитваха да го настигнат. Те не бързаха.

Видя тесен проход в стената и хукна към него. Рискуваше: можеше да е без изход. Но всеки от тунелите можеше да свърши без изход. Оказа се стая, преградена от каменна стена.

В този миг той чу как земята потрепера и забучаха стените, как дълбоко въздъхна каменната грамада на подземието.

И разбра какво означава това.

Дръпна яката на мундира си и кристалните копчета се посипаха като камъчета по пода. После хвана сигнализатора, който висеше на верижка на шията му, натисна червения бутон и той изщрака. Мокрицата хвърли настрана ненужния му вече апарат. Знаеше, че горе, където стояха в очакване на заповеди четирима агенти, червеният сигнал е светнал.

— Край — каза си Мокрицата и се огледа. Кое е неговото последно убежище? В ъгъла се чернееха купчина парцали. Мокрицата пристъпи и насочи фенера си към тях.

Под парцалите лежеше мъртвец. Не се знаеше кога е умрял, но в сухия въздух на подземието се беше запазил напълно. Лежеше спокойно и приличаше на статуя. Мокрицата трескаво мислеше откъде познава този човек. Стана му страшно. Съдбата и смъртта на човека бяха свързани с неговата съдба.

— Инженер Лемен! — прошепна Мокрицата. — Ти ли си, Лемен?

 

 

Калгар включи апаратурата.

Директорите стояха зад гърба му и наблюдаваха как червените жички на лампите се нагряват.

Калгар отстъпи встрани и Спел сложи ключа в отвора над редицата от копчета. Оттам извади микрофон.

Директорът на шахтите незабелязано се измъкна от стаята и на пръсти забърза към вратата. И загина първи. Четиримата агенти на Мокрицата, които бяха получили последната заповед на началника си, го посрещнаха на вратата. Другите Директори те разстреляха от упор в малката стая край предавателя. Всеки куршум стигаше до целта си, защото Директорите нямаше къде да се скрият.

И затова първите звуци, които се чуха от оживелите високоговорители, поставени на всички кръстопътища, бяха късите и чести изстрели, стоновете и виковете на умиращите…

Като изпълниха заповедта, агентите си отидоха.

— Трябва да тръгваш — посъветва го Круминш.

— Налага се да остана. — Крони висеше под тавана на машинното отделение на топлоцентралата и заедно с двама работници затваряше плътно вентилационните отвори.

— Нужен си горе.

— Рази обеща да осигури непрекъснатата работа на асансьорите.

— При него се спуска Станчо. Той ще включи към подемниците автономно захранване от нашата централа. Има ли вода при вас?

— Засега навсякъде е сухо. Научихте ли нещо за Мокрицата?

— Не.

— Надявам се, че е загинал — въздъхна Крони, спускайки се по въжената стълба след работника. Последните отвори бяха плътно затворени. На водата ще й бъде нужно доста време, докато залее машинното отделение.

— Да изключим ли светлината в жилищните равнища? — Дежурният инженер погледна Крони. Решението му очакваха десетките хора, които час по-скоро искаха да стигнат до асансьорите и да се измъкнат от този зловещ капан — машинното отделение на потъващия кораб. Но докато Крони не кажеше, щяха да останат на местата си. Работниците от топлоцентралата бяха свикнали с постоянната опасност, те живееха като върху вулкан и ги свързваше чувството за другарство, твърде рядко за другите служби в изолирания подземен град.

— Помоли го да почака — като разбра за какво става дума, предупреди Круминш. — Страшно е дори да си помислим какво може да се случи, ако жителите започнат да напускат кварталите в пълен мрак.

— Сега нашите хора пренасят към асансьорите прожекторите — каза Крони на инженера. — Ще почакаме още петнадесетина минути.

Над главите им зашумя високоговорителят.

— Това е Спел — въздъхна с облекчение Крони. — Все пак се решиха да се обърнат към хората.

Крони усещаше с цялото си тяло отлитащите мигове и си представи как в града, който не подозираше за събитията през последните часове, хората оставят работата си и обръщат глави към високоговорителите.

И изведнъж шумът беше прекъснат от изстрели… Викове, стонове и отново изстрели.

Няколко секунди всички останаха неподвижни. Целият град замря и дори най-неосведомените свързваха изстрелите с далечния грохот на взрива, който току-що бяха чули. Споменът за земетресението, което бе разрушило преди няколко години част от града, се събуждаше в подсъзнанието като първобитен страх и стремеж да се измъкнат навън, но думата „навън“ означаваше само друго равнище.

— Какво стана? — запита Крони Круминш, но и той нищо не знаеше.

Шумът във високоговорителите бе прекъснат от тихия пресекващ глас на инженер Рази.

— Съграждани — започна той.

Нямаше време да обяснява какво е станало. Както полицаите продължаваха да изпълняват заповедите на изчезналия Мекил, така и Рази от името на мъртвите директори се обръщаше към хората и се мъчеше да посочи най-късите пътища за спасяването им.

— Хората от кварталите от всяко жилищно равнище да се изкачват нагоре по стълбите и със служебните асансьори от лявата страна. От останалите сектори да се насочват към главните асансьори. Първи да се качват хората от по-ниските равнища. Спазването на реда да се осигури от кварталната полиция. Никой да не взема нищо със себе си. Всеки, който се опита да бяга и да измести другите, ще бъде наказан. Кварталните ще напуснат последни, когато равнището бъде освободено от хората. Всеки да вземе със себе си запален светилник и да го сложи на улицата пред дома си. Съобщението ще бъде повторено.

 

 

Рази остави микрофона. На вратата стоеше възрастен инженер със свитък в ръка.

— Плановете? На масата…

Инженерът започна да развива листовете.

— Нямам време да повтарям уведомяването — безпомощно промълви Рази. — И като напук, няма никого.

— Ще говоря аз — решително каза бледото момиче. Рази не беше видял кога и как беше влязло в стаята при микрофона. Момичето някак странно погледна тялото на Спел.

Рази й подаде микрофона. Не знаеше коя е, затова при първите й думи трепна.

— Тук е Гера Спел. Говоря по поръчение на баща ми. Съветът на Директорите заповядва…

 

 

Мокрицата искаше да живее. Той се втурна към стената. Изградена бе от неравни каменни блокове. Явно беше я строил самият Лемен. Мокрицата се защищаваше край стената, от другата страна на която съвсем скоро се отбраняваше и Крони.

Извади тежък блок и с мъка го запрати по посока на настъпващите привидения. Те се отдръпнаха.

Водата ще запълва безкрайните коридори дълго — един, два дена — и той ще успее да се изкачи горе и отново да излъже всички. Ще живее, няма да умре. Умират слабите, умират такива като Лемен и Спел.

Пропълзя по корем през процепа между камъните и падна на пода в следващото помещение. Удари лактите си, но фенерът като по чудо оцеля. С облекчение усети движението на въздуха и разбра, че се намира в Града на Прадедите.

И в лъча на фенера той внезапно видя муцуните на плъховете. Десетки хищници се бяха разположили в полукръг, сякаш се бяха събрали от всички краища на подземието, за да поздравят идването му. Ако Крони можеше да види тази сцена, последната от живота на Мокрицата, би помислил, че през тази седмица плъховете, които го бяха придружавали до същата стена, не са мръднали от местата си. Но плъховете бяха дошли тук скоро, защото знаеха — човекът ще свърши бягството си точно тук…

 

 

Такаси търсеше Мокрицата, за да го арестува.

Влезе в празната сграда на полицията, надникна в кабинета на Мокрицата, видя камерите за изтезания, влезе в архивата, където се пазеха картоните на всички жители на града, и дори погледна в спалнята. Нямаше го никъде.

— Разширихме изхода от подземието — съобщи му Круминш. — Сега отворът е около десет метра широк. Скоро ще бъдем готови да приемем хората.

— Каква е обстановката?

— Обстановката ли? — Наташа се мъчеше да говори весело и безгрижно, за да скрие страха си за Такаси. — Анита организира лазарета.

— А ти защо не си при нея?

— Ние с Кира останахме тук. Ще приемаме бегълците и ще ги откарваме на безопасно място.

— Добре — каза Такаси. Не посмя да й каже, че му се иска да стои по-далеч от подземието.

— Гюнтер се спусна до шестото равнище, при пробива — продължи Наташа. — И Станчо тръгна. Всички просто потъвате под земята и аз се страхувам за вас.

— Ще се спусна при тях.

— С нищо не можеш да им помогнеш. Попитай Круминш.

— Крони — прекъсна гласа на Наташа Круминш, — има ли при вас вода?

— По стените на асансьорната шахта текат ручейчета. Но това се случва, когато се спука някоя тръба — чу отговора Такаси.

По това време Крони и енергетиците се качваха с асансьора.

— Спряхме — неочаквано каза Крони. — Тук има много деца и жени. Не успяват да ги извозят. Ще се наложи да излезем.

— Ех, Крони — изтръгна се от устата на Круминш, — ти си толкова нужен горе!

Пред него на екрана се виждаше сцената, запечатана от телепредавателя на Крони: площадката и женските ръце, които драскаха по решетката, за да спрат асансьора — единственото звено между живота и смъртта. Решетката се дръпна и се видя бъркотията от тела и гората от вдигнати ръце — картина от ада, осветена от ярките лъчи на прожектора. Под натиска на тълпата прожекторът се поклащаше и двама здравеняци електротехници едва успяваха да отблъснат хората от единствения източник на светлина. После Крони се обърна, предавателят на гърдите му погледна назад, към бавно отдалечаващото се нагоре светло петно на асансьора, нашарено от ивиците на решетката.

Круминш разбираше, че Крони бе попаднал в клопка на най-долното, най-бедното и най-многолюдното равнище на подземния град.

 

 

Крони изпрати двама от работниците да проверят дали могат да се изкачат по служебната стълба. Не се знаеше дали асансьорът ще може да се спусне още веднъж толкова ниско, нали по пътя му са другите равнища и на всяко от тях тълпи изплашени хора чакат спасение. Той знаеше, че до шестото равнище е много далеч и стълбите, които се използуваха рядко, на много места бяха съборени. На улицата беше тъмно като в рог, само тук-там мракът бе разкъсан от светилниците, изнесени от къщите.

 

 

Гюнтер Янц вървеше по тунелите на шестото равнище и тикаше пред себе си количката, в която бе сложил бидон с втвърдяваща се течност и пулверизатора. Сместа запълваше с пяна всякакви отвори и се втвърдяваше почти мигновено. На гърба си носеше раницата с взрива. След пет минути Гюнтер спря на разклонението на тунела.

Горе Макс се бе навел над локатора и се мъчеше да се ориентира в бледата мрежа на зелените линии — тунелите.

— Вървиш във вярната посока — каза той.

— Виждам човек — отвърна Гюнтер.

Човекът изскочи от широкия тунел. Удари се в количката, присви от болка единственото си око, хвърли се към стената и като я опипваше с ръка, затича нататък.

След сто крачки Гюнтер видя как по вдлъбнатината по средата на пода зашуртя водно ручейче, което набъбваше пред очите му.

Следотърсачът вече бе разбрал, че взривът не е разрушил изцяло преградата, но най-вероятно това щеше да стане само след няколко минути. Макар и за малко, имаше шанс да отсрочи катастрофата.

Водата се увеличаваше и подметките на обувките му се хлъзгаха по мокрите камъни.

Неочаквано тунелът се разшири и се сля със залата на старото водохващане. Отсрещната стена бе пресечена от пукнатина, от която водните струи биеха с огромна сила, прелитаха през цялата зала и се разбиваха в противоположната стена. Водата под краката му се въртеше и пенеше. Гюнтер мрачно погледна към пукнатината и промърмори:

— Страхувам се, че няма да успея.

Количката се заклати и гигантът с мъка я задържа. Водата стигаше вече до коленете му.

Гюнтер включи пулверизатора. Пяната се срещаше с водните струи и се разлиташе, втвърдявайки се във въздуха.

Най-сетне първите късчета се залепиха към стената, издувайки се като мехури под силата на водата.

 

 

Асансьорът заседна на горните равнища. Станчо увисна над него, опитвайки се да превключи захранването и управлението му към станцията на повърхността, като рискуваше да получи смъртоносен удар от електрически ток. В асансьора децата пищяха и полицаят, който управляваше клетката, ругаеше Станчо, като го вземаше за някой от електротехниците. Макс Бели помагаше на роботите да разчистят камъните, останали след взрива на горния проход, и да павират полегатия изход. Круминш дежуреше при екраните, поддържаше връзка с онези, които бяха долу, и проклинаше съдбата, която не му даваше право да се хвърли към тъмната дупка. Върна се един от работниците, изпратени от Крони да прегледат стълбата.

— Може да се разчисти — доложи той. — Само че не зная до къде.

 

 

Пяната постепенно запълваше залата. Внезапно пулверизаторът в ръцете на Гюнтер свирна и потръпна. Сместа бе свършила.

— Край — каза той.

Половината от залата беше запълнена от втвърдената пяна и водата сякаш беше загубила част от настървението си.

— Малка почивка. Лепенка на потъващия кораб — мрачно се пошегува Гюнтер. — Трябва да се взриви.

Следотърсачът остави количката и затича назад. На мястото, където таванът беше надвиснал много ниско, той извади зарядите и методично започна да ги лепи в кръг по стените на тунела.

Круминш отчаяно гледаше часовника, но не каза нищо на глас: не трябваше да се намесва. Само си помисли: добре, че Макс Бели проправя с всъдехода път към болницата и нищо не чува. С Гюнтер те бяха работили един до друг цели двадесет години.

Внезапно се чу грохот — втвърдената пяна се отлепи от стената и се разкъса на много парчета. Гюнтер се хвърли върху земята и в същия миг приведе в действие всички заряди.

В мрака успя да види стената на нахлуващата вода, която носеше пред себе си парчетата от втвърдения слой. Успя да види как, преграждайки пътя на водата, таванът и стените на тунела се затварят…

 

 

— Първите тръгнаха — предаде Круминш на Крони, а после включи болницата и попита Анита: — Готова ли си да приемаш?

— Ти луд ли си? — извика Анита. — Почакай малко.

— Не мога да спра хората и да ги накарам да останат под земята, защото още не си готова.

— Не ме разбра правилно — смути се Анита. — Просто се обърках. Как вървят нещата при другите?

— Всичко е наред — сухо отвърна Круминш, тя питаше за Гюнтер, а той не можеше да й каже истината.

Наташа гледаше в широкия отвор. Ръмеше ситен дъжд и момичето си помисли че няма слънце и че то няма да заслепи хората, които никога не го бяха виждали.

Отдолу се появиха човешки лица.

Беше странно и ужасно зрелище.

Наташа и Кира стояха в горния край на полегатия изход, който се спускаше десет метра надолу към площадката, където Станчо бе довел първата група бежанци. Тези хора, главно жени и деца, се спряха, струпаха се на купчина, изплашени от непознатия, студен и твърде бял свят.

Минута или повече никой не мърдаше. Хората отдолу гледаха към двете фигурки, облечени в плътно прилепнали гладки комбинезони, чиито силуети се очертаваха на фона на светлото петно.

Тогава, за да наруши вцепенението, Кира затича, приближи до групата и протегна ръка на едно разчорлено и страшно мръсно момиче, обуто в огромни, привързани с жица обувки.

Момичето гледаше внимателно и сериозно. Внезапно неговата тънка ръчица се протегна към Кира и уютно се намести в топлата й длан.

— Да вървим — каза Кира и леко го дръпна за ръката.

Момичето се огледа нерешително. Всички други гледаха към него, сякаш от следващата му крачка зависеше животът им.

Момичето тръгна след Кира. Останалите като един направиха също крачка напред. Не смееха да изпреварят Кира и момичето. И се страхуваха да не изостанат. С всяка стъпка ставаше все по-светло, хората започнаха да се оглеждат един друг и да се учудват, защото никога не бяха виждали съседите си на дневна светлина…

Наташа стоеше смутена. Когато край нея мина последната жена, която мъкнеше за ръката момченце, тя се втурна към нея, за да й помогне, но жената се дръпна. Наташа замря и в същия миг чу познат глас, който идваше от дъното на изхода:

— Ти ли си, Наташа? Не бягай, не ме оставяй на произвола на съдбата в това подземно царство.

— Ох — извика Наташа с облекчение, — отново се халосваш, Такаси.

Такаси водеше следващата група. Хората вървяха в дълга редица, като се държаха за ръце, сякаш бяха слепи. Пръв в редицата беше Такаси. Наложило им се бе да преминат през няколко от горните равнища, празни и тъмни, и само фенерът на Такаси им бе служил за ориентиране.

— Наташа, как е Гюнтер? — попита Такаси.

— Че какво му е на Гюнтер? — учуди се тя.

— Гюнтер трябваше да взриви тунела — напомни й Такаси.

— О, о! — изплаши се Наташа.

С два скока Такаси изпревари групата, изскочи на повърхността и затича към навеса, където до пулта за връзка седеше Круминш.

— Как е Гюнтер? — извика той.

Круминш сложи длан върху слушалката:

— Дойде ли си, Такаси, добре, много добре.

— Изведох тридесет човека. Не са много, но трябваше да разчистваме срутване. Как е Гюнтер?

— Гюнтер загина. Но засега преградната стена задържа водата. Колко ще продължи, не знам.

Такаси не можеше да си представи, че Гюнтер е мъртъв.

— Слушай — каза Круминш, — първо, за това не знаят нито Анита, нито Макс. Второ, имаме много малко време и ти трябва да се върнеш към изхода. Нека момичетата отведат бежанците в болницата и после да останат на помощ на Анита.

Такаси затича обратно към изхода. Хората от подземието вече бяха горе, примижаваха и закриваха с ръце очите си от светлината, макар че денят бе мрачен и се свечеряваше.

— Момичета! — извика, тичайки, Такаси. — Аз оставам тук вместо вас. Водете ги при Анита.

И момичетата послушно поведоха групата по новия път към лазарета.

Такаси включи връзката. В слушалките нахлуха най-различни звуци.

Гласът на Гера:

— Уважаеми съграждани! Не забравяйте, че запаленият светилник на улицата ще помогне и на вас, и на съседите ви по-бързо да намерите пътя към асансьора и стълбите…

Гласът на Крони:

— Уили, знам, че Станчо е тръгнал надолу. Но се боя, че асансьорът му няма да стигне до нас. Тръгваме по стълбите.

Гласът на Круминш:

— А как е водата?

Гласът на Крони:

— Отново стана повече. Добре, че станцията е изолирана, иначе котлите щяха да се взривят.

Такаси:

— Круминш, аз тръгвам към шестото равнище.

— Не — възрази Круминш. — Дотам се стига за половин час. И ако Гюнтер беше жив, щеше да се обади.

— А ако е ранен?

— Ще загубим и теб.

— Тук остава Макс.

При Круминш дойде Макс.

— Зле ли е Гюнтер? — попита той.

— Да — отвърна Круминш.

— И никаква надежда?

— Никаква. Но не можах да задържа Такаси. Той затича към него.

— А какво става с водата?

Макс говореше много спокойно, но гласът му бе глух.

— Отново се засилва. Не се знае колко ще издържи преградата.

— Жалко, че не успях — каза Макс. — Щях да тръгна вместо Такаси. Аз имам повече шансове.

— Никой не трябваше да отива…

— Знам — прекъсна го Макс. — Знам, че е така, но някой трябваше да отиде. Сега се налага да остана тук.

— Да — съгласи се Круминш. — Ще трябва да останеш.

 

 

Когато Такаси стигна до разрушения тунел, изпод който като под езика на ледник извираше поток вода, той разбра, че всичко е напразно. Но ако не беше дошъл, цял живот би останала болката от съзнанието, че не са направили онова, което би направил за всеки от тях следотърсачът Гюнтер Янц.

— Преградата държи — каза Такаси.

— Няма ли го Гюнтер? — попита Круминш.

— Не. Много хора ли се изкачиха?

— Много. Но никой не знае още колко са останали.

— А как е при Крони?

— Изкачи се само на едно равнище. А там и без друго е пълно с хора.

За последен път Такаси огледа срутването. Потокът ставаше все по-пълноводен.

— Имаме малко време — промърмори си Такаси. Каза го на себе си, но Круминш го чу.

— Махай се оттам! — извика той.

Такаси намери стълбата и стигна до града. Тук беше почти празно. По улиците край къщите, само фасадите на които се издаваха от скалите, имаше оставени светилници. Някакви фигури, които влачеха чували, се метнаха в тъмнината, когато видяха Такаси. Оказа се, че дори в такива моменти се намират хора и за грабежи.

Такаси си представи разположението на улиците.

Забърза към стълбата. Край нея настигна изплашена група, която, ако не беше Такаси, скоро би се озовала в задънена улица. И той си представи как стотици хора в ужас се мятат по улиците на града.

В този миг земята отново потрепера. Преградата на Гюнтер се бе пробила.

Такаси успя да заведе групата до стълбата. Вървеше отзад, след всички. Успяваха. Отначало по асансьорните шахти и вентилационните отвори водата се насочи надолу, към топлоцентралата, а когато запълни равнището й и шахтите, започна да се вдига. Скоро щеше да достигне тунела, който водеше към Огнената Бездна.

По другата стълба, няколко равнища по-долу, се изкачваше Крони. Тълпата, която го заобикаляше, беше много по-голяма и се движеше много по-бавно, отколкото групата на Такаси. Те почти нямаха шансове да се доберат до повърхността, макар това да разбираха само Крони и онези, които следяха за придвижването на хората горе. Не можеха да им помогнат с нищо. Станчо бе принуден да се връща три пъти, защото на всяка площадка имаше още хора и те не по-малко от другите желаеха да бъдат спасени.

Такаси изведе поредната група бежанци на равнището, откъдето направеният вече тунел водеше към повърхността.

Той се спря, вслушвайки се в звуците на умиращия град.

Гласът на Анита:

— Уили, принудена съм да слагам хората по земята.

Гласът на Макс:

— Къде е Станчо?

Гласът на Круминш:

— Станчо тръгна надолу. Нищо не съм чул от него повече от пет минути.

Мълчание. Всички очакваха да се чуе гласът на Станчо. И ето че той отговори:

— Изкачвам се.

Гласът на Гера:

— Моля ви, побързайте. Имаме много малко време…

Гласът на Круминш:

— Защо се бавиш, Крони?

Гласът на Крони:

— При мен има болни. И старци. Карам ги да бързат, но изостанахме.

Вниманието на Такаси беше привлечено от странно зрелище. В отвора на тунела се показаха двама души, полуголи и с факли в ръце. След тях, изчаквайки докато факлоносците се спрат от двете страни на изхода, излезе, като ситнеше, обръснат до голо старец с дълга огненочервена дреха. Той носеше, притиснал към гърдите си, тежко сандъче. След него вървяха още няколко старци. Един от тях бе приведен под тежестта на позлатена статуя, висока един метър, друг влачеше торба с някакви ръбести предмети — чувалът подскачаше по земята и в него нещо дрънчеше. В дъното на тунела се виждаха лицата на следващата група от хора, но никой не помръдваше — чакаха, докато старците минат напред. „Жреците“ — досети се Такаси.

— Отивам долу — каза Такаси. — Трябва да спасим Гера Спел.

— Такаси… — чу се гласът на Круминш.

Досети се, че Круминш искаше да го спре. Но не посмя.

Под краката му земята леко потрепера. Изведнъж жреците побягнаха по-далеч от изхода. Такаси ги проследи с поглед и се втурна надолу, там, откъдето все по-слабо и по-рядко идваше гласът на Гера Спел.

Пътят му беше познат, стълбата почти празна. Само нарядко се срещаха закъснели хора, те се притискаха към стените, когато чуеха тропота от обувките на Такаси. Такаси си представи колко равнища на подземието го отделят от Крони, който сега подтикваше старците и болните в самия край на опашката.

Изтича на главното равнище. Тук не би трябвало да има вода, но вече имаше, защото не успяваше да се оттече надолу. Водата течеше бавно и носеше всякакви боклуци. Под лъчите на фенера изглеждаше черна и гъста и се виждаше как струите се завиват над люковете и със съскане се просмукват в пукнатините.

На това равнище Такаси не срещна никого.

В Съвета на Директорите беше светло. Автономният блок работеше още.

Залата за Заседания беше много дълга и масата изглеждаше ниска — краката й наполовина бяха във водата.

— Гера — извика Такаси.

От далечната стая, вратата на която бе полуотворена, се дочу кашлица. Такаси стигна до вратата. Гера стискаше в ръката си кръглия микрофон, но не можеше да говори.

— Крони — каза Такаси. — Крони.

И посочи с пръст нагоре.

Гера го гледаше, без да разбира нищо.

— Крони, чуваш ли ме? — попита Такаси.

— Чувам те — отговори Крони след продължително мълчание.

— Сега ще дам слушалките на Гера. Кажи й да тръгне с мен.

Такаси протегна слушалките на момичето. То се дръпна.

Слушалките тихо пращяха. Такаси разбра, че няма време за излишно бавене. Дръпна рязко тънката ръка на Гера и прилепи слушалката към ухото й. Момичето замря като изплашено зверче. После разбра. Беше познала гласа на Крони. Кимна с глава. Бавно, с мъка стана и направи крачка към Такаси. Той взе от ръката й микрофона.

— Внимание — каза Такаси. — Говори Накаяма Такаси. Станцията завършва предаването си. Тя ще започне работа отново утре, в Горния град.

Гера вървеше бавно, тогава Такаси я вдигна на ръце: беше лека.

Гласът на Круминш:

— Такаси, защо не отговаряш?

— Идвам горе. Не се безпокойте. Има ли нещо ново?

Гласът на Круминш:

— Налягането на водата отслабна, но е рано да се радваме.

 

 

Крони ненавиждаше тези старци. Как са могли да живеят в града? И защо трябва да умре заради тези изроди? Ругаеше ги и ги гонеше, а те му се зъбеха, сякаш само на него беше нужно да излязат на повърхността. На два пъти камъните започваха да треперят и тогава вместо да бърза за горе, слабосилната команда на Крони замираше. По-късно към тях се присъедини слаб гърбав жрец отшелник. Облечен беше в скъсана хламида, а на шията си носеше огърлица от тежки камъни. Огърлицата теглеше главата му надолу, той вървеше прегънат на две и през цялото време викаше, че е настанал краят на света.

Крони знаеше, че Такаси извежда Гера нагоре. И това беше чудесно. На следващата стълбищна площадка старците като по команда седнаха на каменния под. На Крони му се искаше да ги набие, за да ги накара да станат, но не го направи. Може би преди би го направил, но сега не можеше.

След стълбата започваше широк жилищен тунел, който водеше към асансьорната шахта. По стълбата се лееше вода и се разливаше на пода. Старците гизнеха във водата, която се увеличаваше. Ако беше сам, можеше да премине, но със старците не би могъл. Старците се молеха.

Крони включи връзката.

— Круминш — каза той. — Сигурно няма да можем да излезем. Водата залива всичко.

— Налягането отслабва — каза Круминш. — Почакайте малко. Макс Бели отиде до лагера за скафандъра с висока защита. Той ще тръгне към теб.

— Късно е — отвърна Крони. — Не бива.

Тръгна по коридора към асансьорната шахта, за да види какво става там. Надникна в шахтата. Водата шуртеше по стените й. Наведе се. Лъчът на фенера опря във водата, която се пенеше на десетина метра по-долу. Значи долните равнища са вече наводнени и водата е тръгнала към Огнената Бездна.

Вдигна глава и видя, че над него е надвиснало мръсното, оплетено в кабели дъно на асансьора. Водата излизаше от пукнатините и шуртеше. Мокрият и изморен Станчо въртеше ръждясалата ръчка на колелото — асансьорите в Долния град бяха снабдени с такива ръчки, за да могат да се доберат до другото равнище, ако електричеството спре или има повреда. Но никой още не беше изкарвал асансьора ръчно няколко равнища нагоре.

Когато асансьорът се изравни с етажа, Станчо видя светлината на фенера.

— Крони? Ти ли си? — попита той. — Дявол да го вземе! Добре, че си тук.

— Добре е — каза Крони.

Натика старците и жреца в асансьора. Станчо буквално залиташе от умора. Но Крони можа да го смени само за пет минути — за едно равнище. После Станчо отново хвана ръчката. Помогна им и един куц тъкач.

Изкачиха се на горното равнище последни. Далеч не всички жители бяха стигнали повърхността. Някои не бяха поискали. Мислеха, че в града е по-безопасно. Или вярваха, че в света няма нищо освен града.

Излязоха от тунела и тук старците окончателно капнаха.

Дотърчаха Кира и Такаси. С общи усилия започнаха да вдигат изнемощелите бежанци и това съвсем не беше лека работа. Помогна им неочакваността. Внезапно една бременна жена извика, изохка, пое детето и затича далеч от изхода. След нея започнаха да стават, да пълзят и бягат старците…

След петдесет и шест минути Градът избухна.

На мястото, където беше изходът от тунела, земята започна да се издува, сякаш навън напираше огромен звяр. А после към небето се издигна страшен стълб от камъни, прах и пара. Дребните камъчета още не бяха успели да стигнат до ниско надвесените облаци, когато земята се продъни, унищожавайки подредения и нерушим свят на града… На следващото утро на това място се образува дълбоко, почти кръгло езеро. От време на време на повърхността му се издуваше някой газов мехур или се завиваше водовъртеж.

Макс гледаше там, където завинаги остана Гюнтер Янц. Крони не намери веднага Гера, която лежеше в лазарета при Анита. Той я търсеше трескаво и объркано сред изплашената тълпа от хора.

На Такаси му се искаше да остане за малко сам. Да не чува нищо и да не мисли за нищо. Спусна се по хълма и легна на тревата. Шумът от лагера стигаше до него като далечно жужене на пчели. Там имаше хиляди хора, които трябваше да се нахранят, да се успокоят и да се настанят, а никой от тях не подозираше за съществуването на Гюнтер Янц, който бе задържал водната стихия с половин час. И много малко бяха онези, които знаеха, че и инженер Рази не бе успял да се изкачи на повърхността.

Такаси лежеше на тревата и гледаше вечерното небе.

Тук го намери Наташа. Тя седна до него и сложи ръката си върху издрасканото му чело.