Кир Буличов
Горният град (5)

Завръщането на тръбаря

Госпожа Гера Спел, по милостта на бог Ред дъщеря на директора Спел, горчиво плачеше. Плачеше, защото животът й свършваше безсмислено и мъчително.

Лежеше в леглото, мръзнеше и не можеше да се реши да хвърли одеалото, ушито от кожички на плъхове. То миришеше лошо, но когато го каза на баща си, той се намръщи, сякаш дъщеря му спомена за нещо неприлично, и й отвърна:

— Глупости. Това е от болестта ти.

Господин директорът Спел се примири с неизбежната скорошна смърт на дъщеря си. Нейната майка също храчеше кръв и умря от същото. Тогава докторът каза, че медицината не познава средства против болестта, която се е загнездила в гърдите, и е недостъпна за мехлеми и компреси.

Гера не можеше да се примири със смъртта и в кошмарите, които сънуваше всяка нощ, тя виждаше как се катери по тунелите, защото там, далеч напред трябваше да съществува Горният Град със своя чист въздух. Виновен беше онзи тръбар. Тръбарят Крони. Кой знае защо бе запомнила името му, макар че никой не помни имената на тръбарите. Странен човек беше този Крони и на нея й беше мъчно, че е умрял в тунелите.

Трябваше да стане и започне новия ден. Гера се разкъсваше между страха, че настъпващият ден може да бъде последния за нея и страха от безкрайността на този ден, който трябва да изживее.

Понякога се опитваше да извика на помощ образа на умния и язвителен Лемен, когото не би забелязала, ако беше някой от знатните, и не би обикнала, ако не го заплашваше смърт. Но появяването на тръбаря, който донесе железния знак, сложи край на съществуването на инженер Лемен. Лемен изчезна в миналото и макар че Гера можеше да си припомни чертите на лицето му или маниера на говоренето му, тя вече не можеше да извика в съзнанието си целия Лемен.

Стана. Беше й студено, главата й бе замаяна и тя едва успя да направи крачка към ледената стена и да се опре на нея. Извади от стенния гардероб — каменна ниша, облицована с парчета извехтяла пластмаса, — дълга рокля. Избра светла, за да не бие на очи собствената й бледност.

В умивалнята беше топло, приятно й беше да докосва с ръка горещите тръби. Някога Гера имаше прислужница, една стара жена, която се беше грижила и за майка й. Но прислужницата умря точно когато ставаха историите с Лемен. А нова баща й не искаше да вземе: нали дъщеря му щеше скоро да умре. Гера, която беше свикнала да се съгласява с неумолимата логика на баща си, го разбра и не се обиди, макар че понякога й беше трудно и й се искаше да има някой до нея… Някой жив човек. Оставаше брат й. Той я обичаше. Но можеше да забрави за Гера и да не се вести по цял месец, особено сега, когато обстановката, според думите му, беше много напрегната и офицерите често оставаха в казармите.

Чу се почукване. Някой чукаше на задната врата, която излизаше на малка уличка. Тази врата използуваше само брат й, но той си имаше ключ. Може би го е загубил? Гера посегна да отвори, но внезапно се изплаши. Може да са бандити. Макар баща й да каза, че те не могат да стигнат до горните равнища, страхът от тях не я напущаше.

Гера стана нерешително. Можеше да отиде до устройството за разговори и да извика баща си или брата си. Но каква глупачка ще излезе, ако се окаже, че там няма никого?

Седна в креслото и реши да изчака. Решението да не прави нищо я успокои. Все пак беше някакво решение.

Чукането престана. Гера чакаше. Изведнъж разбра, че иска някой да дойде при нея. Който и да е, дори и бандит. Три дни вече не беше виждала никого. И като се изплаши, че оня, който е зад вратата, ще си отиде, скочи и се втурна да отвори. Но не успя.

Току-що беше пристъпила прага на малката гостна, завесите към антрето се дръпнаха и в гостната влезе някакъв човек. Познат й беше.

— Добър ден, милостива госпожо — каза човекът.

— Как попаднахте тук?

— През вратата — каза човекът и тогава Гера позна, че това е тръбарят Крони.

— Ти ли си, тръбарю? — попита тя, защото промяната, станала с него, беше толкова смайваща, че разрушаваше целия ред на нещата, при които тръбарят винаги си остава тръбар.

Не беше само това, че Крони бе подстриган, богато облечен и че лицето му, в бръчките на което, колкото и да се миеше, оставаха попилите в кожата мръсотия и сажди, бе станало гладко и чисто. Крони бе друг човек и се държеше като друг човек.

— Аз съм — каза Крони. — Мога ли да седна?

— Седни — отвърна Гера. — Но нали си мъртъв?

— Защо? — учуди се Крони, намествайки се в креслото, след като и Гера седна. — Жив съм.

— Но Спел каза…

— Спел не вярваше, че ще стигна. А аз стигнах и се върнах.

— Защо?

— За да помогна на другите и на теб.

Истината беше невероятна и Гера се защищаваше от нея. После, като не издържа срещата с невероятното, тя потъна в отвратителния облак на припадъка.

От момента, в който Крони, изгубил търпение, отвори вратата с шперц и срещна Гера, той беше поразен от вида й. Вина за това имаше не само болестта, която за изминалите дни беше успяла да направи много. Образът на Гера се беше откъснал от самото момиче, споменът се беше смесил с усмивката на Наташа и се бе родил нов, по-скоро идеален образ, на който Гера не отговаряше. Тя се оказа и по-ниска, и по-слаба, и по-бледа, отколкото той си я представяше. Реалната Гера не го разочарова, а предизвика жалост и желание да я успокои.

Когато главата на момичето клюмна, Крони се втурна към него, приклекна и ръката му замръзна във въздуха, защото не знаеше какво да прави.

— Крони — записка нещо в ухото му и трябваше да мине време, докато разбере, че това е гласът на Круминш. — Не се страхувай, ние чуваме и виждаме всичко! Предавам микрофона на Анита.

— Крони, миличък — каза Анита и Крони си представи нейното кръгло и добро лице, на което като колелца са нарисувани черните зеници. — Щом я вдигнем горе, ще я излекуваме. Обещавам ти.

— Благодаря — каза Крони. Той беше благодарен на Анита не толкова за думите, колкото за тона, с който бяха казани.

— А сега — продължи Анита, — направи следното. Вдясно на колана ти има джоб. Извади три червени хапчета и ги разтвори във вода.

За да може Гера да изпие лекарството, трябваше да вдигне главата й. Тя стискаше зъби, а Крони я молеше шепнешком:

— Пий, моля те, пий. Не е горчиво. Ще ти помогне.

Гера балансираше на неустойчивата летвичка между реалността и полусъзнанието. Гласът на Крони, ръката, която поддържаше главата й, и вкуса на напитката се сливаха в умиротворяваща картина, прилична на хубав сън. А когато отвори очи и видя очите на Крони до своите, не се изплаши, защото те бяха добри.

И двамата замряха, сякаш се страхуваха да не изплашат този миг.

— Какво беше това? — попита Гера.

— Лекарство — отвърна Крони.

Гера кимна мълчаливо. За първи път от много дни насам й беше топло.

— Горе няма град — каза Крони. — Градът е разрушен.

— Знаех. Разказа ни учителят. И баща ми.

— Но всичко друго е лъжа.

— Какво е лъжа?

— Лъжа е, че горе има същата пещера, както тази тук, само че по-голяма. В същност там няма никаква пещера. Там е повърхността.

— Повърхността?

— Как да ти го обясня. Просто няма таван.

Гера не се опита да спори.

— Градът е разрушен — каза тя. — И ако отидеш там, ще се разболееш от смъртоносна болест.

— По-скоро ще се разболееш тук — възрази Крони. — Там има гора, слънце, вятър, езера.

— А кой ти даде дрехите?

— Чуждите хора. Те са долетели от своята земя, защото мислели, че тук никой не живее.

Гера сякаш слушаше увлекателна приказка. В нея се говореше за хора, прилетели бог знае от къде. Сигурно на криле, като прилепите. Крони е поживял в приказката и се връща като приказния герой, преродил се в Огнената Бездна.

— На хората горе не им трябва нашия град — каза Крони. — Те си имат свой. Те искат да научат какво се е случило с нас.

— Съжаляват ли ни?

— Готови са да ни помогнат да излезем навън, за да живеем като хора. Както сме живели някога.

Понякога е много трудно да разтълкуваш очевидното. Онова, което в самия теб не предизвиква никакви съмнения.

— А какво искат срещу това?

— Нищо — каза Крони.

— Защо те самите не дойдоха? — попита Гера.

— Защото нашите могат да се изплашат, когато ги видят.

— Страшни ли са?

— Не, те са като нас. Там има едно момиче, което прилича на теб.

— И как се казва?

— Наташа.

— Наташа — със запъване каза Гера. — Грозно име.

— Не — възрази Крони, — името е много красиво.

Това чу Такаси, който седеше в тъмния тунел на горния етаж край съборения асансьорен кладенец. Усмихна се, защото и на него името се харесваше.

— Не вярваш ли на всичко това? — попита Крони.

— Бих искала да вярвам. Може и да си прав. Ето устройството за разговори, повикай баща ми.

— А ти сигурна ли си, че той ще се съгласи хората да излязат горе?

— И онези, които са долу ли? И миньорите, и тъкачите, и тръбарите? Всички ли?

— Разбира се, те са по-зле от останалите.

— А кой ще работи?

— Ние всички ще работим. Горе.

— Не знам — каза Гера. — Сигурно баща ми няма да се съгласи.

— И аз мисля така. И ще заповяда да ме убият.

— Ще повикам брат си — каза Гера. — Тайната полиция ли е? Господин Спел младши.

Докато чакаше да я свържат, Гера усети погледа на Крони и се помъчи да си представи повърхността, на която бушува силен вятър и клати гората, която прилича на сталактити.

Като закри слушалката с ръка, Гера попита Крони:

— Да му кажа ли, че имаме гост?

— Не — отвърна Крони. — Хората на Мокрицата може би подслушват.

— Ти ли си, Гера? — чу се гласът на Спел. — Какво има?

— Трябваш ми. Ела веднага.

— Гера, тръгвам по много важна задача. Когато довечера се върна, ще си поговорим, съгласна ли си? — Спел се мъчеше да не се кара със сестра си.

— Братко — каза Гера, — кога за последен път те молих да дойдеш? Спомни си.

— Е, когато заловиха твоя Лемен. Какво, да не е оживял?

— Спел, ела незабавно. Незабавно.

Гера хвърли слушалката и затвори съобщителната ниша.

— Сега ще дойде — каза тя. По страните й се появиха червени петна и тя се закашли, сякаш се бе задавила.

Спел почука три пъти и Крони чу как ключалката щракна.

Гера тръгна да посрещне брат си.

— Какво става с теб? — Спел беше сърдит. — Мокрицата ще ми откъсне главата. И без това откакто откраднахме тръбаря ме гледа като плъх.

— Влизай — каза Гера. — Има по-важни работи от твоята Мокрица. Искам да се видиш с наш общ познат.

Спел не я чуваше. Той продължи да говори, влизайки в стаята:

— Разбери ме, тръгваме веднага. Намерихме инженер Рази. Помниш ли, оня, който беше с Лемен. Там имаше наш човек…

И в този миг Спел зърна Крони.

— Ти! — каза той и ръката му се протегна към колана.

— Не ставай луд! — каза Гера. — Ти сам го изведе от тук. Какво се чудиш? Това е привидение.

— Привидение — Спел се опита да се усмихне.

— Красавец — каза осъдително Анита, гледайки лицето на Спел, което беше заело целия екран на телевизора.

Спел приближи до Крони.

— Ти къде беше? — попита той злобно, сякаш Крони не го беше послушал за нещо.

„Какво е станало?“ — мъчеше се да разбере Спел. Ами ако целия този маскарад е дело на Мокрицата, който е решил да погуби Спел? Но дрехите бяха чужди — явно тръбарят е бил горе. Значи горе живеят хора и всичко, на което бяха учили Спел, е лъжа. Ами какво ли ще е, ако тези хора са старите врагове на Града и са изпратили Крони да отмъсти за миналото? При всички случаи Крони беше опасен. Щом е така, по-добре е да му бъде приятел. Ако е дошъл да отмъщава, първо ще отмъсти на Мокрицата. Иначе защо би се доверил на Гера? И като премисли всички тези варианти, Спел се усмихна с открита момчешка усмивка.

— Разказвай, тръбарю, къде си бил, какво си видял.

— Сега не съм тръбар — отвърна Крони. — Не ме наричай така.

Беше му все едно как ще го наричат. Но Спел трябваше да бъде турен на място. Той никога няма да се довери на Крони, но ще тръгне с него, ако усети силата му. За това бяха говорили още вчера, на съвещанието в палатката.

— Не се сърди — приятелски се усмихна Спел.

— Тогава слушай — каза Крони.

Беше кратък. Помагат му Онези, които са Горе. Той ще изведе хората горе, на слънце, но те не бива да се гонят като изплашено стадо. Трябва да им се обясни, трябва да се обезвредят Мокрицата и онези, които искат да задържат хората под своята власт.

— Никой няма да ти повярва. Аз също не ти вярвам — каза Спел.

— Ще ми повярваш — отвърна Крони. — Къде е инженер Рази?

— Ще го заловим днес — каза Спел.

— А старецът? — попита Крони.

— Умря. Мокрицата го изтезава до смърт.

— Той беше добър старец — каза Крони. — Имаше убеждения. И не се отрече от тях.

— Мокрицата те търси. Мислеше, че съм откраднал опознавателния знак на инженер Лемен. Но аз стоварих всичко върху теб. Нали не ми се сърдиш?

— Защо да ти се сърдя? Ако ти не беше видял знака, нямаше да се измъкна от Мокрицата.

Спел си помисли, че това е справедливо и изгодно за него.

— Ти ми дължиш живота си — каза той. — Аз съм твоя спасител.

— Тогава ти съвсем не мислеше за мен. Мислеше за себе си и за сестра си. Какво знаете за Рази?

— Твоят Рази избяга и май че се е добрал до оръжието. Едноокият ни каза.

— Кой?

— Мокрицата има навсякъде свои хора.

— Как се нарича едноокият?

— От къде да го знам?

Спел се намираше в странно положение, макар сам да не съзнаваше това. Борбата с бунтовниците според него беше справедлива. Той не изпитваше милост към тях. Но Спел ненавиждаше човека, който ръководеше тази борба. А разказваше за това на Крони, който беше враг на Порядъка, следователно и на Спел.

— Разправяй по-нататък — каза Крони като човек, който има право да разпитва.

— Мокрицата се досети, че ти си успял да предадеш на инженер Рази плана на града на Прадедите. И инженерът с хората си се е скрил там. Днес ще тръгнем към тях.

— Ти искаш ли — каза Гера, като застана пред брат си и го погледна право в очите — и по-нататък да бъдеш момче за всичко при Мокрицата, докато той не реши да се отърве от теб?

— Няма да ме пипне той — изсумтя Спел.

— Как е организирана хайката? — попита Крони.

— От две страни. Един отряд ще се спусне през служебните тунели. Втори ще тръгне към рудниците. Над топлоцентралата ще има засада, в която ще попаднат, когато започнат да бягат. Повече нищо не зная.

— И затова съм ти благодарен — каза Крони.

— Трябва да тръгвам — каза Спел. — Нали не искате Мокрицата да подуши нещо? Крони, не те съветвам да тръгваш надолу. Няма да ги спасиш, а сам ще попаднеш в капана.

— Кога е началото на акцията?

— След три часа… сега вече и по-рано.

Спел погали сестра си по рамото и й каза: „Не боледувай“.

Този жест предизвика у Крони чувство на симпатия към полицая.

— Какво си решил? — попита Гера, когато вратата се затвори след Спел. — Ще идеш ли долу? Дори ако те помоля да останеш?

— Да — каза Крони.

Имаше навик да гледа хората в очите, сякаш можеше да прочете какво е написано в тях.

— Ти не искаш ли да отида? — попита той.

— Не е в теб работата, Крони — отвърна тя сериозно, — ти си жив човек. А наоколо всички са мъртви. И Лемен беше жив. Мъртвите остават, а живите умират и не се връщат. Когато те нямаше, свикнах с това, че и мен скоро няма да ме има. Но ти се върна и промени моя живот. Не ми се иска да умирам.

— Аз ще се върна — каза Крони.

Внезапно се чуха стъпки. Твърди, уверени стъпки, които се приближаваха към спалнята.

Гера замря и прошепна: „Баща ми.“

Крони се втурна към вратата, мушна се зад завесата и се притисна към стената на антрето.

— Имало ли е някой тук, Гера? — чу той ниския уверен в себе си глас на Директора.

— Добро утро, татко. Брат ми беше тук.

— Странно, че брат ти е идвал днес при теб — каза Спел.

— Повиках го.

— Изглеждаш по-добре.

В гласа му нямаше топлина. Той просто отбелязваше факта, както би забелязал изгорялата лампа или повредения асансьор.

— Татко, защо си дойде?

— Каквито и разногласия да сме имали в миналото, ти си ми дъщеря и аз съм твой баща. Надявам се, че мога да ти се доверя.

— Аз също ти се доверявах, но ти ме предаде.

— Не можех да спася Лемен и щях да погубя себе си. Моето положение е застрашено. Могат да настъпят промени.

— И аз мисля така — каза Гера.

— Ти ли? Брат ти ли ти каза нещо?

— Имам предчувствие.

— Понякога болните имат оправдани предчувствия — сериозно каза господин Спел. — Това сочи, че те са по-близо до бог Ред, отколкото ние, здравите.

— Но моето предчувствие говори за Горния Град.

— Какво? — бащата не разбра.

— То ми говори, че е дошло време да си отидем от тук и излезем горе.

— Започваш да бълнуваш. Нали знаеш, че горе не може да се живее. Опасенията ми са много по-реални. Днес рано сутринта имаше Съвет на Директорите. Свика го Мекил. Каза, че долу е възникнала опасност за Града. Бунтовниците са намерили склад с оръжие и той поиска да му предоставим пълната власт. Не си ли учудена?

— Не, та аз познавам Мокрицата.

— Аз също го познавам — каза Спел. — И знам, че с приказките си за бунтовниците иска да изплаши старците, които са болшинство в Съвета, и да изолира енергичните и влиятелните хора — мен, Калгар и някои други. Ако получи пълна власт, бъдещето ми е застрашено.

— И ти дойде, за да ми кажеш всичко това ли?

— И да те помоля за помощ. Има още едно нещо, до което Мокрицата иска да се добере. Не му дават спокойствие нашите фамилни скъпоценности. Но той не знае за нишата зад твоето легло. Нощес, докато ти спеше, аз скрих там ковчежето. Не исках да ти казвам. Но после си помислих, че хрътките на Мокрицата могат да дойдат и да те попитат дали няма някое скрито място в твоите стаи. И ти, като смяташ, че нишата е празна, ще им я покажеш.

— Не бих им казала нищо. Там има снопче коси от мама. И писмо от Лемен.

— Тъй ли, не ги забелязах.

Крони пристъпи от единия на другия крак и докосна завесата. И чу ръмжене, сякаш някой див звяр се бе насочил към него. Крони се дръпна и притисна до стената.

Завесите се разтвориха сякаш под порива на буря. Нисичък и дебел човек застана пред Крони.

— Не стреляй! — Гера се хвърли към тръбаря и го прикри.

Отговорът беше куршум.

Но Гера спаси Крони. В момента, когато се раздаде изстрелът, тя удари баща си по ръката и куршумът се заби в тавана. Посипа се мазилка. Бяла мъгла обви стаята.

Крони се хвърли към Директора.

— Помощ! — извика Спел и се закашля от праха. Биеше се като огромно, добре охранено дете.

— Удари го! — извика внезапно Гера с висок, чужд глас. — Удари го! Нека млъкне! Той иска да дойде Мокрицата.

Но Крони не можеше да застави ръката си да удари тлъстото и хлъзгаво кълбо, което кой знае защо беше баща на тази девойка. Не можеше да разбере и откъде дойде у Гера тази яростна ненавист към господин Спел.

Изведнъж Спел се отпусна. Увисна като чувал в ръцете на Крони.

— Лошо ми е… — изстена той. — Боли ме. Сърцето ме боли…

— Не му вярвай, Крони — каза Гера.

Крони замъкна Спел към дивана в гостната. Той се строполи на него и главата му глухо удари в стената.

— Вода, дай ми вода — простена той. — Ще умра… Непременно ще умра…

Страхуваше се от смъртта — най-богатият човек в гнездото на плъховете.

— Лежете спокойно — каза Крони и внезапно видя, че Гера беше взела пистолета. — Да не си посмяла да стреляш!

— Той уби майка ми, уби Лемен, искаше да убие и теб — гласът на Гера беше равен и глух.

— Върни пистолета — каза Крони.

И Гера се подчини.

— Благодаря, господине — каза Спел. — Благодаря.

Може би появата на Спел беше за добро. Удаваше му се възможност да поговори с един от господарите на подземието, наплашени от Мокрицата.

Крони седна в креслото и сложи пистолета на коленете си.

— Няма да ви причиня зло — каза той. — Но трябва да ви кажа, че не ви вярвам.

И внезапно Спел се усмихна. Като разбра, че няма да го убият, той се оживи.

— Не е за чудене — каза Спел. — Благодарете се, че отдавна не съм стрелял. Какво можете да ми предложите?

— Новини — каза Крони.

— Те са най-ценните в нашия свят. Не съм ви виждал по-рано. Странно. Вие любовник на дъщеря ми ли сте?

— Това няма отношение към работата.

— Извинете, има. От вашето отношение към дъщеря ми и към семейство Спел зависи много. Например съдбата на моите скъпо…

Спел спря по средата на думата, очаквайки реакцията на събеседника си. После погледна Гера, която се обърна.

— Дойдох от горе — каза Крони. — Достатъчно е да ме погледнете по-внимателно, за да се убедите в това.

Очите на Спел извършиха пътешествие по Крони и това пътешествие внесе смут в мислите на господин Директора.

— Но горе не може да се живее!

— Кога за последен път някой се е изкачвал горе?

— Нима това е важно?

— Да. От тогава са изминали много години. И горе може да се живее.

Значи Спел все пак допуща, че има Горен град.

— По-рано аз живеех тук. Иначе как бих могъл да срещна Гера?

— Може би. Дъщеря ми винаги се е стремила към познанства извън своя кръг. Сигурно е наследствено. Майка й беше от долу. Беше дъщеря на прост инженер… — Спел добродушно разтвори ръце и добави:

— Това, разбира се, не се отнася за вас.

— Отнася се в пълна степен — възрази Крони. — По-рано аз бях тръбар.

— Какво пък — усмихна се Спел, — прав бях по отношение на Гера. Но трябва да ви кажа с цялата си искреност, че и сред тръбарите сигурно се срещат прилични хора…

Думите на Спел течаха като ручейче по гладък под. Лееха се свободно, а зад тях нямаше мисли. Мозъкът му беше зает с друго. Спел трескаво обмисляше какви изгоди ще извлече от това, което научи.

— Нашето бъдеще е горе — прекъсна го Крони. — И се надявам, че вие, господин Спел, сте готов да застанете на моя страна.

— Разбира се — съгласи се господин Спел. — Ако животът горе е възможен и вие наистина сте онзи, за когото се представяте, в бъдеще ще можем да обсъдим въпроса за постепенното прехвърляне на част от населението при другите условия. Но това не е проста работа. Случвало ли ви се е да се срещнете с господин Мекил?

— Та вие сами сте предали властта на Мокрицата, за да ви защити от бунтовниците. А сега ви е страх.

— Аз съм внимателен. Това не веднъж ми е помагало.

— Надявате се да надхитрите вашия приятел ли?

— Щом само измислицата му със заговора излезе наяве, и той ще загуби. Ако ви е изпратил, можете да му кажете това.

— Тогава съм длъжен да ви огорча. Заговор съществува.

— Бунтовниците нямат оръжие.

— Те имат оръжие. Сега ние с вас, господин Спел, ще се разделим. Дойдох тук, за да посоча на хората пътя нагоре…

— Никой няма да ви повярва.

— Вашата дъщеря вече ми вярва. И вие ми вярвате. И долу имам приятели, които ще ми повярват по-бързо, отколкото вие. Защото на вас не ви се иска да вярвате. А те и преди вярваха.

— Трябва да си помисля — каза Спел. — Няма да предприемам, нищо, докато не помисля. Запомнете личния ми номер: 888. Ако го кажете по съобщителната система, ще ви свържат с мен. Но имайте предвид, че разговорът може да се подслушва от Мокрицата.

Спел стана и с известна боязън погледна към пистолета, който лежеше върху коленете на Крони.

— Няма ли да ми го върнете… — попита той неуверено.

— Не — отвърна Крони.

— Не съм и очаквал. Е, довиждане, тръбарю — Спел намигна на Крони, показвайки му, че поддържа играта му.

Мина в спалнята на дъщеря си и там крачките му затихнаха. Крони стана, но Гера притисна пръст до устните си: „Слушай“.

Чу се тихо пъхтене и шумолене. След минута нещо щракна и Спел въздъхна облекчено. Крачките се чуха отново. Те бяха леки и нарядко, сякаш Спел първо стъпваше на пръсти и всеки път замираше, преди да пренесе тежестта на тялото си върху петите.

— Той взе ковчежето си — прошепна Гера, като приближи устни до ухото на Крони.