Кир Буличов
Горният град (4)

Палатките на хълма

— Чу ли как през нощта някой стържеше? — попита Наташа.

В палатката бе топло, сухо и миришеше на озон. Стендът с прикрепената към него бронзова фигурка се обръщаше бавно и фигурката сякаш мърдаше под променящата се светлина на лампата.

— Готово — каза Такаси, натисна копчето и спря бавното движение на стенда. Снимките с шумолене изпълзяха от автомата и със звук, подобен на звука, който издава пукащ се сапунен мехур, готовите вече отпечатъци започнаха да падат на купчинка.

— Добър е — каза Такаси, като взе горния отпечатък и го подаде на Наташа. — Дори по-хубав от естествения.

Наташа разсеяно погледна снимката.

— Не беше някой — продължи Такаси, като започна нова серия сложни манипулации с осветяването. — Беше тигър.

— Ти си луд — каза Наташа. — Отново ли ще ме разигравате?

— Видях следите — отвърна Такаси. — И Круминш ги е видял.

— Няма да ида на разкопките — каза Наташа. — И това ми било мъже, не могат да надвият един шугав тигър.

— Щом е шугав, няма от какво да се страхуваш — каза Такаси.

Наташа се любуваше на точността и привидното спокойствие в движенията на Такаси.

— Когато ме изяде, ще ми бъде все едно. Кира Ткаченко пък видяла привидение.

— Че защо да ги няма? — засмя се Такаси. — Обстановката е много подходяща за тях.

— Било синьо и вървяло бързо.

— Мисля — каза Такаси, като сне от стенда фигурката и закрепи на мястото й стъклен съд с пет къси крачета, — че тук някога са се натрупали толкова много болка и смърт, та всяка нечиста сила се къпе в полето на страданията като в топъл басейн.

— Не мога да разбера кога говориш сериозно — каза Наташа.

— Аз винаги говоря сериозно с дълбокоуважаваната аспирантка.

— Ще ме разочароваш — каза Наташа.

— По-добре сега, отколкото после, когато прекараме заедно сто години и народим десет дечица.

— За теб няма нищо свято — възмути се Наташа. — Е, аз тръгвам.

Когато свърши работата си, Такаси погледна към ципата, която покриваше вратата на палатката. Беше матова, но цветът й сочеше, че от планината отново бе налетял есенният вятър и бе докарал сивите буреносни облаци.

Облече якето си, скъса ципата и излезе навън. След него ципата отново покри вратата.

От палатките започваше изровен от всъдеходите път, който изчезваше в храсталака, после отново се появяваше като тясна светла ивица в пущинака и съвсем се губеше сред хълмовете, от които като игли на морски таралеж се издигаха ръждясали железни пръти и греди — останки от къщи.

— На разкопките ли? — попита го Станчо Киров, който седеше върху пясъка пред всъдехода си, заобиколен от запасни части и инструменти, и оплетен в проводници, сякаш беше попаднал в паяжина. Киров беше докарал нови модели всъдеходи и сега ги изпитваше. Машините бяха много красиви, но често се повреждаха.

— Да — отвърна Такаси.

— Почакай ме половин час, ще те закарам.

— Благодаря, искам да се разходя пеш до там.

Надолу по хълма Такаси започна да бяга, като вдигаше високо коленете си, за да натовари мускулите. Долу той погледна към веригата защитни генератори, които като пирамидки се подаваха от земята. Когато пресичаше защитната линия, усети как по лицето му се плъзна нещо леко, сякаш го бе докоснала коприна. На защитния пулт мигна зелено огънче, което регистрираше излизане от зоната.

Пътят го доведе до центъра на града. Такаси вървеше бавно и разглеждаше развалините, сякаш ги виждаше за първи път. Съвсем не можеше да свикне с тях. В изкривените железа и купищата бетон, обрасли с трева и изравнени за тези двеста години от праха, се криеше първобитният ужас от безжалостната и всеобща смърт. За двеста години стърчащите някога из развалините стени на къщите с прозоречните дупки по тях се бяха срутили, ямите се бяха запълнили със земя, смъртоносната радиация се беше разсеяла и сякаш планетата бе излекувала сама най-дълбоките си рани. В океана бяха се спасили някои риби, бяха се скрили, приспособили или изменили отделни насекоми и други животни. Живият свят на планетата беше много по-беден, отколкото би трябвало да е, но той съществуваше и постепенно екологичните ниши се запълваха. Животът, смазан от атомната война, и в остатъците си подложен на избухналата радиация, бе тръгнал да се развива. На планетата липсваха само примати.

Хората тук бяха загинали от продължителна война, която бе погубила и онези, които не са участвували в нея, защото не са могли да дишат въздуха, да пият водата и да събират плодовете от дърветата.

Археолозите са хора оптимисти. Те копаят древните могили и изследват следите от пожарищата. Те присъствуват при края на живота — на племето, на града, на човека. Но те винаги могат да намерят нишката, която не се е скъсала, и води към бъдещето. Тук продължение нямаше.

Такаси прекрачи оградата, която предпазваше разкопките от прах и от нашествията на дребни животни, и седна върху празен контейнер до транспортьора. Погледът му намери Наташа. Нейната площадка беше по-дълбока от съседните — тя търсеше началото на града, но културният слой беше силно размесен и нарушен от подземните ходове, в които са се крили и загинали хилядите жители на града. Вързала беше косата си с бяла забрадка и стоеше до автомата, който вадеше пръстта, без да му се доверява и всеки миг готова да го отстрани. Работата тук беше пълна с изненади. На Земята откритията са винаги в рамките на вероятното. А тук — какво може да бъде вероятно в една чуждопланетна цивилизация?

Такаси тръгна по тесните пътечки, оставени между изкопите.

Над него увисна малък всъделет, от който надникна Кира Ткаченко.

— Такаси — каза Кира, — Станчо ми даде тази машинка, защото ти още вчера обеща на Круминш да отлетиш до следотърсачите за визира.

Всъделетчето се спусна на пътечката и Кира протегна ръка, за да помогне на Такаси да се качи при нея.

Полетяха над огромното езеро, на другия бряг на което следотърсачите се готвеха да огледат скривалището.

Гюнтер Янц, тежък, червенобрад човек, стоеше на брега на езерото и наблюдаваше как всъделетът се спуща над палатката.

— Гюнтер — каза Такаси, — видях ято риби. Ако са тръгнали да хвърлят хайвера си, ще си направим хубав риболов.

— Ще направим — съгласи се Гюнтер. — Ако екологът разреши…

— Не позволявам никакво масово убийство — обади се от палатката Макс Бели. — Тук трябва да организираме резервати, а не риболов.

— В умерени дози — каза Такаси. — Ще играем ролята на естествен отбор, защото Макс се е затъжил за прясна риба.

— За визира ли дойде? — попита Макс. — Но той ни е нужен.

— Затова Круминш изпрати точно мен — скромно отвърна Такаси.

— Не — каза Макс. — Няма да го бъде.

— Добре. — Такаси въздъхна като човек, принуден да прибягва до крайни мерки. — А кой през тази седмица седеше по цяла нощ, без да мисли, че е уморен, защото на следотърсачите им беше нужно срочно да се размножават някакви си скучни снимки? Кой консервираше стари хартийки, задушавайки се от химикалите? За съжаление, от днес сами ще се занимавате с тази скучна работа.

— Стига — каза Макс. — Ненавиждаме шантажистите, но нищо не можем да направим с тях, защото са хитри и безжалостни. Да вървим.

— А пък следотърсачите не обичат да си признават слабостите, които са свойствени на обикновените хора — позволи си да поехидничи Такаси.

Когато Такаси се върна при Круминш и му даде визира, беше станало вече време за обяд.

За лагера Такаси тръгна по друг път — край пущинака, в средата на който имаше огромна яма. По време на дъжд тя се пълнеше с вода и се превръщаше в кръгло езеро. През лятото езерото изсъхваше, запазваше се само слой кал, в който се зариваха рибите и мекотелите животни. Като минаваше край изсъхналото езеро, Такаси хвърли поглед натам и се учуди: по засъхналата кал имаше следи, които идваха от края на езерото и се губеха в тъмното петно на тресавището. Върху кората беше разпръсната кал, засъхнала на буци. Някой глупак сигурно беше потънал до кръста в калта. След десетина крачки Такаси откри човешки следи, които идваха от ямата и се насочваха към града.

— Ама че щуротия — каза на глас Такаси и тръгна нататък.

Следите бяха малки, по-малки от стъпките на Такаси и може би принадлежаха на някое от момичетата. Не бяха в права линия, а в зигзаг, сякаш притежателят им е бил смъртно уморен.

Такаси усети тревожно бодване в гърдите. Нещо не беше наред. Започна да се движи бавно, внимателно и беззвучно, прислушвайки се на всяка крачка. В поведението на човека, който се беше къпал в калта, явно имаше нещо ненормално.

Скоро изгуби следите. Очевидно, докато човекът се е лутал безцелно из развалините, калта беше изсъхнала.

Внезапно пред себе си Такаси видя червеникаво петно.

Замря. Петното беше неподвижно. Преброи до десет. Не носеше оръжие, а по цвят петното приличаше на тигър.

Сне от рамо фотокамерата и я стисна здраво.

Беше прав. Върху площадката, заградена от куп натрошени тухли, лежеше тигър, мъртъв тигър — неприятен на вид звяр, малко по-голям от вълк, с дълги кучешки зъби и червеникава козина на неравни ивици. Макс предполагаше, че тези тигри са мутанти от някакви подивели домашни животни.

Тигърът лежеше в локва спечена кръв и над него се виеха мухи. До него се търкаляше нож.

Такаси се огледа.

До порутената каменна стена се бе свил дребен слаб човек със синьо-бяло издрано и кално лице, с остри тъмни, тук-там посивели коси, в скъсано яке и кафяви, изцапани от изсъхналата глина панталони.

Такаси приближи, наведе се и откри лицето на непознатия от падналите върху него коси. Човекът дишаше.

 

 

Капна от умора, докато влачеше непознатия до пътя. На всичко отгоре спасеният дойде на себе си. Такаси не забеляза веднага, защото го носеше, преметнат през рамо. Свестил се, човекът впи зъбите си във врата на Такаси.

От изненада Такаси го изпусна. Човекът се строполи върху камъните, но веднага скочи и накуцвайки, хукна да бяга. Такаси прекара ръка по врата си: целият бе в кръв.

— Ей! — извика той след бягащия. — Почакай!

Човекът сигурно го чу. Бягаше бавно, спъваше се, веднъж падна и с мъка се вдигна. Най-сетне видя някаква дупка в бетонната стена и се опита да се скрие в нея, но дупката бе много тясна.

Такаси приближи. Човекът лежеше, забил лице в земята. Отново бе загубил съзнание. Този път, помнейки за злобния му нрав, Такаси го взе под мишница и го помъкна към пътя.

Откри ги Станчо Киров с всъдехода си.

— Този пък кой е? — попита той. — Не е наш.

Такаси внимателно сложи човека на земята и каза:

— Сигурно е местен жител. Ще ни откараш, а после ще се върнеш до онези развалини и ще докараш мъртвия тигър. Кира молеше да й намерим кожа от тигър.

— Ти ли го уби? — учуди се Станчо.

Сложиха човека на седалката на всъдехода.

— Не — каза Такаси. — Убил го е този юнак.

— Не може да бъде — отвърна Станчо. — Не бих излязъл с голи ръце срещу тигър.

— Имал е нож.

Станчо включи двигателя и всъдеходът се издигна над камънаците.

Останалите още обядваха и никой не излезе да ги посрещне.

— Не бързай — каза Такаси, като разбра, че Станчо иска да вдигне на крак целия лагер. — Нека по-добре го занесем в болницата при Соломко.

Сложиха човека на легло в болницата, която за щастие не бе потрябвала още на никого. Станчо хукна към столовата, а Такаси свали якето и ризата си.

— Надявам се, че не сте отровен — каза той, обръщайки се към човека.

Онзи дишаше слабо, но равномерно.

В палатката се втурна Соломко. Тя беше едра жена, с широко неизразително лице, зад което като зад гръцка маска бушуваха страстите. Цял живот Анита Соломко беше мечтала да стане археолог, но прецени, че повече полза на човечеството може да донесе, ако стане лекар. От тогава дълги години се разкъсваше между любовта и дълга.

По пътя Станчо й беше обяснил всичко и разбира се, не бе схванала нищо, защото и самият Станчо не бе на ясно.

— Къде е болният? — попита Соломко от прага на вратата. Лицето й беше осветено от радостна вътрешна светлина. Дългото й принудително бездействие като лекар беше свършило.

— Одраскан съм, Анита — избърза с отговора си Такаси.

— Те са убили тигър — намеси се Станчо. — И според мен с голи ръце.

— Какво! — възкликна Анита и се втурна към шкафа с лекарствата, но погледът й падна върху човека на леглото.

— Тъй, значи — каза тя осъдително.

Дотичаха Круминш с Наташа и Кира.

В това време човекът дойде на себе си. Отвори очи и веднага ги затвори.

— Намалете светлината — каза Соломко.

Човекът отново отвори очи и тихо каза нещо.

Страхуваха се, че ще изпадне в истерика, че ще се опита да избяга и бяха нащрек, а човекът заговори и изведнъж млъкна, като видя Наташа.

 

 

Пътешествието, толкова дълго и трудно, завърши по чудесен начин. Той намери Горните хора.

Видя Гера Спел. Наистина, променена, загоряла, смугла и развълнувана.

Гера Спел каза нещо на непознат език на Горните хора и погледна към черноокия юнак със силните ръце.

Крони се натъжи.

Не истинската Гера Спел, а другата, Горната, беше дошла тук заради този мъж, който донесе Крони, и се безпокоеше за раната му.

И тъй като никой от присъствуващите не познаваше Гера Спел и не можеше да разбере мислите на Крони, всички решиха, че е уморен.

Соломко остави само Станчо Киров, за да й помогне да съблекат, измият и нагласят в леглото пациента, а другите изгони. И те послушно си отидоха, защото след първия шок настъпи времето да се мисли. На пустата планета, където преди двеста години беше умрял последният човек, откриха мъж, изнемощял, но напълно реален. Според всички правила това беше невъзможно. И толкова по-важно беше да разберат защо се беше случило.

Крони заспа облепен от пластири и измит. Заспа между два бели чаршафа, толкова тънки и нежни, че всеки Директор би дал половината от богатствата си за късче от този плат, а в столовата отчаяно спореха археолозите и прилетелите следотърсачи.

Беше вече тъмно, облаци покриха върховете на планините, когато изградиха работна хипотеза: на планетата още се крият хора. Те са малко, крият се някъде из пещерите или в планините. Нямат нито градове, нито селища — иначе биха ги забелязали. Хипотезата не обясняваше ботушите и якето на човека от груба, но явно тъкана на стан материя. Хипотезата не обясняваше още много неща, но не можеха да намерят по-добра.

А през нощта Гюнтер Янц трябваше да бъде подложен на сложна и неприятна операция, която направи Анита Соломко. Направиха пункция на главния мозък на Гюнтер. Анита не беше правила такава операция при полеви условия; след половин година отчетът за нея в „Известия по хирургия“ щеше да съвпадне с публикуваната статия на археолога А. Соломко във „Въпроси на космоархеологията“, която щеше да се нарича „Някои закономерности в еволюцията на гледжосаната керамика в 5–8-ия пласт на Горния град“. Това щеше да бъде щастлив ден за Анита.

Обработеният екстракт от мозъчното вещество на Гюнтер още същата нощ Анита инжектира в Крони: действието му щеше да се прояви на третия ден.

 

 

На третия ден Крони се събуди със странното чувство за Знанието. Той знаеше нещо на пръв поглед неуловимо, но реално и значително. Излежавайки се под чистите завивки, първо си помисли, че се е наспал добре. Чукането на капките вода по оранжевия покрив означаваше, че вали дъжд, а не се е спукала ръждясала тръба.

В болничната палатка надникна Анита Соломко и каза:

— Добро утро, Крони.

— Здравейте, Анита — отвърна Крони. — Да ставам ли?

— Можете да полежите още, Крони — усмихна се Анита. — Но ще закусите в столовата.

И Анита забърза навън, където, измъчван от главоболие, се разхождаше Гюнтер, предварително решил, че всичките му мъки са били напразни.

— Гюнтер, той се събуди. Попита ме да става ли.

— Нима? — възкликна Гюнтер. — Тогава отивам на закуска.

— Първо изпий това. Против главоболие.

Гюнтер протегна ръка, трогнат от досетливостта на Соломко.

Крони скочи от леглото и вдигна ръце, за да поеме по-дълбоко въздух. Харесваше му как мирише въздухът тук.

Отмести завеската пред умивалника и пусна студената вода. Изми зъбите си и се среса. После се върна в стаята и преди да се облече, оправи леглото. Приближи до масичката и намери бележка: „За Крони. По една таблетка три пъти на ден.“ Глътна таблетката без вода. Изведнъж краката му се подкосиха и той се отпусна на леглото, стискайки бележката в ръка.

Беше се появил тук преди три дни. И всички опити за общуване през изминалите дни се бяха ограничили с най-примитивните действия. Удряше се по гърдите и казваше „Крони“. Такаси се удряше в гърдите и казваше „Такаси“. И двамата се смееха, защото имената вече обещаваха някакво придвижване в бъдещето.

„Гера“? — питаше Крони и сочеше към Наташа.

„Наташа“ — отговаряше Такаси.

Информацията, която по-рано принадлежеше на Гюнтер, преминала в Крони, не потискаше знанията и жизнения му опит. Тя се прибави към тях и убедеността, че новите знания и езикът, които той владее, са му свойствени по начало, попречиха на Крони веднага да осъзнае своето прераждане. Приказваше с Анита, без да усеща, че говори на чужд език. Прочете бележката, без отначало да улови, че не разбира знаците, с които бе написана.

Трябва да отиде да закуси. Облече ушития още вчера от Кира комбинезон и пъхна бележката в джоба му. Не му се разделяше със свидетелството за причастността му към света, пред когото са безсилни Мокрицата и кварталният Ратни.

Влезе в столовата и веднага се досети, че всички вече знаят за онова, което се случи с него.

— Добро утро — каза той. — Къде да седна?

— На своето място — отвърна Круминш, без да вдига очи от чинията, защото му се искаше да се засмее.

— Ще ядеш ли макарони? — попита го Петерсън, който притежаваше удивителната способност да преминава на „ти“ още на втория ден от запознанството.

— Ще ям — отвърна Крони.

— Как спа? — попита Такаси.

— Благодаря, добре.

Петерсън му подаде чиния с макарони, мляко и сок.

— Сякаш имам имен ден — каза Крони. Дръпна рязко към себе си чашата със сока и той се разля.

— Донерветер!^[1] — изтръгна се от Крони.

Бурен смях като наводнение изпълни столовата.

А когато стана тихо, Анита каза дълбокомислено:

— Гюнтер е прекалил с речниковия запас.

— Защо ме гледахте така? — обърна се Наташа към Крони, когато всички закусиха. — Сякаш ме познавате.

— Познавам едно момиче Долу. Много прилича на вас.

— Харесвате ли го?

— Тя не може да ми харесва. Тя е чиста, аз съм вонящ тръбар.

— Какъв?

— Тръбар, който поправя тръбите в тунелите.

— Крони — каза Круминш, — ако сте готови, ние чакаме.

— Готов съм.

„Пресконференцията“ изглеждаше съвсем обикновена, като че ли не се срещаха представители на две толкова далечни цивилизации. Крони не знаеше как да започне. И затова каза:

— Ще ви разкажа за вонящия тръбар, за Четенията и за пътешествието към Огнената Бездна, за онова, което научих от младите Спел и как тръгнах да търся Горния Град. А после вие ще ми разкажете за онова, което на мен самият още не е ясно…

 

 

Крони намери Круминш в лабораторията при Такаси.

— Уили — каза Крони — трябва да се върна в града. Ще кажа на хората, че горе може да се живее. Че техният проклет свят не се ограничава от каменните стени и от мокрите тунели. Ще изведа хората горе, каквото и да ми струва.

Круминш не му отговори веднага.

— И при кого ще отидете, Крони?

— При хората. Ще кажа…

— Крони, ние мислихме как трябва да действувате по-нататък — каза Круминш. — Разбира се, вие сте прав. Трябва да се намери някакъв по възможност безболезнен път планетата да се върне на вашите хора. Но разбирате ли, че ще се натъкнете на опозиция? За повечето вие ще изпаднете в положението на луд, а за онези, които искат да запазят властта си, вие ще сте опасен. Директорите ще направят всичко възможно, за да изтрият и спомена за появата ви. След време те ще проверят дали всичко е така, както сте казали. Ще изпратят разузнаване горе и след двадесет-тридесет години в подземния град ще бъде всичко така, както преди, а на повърхността ще се появят скришом къщи за чистите, градини, в които те ще отглеждат децата си, защото подземният климат е вреден за здравето. Другите ще останат в неизвестност и бунтовете им ще се потушават жестоко. Мъчно е да се организира въстание в свят, разделен на етажи.

— Но така вечно не може да продължава — каза Крони. — И не бива. Ще дойде друг Крони…

— Но кога?

— Все едно, аз ще ида.

Опита се да се усмихне, но от усмивката му не излезе нищо.

— Разбираме те, Крони — отвърна му Круминш. — И моля те, не си въобразявай, че ще тръгнеш за там сам. Не се обиждай, но сам няма да се справиш.

— Аз ще тръгна с него — каза Такаси.

 

 

Всички се събраха край отвора в основата на скалата.

Засуетиха се, сякаш Крони се готвеше да поставя рекорд, заобиколен от запалянковци, треньори, секунданти и съдии.

Круминш проверяваше снаряжението му. Макс Бели проверяваше Круминш.

Външно Крони не изглеждаше зле. Наистина дрехите на тръбаря трябваше да се изхвърлят — от тях бяха останали само парцали. Момичетата прекроиха един работен костюм на археолог и така отдалеч той можеше да бъде взет за подземен инженер. Отпред комбинезонът се затваряше с цип и бяха достатъчни две секунди, за да се извади прикаченият под мишницата парализиращ бластер — плосък и лек. В яката пришиха микрофона, така че всяка дума, казана от Крони, или произнесена в негово присъствие, можеше да се чуе горе. Телевизионното око на предавателя беше монтирано над левия горен джоб на комбинезона, а второ, резервно — на колана, който сам по себе си бе чудо на изобретателността на следотърсачите. В него бяха сложили лекарства и дезинфектиращи пластири, неприкосновен запас от храна, пресована в таблетки и достатъчна да изхрани група от десет лакоми мъже в продължение на две седмици. Там имаше и сгъваем нож, и набор от инструменти. В ухото на Крони монтираха радиопредавател, голям колкото грахово зърно, а джобовете на комбинезона бяха пълни с всякакви дреболии, между които имаше очила за гледане при пълен мрак, фенерче и други. Крони беше чудесно екипиран.

Той беше поласкан от вниманието, което му бе оказано. Хубаво е, когато знаеш, че другарите ти чуват всяка твоя дума, а ако ти е зле, ще можеш да ги повикаш на помощ.

— Е, тръбарю — каза Такаси, — да тръгваме ли?

Той щеше да се спусне с Крони два етажа надолу, където организираха междинна база. Такаси беше в скафандър и в ръката си държеше шлема като някаква запасна глава.

— Ще ви целуна — каза Наташа.

Първо целуна Крони. Беше висока колкото него и целувката й попадна в ъгъла на устните му. Последните думи на Крони, преди да прекрачи долу, бяха:

— Още никой в живота ми не ме е целувал.