Фриц Лейбър
Кофа въздух

Татко ме беше пратил да донеса още една кофа въздух. Тъкмо нагребах, а топлината се доизцеждаше от пръстите ми, и видях оная работа.

Нали разбирате, най-напред ми се стори, че е младо момиче. Да, лице на красиво младо момиче, цялото грейнало в тъмното, ме гледа от петия етаж на отсрещния блок — към нас петият етаж се пада точно над бялата завивка от замръзнал въздух. Никога преди не бях виждал живо младо момиче освен в разни стари списания — щото Сис^[1] си е дете, а пък мама е доста болна и омърлушена — и толкова се стреснах, че изпуснах кофата. И как няма да я изпуснеш, щом знаеш, че на Земята всички са измрели освен татко и мама и ти самият.

И тъй да е, викам си, не биваше да се чудя. От време на време всеки от нас вижда какво ли не. На мама й се привиждат някакви ужасии, то си личи, като се ококори, без нищо да има, и пищи ли пищи, и се свива в одеялата, накачени около Гнездото. Татко казва, че си било нормално по някой път да ни става така.

Като си намерих кофата и погледнах пак към отсрещния блок, разбрах какво й е на мама в такива моменти, щото видях, че хич не е момиче, ами просто светлинка — мъничка светлинка, която крадешком се провира от прозорец на прозорец, все едно че някоя жестока звездица е слязла от небето без въздух да провери защо се е откъснала Земята от Слънцето и може би да си намери какво да тормози и плаши, щом Земята вече не е под закрилата на Слънцето.

Казвам ви, тръпки ме побиха от тая мисъл. Стоях си и треперех, а краката ми едва не премръзнаха, пък шлемът ми така се заледи отвътре, че и да беше изскокнала от прозорците оная светлинка да ме хване — нямаше да я видя. Най-сетне ми дойде умът да се прибера.

След малко се запромъквах пипнешком по познатия път през тридесетината одеяла и черги, които татко беше накачил, та въздухът да излиза от Гнездото по-бавно, и вече не ме беше страх чак толкова. Взе да се чува тиктакането на часовниците в Гнездото и разбрах, че наблизо вече има въздух, щото нали в безвъздушното пространство звуци няма. Ама пак ми беше притеснено и тревожно на душата, като се мушнах през последните одеяла — татко бе сложил върху тях алуминиево фолио да задържат топлината — и влязох В Гнездото.

Да ви разправя за Гнездото. Ниско е и удобно, място има само колкото за нас четиримата и за вещите ни. Подът е покрит с дебели рунтави черги. От трите страни има одеяла, а отгоре одеялата опират в главата на татко. Той разправя, че Гнездото било вътре в стая, много по-голяма от него, ама аз никога не съм виждал истинските стени и тавана.

Край едната стена от одеяла има рафтове с инструменти, с книги и разни други неща, а най-отгоре — цяла редица часовници. Татко настоява винаги да ги навиваме. Не бивало, казва, да забравяме времето, а пък без слънце и луна много било лесно да го забравим.

И четвъртата стена е цялата от одеяла, освен където е огнището; там гори огън, който не бива да загасва. Благодарение на него не замръзваме, пък и за колко още други неща ни помага. Един от нас трябва непрекъснато да го наглежда. Някои часовници са будилници и ги навиваме да ни напомнят. По-рано са се редували само мама и татко — все си го повтарям, щом тя вземе да нервничи — ама сега вече и аз помагам, пък и Сис.

Само че най-главният пазител на огъня е татко. Все така си го представям: висок, кръстосал крака, седнал неспокойно, смръщен срещу огъня, набръчканото му лице златисто на светлината, и час по час старателно прибавя по някоя буца въглища от голямата купчина до себе си. Татко казва, че някога, в много старо време, имало пазители на огъня — вика им весталки — макар че тогава въздухът никъде не бил замръзнал и за какво ли пък толкова са им притрябвали.

И сега бе седнал така, макар че на часа стана да поеме кофата и ми се скара, задето съм се забавил — веднага бе зърнал заскрежения ми шлем. Мама се събуди и взе да ме гълчи и тя. Тя все гледа някакси да й поолекне, обяснява ни татко. Той набързо я накара да млъкне. Сис и тя се разписука най-глупашки на два-три пъти.

Татко държеше кофата през парцал. Чак сега, вътре в Гнездото, се усещаше колко е студена. Просто все едно че изсмуква топлината от всичко наоколо. Даже пламъкът се дръпна настрани, когато татко я сложи близо до огъня.

Ама пък точно това блещукащо бяло вещество поддържа живота ни. То се разтапя полека, изчезва, разнася се из Гнездото и подхранва огъня. Заради одеялата въздухът не излита много бързо. На татко му се ще всичко да изолира херметически, ама не става — зданието е много разкривено от земетресенията, пък и трябва да остави комина отворен заради пушека.

Татко казва, че въздухът бил от молекулчици и те мигом изхвърчавали, щом няма какво да ги спре. Много трябва да внимаваме да не намалее въздухът. Татко винаги държи зад първите одеяла голям запас от въздух в кофи, също и въглища в повече и консерви с храна и разни други работи, например сняг, та да си стапяме вода. За него ходим чак до най-долния етаж, хич не е приятно, и го вземаме през вратата навънка.

Нали знаете, като замръзнала Земята, най-напред замръзнала всичката вода от въздуха и образувала навсякъде завивка, дебела десетина фута, после отгоре паднали кристалите на замръзналия въздух и образували друга бяла завивка, дебела горе-долу шестдесет-седемдесет фута.

То се знае, целият въздух не замръзнал и не нападал едновременно.

Най-напред паднал въглеродният двуокис — като ринеш вода, да си отваряш очите да не стигнеш много нагоре и той да се смеси с нея, защото ще те приспи, може и завинаги, и ще загаси огъня. После идва азотът, който нито е полезен, нито вреден, макар неговият пласт да е най-дебелият. Върху него, та се стига лесно — и добре, че е така — е кислородът, който поддържа живота ни. Татко казва, че от крале по-добре си живеем, щото дишаме чист кислород, ама ние сме си свикнали с него и не усещаме. И накрая, най-отгоре, лъщи от течен хелий, и пък той е такъв един особен. Като торта гараш, смее се татко — това пък какво ли ще е?

Изгарях от нетърпение да им разправя всичко, дето го бях видял и още щом си изхлузих шлема и преди да съм си досъблякъл костюма, захванах. Мама веднага взе да нервничи и да се блещи срещу отвора в одеялата и да кърши ръце — както друг път, със здравата си ръка държеше оная, на която липсват три измръзнали пръста. Видях, че татко го е яд на мене, задето я уплаших, и че иска да измисли набързо някакво обяснение на цялата работа, но вижда, че не си правя кодош.

— И ти си наблюдавал известно време тази светлина, тъй ли, синко? — попита той, като свърших.

Не им казах нищо, дето най-първо ми се стори, че е лице на момиче. Точно това някакси ме смущаваше.

— Чак докато мина край пет прозореца и стигна до по-горния етаж.

— И не ти ли приличаше на електрически разряд или на полуразмразена течност, или пък на звездна светлина, фокусирана от нарастващ кристал, или нещо от тоя род?

Не си ги измисляше тия работи. Какви ли не чудесии стават в свят, който е от студен по-студен, а пък тъкмо решиш, че материята се е смръзнала мъртвешки, тя вземе и се събуди за някакъв чудноват живот. Нещо хлъзгаво запълзи към Гнездото, също като животно, което е надушило топлина — и това е течният хелий. Веднъж, тогава бях малък, мълния — даже и татко не разбра откъде се е взела — удари една камбанария наблизо и пълзя нагоре-надолу по нея седмици наред, докато огънчето най-сетне се изгуби.

— Не прилича на нищо, дето съм го виждал — отговорих.

Постоя малко смръщен. После каза:

— Ще дойда с тебе да ми го покажеш.

Мама вдигна врява, че я оставят сама, а и Сис се развика, но татко бързо ги умири. Започнахме да намъкваме дрехите си за навън — моите се топлеха край огъня. Татко ги е правил. Тези прозрачни пластмасови шлемове по-рано са били кутии за храна с двойни стени, но нали задържат топлината и въздуха и ни служат известно време, колкото да идем за вода, за въглища, за храна и тъй нататък.

Мама пак се разхленчи:

— Знаех си аз, че има нещо отвън, че дебне да се разправи с нас. Усещам го от години — идва от студа, мрази топлото и иска да съсипе Гнездото. През цялото време ни е следило и сега ще се нахвърли. То ще се разправи с тебе и после ще се нахвърли върху мене. Не ходи, Хари!

Татко бе надянал всичко друго освен шлема си. Той коленичи до огъня, пресегна и задърпа дългата метална пръчка, която е прекарана нагоре в комина да събаря леда, щото иначе той ще запуши комина. Един път в седмицата татко се качва на покрива да провери дали приспособлението не се е повредило. Това е най-трудното ни излизане и татко не ме пуска да ходя сам.

— Сис — кротко каза татко, — ела да наглеждаш огъня. Не забравяй и за въздуха. Ако намалее много или ако ти се стори, че не ври достатъчно бързо, донеси друга кофа иззад одеялата. Но си пази ръцете. Ще вземеш кофата с парцала.

Сис престана да разпалва уплахата на мама, приближи и направи каквото й казаха. Мама се успокои доста неочаквано, макар че погледът й си оставаше все още някак безумен, като гледаше как татко закрепва здраво шлема си, поема една кофа и как излизаме двамата.

Татко вървеше отпред и аз се държах за колана му. Чудно нещо. Не ме е страх да ходя сам, ама като е с мене татко, все гледам да се хвана за него. По навик сигурно, ама пък този път, дума да няма, си ме беше малко страх.

Нали разбирате каква е работата. Знаем, че всичко навън е мъртво. Татко чул по радиото как заглъхват последните гласове и видял как измират някои от последните хора, които не са имали нито такъв късмет, нито такава добра защита като нас. И знаеш, че ако нещо се прокрадва навън, то нито ще е човешко, нито ще е приятелски настроено.

Пък и усещаш нещо особено, щото нали винаги е нощ, студена нощ. Татко казва, че даже и едно време са усещали нещо такова, ама тогава Слънцето изгрявало всяка сутрин и го прогонвало. Няма как, приемам на вяра думите му, нали не си спомням някога Слънцето да е било нещо повече от голяма звезда. Нали разбирате, още не съм бил роден, когато тъмната звезда ни откъснала от Слънцето и сега вече, казва татко, ни е отвлякла оттатък орбитата на планетата Плутон и непрекъснато ни отмъква все по-далеч.

Усетих, че се питам дали пък на угасналата звезда няма нещо, което да има нужда от нас и затова да е отвлякло Земята. В същия момент стигнахме края на коридора и аз излязох на балкона след татко.

Не знам какъв е бил градът едно време, но сега е красив. На звездната светлина се вижда съвсем добре — тия неподвижни точки, пръснати по черното над нас, излъчват доста светлина. (Татко казва, че някога звездите премигвали, но то било, щото имало въздух.) Ние живеем на един хълм и от нас надолу се спуска блещукаща равнина, после става съвсем гладка, разрязана на отчетливи четириъгълници от коритата, които някога са били улици. Някой път си правя така картофеното пюре, преди да го полея със соса.

Някои от по-високите здания стърчат над пухкавата равнина, обгърнати от заоблени шапки от Въздушни кристалчета — като кожената качулка, дето я носи мама, само че по-бели. По тия здания се виждат тъмните правоъгълници на прозорците, очертани от бели израстъци от кристалчета въздух. Някои от тях са наклонени, защото много здания са здравата разкривени от трусовете и другото, дето е станало, когато звездата отвлякла Земята.

Тук-там са се проточили висулки — водни висулки от първите дни на студа и други висулки от замръзнал въздух, който се е разтопил по покривите, стичал се е и после пак е замръзнал. Понякога някоя от тези висулки отразява светлината на някоя звезда и я препраща към тебе толкова ярка — струва ти се, че звездата се стрелва надолу към града. Та за такова нещо бе се сетил татко, като му казах, ама и аз самият бях се сетил и знаех, че не е това.

Той допря шлема си до моя, за да можем да се чуваме по-лесно, и ме накара да му покажа прозорците. Ама сега никаква светлина не се движеше из тях, нито пък някъде другаде. За моя изненада, татко не ми се скара и не ми каза, че ми се привижда какво ли не. Той се оглежда доста дълго, след като си напълни кофата, и, тъкмо като си влизахме, най-неочаквано се обърна рязко, като да искаше да изненада нещо, което се спотайва.

И аз усетих. Изчезнало бе предишното спокойствие. Отвън нещо дебнеше, надничаше, изчакваше, готвеше се.

Вътре той ми каза, допрял шлема си до моя:

— Друг път ако видиш такова нещо, синко, не казвай на другите. Майка ти напоследък е нещо нервна и сме длъжни да й внушим колкото може по-силно чувство за сигурност. По едно време — когато се роди сестра ти — бях готов да се откажа и да умра, но майка ти ме накара да продължа. Друг един път тя цяла седмица поддържаше огъня съвсем самичка, защото бях болен. Бдеше над мене и се грижеше и за вас двамата.

Нали знаеш как играем някой път в Гнездото — седнем в кръг и си подаваме топката. Смелостта е като тази топка, синко. Подържи я човек, колкото може, сетне, няма как — подхвърли я другиму. И като ти я подхвърлят на тебе, щеш не щеш я хванеш и я държиш здраво — и се надяваш, че ще се намери на кого да я подхвърлиш, като се умориш да си смел.

От думите му се почувствувах пораснал и добър. Ама не можаха да прогонят от скритите ми мисли онова нещо отвънка — пък и се виждаше, че татко го взема на сериозно.

Хич не е лесно да скриеш какво чувствуваш в такива случаи. Като си влязохме в Гнездото и си свалихме дрехите за навънка, татко обърна всичко на смях, каза им, че нищо няма и ме взе на подбив, че съм имал голямо въображение, ама каква полза от приказките му. Мама и Сис му повярваха колкото и аз. Известно време като да побутвахме всички топката на смелостта. Нещо трябваше да се направи и преди още да знам какво ще кажа, чух се да моля татко да ни разправи за едно време и как е станало всичко.

По някой път той се навива и разправя тази история, пък Сис и аз си обичаме да я слушаме — и той разбра. Та значи моментално се настанихме всичките край огъня, мама набута вътре няколко консерви да се разтопят за вечеря и татко започна. Ама преди това го видях как уж случайно пое от полицата един чук и го сложи до себе си.

Историята си беше все същата — мисля си, и насън мога да разкажа най-важното в нея — само че татко всеки път вмъква по някоя и друга подробност и поукрасява тук-там.

Разправи ни как Земята си се носела равно-равно около Слънцето от топла по-топла и хората по нея се гласели да се докопат до пари и до войни, да се веселят и да се сдобият с власт, да бъдат добри или зли едни към други — и тогава най-внезапно налетяла от космоса онази мъртва звезда, онова изгаснало слънце и преобърнало всичко.

Нали разбирате, трудничко ми е да ги разбера тия хора, също и да повярвам, че било гъмжало от хора. Представяте ли си хората да се готвят за такава една ужасна война, каквато гласели. И даже да я искат или поне да им се ще да е вече свършила, та да се свършели и тревогите им. Ами че нали всички хора трябва да се държат наедно и да сберат топлинката до частичка, само и само да оцелеят. И как така са се надявали да се свършат опасностите — все едно ние да се надяваме да се свърши студа?

Някога ми се струва, че татко преувеличава и изкарва всичко много черно. От време на време той ни се сърди и може да е бил сърдит и на всички онези хора. Ама пък някои работи, дето ги чета из старите списания, ми се виждат съвсем диви. Може и да е прав.

Изгасналата звезда, продължава татко, връхлетяла доста бързо и нямало време да се подготвят. Най-напред се опитали да запазят всичко в тайна от повечето хора, ама после истината излязла наяве заради земетресенията и наводненията — представяте ли си океани от незамръзнала вода? — и щото хората видели как в ясни нощи нещо закрива звездите. Отпърво мислели, че то ще се блъсне в Слънцето, после решили, че ще се сблъска със Земята. Даже се юрнали към едно място, викали му Китай — мислели, че звездата ще се удари в обратната страна. Ама после разбрали, че няма да се удари нито в едната, нито в другата, а ще мине много наблизо до Земята.

Повечето от останалите планети били от другата страна на Слънцето и тях не ги засегнало. Някое време Слънцето и тая чужда звезда се боричкали за Земята — дръпнат я ту насам, ту натам, като кучета, които ръмжат над някой кокал, както го описа татко този път — ама накрая звездата победила и ни отмъкнала. А пък Слънцето получило утешителна печалба. В последния момент смогнало да си задържи Луната.

Тъкмо тогава дошли страхотните земетресения и наводнения, двайсет пъти по-ужасни от каквото и да е преди. И тъкмо тогава дошло Голямото раздрусване, както му вика татко, когато Земята изведнъж била издърпана, също както татко ме сграбчи за яката на един-два пъти, когато седях много надалеч от огъня.

Нали разбирате, изгасналата звезда преминавала през космоса по-бързо от Слънцето, в обратна посока, и затова трябвало здравата да дръпне нашия свят, та да го отскубне.

Голямото раздрусване не траяло дълго. Всичко свършило, щом Земята тръгнала по новата си орбита около изгасналата звезда. Ама си било страшновато, докато го е имало. Татко разправя, че се срутвали всякакви скали и здания, океаните преливали, блатата и пясъчните пустини се свличали на грамадни вълни и затрупвали земите наоколо. Земята почти се изтръгнала от атмосферната си обвивка и някъде въздухът станал толкова рядък, че хората се търкулвали и припадали — макар че, разбира се, едновременно ги е натръшкало Голямото раздрусване и сигурно им са се изпоначупили костите или са им се изпопукали черепите.

Често сме питали татко какво са правили хората по онова време — уплашени ли са били или храбри, или подлудели, или замаяни, или пък всичко това заедно, ама той нещо извърта по тоя въпрос, и тая вечер направи тъй. Казва, че много нямал време да гледа.

Нали разбирате, татко и някои негови приятели учени предвидили поне отмалко какво ще стане — че звездата ще ни откъсне и въздухът ще замръзне — и се блъскали като луди да построят къща, дето стените и вратите да не пропускат въздуха, да е изолирана срещу студа и да има голям запас от храна и гориво, и вода, и въздух в бутилки. Само че къщата я срутили последните земетресения и тогава по време на Голямото раздрусване загинали всичките приятели на татко. И той трябвало да започне наново и да струпа Гнездото набързо, просто с каквото му попаднало под ръка.

Вижда ми се, че горе-долу казва истината, като разправя, че нямал време да се заглежда какво са правили другите тогава или пък докато траяло Голямото замръзване, което настъпило — настъпило много скоро, нали знаете, щото изгасналата звезда ни влачела много бързо, пък и щото от дърпанията въртенето на Земята се забавило, та нощите станали десет пъти колкото преди.

Само че аз все пак имам представа как е станало всичко заради замръзналите хора, дето ги видях — някои из стаите на нашето здание, други скупчени край пещите в мазетата, където ходим за въглища.

В една стая вдървен старец седи на стол, едната му ръка и единият му крак в шини. В друга мъж и жена са се сгушили в леглото с купища завивки върху тях. Подават се само главите им, съвсем близо една до друга. Другаде пък е седнало красиво младо момиче, увито в куп дрехи, натрупани около нея, и гледа към вратата с надежда, сякаш чака да се върне някой, който тъй и не й е донесъл топлина и храна. Те, разбира се, всичките са неподвижни и вкочанени като статуи, но са също като живи.

Татко ми ги показа веднъж, като светкаше за малко с фенерчето си, още когато имаше доста батерии и можеше да си позволи да прахоса мъничко светлина. Здравата се уплаших и сърцето ми се разблъска, особено при момичето.

Сега, докато татко ни разправяше тази история за кой ли път вече, за да отвлече вниманието ни от новата уплаха, размислих се пак за замръзналите хора. Изведнъж ми мина през ума нещо и се стреснах повече от всеки друг път. Нали разбирате, просто се сетих за лицето, дето ми се беше сторило, че виждам на прозореца. Забравил го бях, защото се мъчех да скрия от другите.

Ами, рекох си, ако замръзналите се съживяват? Ами ако са като течният хелий, дето оживява и запълзява към топлото, когато човек си мисли, че молекулите му са се смръзнали веднъж завинаги? Или като електричеството, дето не спира да се движи и когато е ей така студено като при нас? Нали температурата пълзи надолу през последните градуси към абсолютната нула — ами ако все по-големият студ е пробудил замръзналите за живот, не топлокръвен живот, а някакъв леден, страшен живот?

Това бе още по-лошо от мисълта, че от изгасналата звезда нещо идва да се разправи с нас.

Или пък, мислех си, може и двете работи да са верни. Нещо да идва от изгасналата звезда и да кара замръзналите да се движат, да вършат, каквото иска то. Това отговаряше и на двете неща, дето ги бях видял — хубавото момиче и движещата се светлинка-звезда.

Замръзналите с разум, дошъл от изгасналата звезда, скрит зад немигващите им очи — пълзят, прокрадват се, душат, налучкват пътя към Гнездото по топлината.

Казвам ви, здравата ме уплаши тази мисъл и много ми се щеше да разправя на другите страховете си, ама се сетих какво ми беше казал татко, стиснах зъби и не продумах.

Всички седяхме съвсем тихичко. Даже огънят гореше безшумно. Чуваха се само татковият глас и часовниците.

И тогава ми се стори, че иззад одеялата дочух съвсем лек шум. Цялата ми кожа някакси ме застяга.

Татко разказваше за първите години в Гнездото и беше стигнал до онова място, където философствува.

— И тогава се запитах — каза той, — какъв смисъл да продължавам? Какъв смисъл да се протака още няколко години? Защо да продължавам едно обречено съществувание, изтъкано от тежък труд, мраз и самота? С човечеството е свършено. Със Земята с свършено. Защо не се предам? Запитах се — и най-неочаквано прозрях отговора.

Отново чух шума, този път по-силен — нещо като несигурни, провлечени стъпки, които приближават. Дъхът ми секна.

— Животът винаги е бил тежък труд и борба със студа — говореше татко. — Земята винаги е била самотен остров, на милиони мили от най-близката планета. И колкото и дълго да бе живяло човечеството, краят все щеше да дойде някоя нощ. Значение има това, че животът е хубав. И да се докоснеш до него е чудесно, като до разкошна материя или кожа, или до венчелистчетата на цветя — виждали сте ги на картина, но не мога да ви опиша какви са на пипане, — или до топлинка от огън. И заради тези неща си струва да се изживее всичко друго. И това важи и за последния човек също както и за първия.

А провлечените стъпки все повече приближаваха. Стори ми се, че най-вътрешното одеяло трепна и се поизду. Като да се бяха врязали в паметта ми, все виждах онези втренчени, замръзнали очи.

— И в същия миг — продължи татко и сега вече виждах, че и той чува стъпките и нарочно говори високо, та дано ние да не ги чуем, — в същия миг си казах, че ще продължавам, като че ли ни чака живот-вечност. Че ще имам деца и ще ги науча на всичко, което умея. Че ще ги накарам да четат книги. Че ще градя планове за бъдещето и ще се постарая да разширя Гнездото и да го херметизирам. Че ще направя каквото мога, та всичко да бъде красиво и да расте. Че ще запазя у себе си живо чувството на удивление дори и пред студа, мрака и далечните звезди.

И тогава одеялото наистина се раздвижи и се повдигна. И някъде зад него се показа ярка светлина. Гласът на татко секна и погледът му се насочи към разширяващия се процеп, а ръката му се протегна и сграбчи дръжката на чука до него.

Изпод одеялото вътре се промуши красивото момиче. Стоеше и ни гледаше някак много особено и държеше в ръка нещо, което светеше, без да трепка. А иззад раменете на момичето надничаха две лица — мъжки лица, бледи и втренчени.

Та значи сърцето ми прескочи не повече от четири-пет удара и разбрах, че момичето е облечено в костюм и шлем като измайсторените от татко, само че по-готини, и мъжете са облечени също така — а пък замръзналите, разбира се, няма да вземат да се обличат така. Забелязах и че светлото нещо в ръката й бе просто фенерче.

Тишината трая, докато преглътнах едва-едва два-три пъти и после всичко потъна в приказки и бъркотия.

Те си бяха просто хора, нали разбирате. Не бяхме ние единствените оцелели; просто така бяхме сметнали и причините са съвсем ясни. Тези тримата бяха оцелели, а и още много други освен тях. И когато разбрахме как са оцелели, татко нададе страхотен радостен вик.

Били от Лос Аламос и за да получават топлина и електричество, използували атомна енергия. Само уранът и плутоният, предназначени за бомби, щели да им стигнат за хиляди години. Имали си цяло херметизирано градче с шлюзове и какво ли не още. Имали дори електрическо осветление, и отглеждали на него растения и животни. (На това място татко нададе втори вик и свести мама от припадъка й)

Ама ако ние бяхме слисани пред тях, те пък бяха двойно по-слисани пред нас.

Единият все повтаряше:

— Но това е невъзможно, казвам ви. Не може да се осигури подаване на въздух без херметизирани помещения. Просто е невъзможно.

И това след като си беше свалил шлема и дишаше нашия въздух. През цялото време момичето все ни оглеждаше, като да бяхме светци и разправяше, че сме били извършили нещо изумително; изведнъж нервите й не издържаха и тя се разплака.

Търсели наоколо оцелели хора, ама изобщо не очаквали да намерят жилище като нашето. В Лос Аламос имали кораби-ракети и много химическо гориво. А пък колкото до течния кислород, трябвало просто да се излезе и да се нарине най-отгоре на слоя от въздух. Та след като всичко се уредило както трябва, а пък това им отнело години, те решили да отидат по разни места, където имало вероятност да се окажат и други оцелели. Естествено, никакъв смисъл нямало да се опитват да установят връзки с предавател за далечни разстояния, защото няма атмосфера да разнесе радиовълните по земното кълбо.

Та значи те намерили още колонии в Аргон и в Брукхейвън и чак на другия край на Земята в Харуел и Тана Тюва. И сега оглеждали нашия град, ама всъщност смятали, че нищо няма да намерят. Само че имали си един уред, който отбелязвал и най-слаби топлинни вълни, та той показвал, че тук долу има нещо топло и те кацнали да проверят. Разбира се, не сме ги чули, като са кацали, щото няма въздух да се разпространява звукът и се наложило доста да пообходят наоколо, докато ни намерят. Приборите ги насочили погрешно и те загубили известно време из отсрещното здание.

Сега вече и петимата възрастни говореха колкото шестдесет души. Татко показваше на мъжете как поддържа огъня и как събаря леда от комина и разни други работи. Мама се беше съвзела дотолкова, че показваше на момичето готварските и шивашките си приспособления, и дори го попита как се обличат жените в Лос Аламос. Гостите на всичко се чудеха и го превъзнасяха до небесата. Личеше си, щото бърчеха нос, че Гнездото им се вижда малко миризливичко, но и дума не отвориха за това и само ни засипаха с въпроси.

Даже толкова много бяха приказките и вълненията, че татко се залиса и чак като взеха всички да залитат, той погледна и видя че въздухът от кофата се е изпарил. Донесе нова кофа въздух иззад одеялата. И, разбира се, всички пак се засмяха и разприказваха. Не бяха свикнали на толкова много кислород.

Само че чудно нещо — аз твърде не приказвах, а пък Сис през всичкото време не се отделяше от мама и криеше лицето си, като я погледне някой. И на мене ми беше доста неудобно и притеснено, дори и от момичето. Като я бях зърнал навън, какви ли не лигави мисли ми бяха минали през главата, пък сега просто се смущавах и ме беше страх от нея, колкото и да се стараеше да бъде от мила по-мила към мене. Щеше ми се май да си излязат от Гнездото и да ни оставят сами, та да се опомним.

А пък щом гостите взеха да приказват всички заедно да идем в Лос Аламос, като че ли това от само себе си се разбира, видях че татко и мама и те усещат нещо такова. Татко из един път съвсем се умълча, а мама все викаше на момичето:

— Ама аз няма да знам как да се държа там, а и никакви дрехи нямам.

Гостите най-напред толкоз се зачудиха, пък после разбраха. Защото, както все повтаря татко:

— Просто не върви да оставим огъня да изгасне.

 

 

Та гостите си заминаха, но пак ще дойдат. Още не сме решили какво точно ще правим. Може да запазим Гнездото — да служи, както рече един от гостите, като „школа за оцеляване“. Или пък може да се присъединим към заселниците, които се опитват да основат нова колония близо до Голямото робско езеро или в Конго.

Разбира се, сега, като си отидоха гостите, много си мисля за Лос Аламос и за другите страхотни колонии. Много ми се ще да ги видя с очите си.

Мене ако питате, и на татко му се ще да ги види. Взе да става доста умислен, като гледа как мама и Сис постепенно се съвземат.

— Сега е друго, като знаем, че има и други живи — обяснява ми. — Майка ти вече не гледа на живота така безнадеждно. Пък и аз, щом няма да нося цялата отговорност за продължението на човешкия род, тъй да се каже. Стряска се човек от такова нещо.

Огледах стените от одеяла, огъня, кофите, в които вреше въздух, мама и Сис, заспали на топличко, трепкащата светлина.

— Няма да ни е лесно да напуснем Гнездото — казах и някак си ми се приплака. — То е такова едно мъничко и сме си само четиримата. Страх ме хваща, като си помисля за големи къщи и много непознати хора.

Той кимна и сложи още една буца въглища в огъня. После погледна към купчинката, отведнъж се разсмя и сложи две-три шепи, като да беше рожден ден на някой от нас или Коледа.

— Скоро ще ти мине, синко — каза той. — Бедата е там, че светът ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая остана само Гнездото. И сега ще е много хубаво да бъдем пак в истински, огромен свят, както е било най-напред.

Сигурно е прав. Мислите ли, че хубавото момиче ще ме чака да порасна? Само след още десет години ще бъда вече двайсетгодишен.

Бележки

[1] От sister (анг.) сестра — бел.прев. ↑