Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (4)

3. Хора за фермите на Марс

За родения на Земята, Земя означаваше планетата Земя. В официалната география обаче това понятие включваше всички тела от Слънчевата система. Жителите на Марс бяха толкова земляни, колкото, ако живееха на Земята. Те гласуваха наравно с всички за представителите във Всеземния конгрес и за Президента на планетата, но въпреки това се считаха за отделен и по-добър род. Новодошлият трябваше да измине дълъг път, за да бъде приет от марсианския земеделец като нещо повече от обикновен турист. Дейвид Стар разбра това почти веднага щом влезе в сградата за наемане на земеделски работници. Един дребен мъж, на ръст около пет фута и два инча, се въртеше около него. Той имаше бледочервена коса, сресана право назад и голяма уста. Носеше типичните за земеделски работник горна дреха с отворена яка и високи до бедрата яркооцветени ботуши.

Дейвид се отправи към гишето с надпис: „Наемане на земеделски работници“.

— Стой! Забави ход, приятелю! — извика с писклив, глас дребният мъж, който бе препречил пътя му.

— Какво мога да направя за вас? — го попита Дейвид.

— Землянин, при това твърде обемист — отвърна дребният мъж, след като внимателно го огледа.

— Да, аз съм от Земята.

— В такъв случай — рече той, като плясна с ръце по ботушите си, — предполагам, че ще заемете чакаща позиция и ще оставите един тукашен жител да се погрижи за своята работа.

— Както обичате — отвърна Дейвид.

— Ако имате някакви възражения относно реда си, можем да ги разгледаме, когато излезем оттук или по всяко време след това. Казвам се Джон Бигман Джонс, но можете навсякъде да ме намерите под името Бигман^[1]. Някакви възражения?

— Никакви — отвърна сериозно Дейвид.

— Отлично! — рече Бигман и отиде към гишето, а Дейвид седна да чака.

Дейвид беше на Марс от двадесет и четири часа и за това време бе успял да регистрира кораба си под чуждо име в обширния подземен гараж извън града и да наеме стая за през нощта в един от хотелите му.

На Марс имаше само три такива града. Този, Уинград-сити, кръстен на името на първия човек, достигнал Марс — Робърт Кларк Уинград, бе най-големият. Той почти по нищо не се отличаваше от един град на Земята. В центъра му, където височината на елипсовидния купол достигаше четвърт миля, имаше дори двадесететажни сгради. Липсваха само две неща: слънце и синьо небе. Куполът беше прозрачен. Денем той разпръскваше слънчевата светлина равномерно върху цялата площ на града от десет квадратни мили. Поради слабата интензивност на светлината обаче небето беше бледожълто. С настъпването на нощта куполът избледняваше и изчезваше в беззвездната чернота. Тогава светваха уличните светлини. В сградите изкуственото осветление се използуваше през цялото денонощие.

Внезапен шум от високи гласове накара Дейвид да вдигне поглед.

— Вие сте ме вписали в черния списък! — викаше Бигман.

Мъжът зад гишето изглеждаше объркан.

— Нямаме черни списъци, Бигман. Сега не се търси работна ръка за фермите.

— Какво говорите? Онзи ден Тим Дженкинс бе назначен само за две минути.

— Дженкинс има опит с ракетите.

— Аз мога да управлявам ракета не по-лошо от Тим.

— Но вие тук сте записан като сеяч.

— И то добър. Нямате ли нужда от сеячи?

— Всичко, каквото мога да направя, Бигман, е да ви впиша в списъка за резерви и да ви обадя, ако нещо се промени — рече мъжът зад гишето.

— Добре, но аз ще стоя тук, докато получите следващото работно място — отвърна Бигман, отдалечавайки се от гишето. — Ако не съм желан, искам да го чуя лично.

Мъжът зад бюрото не отговори и Бигман седна да чака.

Дейвид стана и отиде към гишето. Никой друг не оспори реда му.

— Бих желал да получа работа — каза той.

— Какъв вид? — попита мъжът зад гишето и взе една бланка за наемане на работа.

— Всякаква земеделска работа, с каквато разполагате.

— На Марс ли сте израснал?

— Не, сър, от Земята съм.

— Съжалявам, но няма нищо свободно. В града има много работни места. Идете на съседното гише.

— Не ми е нужна работа в града.

Мъжът зад гишето го погледна несигурно. Хората пътуваха за Марс по много причини. Една от тях бе, когато Земята ставаше неудобна за тях. При съобщение за беглец, градовете на Марс биваха грижливо претърсвани, но никога досега търсен човек не бе намерен във фермите му. За Земеделските синдикати най-добрият работник бе този, който не смееше да отиде на друго място.

— Име? — попита чиновникът и забоде очи във формуляра.

— Дик Уилямс — отвърна Дейвид, давайки името, под което бе гарирал кораба.

— Къде мога да се свържа с вас? — го попита чиновникът, без да му поиска документите.

— Хотел „Лендис“, стая 212.

Разпитването продължи още дълго. Накрая чиновникът въздъхна и постави бланката в един прорез. Тя бе автоматично микрофилмирана и добавена към постоянните регистрации на офиса.

— Ще ви уведомя, ако има нещо — рече той, но думите му не вдъхваха надежда.

Дейвид си тръгна. Не очакваше да го потърсят, но все пак се беше регистрирал като сеяч, търсещ работа. Следващата стъпка…

В този момент в службата за наемане на работници влязоха трима души, при което Бигман скочи гневно.

— Май и друг път сме срещали тук Бигман — могъщия дребосък — рече единият от вървящите отзад. — Може би той търси работа, шефе.

Говорещият беше широкоплещест и с разплескан върху лицето нос. В устата си имаше полусдъвкана незапалена цигара и силно се нуждаеше от бръснене.

— Тихо, Грисуълд — смъмра го мъжът отпред.

Той бе възнисък и закръглен, а нежната кожа на бузите и врата му бе лъскава и гладка. Носеше типична за Марс горна дреха и високи до бедрата ботуши на тъмно- и светлорозови спирали.

— Искам си документите от теб, Хенес — каза Бигман с изкривено от гняв лице. — Имам право на тях.

— Не заслужаваш никакви документи, Бигман — отвърна възниският.

— Работих две години при вас и свърших своята част от работата.

— Ти направи много повече от това. Махай се от пътя ми! — После се приближи до гишето и каза: — Нуждая се от опитен сеяч. Той трябва да замени едно малко момче, от което искам да се освободя.

— Ей богу! — извика Бигман. — Аз наистина направих много повече. Бях на служба достатъчно дълго, за да те видя да пътуваш по пясъка на пустинята посреднощ.

Хенес го погледна през рамо.

— Грисуълд, изхвърли този глупак — нареди той.

Бигман не отсъпи, въпреки че Грисуълд можеше да го сплеска.

В този момент обаче се намеси Дейвид, който застана между тях.

— Вие сте на пътя ми, приятел — каза Грисуълд. — Трябва да изхвърля малко смет.

— Това е обществено място, приятел, и ние всички имаме право да стоим тук — отвърна Дейвид.

— Нека не спорим, приятел — продължи Грисуълд и сложи грубо ръка на рамото му.

Дейвид улови светкавично китката на Грисуълд, изви я зад гърба му и го блъсна по рамото. Той се завъртя, политна назад и се удари силно в пластмасовата преграда, разделяща стаята на две.

— Аз предпочитам да споря, приятел — рече Дейвид.

Чиновникът се бе изправил. Струпаха се и работещите по другите гишета, но никой не посмя да се намеси.

— Много добре за човек от Земята — каза Бигман, който се смееше и тупаше одобрително Дейвид по гърба.

Грисуълд бавно възстанови дишането си. Ритна настрана цигарата, която бе паднала на пода и пристъпи към Дейвид. В ръката му проблесна стоманено острие.

Дейвид отстъпи встрани и вдигна ръка. Малкият крив цилиндър, който обикновено почиваше уютно под мишницата му, се спусна по ръкава в готовата да го улови длан.

— Внимавай, Грисуълд! — извика Хенес. — Той има бластер!

— Хвърли оръжието! — заповяда Дейвид.

Грисуълд диво изруга, но металът звънна на пода. Дейвид го взе и го разгледа. Това бе най-ужасното оръжие в Галактиката. На вид представляваше къса дръжка от неръждаема стомана, малко по-дебела от дръжката на нож. В нея беше вграден малък мотор, който можеше да генерира невидимо, девет инча дълго и остро като бръснач, силово поле. То бе в състояние да проникне през всякаква материя и пронизването с него бе почти винаги фатално.

Хенсес пристъпи между тях.

— Къде е позволителното ви за носене на бластер, Земни? — попита той. — Приберете го и ще бъдем квит.

— Почакайте! — извика Дейвид. — Вие търсехте човек, нали?

— Да, търся — потвърди Хенес.

— Отлично. Аз пък търся работа.

— Трябва ми опитен сеяч. Имате ли квалификацията на такъв?

— Не.

— Жънали ли сте някога? Можете ли да управлявате пясъкоход? Доколкото мога да съдя по дрехите ви, вие сте един землянин, който случайно може да си служи умело с бластер. Не мога да ви наема.

— Нито дори — гласът на Дейвид спадна до шепот — ако ви кажа, че се интересувам от отравяния с храна ли?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна Хенес.

— Тогава помислете по-добре — усмихна се Дейвид.

— Да се работи в марсианска ферма не е лесно — рече Хенес.

— Не съм от тези, които търсят лесното — отвърна Дейвид.

— Добре, ще ви дадем подслон, храна и като начало три ката дрехи и чифт ботуши. В края на първата година ще получите петдесет долара. Ако не изкарате годината, парите пропадат.

— Достатъчно почтено. Каква ще бъде работата?

— Единствената, която можете да вършите — общ помощник при склада с храна.

— Дадено. А за Бигман?

— Не, сър! — изкряка Бигман, който поглеждаше ту единия, ту другия. — Няма да работя за този пясъчен бръмбар и вас не съветвам.

— Какво ще кажете за един къс срок срещу документите ви? — подхвърли Дейвид.

— Добре — съгласи се Бигман. — Само за един месец.

— Той приятел ли ви е? — попита Хенес.

— Не бих дошъл без него — кимна Дейвид.

— Тогава наемам и него. Ще работи един месец само срещу документите си, но ще трябва да си държи езика зад зъбите. Сега да вървим. Пясъкоходът е отвън.

Петимата излязоха. Дейвид и Бигман вървяха най-отзад.

— Ние ще седнем отпред — каза Хенес, — а вие и вашият приятел, Землянино — отзад.

Докато говореше, той се качи на мястото на шофьора. Грисуълд седна от дясната му страна.

Бигман се отправи към задната част на колата и Дейвид го последва. Зад него имаше някой.

— Внимавай! — внезапно извика Бигман.

Вторият от хората на Хенес се беше свил зад вратата на колата. Дейвид бързо се дръпна, но беше вече твърде късно. Последното, което видя, беше бляскавата цев на оръжието в ръката му. Той осъзна мекия мъркаш звук, но едва ли усети нещо. Един далечен глас каза: „Добре, Зъкис. Влез отзад и ги наблюдавай.“ Дейвид почувствува как потеглиха напред и после изпадна в безсъзнание.