Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (11)

11. Бурята

Сега един по-дълбок и по-бавен глас се оформи в съзнанието на Дейвид.

— Аз ви поздравявам, Създание — каза тържествено той. ----, ти даде едно добро име.

— Аз се оттеглям, ---- ---- — каза женският глас.

От загубването на лекото докосване до съзнанието му Дейвид разбра, че съществото с женския глас не беше повече в мисловен контакт с него. Той уморено се обърна, борейки се отново с илюзията, че тези гласове идват от определена посока.

Създанието с дълбокия глас разбра затруднението му.

— Вие сте объркан от неуспеха на сетивата ви да ме открият — каза то. — Бих могъл да приема външната физическа обвивка на същество като вас, но това би било бедна и невъзвишена измама. Обяснението достатъчно ли е?

— Съвсем достатъчно — отвърна тихо Дейвид.

— А сега нека ви обясня кой съм аз — продължи дълбокият глас. — Аз съм управителят на ---- ----. Съобщението за залавянето на жив екземпляр от новия живот на повърхността естествено стигна и до мен. Ще изследвам съзнанието ви.

Службата на новото същество беше за Дейвид само смесица от звуци, но той бе доловил чувството за важност и отговорност, което ги съпровождаше.

— Бих предпочел да останете извън съзнанието ми — каза твърдо Дейвид.

— Скромността ви е напълно разбираема и похвална — рече дълбокият глас, — но моето изследване ще бъде ограничено само по повърхността му.

Дейвид усети как отделенията на неговото съзнание бяха деликатно отваряни и затваряни.

— Благодаря ви — рече дълбокият глас. — Вие ще бъдете съвсем скоро освободен и върнат на повърхността.

— Какво намерихте в съзнанието ми? — попита предизвикателно Дейвид.

— Достатъчно, за да съжалявам другарите ви. Някога ние приличахме на вас, така че малко ви разбираме. Хората ви не са в равновесие с Вселената. Липсва ви вярното чувство, което единствено е в състояние да разкрие действителността пред вас. В безуспешното търсене на сенките, които ви заобикалят, вие пътувате към най-външните граници на Галактиката. ---- ви нарече добре. Вие наистина сте раса от космически скитници.

Все пак, каква е ползата от вашето скитане? За да разберете материалната вселена, трябва първо да се отделите от нея, както направихме ние. При нас повече няма смърт, освен когато едно съзнание поиска да почива, или раждане, когато то бъде заменено.

— Това обаче не ви задоволява напълно — каза Дейвид. — Някои от вас страдат от любопитство. Съществото, което говори с мен преди вас, искаше да знае за Земята.

— ---- е родена неотдавна. Дните й не са равни дори на сто завъртания на планетата около Слънцето. Контролът на мисловните й граници е все още несъвършен.

— Но вие самият си направихте труда да изследвате съзнанието ми.

— Само за да се уверя в това, което първоначално подозирах. Вашата раса има капацитет за израстване. При добри условия след половин милион завъртания на нашата планета можем да я видим получила Вътрешния живот. Това би било хубаво, защото моята раса би имала другар във вечността и дружбата ни би била от взаимна полза. Вашият вид обаче има определени наклонности, каквито моите хора никога не са притежавали. Налице са тенденции срещу благополучието на всички ви.

— Ако имате предвид престъпления и войни, голямото мнозинство от хората са борят срещу тях и макар прогресът в тази насока да е бавен, той е сигурен.

— Аз виждам дори повече. Виждам, че вие самият желаете благополучието на всички. Вие имате силно и здраво съзнание, чиято същност не бих съжалявал да видя и у някоя от нашите. Бих желал да ви помогна в борбите ви, но не бих могъл да го сторя чрез лична намеса в действията на вашите хора. Тя би била неразбираема за вас и непочтена за мен.

— Но тогава с какво ще ми помогнете? — попита Дейвид.

— То е в ръката ви — отвърна дълбокият глас.

При тези думи в ръката на Дейвид се появи една лента почти без тегло от ----.

— От какво?

— Тя изобщо не е от материя в смисъла, който влагаме в това понятие. Тя е от ----. Поставете я на очите си.

Когато Дейвид я постави, лентата обви меко и топло всяка гънка от челото, очите и носа му, без обаче да му пречи да диша или вижда.

— Какво стана? — попита той.

Преди думите да успеят да излязат от устата му, пред него се появи огледало от енергия. В него костюмът му на земеделски работник беше с неясни очертания, сякаш се виждаше през призрачна променяща се мъгла или като през дим. Всичко от горната устна до темето му бе скрито в маска, която сияеше, без да заслепява, и през която отвън нищо не се виждаше. Огледалото изчезна така внезапно, както се беше появило.

— Така ли трябва да се появя пред другите? — попита учудено Дейвид.

— Да, но само ако те имат същите сетива като вас.

— Аз виждам много добре. Значи светлинните лъчи влизат през щита. Но защо не могат да го напускат и да открият лицето ми?

— Те го напускат, но при преминаването през него се променят и откриват само това, което видяхте в огледалото.

— А останалото? — попита Дейвид като движеше бавно ръцете си в обгръщащия го дим. Той не чувствуваше нищо.

— Това, което ви прилича на дим, е бариера. Тя не пропуска късовълновото излъчване и материални частици по-големи от молекула — отговори дълбокият глас. — Нещо като персонално силово поле.

— Кълна се в Галактиката, това е невъзможно! Доказано е, че не може да съществува машина, генерираща персонално силово поле за предпазване от излъчване или материална инерция, която да бъде с тегло и габарити, позволяващи носенето й от един човек.

— Маската, която носите, не е енергиен източник. Тя само акумулира енергията, получена например при няколкосекундно излагане на слънчево излъчване, каквото получава нашата планета. Тази енергия може впоследствие да бъде освободена при мислено поискване. Тъй като собственото ви съзнание не е в състояние да контролира енергията, маската е нагласена според характеристиките му и при нужда ще се задействува автоматично. Сега я свалете.

Дейвид посегна към очите си и маската се превърна в ръката му отново в лента от газова материя.

— А сега, Космически скитнико, можеш да ни напуснеш — заговори за последен път дълбокият глас.

Леко, както можеше да се очаква, съзнанието напусна Дейвид Стар. Когато то се върна, той нито за момент не се усъмни в местонахождението си. Знаеше със сигурност, че се намира на същото място при ръба на пукнатината с поставен на лицето филтър. Вляво, полускрит сред скалите, се намираше оставеният от Бигман скутер. Знаеше дори как точно се бе върнал на повърхността. Тази информация бе умишлено вмъкната в съзнанието му, като последно доказателство за способността им да превръщат материята в енергия и обратно. Те го бяха повдигнали срещу силата на гравитацията почти със скоростта на ракета през направен от тях тунел, превръщайки скалата пред него в енергия, а зад него енергията отново в скала. В съзнанието му имаше дори думи, които той никога не беше чувал. Те бяха с женския глас: „Не се страхувай, Космически скитнико!“

Слънцето беше ниско на изток, както тогава, когато започна да слиза в пукнатината. Нямаше как да прецени изминалото време, но беше сигурен, че не бяха минали повече от две денонощия. Сега небето му изглеждаше по-синьо, а Слънцето — по-червено. Дейвид сви рамене. Просто привикваше към марсианския пейзаж.

Насочи се към фермата, като следваше най-краткия път, препоръчан му от Бигман. Скутерът се друсаше върху неравностите на терена и вдигаше облаци прах на завоите. Странно бе, че прахът не оставаше назад, а се движеше напред и около него и пълнеше устата му.

Напред и наоколо! Велика Галактико! Мисълта, която дойде в главата му в този момент, стегна като с клещи сърцето и гърлото му. Погледна по-червеното Слънце и по-синьото небе с ново разбиране. Прахът във въздуха беше този, който разпръскваше повече светлината и правеше Слънцето и небето да изглеждат такива. Устните му все повече изсъхваха, цялото тяло го сърбеше. Нямаше никакво съмнение.

ПРАХ!

Дори на Земята хората познаваха марсианската прашна буря — най-смъртоносната в обитаемата Слънчева система. Никой, застигнат от нея, без пясъкоход и на мили от най-близкото убежище, не би останал жив.

Дейвид Стар знаеше, че само минути го делят от смъртта. Прахът вече пълзеше безжалостно между филтъра и кожата на лицето му. Чувствуваше това по заслепените си сълзящи очи.