Джеймс Крюс
Флорентина (11) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Единадесета глава

В която предсказанието на господин Шулце-Нойберг се сбъдва по катастрофален начин и в която много хора прекарват една безсънна нощ

Посред нощ, когато в къщичката вече всичко спеше, се похлопа на вратата и разтревожен глас извика:

— Тук е госпожица Райбисл. Флорентина има тетанус!

Светнаха лампите и само след пет минути, вече облеченият господин Шулце–Нойберг отвори вратата пред съвсем разстроената бакалка.

Този път той нито пъшкаше, нито мърмореше. Зададе само няколко кратки въпроса:

— Премерихте ли температурата?

— Да, тридесет и девет и осем!

— Сигурни ли сте, че е тетанус?

— Предполагам. От драскотината, която й направи Оливия. Дланта е много подута, а и цялата ръка нагоре е на червени линии.

— Коя е Оливия?

— Котката ми.

— Ах, да, вярно. Кой лекар е дежурен в неделя?

— Доктор Бойтелбах в Айньод.

— Извикахте ли го вече по телефона?

— Да. Но колата му е повредена. Счупен колянов вал. Затова исках да ви попитам…

— Добре, госпожице Райбисл, тръгвам! — каза господин Шулце–Нойберг.

Когато жена му и дъщерите, сънени и по халати слязоха долу, той вече беше запалил колата си.

Но жена му, която и в най-вълнуващите моменти винаги мислеше практично, извика:

— Чакай!

После донесе опакования в картонено руло плакат с картофените кнедли.

— И без това отиваш в Айньод, можеш да го вземеш — каза тя. — Моля те, Ханс, телеграфирай на родителите: Дезенцано, Лаго ди Гарда, Италия, хотел „Империал“.

Седнал вече зад волана, той повтори мърморейки:

— Дезенцано, Лаго ди Гарда, Италия, хотел „Империал“.

И се понесе по тесния път към шосето.

В това време жена му се облече и въоръжена с джобен фенер и портативна домашна аптечка се запъти към магазина за бакалски стоки на Роза Райбисл.

Но не стана нужда от аптечната на госпожа Шулце–Нойберг. Първо, самата бакалка имаше добре заредена кутия с лекарства, второ, лекарят пристигна само след половин час. Господин Шулце–Нойберг вървеше след него.

Роза Райбисл беше запалила осветлението в цялата къща. Тя се приближи на пръсти към господата и пошепна:

— Бълнува.

После заведе доктора до леглото, на което седеше госпожа Шулце–Нойберг и държеше здравата ръка на болното момиче.

Споменатият вече доктор Бойтелбах беше едър човек, тежеше близо сто килограма, наближаваше шейсетте, но се радваше на завидно здраве.

Говореше високо, бавно и с подчертано „р“, като трагичен герой от сцена. С това правеше силно впечатление на селяните.

Но този път в първия момент не каза нищо. Премери пулса и температурата и прегледа внимателно лявата длан и лявата ръка. Когато отново се надигна, каза:

— Не е тетанус, а веритабелно отррравяне на кррръвта!

— Много опасни ли са веритабелните отравяния на кръвта? — попита бакалката с изплашени очи.

Докато приготвяше инжекции, докторът отговори:

— Веритабелно, госпожице, означава истинско. В случая се превежда „надлежно“.

— Значи надлежно отравяне на кръвта! — пошепна Роза Райбисл страхопочтително.

Тя искаше да каже още нещо, но изглежда не й постигна смелост, докато най-накрая все пак много тихо попита:

— Ще издържи ли?

При това се взираше в бледото остро личице, потънало между възглавниците на бели и сини карета.

Флорентина беше отворила широко очи, но очевидно не възприемаше нищо от онова, което ставаше около нея.

Доктор Бойтелбах отговори на тихо изречения въпрос окуражително високо:

— Ако спазвате точно пррредписанията ми, не може нищо да се случи, госпожице Райбисл!

После лекарят сложи инжекция на момичето, което госпожа Шулце–Нойберг държеше здраво. Бакалката се беше обърнала настрани и бе затворила очи…

Дотогава никой не беше обърнал внимание на онова, което Флорентина тихичко говореше в бълнуванията си.

Едва след като направи инжекцията и превърза лявата ръка, лекарят седна до леглото и се опита да поведе разговор с болната.

— Сега ти е необходимо спокойствие, детето ми, чуваш ли? Спокойствие, спокойствие!

— Умрялата котка е на небето и има крила — мърмореше Флорентина. — Сега тя е котка-прилеп, а всички умрели гълъби летят в кръг около нея. Когато умра и аз ще литна с тях.

Бакалката притисна носна кърпичка до устните си. Госпожа Шулце–Нойберг пошепна на лекаря:

— Неотдавна тя бе намерила една умряла котка, а в родния си град е виждала как ловят гълъби, за да ги убиват.

— Тогава бълнуванията й имат ррреална основа — каза доктор Бойтелбах и се надигна. — Следователно, нямаме пррричина да се страхуваме.

Той каза това преди всичко заради бакалката, която кимаше с влажни очи. Сълзите идваха на очите й толкова бързо, както и смехът на устните й. Когато на излизане забеляза, че под сакото на лекаря се подава краят на горната му риза, тя каза едновременно през смях и хлипане:

— Краят на ризата ви, господин докторе! Мястото му е в панталоните.

— Подобни неща се случват често в бърррзината — отвърна лекарят с достойнство и оправи дрехите си.

Вече на вратата той се обърна още веднъж, вдигна показалец и каза:

— Кррръвта, госпожице Райбисл, е много особен сок! Дррревните гърррци, които не са били глупави хоррра, са делели човешките темперраменти споррред състава на крръвта. Госпожица Флорррентина би трррябвало да се причисли към холерррично-сангвиничната грррупа. Навярррно, когато е здрррава, е малко палава.

— Не само малко — каза господин Шулце–Нойберг.

— Значи съм пррав — установи доктор Бойтелбах със задоволство. После даде на бакалката нареждания за лечението на болната, попита дали са уведомени родителите, съобщи, че ще дойде отново на другия ден и накрая се качи в колата, за да го откара господин Шулце–Нойберг през светлата звездна нощ обратно в Айньод…

Госпожа Шулце–Нойберг също отиде с тях. Каза, че сега и без друго не би могла да заспи.

Бакалката седя до сутринта край леглото на Флорентина, като държеше здравата ръка на болното дете и бдеше над неспокойния му сън.

Самото момиче узна едва след известно време какво се бе случило през тази нощ.

Но то сигурно се е запечатало в паметта му, тъй като на опаковъчната хартия под дюшека има стихотворение, което Флорентина вероятно е съчинила доста време след боледуването си. Но то показва какво впечатление й е направила отзивчивостта на нейните приятели.

Нека да преминем към стихотворението.

Живият термометър

Когато ми се случи да се разболея,

не ще е нужно термометър да ми турят,

защото вече проверих една идея

да меря градусите с по-особен уред.

 

Ако край мен се застоява тате с мама,

не значи, че животът ми виси на косъм,

обаче значи също, че и грешка няма:

температурата е тридесет и осем.

 

Към тридесет и девет идват братовчеди

на болния да донесат цветя и радост,

последвани от състрадателни съседи —

по двама, общо взето, падат се на градус.

 

Така че стане ли ми още по-горещо,

разбирам, че живакът се е вдигнал доста

нагоре нейде към четиридесет и нещо,

щом има в стаята ми близо двайсет госта.

 

След туй отново всички много са заети

и никой вече не надниква в мойта стая.

То значи тридесет и шест и пет десети.

Съвсем нормално, значи. Ставам да играя…