Джеймс Крюс
Флорентина (8) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Осма глава

В която се запознавате с Тафернвиз и в която се говори за небесносиня ламаринена табелка, много мебели и една бакалка

Трябва да си представите Тафернвиз така:

В голямата извивка на една река, отвъд която постепенно се извисяват високи планини, са разположени заоблени зелени хълмове, някои от които са увенчани с горичка. Когато човек се отклони от широкото шосе покрай брега на реката и заобиколи три-четири хълма, изведнъж зад един завой в дясно тесният път отново става по-широк, встрани се стрелват котки, залайват кучета, силна миризма на тор го удря в носа и преди да се е огледал, вече се е озовал между широки селски дворове с плоски двустранни покриви. Това е селото Тафернвиз.

Градското дете Флорентина остава поразено, когато минава с колата на семейство Шулце–Нойберг покрай селските дворове.

— Гледайте, изрисували са цветя и светци по стените на къщите си! — възкликва тя. — Също като в книжка с картинки!

— Само че тази книжка с картинки може да се помирише, да се вкуси, да се чуе и да се докосне — допълва господин Шулце–Нойберг на волана. Той е спрял колата, за да може Флорентина да разгледа по-добре селото. Но в този момент вниманието на момичето е насочено към една-единствена точка: светлосинята ламаринена табелка над една витрина, на която с бели старомодни букви, украсени със завъртулки, е написано:

СМЕСЕН МАГАЗИН

на Роза Райбисл

— Какво е това смесен магазин? — пита Флорентина.

— В този магазин има почти всичко — просвещава я нейната приятелка Боби.

После се намесва сестра й Моника и една през друга изброяват това „почти всичко“:

— Сапун, чай и дамски блузи.

— Пипер, ром и ръчни часовници.

— Сладолед на пръчка и картини.

— Пушена риба и пепелници.

— Пликове за писма и тоалетна хартия.

Звучеше почти като стихотворение. А в ушите на Флорентина дори като райско песнопение. Защото тя най-много обичаше места, където има от всичко и то по възможност в изобилие. А пък като се прибави и светлосинята табелка с бели, украсени със завъртулки букви и привлекателното име Роза Райбисл!

Когато колата продължава към малката вила на семейство Шулце–Нойберг, Флорентина дълго и почти благоговейно гледа през задното стъкло табелката, чак докато изчезна зад един завой.

Дори докато се настаняваха във вилата, мислите й постоянно се връщаха към смесения бакалски магазин зад завоя на пътя. Семейство Шулце–Нойберг никога досега не бяха виждали Флорентина толкова кротка и послушна, както този следобед.

Но едва момичето остави нощницата си на леглото, куфарчето на кухненската лавица и куклата-негърче Мари–Хелен върху заешката кожа и ето че извади портмонето си, ушито като кожени панталонки и съобщи, че има да прави покупки. В смесения магазин на Роза Райбисл.

Ето я вече изскача на улицата и стремително размахвайки ръце, лети наляво към завоя.

Изглежда момичето има да прави извънредно много покупки, защото в седем часа все още не се е върнало. Когато стенният часовник с кукувичка оповестява, че е седем и половина, семейство Шулце–Нойберг започва да се безпокои.

— Може да е отишла в гората и да се е загубила — обажда се Моника.

— Или я е ухапало някое куче — казва Боби. (Боби обича страшните случки.)

Въздишайки, госпожа Шулце–Нойберг, която сега носи отговорност за Флорентина, облича червения си спортен пуловер и заявява, че сама ще отиде до бакалката; и без това трябвало да купи още хляб и масло.

Но магазина, в който тя влиза през входа на пералнята, е празен. Някакво трополене и шумолене над главата й показва, че продавачката е горе в жилището си. И така госпожа Шулце–Нойберг се изкачва по тясната стълба на горния етаж и почуква на вратата на стаята.

— Минутка само! Имайте търпение! Внимание, снимка! — вика отвътре възбуден глас.

Без съмнение това е гласът на Флорентина.

След това отново се чува разместване и трополене и едва тогава вратата се открехва. Подава се главата на Флорентина. Косата й е още по-разрошена от обикновено, а лицето й — силно зачервено.

— Моля да ме извините, че толкова се забавих — започва с писклив глас тя. — Защото… случи се тъй, че…

— Добре, добре, Флорентина — прекъсва я госпожа Шулце–Нойберг. — Важното е, че си здрава и читава. Тук ли е госпожица бакалката?

— Да, тук е. Влезте моля, само че внимателно.

Посетителката се промъква през пролуката на вратата и се оглежда малко учудено наоколо си. Хубаво подредената гостна стая на Роза Райбисл се е превърнала в склад за мебели. Кресла, столове и маси са разместени безредно наоколо, а в най-отдалечения ъгъл — полузакрита седи в едно кресло закръглената госпожица Роза и се провиква доволна:

— Ние подреждаме!

— Така и предполагах — каза госпожа Шулце–Нойберг. — Но защо за бога… Не мога само да разбера…?

Преди тя да изрече въпроса, Флорентина вече отговаря:

— Госпожица Райбисл ми даде дъвчащи бонбони без пари — обяснява тя. — А пък аз й казах, че някой път, когато подрежда жилището си и аз ще й помогна без пари. Госпожица Райбисл отговори, че отдавна искала да се залови за тая работа. Затова останах и се поогледах какво може да се размести.

Флорентина спира да си поеме дъх и продължава:

— Не мога да ви опиша как изглеждаше тук! Нищо не си беше на място. Креслото с дамаска на цветенца беше в кухнята, а твърдите дървени столове — в стаята. Сега всичко ще се промени. Вече знам откъде трябва да се почне.

— Всичко това е много хубаво — въздъхва госпожа Шулце–Нойберг. — Но вече е време да вечеряме, Флорентина. Освен това ми трябва хляб и масло.

— Идвам веднага! — чува се иззад цветарника и госпожица Роза, въпреки пълнотата си вече се носи към вратата между мебелите, без да се блъсне някъде.

— Утре ще продължим, Флорентина — казва тя.

— Само оставете всичко така, както е сега! — извиква момичето.

Продавачката обещава и се измъква през вратата. Двете по-слаби фигури я следват.

В индийска нишка слизат по тясната стълба долу в магазина. Там приключват с покупките и след това Флорентина ситни редом с госпожа Шулце–Нойберг към малката вила и й обяснява съвсем точно как трябва да се подреди удобно и красиво жилището на Роза Райбисл.

Флорентина нямаше да е Флорентина, ако не превърнеше подреждането на мебелите в стихотворение.

И така в събраните й съчинения се съдържа и едно стихотворение за подреждане на жилище. Не искаме да го отминем. То гласи:

Поема за разместване на мебели

Когато дойде бояджия

и мебелите събере

натясно в тясното антре,

да знаеш как ми е добре

от веселата бъркотия!

Тогава кухненската фурна

се запознава с гардероба —

една безспорно по-културна

и парфюмирана особа.

 

О, здрасти, ти ли си кристалът? —

наднича чайник с дълга шия,

направена от тенекия. —

Какво пък толкова те хвалят:

гореща капка да ти сипна,

на сол ще станеш и то ситна!

 

А нощно шкафче като бебе

върху хладилника препуска,

по цял ден скача и се друска

и пита го: — Защо за тебе

говорят, че си бил студен?

Не си, щом тъй си мил със мен!

 

Пред мраморната Тоалетка

в поклон се клати Шкафът Холен:

— Целувам ви ръка, мадам.

Но тоалетката-кокетка

му вика: — Стар си, хайде холан,

подпирай си дивана там.

 

А пък гърнето, уф, гърнето,

нали съвсем не е прието

на видно място да стърчи,

сега вместо под канапето

отгоре седнало напето

и с похлупака си дрънчи:

какво от туй, че съм гърне —

и аз съм мебел, или не?

 

А електрическата скара,

навикнала все да се кара,

навикнала все да цвърти,

поставена върху китара,

сега прозвънва, тира-тара,

и с туй покъщнината кара

в задружен танц да се върти.

 

И както дружно, тара-тира,

танцуват къщните неща,

задърпват ги и се разбира,

че в боядисаната къща

отново всичко ще се връща

върху предишните места.

 

Заемайки си пак местата,

до късно през нощта нещата

си спомнят тая лудория,

заспивайки след туй с мечтата

за следващия бояджия…