Бърнард Меламъд
Наемателите (8)

* * *

Лесър, с палто и дебела шапка, поставя върху пухкавия сняг кошчето си, пълно с накъсани ивици бяла хартия и затаявайки вледенения си дъх, отново повдига капака на кофата, разравя се из купчината смачкани топки, разгъва някои, чете ги бързо. Машината на Уили, няма съмнение; това са нейните сбити, елегантни букви. Една след друга Лесър измъкна и разтвори двайсетина от може би двестате хартиени топки, и грижливо подреди измачканите листа. Някои страници липсваха, но Уили толкова често преписваше, че не беше трудно да се схване смисъла на това, което казваше. Имаше бележки за разкази, дълги и къси наброски, страници от едва начената проза, писма съвети към самия него си, страници от стария му роман, страници от нов, за някакъв садистичен сводник и неговата проститутка. Съдейки по огромното количество изписани листа само в боклукчийската кофа, явно Уили живееше в къщата от няколко седмици, ако не и повече. Къде? Може би се мести от един апартамент в друг. Той знае, че аз го дебна, а дали не ме дебне и той?

После, без сам точно да знае защо, но убеден, че е по-добре да знае, отколкото да е в неведение, той отново взе да се заослушва пред всеки апартамент, не за да се натъкне на Уили, а просто да научи къде се крие. Лесър трябва да сложи в ред нещата си, да си изготви план, ако е нужно. Дали да не се обади на Левеншпил, та да изрита натрапника и защити собственика си? И все пак — докато пише, Уили не е опасен, или поне така изглежда. Плъзгайки се крадешком от врата на врата, на втория и на третия етаж, Лесър не чу нищо. На третия той леко открехна вратичката към пожарникарската стълба, ослуша се със затаен дъх, за да усети и попие всяко най-малко потрепване, и угнетен, най-накрая долови слабо почукване на клавиши в познатия ритъм.

Уили се беше завърнал, ясно. Лесър откри апартамента и застана настръхнал до вратата. Помисли си да напусне сградата, но къде да отиде? И цялата тая бъркотия с преместването? И защо трябва — та романът му още не е завършен? Книгата напредваше фантастично в момента. Вчера работи отлично, осем машинописни страници, нещо рядко за Лесър. Беше усетил някакъв прилив — или съвършено възпроизвеждаше някои ключови сцени, които досега бе неспособен да възстанови, или славно комбинираше събития, за да постигне, дай боже, по-силно въздействие от преди. И по-сполучлив финал също. Освен това, кой е законният, плащащ наема си квартирант?

Защо се бе върнал Уили? Отмъщение ли иска? Още отмъщение? Лесър усети как под палтото го разтриса. Реши, че Уили се е върнал, за да пише. Той беше писател. Това личеше от отчаяното писмо, адресирано към него самия, което Лесър бе открил в боклука: „Трябва да пиша по-добре. Все по-добре и по-добре. Черна литература, но по-добра. Нищо друго, освен черна литература; Сега или никога.“ Беше се върнал тук, защото за другаде нямаше пари за наем. А може би се бе завърнал, за да довърши книгата си тук, където бе започната? Когато човек пише книга, обича да стои на едно място. Когато дълбоко навлезеш в нещо, не ти се искат никакви промени.

Лесър работи тази нощ до късно, отсега нататък оставаше все по-късно. Понякога спираше да се ослуша, чудеше се дали Уили не се е прокраднал нагоре по стълбищата и не е долепил завистливото ухо до вратата на писателя, за да чуе енергичното чаткане на неговата машинка.

* * *

Той изчиташе това, което другият хвърляше в боклука. Лесър изпразваше своето кошче в кофите отвъд улицата, та да не може Уили да следи работата му.

Известно време Уили преработваше злощастната глава от романа си за Хърбърт Смит и майка му. Момчето е вече петнайсетгодишно, употребява наркотици и краде упорито, за да поддържа страстта си. Майката е затлъстяла, воняща, изхабена, вечно пияна, не изтрезнява дори за час. От време на време той отива в стаята й да си приготви хероина или да преспи върху пода, докато тя хърка върху прогизналия от урина дюшек. Самоубийството е пропуснато. Тя издъхва, изоставена, от недояждане, а в това време Хърбърт се облекчава в тоалетната. Когато погребват майка му в просяшкия гроб, никой не се преструва, че жалее. На следния ден момчето застава пред още пресния гроб и се опитва да събуди вълнение в себе си. Мъчи се да си представи какви са били чувствата й към тоя живот, но скоро се отказва. Жаден за хероин, той си тръгва, но когато стига до оградата, обръща се и вижда един бял Исус, изправен до черния гроб. Момчето изтичва обратно да прогони дебелогъзия натрапник.

Тази част от главата беше превъзходна, но Уили бе стигнал само до тук. Може би не е имал сили да продължи по-нататък. А може би не е могъл.

 

 

Беше написал и няколко проекта на един странен, смущаващ разказ, озаглавен „Голдбърг излиза от Харлем“. Един евреин, собственик на жалки бордеи, в палто с кожена яка, идва да събира кървавите си ренти, и в един тъмен вход е нападнат от трима старци и една жена от Ямайка. Евреинът се бори и крещи, но го пробождат, кръв бликва от носа му, после завличат тлъстото му тяло по стълбището към мазето.

— Дайте да отрежем парче от него и да опитаме вкуса му — предлага един от старците.

— Има вкус на еврейско, значи не струва — казва жената от Ямайка.

Те смъкват продупчените му дрехи и оставят тялото в мазето.

После отиват в една синагога, слагат си бели наметала и се молят шумно като евреите.

В един друг вариант синагогата е превзета и превърната в джамия. Черните танцуват като хасиди^[1].

Уили беше преработвал разказа най-малко четири пъти, без да го направи както трябва. Мина цяла седмица, а той все още продължаваше да се мъчи над него.

 

 

После написа няколко експериментални страници, едната от тях озаглавена „Съдба — Манифест“. Тя гласеше така:

 

 

черен, б, черен, б, черен, б, черен, б, черен, б, черен, б, черен, б, (продължава така до края на страницата) черен, бя, черен, бя, черен, бя, черен, бя, черен, бя, черен, бя, (продължава така до края на страницата) черен, бял, черен, бял, черен, бял, черен, бял, черен, бял, бля, (продължава така до края на страницата) черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен черен (цели две страници)

ЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕН ЯЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕКЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕНЧЕРЕН (пет страници изпълнени по този начин)

ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА ЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТАЧЕРНОТА (И така върви до края на книгата)

Имаше и някои къси стихотворения във връзка с „Манифест Съдба“:

Белият човек е лишен от блясък,

в него няма светлина

черният е със сияние

грее го отвътре топлина.

Обичам те, Жена Чернокожа,

помилвай ме,

любов ми дай,

направи ме

ЦЕЛИЯТ ЧЕРЕН

Лесър откри три варианта на едно любовно стихотворение, посветено на Айрини. Не знаеше дали те са писани преди „Обичам те Жена Чернокожа“.

1.

Айрини,

изгубена кралице,

Аз страдам,

защото вече не съм

във твоите

божествени прегръдки.

5.

Моето момиче родено е бяло

не по моя вина,

аз съм по-чер от нощта,

не по моя вина,

това момиче аз любех,

сега си чукам късмета

не по моя вина.

6.

Айрини,

бяло мое момиче,

ти прогони

черния си рицар.

Уили оплаква

свойта орис жалка.

Какво да се прави,

тъжен е животът.

Лесър се отказа повече да рови из боклукчийската кофа в снега.

* * *

Ето тази двойна сватба продължава, така се е загнездила в съзнанието му.

Старият племенен вожд, покровител на сватбите, държи издъхващия козел, хванал в две ръце четирите му потръпващи крака, и сумти, докато гъстата кръв се лее от цепката на раната над прага на дългата му колиба. Този ритуал е в чест на духовете. Заради кръвта месото няма да стане за кашер, но бялата булка, мургава, красива, не е истинска правоверна. Както и да е, прагът е широк и много алена кръв се излива отгоре.

В това прохладно тропическо лятно утро белокосият тъмноок кльощав вожд, наложил шапка от козя кожа с щръкнало орлово перо върху беззъбата си глава, ловко прерязва гърлото на ревящия козел заради щерката на сина си — злощастникът, който тръгна към Америка въпреки съветите на оракула на Планините и Пещерите. Той умря в собствената си кръв, промушен в гърдите, стомаха и бъбрека при комарджийска игра в Бостън.

— Фех — казва един глас в дъното.

— Ша — отвръща синът.

Двете невести бяха придружени до сватбената колиба от цяло весело шествие роднини, съседи и неколцина любопитни непознати. Момичетата от клана, окичени и намазани с благовонни масла по прашната пътека през гората скандираха стихчета под акомпанимента на гонгове, барабани, и желязна флейта, на която свиреше един сакат; потните младежи, с дълги копия в ръце, танцуваха, подскачаха и надаваха крясъци, а техните мъжки атрибути се поклащаха като чепки грозде под парчето плат, омотано около кръста им.

Сърповидната луна е огряла небето посред бял ден, а една тънка рекичка върви към морето, обградено от неспокойния океан. Младежите подпират копията си в тръстиковите стрехи на колибите, разположени в кръг около безтревни, голи дворове. Пилците пощуряват от тълпата хора и почват да кълват нозете им. Един старец ритва петел. Сухият вятър откъм континента довява силната миризма на кравешки тор.

— Фех.

— Ша.

Дребничък кафяв човечец със скрофулозно лице и ръце — кожата му като пресечено мляко, е преводач на вожда за сватбата; някога, в неясното си минало бил работил като помощник-библиотекар в Уайтчапъл; той казваше, че тая миризма е добър знак. Предзнаменование за плодородие.

— Плодородие на какво? — пита Уили.

— Крава, която не яде, не дава изпражнения.

Роднини и гости на сватбата се тълпят в колибата без прозорци, замъглена от пушека на подпалената трева. Старейшините на племето в меки шапки и дълги одежди в ярки цветове седят на своите гравирани дървени столчета. Някои от по-възрастните мъже на племето разпъват постелки от кози кожи и сядат с кръстосани крака, пушат кълба дим от лулите си, унесени в разговори за кравите. Смъркат емфие. По-възрастните стопанки, обкичени с мъниста и украшения от слонова кост, с писклив глас дават наставления на по-младите жени, които приготвят пилетата и яма^[2] и наливат в кратунките бира. Откъм плесенясалата страна на дългата колиба са се излегнали момчета и момичета, смеят се и кроят планове за по-късно, за близост из тревата. Хубав момент за всички. Гостите от далечната страна, роднини и близки на белите младоженец и младоженка, се оглеждат един друг, всеки в различно настроение, и чакат.

Покровителят на сватбата, чиято виолетово-синя роба е завързана на възел над кокалестото му ляво рамо, седи до преводача, подпрял гръб в стената, докато припряният равин с прошарена брадичка и черна мека шапка гледа като слисан стеклите се хора. Едната двойка младоженци е седнала пред беззъбия вожд, а другата стои до равина, който бърше сухото си чело с груба кърпа. Лесър и Мери, облечени по-малко и от останалите, седят на леопардова кожа. Той енергично разтърква ръцете си, кожата му е настръхнала, въпреки горящия огън, който осветява цялата колиба. Уили е наконтен, за да смае всички, с черна кадифена шапка и бродирана жълта туника над прясно изпрания му работен комбинезон. Айрини е безупречна, гъстата й черна коса е вдигната на кок и отгоре е метнала пищен шал на цветя. Сложила си е дълги златни обеци и държи букетче от ириси и маргаритки. Под копринения сватбен балдахин, поддържан от триъгълни подпори от разсеченото на четири евкалиптово дърво, което все още сълзи с ароматичен сок, стои неспокойно равинът, макар и готов за работа. Той е литвак^[3] на средна възраст, набит човек, панталоните му оплескани с кал, която се стича по засъхналите му кални обувки. Ноктите му са пожълтели от тютюн, брадата му — разрошена, има вид на смахнат. Сбърчил вежди, той чете, за кой ли път, брачния договор, после отново го зачита с късогледите си очи.

С дълбок гърлен глас вождът говори нещо на човека с люспестото лице и пискливите думи на преводача достигат до Лесър и неговата булка. Тя изглежда външно спокойна, но той долавя в гърдите й учестените удари на сърцето й.

— Той казва: „Когато нашата чернокожа дъщеря се жени за бял, ние не се радваме, но това не е толкова лошо, както ако нашите синове се оженят за бяла, защото бялата жена ще отвърне лицето на мъжа си от неговото село и неговия род.“

— Той казва: „Бащата на моята дъщеря, собственият ми син, е вече сред покойните. Той ме моли да говоря с неговия глас и той я дава на белия да се ожени за нея. Такова е и нейното желание. Цената на булката е десет крави, ти си плати и ние даваме съгласието си. Казал съм това на боговете на нашето семейство, казал съм на духовете на моите прадеди, че тя ще се омъжи пред своето племе, без срам, без да се крие. Кравите не са болни, тлъсти са, не си ни измамил.“

Старият вожд, втренчил в лицето на Лесър двете си черни очи, кимва.

— „Нашата дъщеря ще живее с тебе, ще ти готви гозби, ще прекопава градината, която ти ще й насадиш. И тя ще ти добие мъжко чедо да продължи рода ти и да остане името ти на земята и след твоята смърт. Тя ще ти носи радост на сърцето и ти ще трябва да се отнасяш мило и благо с нея.“

Младоженецът, с пола от рафиа до коленете, надяната над жокейските му гащи, обещава да се държи с нея мило. Сложил е герданът от зелени и виолетови мъниста, които още някога си Мери Кетълсмит му бе дала, кървавочервена шапка от козя кожа и държи изправено дълго ръждиво копие.

Булката му, с пъстро перо в ръка, казва, че ще бъде мила с него. Копринените й коси са украсени с малки сини цветчета, и краката й, натрити с дървесината на специално дърво, са добили тъмночервен цвят. Червена огърлица в три реда се спуска между пищните й гърди. Под късата поличка коремът й е разцъфнал в майчинство.

— Сега вече сте оженени — казва преводачът, — но съгласно обичаите ни, сватбата завършва чак когато се роди първото дете.

— Доста дълга сватба — отронва Лесър.

— Имаше право на избор — отвръща Мери.

Кой има право на избор? Какво правя тук, толкова далече от книгата си, която трябва да довърша? Защо насочвам меч към съдбата? Това, което не знаеш, кой ще ти го каже?

Вождът отново заговаря:

— „Аз съм стар човек, преживял съм много лета, а вие сте млади. Знаете повече книги, но аз съм по-мъдрият. Аз съм живял своя дълъг живот и знам какво се е случвало. Имал съм шест жени и двайсет и девет деца. Често съм бил лице в лице със смъртта и познавам болката от много загуби. Чуйте думите ми.“

Лесър, изплашен да не пропусне нещо, слуша напрегнато.

— Той казва: „Когато духът на злото се мъчи да се вмъкне в окото ти, затвори го, докато той заспи.“ Той казва: „Не насочвай копието си към гърдите на тези, които не са ти врагове. Ако някой ти направи зло, то не се забравя. То живее в дома ти, в двора, в селото. Обредът на примиряването е излишен. Хората си разменят празни думи за мир, но не си прощават един друг. Той пита, сигурен ли сте, че сте запомнили думите му?“

— Отговори му, че го разбрах.

— Той казва, че ще го разбереш утре.

Очите на стария вожд още повече се втренчват в Лесър. Лесър го слуша напрегнато.

— Той казва: „Тъмнината е толкова непрогледна, че дава на кучето рога.“ Той казва: „Мишката, която се мисли за слон, ще си строши врата.“

— Разбирам.

— Утре, казва той.

— Както и да е, слушам го.

— Той ти казва: „Намериш ли плод — където и да е, — изяж го! Тигърът, който сам е изкормил вътрешностите си, не смила храната си.“ Той ти казва: „Радвай се на живота, защото сенките гребат с веслата на годините в бързоходни лодки, те носят тъмнината. Разнасяй мъдростта ми.“

— Ще го направя. Аз пиша книга.

— Той казва, че не иска думите му да попаднат в твоята книга.

Лесър онемява.

Вождът се изправя:

— Вървете си със здраве, ти и невестата ти.

Освободен от вторачения му взор, младоженецът се надига с облекчение.

Преводачът се прозява.

Вождът пие от кратунка палмово вино.

Някакъв младеж удря по барабана си.

Писателят, радвайки се на живота, запристъпва с босите си крака в танц с копието си. Хората от племето му пляскат в такт. Поличката от рафия шумоли, ремъкът около глезена му подрънква, когато изпъва копието ту в една, ту в друга посока, за да прогони кръжащите наоколо нечисти духове. Когато си поема дъх, дробовете му свирят.

Щом свършва танцът, неговият нещастен баща, А. Лесър, някога як и здрав шивач, а сега само сприхаво старче, кожа и кости, в тръбна алуминиева инвалидна количка, казва на изпотения си син:

— Срамота е да танцуваш като shvartzer^[4], без дрехи по гърба си.

— Това е обреден танц, татко.

— Аз съм виновен, защото не ти дадох еврейско възпитание.

Старецът започва да плаче.

Младоженецът се обръща към бременната си булка:

— Мери, природата ми е такава, че не мога да обичам, не ме питай защо, но ще се помъча да ти дам това, което ти се полага.

— А за тебе какво ще остане, Хари?

— За сега имам нужда от човек като тебе. Останалото ще науча по-късно.

— Добре тогава.

Те се целуват.

— Така трябва — казва скрофулозният преводач.

Равинът припява еврейска молитва.

Разговорите сред племето утихват.

Под белия копринен саван Айрини и Уили отпиват от своите стъклени бокали глътка вносно „Моген Давид“. Родителите на младоженеца — бели кости в черни гробове — не могат да се върнат в старата страна; но Сам Клемънс, свидетел от Харлем, САЩ, въпреки лошото стечение на обстоятелствата и дълбокото страдание от личната загуба, се явява за своя приятел Уили.

Бащата, майката и по-малката сестричка на Айрини, естествени блондини, са се скупчили заедно до копринения саван. Бащата, Дейвид Б. Белински, човек с червендалесто лице и неспокойни нозе, с черна мека шапка и копринен костюм, риза на райета и широка вратовръзка, е производител на копчета. Усмихва се като попарен. Високата майка по цял ден си седи в къщи. Облечена в обикновена бяла рокля с ортопедически обувки и синя шапка с клош периферия, която закрива очите й. Вижда се само половината от носа й. Скръбната сестра е съпруга на преуспяващ застрахователен агент, останал у дома да се грижи за своя бизнес и за трите си невръстни дечица.

Вярно е, че дългата колиба на стария вожд не е кораб, но всички изглеждат като болни от морска болест.

Младоженецът, след като два пъти щателно претърсва джобовете си, обявява, че по всяка вероятност е забравил да донесе сватбения пръстен. Всички го зяпват изумено. Бащата мигновено въздъхва с облекчение, но равинът казва, че е позволено младоженецът да даде на булката пара вместо пръстен, и така, Уили изважда затоплено петаче от джоба на панталона си и Айрини го стисва здраво в ръка по време на церемонията.

При първата молитва Уили напрегнато попиваше думите, а втория път започна бавно да повтаря след равина.

— Какво казвам? — попита той Айрини.

— Казах ти: „Ето — ти се сгоди за мен с този пръстен съгласно Закона на Мойсей и Израел.“

Уили облизва изпръхналите си устни.

— Това само за сватбата ли?

— Докогато искаш. Ти каза, че ще се оженим, само ако направим тука венчавката.

Той кимва и се целуват.

Гостите се развикват:

— Яя…

Равинът декламира седемте благословии.

Уили, с два удара на ботуша си смачква бокала за вино.

— Мазел Тов^[5] — казва Лесър.

Музикантите весело потупват по своите тамтами. Бамбуковата флейта запява.

— Сега вие сте мъж и жена — казва равинът. — Иде ми да заплача, но защо да плача, когато Всевишният казва: „Радвайте се!“

— Уили и Айрини, чуйте ме. О, колко трудно нещо е бракът, дори в най-добрите случаи. А колко по-сложно става, когато единият е бял, а другият черен! С това искам да кажа, че светът е несъвършен. Но такъв е изборът ви и аз ви желая здраве, щастие и всичко най-добро за вас и вашите деца. Аз знам, че моите колеги равини ще ме съдят, задето изпълнявам този обред, но аз поисках от бога позволение и той ми разреши.

— Уили и Айрини, за да се радвате на насладите на плътта, не е нужно университетско образование. Но да живеете заедно в любов, не е никак лесно. Освен любовта, има още нещо, което закриля брака, същото нещо, което закриля и живота; това е взаимното доверие, прозрение един в друг, щедрост и воля, за да може да превъзмогнете трудностите, щом се налага. Какво друго да ви кажа, деца мои? Или ще ме разберете, или не.

— Моля ви също така да запомните, че венчавката е едно съглашение. Вие се съгласявате да се обичате един друг и да пазите брака си. Бих искал да ви напомня за споразумението на Авраам с бога и чрез него, нашето споразумение. Ако ние спазваме съглашението с бога, ще ни е по-лесно да пазим съглашението помежду си.

— Ще го спазвам — отвръща Айрини.

— В моя дом никога не е имало бог — казва Уили. — Какъв цвят е той?

— Той има цвета на светлината — отвръща равинът. — Без светлина кой разпознава цветовете?

— Черният прави изключение.

— Някой ден Господ ще събере Исмаел и Яков да живеят заедно като един народ. Това не ще да е първото чудо.

Уили се смее, плаче, после млъква.

— Нека потанцуваме — предлага Айрини.

Гостите, заедно с първенците, стават и започват да танцуват. Някои от младежите се опитват да имитират двете двойки младоженци, които поклащат бедра и потръпват с рамене, но скоро се отказват и започват да се въртят и подскачат в своя буен танц. Жените сервират празничната гощавка — пилета със сусам и домати, печен ям и палмово вино. Няколко момичета, затъкнали цветя в косите си, танцуват в кръг. Черните младежи надават шумни и радостни крясъци и се въртят около тях.

Тези, на които им се плаче, плачат. Сватбата си е сватба.

Докато танцуват заедно своя последен танц, Айрини пита Лесър:

— Как си обясняваш всичко това, Хари?

— Аз си го представях като венец на любовта — за финал на своята книга, ако се реша, разбира се.

— Не си толкова находчив — отвръща Айрини.

Край

* * *

Лесър повдигна капака на боклукчийската кофа и спарена, зловонна миризма го блъсна в носа. Отстъпи крачка назад, сякаш някой го бе ударил в лицето. „Умрял плъх“ — промърмори той, но вътре вижда само купчина смачкани сини хартиени топки. Уили явно бе свършил жълтата хартия. Запуши с ръка ноздрите си и се приближи към кофата. Застана леко встрани, разгъна и подреди няколко страници от най-малко три различни работи, върху които Уили работеше в момента.

 

 

Тази история става в гореща лятна вечер. От кухните се носи миризма на готвено зеле и свинските ребра, увесени пред жилищата, се полюшкват в трептящия от зной въздух. На 141-ва улица, недалеч от реката, четирима чернокожи се покачват върху размекналия се катран по покривите на четири къщи от двете страни на улицата и застават в неправилен четириъгълник. Хората, седнали на площадките пред домовете си, бързо сгъват столчетата и се прибират вътре. Един тъмносин крайслер се приближава и спира до бордюра. Братята от покрива откриват огън от четири страни към униформения черен полицай, който слиза от новата си кола. Два куршума се загнездват в корема му, един близо до гръбнака, а четвъртият в левия хълбок. Полицаят се завърта, размахва ръце, сякаш се мъчи да изплува от подводен въртоп, и се отпуска мъртъв на окървавения тротоар, опулил очи, без да вижда, към един гълъбарник на пустия покрив. Разказът се казва „Четирите смърти на една свиня“.

 

 

Лесър намери и протестна песен в стил блус, която Уили явно бе захвърлил само в един вариант. Казваше се „Последните дни на Голдбърг“ или „Блус за Голдбърг“:

Голдбърг и госпожо Голдбърг, довиждане и сбогом,

цял живот мамихте нас, черните голтаци,

сега златото ще ви вземем, станете вий бедняци.

Голдбърг и госпожо Голдбърг, довиждане и сбогом,

отмина ваш’то време,

спасявайте си кожата навреме.

Голдбърг и госпожо Голдбърг, довиждане и сбогом,

ще настъпи в Щатите голям погром,

за песни и за танци аз ще давам тон.

И го беше подписал „Блайнд Уили Шекспир“.

* * *

Мъглата се просмукваше в сградата и изпълваше всеки празен етаж, всяка леденостудена стая с миризмата на застояла вода. При отлив брегът смърдеше. Ято гларуси, подгонени от немилостив ураган, бяха опръскали с кръвта си скалата и сега гниеха в подножието й. По стълбищните площадки, с изключение на Лесъровия етаж, нямаше осветление, крушките бяха строшени, задигнати, отвинтени от фасунгите им. Тук-таме по мръсните стълбища все по-кратко мъждукаха крушки с бледа, водниста светлина. Лесър смени изгорелите, но и новите не просъществуваха дълго. Те блестяха като фенери на океанския кей в дъждовна нощ. Никой не подменеше изгорелите крушки на етажа на Уили.

Една вечер като слизаше надолу, Лесър дочу стъпки и погледна в шахтата. На мъждукащата светлина успя да различи някакъв чернокож с грамадна гъста брада, а косата му щръкнала в стил афро като чудовищно растение. Или като шлема на Ахил. За миг му заприлича на желязна статуя, която се движи по стълбите. Сърцето на Лесър трепна в лошо предчувствие и той замръзна на място. Когато отново надникна, осторожно изострил поглед, човекът вече го нямаше. Изплашено въображение? Оптическа илюзия? Можеше ли да бъде Уили? Лесър не бе успял да види добре лицето му, но беше сигурен, че чернокожият държеше в ръка бляскав инструмент. Бръснач? Нож? Старомодна сабя от времето на Гражданската война? Предназначена за някой атавистичен враг? Но не за мен: ако това бе Уили, той вече си отмъсти — дори неговото бе повече от отмъщение — да унищожи най-добрата му творба. Лесър се обърна и хукна нагоре към стаята си, бързо отключи трите ключалки с три ключа, провери дали е на място прашният ръкопис, после потърси нещо, с което би могъл да се защити, ако стане нужда. Отвори вратата на килерчето — брадвичката висеше на куката си. Той я постави на бюрото си до пишещата машинка.

Развълнуван, жаден да узнае дали това бе Уили, дали някой друг черен не живее в къщата — или цяла банда? — той пропълзя предпазливо до неговия етаж. Вратата му беше отворена, сноп жълта светлина се процеждаше на тъмната площадка. Кого ли очакваше? Елиях?^[6] Вдъхновение? Чат, чат, чат. Ах, кучият му син, какво ли пише сега? Как момчето убива майка си? Или кои са жертвите на погрома?

Уили, с прическа афро, бухнала като десетсантиметров ореол, с дебелия зелен пуловер, нахлузен над закърпения му комбинезон — Ecce Homo! — грамадният му гръб обърнат към вратата, седеше върху една касетка за ябълки и ожесточено пишеше на своята „Л. С. Смит“, поставена върху изправена щайга от яйца.

Хей, Бил, мислеше си Лесър в преддверието, развълнуван при вида на пишещия човек, как ти върви?

Не можеш да изречеш гласно тези думи на човек, който предумишлено е унищожил почти завършения ръкопис на най-обещаващия ти роман, плод на десетгодишен труд. Разбираш неговите проблеми, разбираш може би и своите, но не можеш нищо да му кажеш.

Лесър нищичко не каза.

Той се измъкна на пръсти.

А може би Уили понякога се качва до неговата заключена врата и го слуша как работи. Това не е плъх, който души за храна, това е човек, писател, майстор в късия разказ, Бил Спиър. За какво се ослушва? За да види дали съм оцелял? Дебне да чуе края на книгата ми. Да го чуе. Да разбере, че въпреки всички нещастия, пречки, въпреки истинската трагедия, най-накрая довършвам книгата си. Иска да се увери, че съм я завършил — нужно му е, — за да може да продължи своето писане. Да свърши и той някоя книга — каква да е. Липсва му увереност в собственото му дело, затова се ослушва в моята работа, затова очаква обетования й край. Щом Лесър може да напише книга, то значи може и той.

Но какво точно слуша, това не мога да си представя. Ако има чувствително ухо, значи долавя моменти на неудачи. Може би слуша със злоба, стиска палци да не ми върви? А може и да прави магии върху изрезките от ноктите ми, или върху окапали косми от счупения гребен, които намира в боклукчийската кофа? Пожелава ми да се продъня, да пропадна, да се съсипя. Слуша, въобразява си, копнее да предизвика моя окончателен и безвъзвратен провал.

* * *

В една зимна нощ те се срещат по мразовитите стълбища. Тъмнината се просмуква нагоре от долните етажи. Това е Уили, разбира се, макар че изглежда по-висок, по-слаб, лицето му е топчесто, къдравата му коса щръкнала нагоре. А това е Лесър, пуснал си е рядка изострена брадичка и страхливо пристъпва по стълбите. Уили се качва и Лесър се приготвя да скокне надолу, ако се нахвърли върху му. Гледат се вторачено, всеки слуша учестеното дишане на другия, тънката бяла пара от дъха им се вижда в студа. Подутите очи на Уили са черни като катран, месестите му устни се крият зад рунтави мустаци и сръчно сплетена брада. Набитите му възлести пръсти се свиват в гигантски юмруци.

Лесър вдига яката на палтото си, прави си сметка да се промъкне мълчаливо покрай черния, но вижда юмруците му и двамата, с взаимно отвращение, се дръпват встрани, всеки давайки път на другия да мине.

Вместо да продължи, потискайки омразата си, той заговаря със задъхано усилие:

— Прощавам ти, Уили, за всичко, което ми стори.

— Аз ти прощавам, задето ми прощаваш.

— Задето изгори книгата ми…

— Задето ми открадна момичето, което обичам.

— Тя направи своя свободен избор. Аз направих своя. Отнасях се с тебе както с всички други хора.

— Никой евреин не може да се отнася с мене като с човек, нито мъж, ни жена. Вие си въобразявате, че сте Избраният народ. Да, но жестоко се лъжете. Избраният народ отсега нататък сме ние. Твърде скоро ще се убедите в това и ще ви се смачка проклетата гордост.

— За бога, Уили, ние сме писатели. Нека разговаряме помежду си като пишещи хора.

— Аз вече вървя по друга гайда, Лесър. Не ми пробутвай повече твойта шибана форма. С тая дума нараняваш моята вътрешна сигурност. Заради тебе не мога да пиша така, както пишех преди.

От очите му излизат искри и той се спуска стремглаво надолу по стълбите.

Лесър се качва и се опитва да пише.

Нищо не излиза. Неопределена неприятна миризма се носи от хартията.

* * *

Лесър се страхува от къщата, истински се страхува. Естествени неща изведнъж стават загадъчно странни. Зелена плесен върху един молив. Една пукната ваза, както си стои, се разпада на парчета. Изсъхнало цвете пада на пода. Подът се наклонява. Лесър не може да разпознае чашата, от която пие. Някаква врата се разтваря и хлопва, разтваря и хлопва. Цяла сутрин се мъчи да я открие и не успява. Левеншпил ли я тръшка? Сякаш сградата се е разраснала, набъбнала с още няколко ненужни етажа, с още много празни стаи. Вятърът, тази злокобна и тъжна морска музика, живее из стаите, препуска между стените, както между дърветата в гората. Свири точно над главата му. Лесър го слуша, докато пише. Той пише „вятърът изчезна“, но продължава да го чува. Макар да му е втръснало, бои се да напусне стаята си, от страх, че може никога да не се върне. Излиза рядко, веднъж в седмицата да напълни торбата си с продукти. Когато понякога задремва над работата си, става да се поразтъпче до площадката. Иначе пише.

Като прочита отново написаните думи, пред очите му се явяват сцени, които той не е написал, или поне смята, че не е написал. Като тази например — Уили поставя запалена клечка в кутия с мазни парцали в мазето, с пукот разцъфва огнено дърво, пламтящата му корона се извисява нагоре и стопява всички етажи. За да спаси ръкописа си — седмици минаха откакто депозира последните написани страници в банката — Лесър се втурва към противопожарната стълба. Изходът е блокиран от гъсто преплетени клони с ревящи огнени езици и тежки огнени плодове. Лесър хуква към покрива. Наоколо му дълги, посипани с искри пера от пушек, и рога от жарава се издигат към нажеженото небе. Хиляди горящи къщи в гора от пожари. Някъде наблизо, сякаш от шума на разбиващите се вълни, се издига приглушен рев, писък, плач. Кой плаче там? Кой умира? Бунт? Погром? Гражданска война? Къде мога да избягам с книжния си ръкопис?

Лесър пише. Той пише книгата за любовта. Има нужда от нея, трябва да пише. Най-важното е да си я представи, цялостна, завършена, заедно с непредсказуемия финал, и тогава да реди думите върху хартията. Айрини замина за Сан Франциско. Написа му една бележка за сбогом, без да остави адрес: „Никоя книга не може да бъде по-важна от мене“, писа тя. Със или без Айрини той трябва да напише книгата, да създава любов с думи, да види накъде ще го отнесат, да или не. В това е тайната, да следваш думите. Може би неговият герой ще разбере къде е любовта, а оттам ще разбере и Лесър. Макар че ако трябва да предприемеш пътешествие по следите на любовта, загубен си от самото начало. Никакво пътешествие не може да помогне. И все пак, по-добре е да търсиш нещо, отколкото да го нямаш. Когато го търсиш, все едно че го имаш, в известен смисъл. Той положително ще разбере кога ще свърши книгата си. Какъв позор, толкова добре я бе написал в екземпляра, който Уили изгори. Струва му се, че тогава по-добре разбираше книгата си, отколкото сега, въпреки повторното обмисляне, въпреки двойно удължения труд. Хубава книга беше, малко оставаше до края. Спомня си почти всичко, но не може да го напише същото. Как може човек да напише едно и също нещо два пъти? Сякаш опитваш насила да се върнеш в своето вчера? Тогава само да бе протегнал ръка и думите щяха да потекат от нея. Трябваше само да напиша последната сцена и финалът щеше да изскокне. Той щеше да дойде сам, да завърши романа, да се освободи от мене, и мен да ме освободи. Свободата покровителствува любовта. Щях да се оженя за Айрини и да замина за Сан Франциско. Животът ми с нея нямаше да върви зле. Тя уважава работата ми. Щяхме добре да се разбираме.

Представя си как ще остане в тая стая завинаги, мъчейки се да завърши книгата си, да я направи както трябва. Ех, Уили да не бе унищожил и двата екземпляра на ръкописа! Ако единият бе оцелял! Вижда го ясно, вижда мястото на всяка дума. Обзет от скръб по изгубения ръкопис, Лесър стана от бюрото си, отчаян, бесен. Грабна в ръка брадвичката и се втурна надолу, като скачаше по две стъпала наведнъж. Разтвори вратата на противопожарната стълба и тихо застана на площадката. Чу тракането на машинката на Уили и разтърсван ту от вълнение, ту от погнуса, се вмъкна в един апартамент на отсрещната страна на площадката. Кри се там, в очакване и мъка, докато чернокожият излезе да пие кафе, а може би му се бе свършила синята хартия. Лесър влезе в стаята, прочете страницата върху валяка — нищо забележително — и я откъсна. После удар след удар, от очите му се ронеха сълзи, той насече машината на Уили. Ударите на брадвата се превръщаха в звънка музика. Надроби машината, направи я на парчета. От нея кървеше черно мастило. Брадвичката оцеля, с нащърбено, пукнато острие. Лесър целият се тресеше в треска, но въпреки това изпита необикновено облекчение. Не го интересуваше какво бе свършил: беше му адски гадно, но поне за известно време се надяваше, че писането му ще потръгне както трябва.

* * *

Лесър — сън не го лови нощно време — от прозореца си на шестия етаж наблюдава как призори Уили се рови из боклукчийската кофа отсреща. Ден след ден той сглобява накъсаните лентички бяла хартия, да види как върви книгата на Лесър. Седмици наред в кофите нямаше нищо, но Уили продължава да търси. Наближава пролетта. Празна е и в пробитата кофа на Левеншпил няма смачкани листове синя хартия, изписани на ръка. Изхвърлят кофите два пъти в седмицата, кофи без думи.

Собственикът, болен, бледен, тежко дишащ, започна да закрива рамките на вратите на първия етаж с ламаринени листове. Зачукваше ги с дълги пирони. Месец след като привърши с първия етаж, започна да кове ламарина и върху вратите на втория етаж. Добре, мислеше си Лесър, скоро ще се отърва от Уили Спиърминт. Или пък ще го заковат вътре, та да не може да се измъкне. Щом веднъж престане да се върти около тая къща, ще си свърша работата.

* * *

На писателя му се повдига от безделие. Повдигаше му се и когато пишеше, от думите, от мисълта за тях.

Но независимо от това, всяка сутрин аз хващах автоматичната писалка в ръка и започвах да я движа върху листа.

Но тя оставяше линии, не думи. Обхвана ме страхотна тъга.

* * *

Те се дебнеха един друг по площадките. Всеки знаеше къде се намира другият, макар че теренът се бе изменил. Дърветата от стаята на Холцхаймер се бяха свлекли от стените върху усойния под на апартамента. Те пуснаха корени, наедряха и се разпростряха върху стълбищната площадка и надолу по стълбите, разпервайки пищните си клони сред огромни папрати, острозъби кактуси, по-високи от човешки бой, сред гниещи всеядни растения.

Една нощ Уили и Лесър се срещнаха на малка затревена полянка, обградена от шубраци. Безлунно бе небето над влажните, облепени с мъх преплетени клонаци на дърветата. Не се виждаха един друг, но се усещаха. Всеки чуваше притаения дъх на другия.

— Кръвопиещ еврейски негромразец!

— Антисемитска маймуна.

Металните остриета блеснаха на слабата светлина, може би звездният светлик се процеждаше през гъстите клони и пръскаше зеленикава виделина. Рамките на очилата на Уили за миг блеснаха. Прицелиха се точно един в друг. Лесър усети как неговата назъбена брадвичка потъна в кости и мозък, докато острият като бръснач меч на стенещия негър с едно-единствено парещо ръгване отсече тестисите на белия.

Всеки от нас, мислеше си писателят, чувствува болката на другия.

* * *

Милост, ей, двамата, за бога, крещи Левеншпил. Hab rachmones, моля ви се. Имайте милост над мене. Милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост милост