Бърнард Меламъд
Наемателите (2)

* * *

Уили Спиърминт обикновено почукваше на вратата на Хари Лесър в осем и петнайсет. Времето в края на годината беше лошо и докато пишеше, черният вече не сваляше оранжевите си обувки, а на главата си слагаше дебела кървавочервена плетена шапка. Нахлупваше я над ушите и не снемаше туниката си. Хари предложи да даде на поправка една своя стара отоплителна печка и да му услужи с нея, но Уили казваше, че почне ли веднъж да пише, се сгрявал целият чак до пръстите на краката.

Но с Лесър не ставаше така. Понякога той пишеше, омотал шал около врата си и метнал палто върху раменете си. Ходилата му замръзваха, дори когато гореше печката.

Когато валеше суграшица или силен сняг, брадата на Уили сутрин беше посипана със скреж или снежинки. Той удряше във вратата мократа си шапка, за да изтупа снега от нея. Понякога изглеждаше несигурен и потиснат, което не можеше да се обясни само с времето. Тогава просто взимаше машината и я връщаше по обяд, почти без да проговори с Хари, дори чаша вода не поискваше, макар че кранчетата бяха махнати, а тръбите запечатани в старата кухня на Холцхаймер. За негов късмет от време на време сифонът проработваше в тоалетната в апартамента на мистър Анжело, диагонално отсреща на площадката, и той можеше да се облекчи там, ако почувствуваше нужда.

В една дъжделива сутрин, запънал се да измисли подходящ преход между две сцени, Хари застана на прозореца с надежда да извлече някаква идея от улицата, от града, от човешката раса, и изведнъж забеляза как Левеншпил приближи стария си олдсмобил до сивата сипаничава сграда отсреща и го паркира до бордюра. Хазаинът вдигна очи към прозореца му точно в момента, когато писателят дръпна транспарантите. Лесър моментално отиде при Уили и почука на вратата му. Никакъв отговор. Тогава той завъртя топката, извика го по име и влезе.

Уили смучеше едно късо жълто моливче, затормозен над трудно място в ръкописа си. Гневно изгледа Лесър, задето го прекъсва.

Лесър съобщи, че хазаинът се качва нагоре.

Чернокожият го гледаше с високомерна студенина.

— Да си яде задника.

— Аз — с неудобство промълви Лесър, — си помислих, че трябва да ви съобщя. — Той се извини, задето бе нахълтал. — Не бях сигурен, че сте чули чукането ми.

Уили отново се съсредоточи върху страницата, после изражението му бавно се измени. Изглеждаше несигурен, загрижен, дори тревожен.

— Тоя тип откъде ще знае, че съм тука, като седя кротко и не движа дори въздуха? Той не обикаля да наднича из всеки апартамент, нали?

Лесър не мислеше така.

— Обикновено той пристига да ме ръчка, като пиша, но може да се вмъкне във вашия апартамент точно когато най не го очаквате. Той е такъв тип. Моят съвет е да се спуснете на някой от долните етажи и да чакате, докато си замине. Вземете си ръкописа, а аз ще прибера машината. Ще ви обадя веднага щом си отиде.

Бързо извършиха операцията, Уили слезе на петия етаж с чантата си, натъпкана набързо, а Лесър отнесе старата „Л. С. Смит“ във ваната си. Не че Левеншпил можеше да нахълта с взлом, но кой знае. На всеки шест месеца, само и само за да му досажда, той настояваше да упражнява правото си да инспектира апартамента.

След няколко минути хазаинът натисна звънеца, после силно затропа по вратата. Писателят си го представи как се изкачва по стълбите, диша шумно и през цялото време се държи за перилата. Левеншпил леко се олюляваше, като ходеше. По-добре да си беше спестил дългия път; имаше вид на сърдечно болен човек.

— Отвори за минутка, защо по дяволите не отвориш? — викаше Левеншпил. — Защо не поговорим като хора.

— Работя усилено — отвърна Лесър от всекидневната, преглеждайки вестника, докато чакаше хазаинът да си отиде. — Нямам какво ново да ти кажа. Писането върви, има прогрес.

После мълчание, слухтене. Когато Левеншпил заговори, гласът му беше гърлен, нисък, близък до неговото аз, сякаш се бе поразходил из парка, попремислил нещата и очакваше по-резултатен ефект.

— Лесър, ти спомняш ли си, че ти разказах за дъщеря си? — запита Левеншпил.

Лесър си спомняше.

— Забременялото момиче ли?

— Точно тя. Изтегли си паричките от спестовната си книжка, които събира още от шестгодишна и си плати аборта съгласно новия закон. Кой знае на какъв доктор е попаднала. Чувал съм какви ли не неща. Въобще не се посъветва с мене. Резултатът е, че й простъргали матката с кюретата и получила кръвоизлив. Жена ми изпадна в луда паника да не настъпи отравяне на кръвта. Сега съм тръгнал към болницата да си видя момиченцето, което е в интензивното отделение.

— Много съжалявам, Левеншпил.

— Реших просто да ти разкажа. Такива неща не се разказват на всекиго, но викам си — на един писател може.

— Приеми съчувствието ми.

— Приемам го — каза хазаинът, — ако въобще можеш да съчувствуваш.

— И какво още ново? — попита той след една празна минута.

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Съвсем.

— Никаква промяна в отношенията ти към човешката раса?

— Приветствувам я.

Левеншпил си тръгна мълчаливо.

Лесър се помъчи да избие случилото се от главата си. Умно копеле, знае, че се чувствувам виновен. Още една такава буца по главата ми и ще се свлека чак в мазето. Такъв е планът му, обзалагам се.

От прозореца на долния етаж Уили бе забелязал, че хазаинът си отива и побърза да се качи. Почука на вратата на Лесър и вдигна машината от ваната.

— По дяволите еврейския наемодател на бордеи.

— Уили — каза Лесър, — ако не знаеш, аз също съм евреин.

— Нищо не съм казал, съобщавам само един икономически факт.

— Аз ти съобщавам един личен факт.

— Благодаря ти все пак за услугата. Признателен съм ти.

— Моля, приятно ми беше.

Чернокожият се усмихна, хубави зъби, прекрасен жест.

— Хайде да направим забавата, дето я бяхме планирали, тоя петък. Ще доведа моята кучка и ще кажа на някои приятели.

* * *

Сред приятелите на Уили, които се изкачиха по заледените стълби на шестте етажа до апартамента на Лесър в една ужасна снежна виелица: през първия петък от новата година, с глави, отрупани в сняг, беше и неговата „кучка“ Айрини Бел; Лесър се изненада — учуди го, че тя бе по вкуса на Уили, той не бе очаквал толкова поразително създание — тя бе бяло момиче и почти красиво. Не й бе потръгнало в живота. Той не можеше да разбере защо — сякаш красотата беше повече от задължение, с което не й се искаше да се нагърбва. Погледна се в малкото огледало на стената — очите й се поколебаха — после се извърна с досада, смъквайки широката си, богата пелерина. На устните й бе застинала уморена усмивка, малко кисела в краищата си, очите й бяха тревожни. Някаква тъга. Лесър я загледа. Когато ги представяше един на друг, Уили каза, че това е бялото му пиленце, без да съобщи името й. При това тя веднага се дръпна. Писателят реши, че по целия път дотук се бяха карали.

Другите двама бяха черна двойка: Мери Кетълсмит, приятно момиче с открито, живо лице и стройна фигура. Косата й беше на естествени малки копринени къдрици, носеше семпла бяла мини поличка и морав чорапогащник. Говореше леко и непринудено, стисна с две ръце ръката на Лесър, когато Уили ги представи. Докосвайки се до нея, в него пламнаха разни апетити. Сам Клемънс, нейният очилат приятел с бухнала коса в афро-стил, беше затворен човек, почти скован. Хари въобще не можа да добие впечатление за него — в едно или друго отношение. А и той самият не беше в изключителна форма. Беше очаквал четиринайсет души, а заради лошото време, оказаха се само петима; почувствува се самотник и глупак, задето не бе поканил жена за себе си.

Уили носеше пуловера, с който пишеше — сякаш не можеше да понесе раздялата с него, — украсен с наниз от стъклени арабски мъниста, големи колкото лешник. Иначе се беше изтупал с жълти, стегнати в бедрата панталони и обувки в два тона — кафяво и черно, измокрени от снега. Козята брадичка и косата му бяха сресани и пригладени с брилянтин, по всичко личеше, че се старае да се чувствува добре. Движеше се леко, наперено, щракаше с пръсти. Макар че не претендираше да е особено остроумен, всичко каквото кажеше ги разсмиваше, действията му също бяха забавни. От време на време поглеждаше към Айрини, до прозореца, понякога с празен поглед, сякаш се опитваше да си припомни нещо забравено. Или чуваше гласове? Сега се проявиха някои нови черти у непознатия странник, домъкнал се от улицата на етажа, където Лесър бе живял с месеци сам, за да му стане съквартирант, колега писател, може би бъдещ приятел. Неговото самотно момиче, което може би очакваше някоя блага дума, наблюдаваше от своето самотно, далечно ъгълче. Ако Уили бе забелязал, не си даваше вид, че се трогва. Той се шегуваше с другите. Лесър се чудеше на лекотата, с която Уили се отърсваше от своята писателска същност, докато неговото собствено трескаво съзнание рядко спираше да пише. Но тази вечер реши да се отдаде на наслада.

Преструвайки се на разсеян, Лесър внимателно загледа актрисата на Уили от извън бродуейските театри. Преструваше се той, не тя. Айрини седеше естествено, показваше, че е точно това, което той вижда, че няма какво повече да каже за себе си. Беше около двайсет и пет годишна и дългите й изрусени коси, прехвърлени плътно над лявото й рамо, се пръскаха върху гърдите й като емблема — загадъчно наистина, но всичко наоколо причиняваше болка на домакина. Две жени влизат в дома ми и след минута вече съм готов да се изправя на ръцете си. Той поздрави онова старо свое аз, което отново усети в себе си.

Актрисата излезе от временното усамотение и неопределеното си настроение, изхлузи мокрите си ботуши и с питие в ръка, започна да разглежда апартамента, пръстите на дългите й, тесни ходила, подходящи за момиче с по-висок ръст, бяха леко обърнати навътре.

Лесър усещаше след нея ухание на гардения. Той не беше безразличен към цветята. Айрини носеше къса поличка с копчета отпред и ярка розова блузка. Когато се наклони да изтупа пепелта от цигарата, паднала връз коленете й, от блузката се показаха млечнобелите й гърди. Седеше върху възглавничка на пода с раздалечени крака. Лесър се взираше, докъдето му стигаха очите. Айрини се изправи, сякаш бе седяла върху яйце, и каза нещо на Мери, която се изсмя в шепи.

Лесър избяга в кабинета си.

Господи боже, защо издавам всичките си желания?

След малко се върна, музиката свиреше, гостите му танцуваха; Мери пристъпваше величествено със Сам, Айрини с Уили. Лесър подозираше, че тя го бе накарала, не обратното. Танцуваха рок, Уили беше донесъл плочите в книжна торбичка, феерия от размятващи се рамене и бедра. Танцуваха сякаш бяха наистина свързани, тежкият насмешлив поглед на Уили бе съсредоточен, Айрини се въртеше около него с беззвучна усмивка, застинала по бледото й лице, сякаш това лице не танцуваше с кой да е, а само с него, но писателят почувствува, че те играеха така нарочно, да не са близо един до друг, макар че през цялото време разговаряха оживено. Лесър се помъчи да отгатне степента на взаимното им недоволство — или на своето заблуждение, може би тази видима съпротива помежду им бе изява на привързаност, някаква двойствена емоция, по-силна отколкото всичко ясно видимо? Лесър направи два пъти опит да се промъкне помежду им, но никой от двамата не го допусна. Дори в един момент Айрини удари Уили. Той я шляпна в отговор още по-силно. Тя се разплака за миг, после продължиха да танцуват.

Лесър раздели Сам и Мери. Сам моментално я притисна здраво, но Мери му се изплъзна и се приближи до Хари. Чернокожото момиче танцуваше с него, сякаш продължаваше предишния си танц. Очите й затворени, движенията — сексуални. Лесър спря и загледа гъвкавата й снага. Мери отворя очи, засмя се и му протегна двете си ръце. Той продължи да пристъпва несръчно, а тя се виеше екзотично. Стъпките й бяха бързи, грациозни, вълшебни. Тя танцуваше, сякаш фиданка пускаше зелени филизи. Той се отпусна, завъртя се веднъж, Мери го окуражи. Докато двамата се виеха в средата на стаята, Сам се изпика през прозореца в снежната виелица навън, а Мери шепнеше в ухото на Лесър, че живее само на две пресечки от него. След малко в кабинета си той обмисли целта на информацията и реши да действува енергично с нея, докато свиреше силен рок, Сам беше в полуунес, а Уили и Айрини бяха все още отдадени на своя необичаен любовен ритуал.

Възбуден от Мери, Лесър я целуна и плъзна ръката си в сутиена й. Задъхана, тя му отвърна с влажна целувка, но не прояви особено желание, когато той се опита да я повлече към леглото. Сякаш претегляше нещо вътре в себе си, после въздъхна, изви ръцете му и се откъсна от него.

Очите й блестяха, тазът й изхвръкнал назад, шията източена. Гърдите й бяха малки, тялото й — гъвкаво, краката — стройни и изящни. Силно възбуден, с надеждата, че неговата страст ще разпали и нея, Хари вдигна късата й поличка нагоре над моравия чорапогащник.

Мери със сила го избута назад.

— Махни се, мухльо, смърдиш!

Лесър усети как желанието загасва в тялото му.

— Не съм искал да те обидя!

Последва напрегната минута, после тя омекна и бързо го целуна.

— Не се впрягай! На мен ми трябва да се настроя за секс, такава съм. Просто се дръж свястно с мене и аз ще бъда добра с тебе. Ясно, нали?

Хари й предложи една изкуствена виолетка от каната на прозореца. Мери пое цветето, потърси къде да го забоде по роклята си, после го пусна в чантичката на леглото.

Той се извини още веднаж.

— Не се впрягай толкова, Хари! Аз те харесвам.

— Тогава каква е тая воня, дето спомена?

— Миришеш ми на бял, това е всичко.

— А как миришат белите?

— Въобще не миришат.

— Тогава да не се тревожа.

— Недей — отвърна тя, — животът е толкова кратък. Нали?

Сам надникна в стаята, тя взе чантичката си и отиде при него. Лесър реши да внимава и да не допуска този жалък купон да се превърне в скандална история.

* * *

Хари моли Уили да му заеме цигара, свита от хартия с ягодов цвят.

Уили предлага да ползуват заедно неговата. Те седят с кръстосани крака на пода в малката кухничка, рамо до рамо, подавайки си един на друг смачкана мокра цигара.

Това е ливански хашиш. Не го души, момче, ами дръпни да ти влезе дълбоко.

Лесър дърпа от сладко горящия пушек, докато стаята става просторна и лъчезарна. Сводовете й се вдигат нагоре, розовите прозорци пламват в наситен цвят. Носи се звън на камбани от някакъв потънал параклис.

Сега катедралата се превръща в плаващ остров, ухаещ на гора и цветя след дъжд. Корените на хиляди дървета оставят след себе си диря в жълтите води. Ние сме сами на този плаващ остров, Уили, потънал само във вечнозелена растителност и пъстри диви рози. Хората по двата бряга на реката ни махат с ръка, като минаваме край тях. Размахват червени, бели и черни знамена. Трябва да се поклоним, Уили. Аз се покланям от тази страна. Те възторжено ме приветствуват и аз се покланям. Добре е ти също да се поклониш.

Благодаря ви, хора, следващата ми книга ще е най-добра!

Какви са тия музиканти, братя или белокожи?

Бели музиканти с черни шапки и черни музиканти с бели шапки. Те скачат и викат ура, защото сме добри писатели. Ние изразяваме тази своя същност, която се преструваме, че познаваме. Казваме им кои са и защо. Караме ги да се чувствуват така, както никога не са предполагали. Те плачат при нашите сълзи, смеят се, когато ние се смеем, или обратното, това няма значение.

— За какво е твоята книга, Лесър?

— За любовта, струва ми се.

Уили се изкисква, и продължава да гребе спокойно, сигурно, мускулите му проблясват при всяка дипла на водната повърхност.

— Тя е за човека, който я пише, защото той никога не е казвал истината и умира да я разкрие. А твоята за какво е, Уили?

— За мене.

— Как ти върви?

— На четири крака, човече, в галоп. А твоята?

— На един крак. Куцука.

— Аз ще спечеля проклетата Нобелова награда. Ще ми дадат един милион на ръка.

— След мене, Уили. Аз работя още от ледниковата епоха и утре ще продължа.

Уили гребе невъзмутимо, следи с очи бързо сменящото се течение на разширяващата се река, и гледа да не се натъкнат на дънери, на плитчина или на корпуса на някой заседнал кораб.

— Освен това, аз пиша най-добрата си книга. Искам всички добри хора от двата бряга на реката да размахат книжните си байрачета, и всички сиви и черни хора да признаят, че Хари Лесър е цар Давид с шестструнната си арфа, само че нотите са думи, а псалмите — романи. Той пише малък шедьовър, макар и не съвсем малък. Колко големи са псалмите?

Лесър извиква три пъти за Хари Лесър.

— Трупай, човече. Трупай си мръсотията. Трупай въглищата, за да видим пушека. Трупай мангизи. За тебе славата, за мене мангизите.

— Това са голи пари, Уили. Не искаш ли да те помнят бъдните поколения, не искаш ли малко безсмъртие? Помисли при какви условия живеем и колко бързо тия пари ще се стопят.

— Аз искам парична сила. Искам пари, да ги натъпкам в черния си задник и в гащите на бялата си кучка. Искам да я чукам с пари.

— Помисли за свещената катедрала, в която се намираме, Уили, със залюляната, пееща камбана. За този обсипан с цветя и рози плаващ остров. Разбираш ме, нали, питам те за изкуството?

— Не говори безочливи приказки! Стомахът ми се свива от погнуса. Не произнасяй тая гадна дума.

— Изкуството е слава и само shmuck^[1] мислят обратното.

— Лесър, не ми лази по нервите с тая еврейска дума. Не ми натривай произхода си. Знам за какво ми говориш, не си мисли, че не знам. Знам, че се мъчиш да обсебиш мъжеството ми. Не се ловя на твоите обрязани shmuck приказки. Евреите се мъчат да отслабят кръвчицата ни, за да вземат всичко за себе си. Еврейските момичета са най-добрите курви и те се опитват да отслабят силите ни, като ни карат да се обрежем, а еврейските лекари вършат това, защото се боят, че ако не го сторят, ние ще завладеем цялата тая прокълната страна и ще ви заличим от нея. От това се боят. Веднъж един приятел взе, че се обряза заради приятелката си, еврейка, и сега не го бива повече за секс, клюмна, отнеха му движещата сила. Не му става с никоя жена, защото няма движеща сила. Седи си в стаята и не смее да си го погледне. Не ми ги пробутвай на мене тия номера, Лесър, писнало ни е от вашите номера.

— Ако ти си творец, Уили, ти не можеш да бъдеш негър.

УИЛИ

Негър, негър, жив бъди,

с лъскаво лице и опулени очи.

ЛЕСЪР

Негър, негър, ти блести,

като факел в черните нощи.

Уили продължава да гребе, докато очите му застиват в два бели камъка. Той гребе и спи. Бреговете на реката се скриват в падащия мрак. Одобрителните възгласи се превръщат в смълчани звезди. Островът на цветята изчезва в мъглата. Цялата галактика се върти в нощното небе като обсипан със скъпоценни камъни пръстен.

Ще хвърля атомна бомба върху следващия бял лайньо, когото видя.

Лесър се бори с облак от комари.

* * *

Лесър, самотен на своята тъжна забава, решава да заговори с момичето на Уили. Тя се бе разхождала от всекидневната към кабинета му, може би за да го избегне. Никакъв покой — нито в очите, нито в нозете й. Когато се опита да ги раздели в танца им с Уили, той го чу да казва: „Айрини, не мога да легна с тебе тая вечер. Знаеш колко сериозно напредвам в тази част, която сега пиша. Искам да си запазя силите и соковете за утрешната работа. Ще почакаш до неделя.“

„Ненавиждам лайняната ти книга!“, бе отвърнала тя.

Топлината изчезна, в апартамента стана студено. Айрини лежеше под дългата си пелерина върху дивана на Лесър и когато писателят нерешително се примъкна и се мушна отдолу до нея, тя му позволи, без да каже нищо. Тялото й излъчваше аромат на гардения, леко примесен с миризма на пот. Сам и Мери — черен до черен — спяха на леглото в кабинета му при включена електрическа печка. Уили, с цигарата хашиш в устата си, все още гребеше по пода на кухнята.

Върху русокосата си глава Айрини е положила венче от восъчни виолетки, сама го е сплела от китката изкуствени цветя, които една от жените в миналото на Лесър бе оставила в малка спукана каничка на прозореца в кабинета му. Те бяха избелели, но подчертаваха синьо-зелените й очи. Лесър забеляза, че тя бе изгризала ноктите си до живеца и изскубала до косъмче веждите си, а отгоре бе смело очертала с молив нови. Едната беше твърде дълга, другата твърде къса. Това придаваше на лицето й изражение на клоун. Беше сигурен, че тя негодува срещу самата себе си.

— Какъв е истинският цвят на косата ви?

— Черен — присмя се тя с тих глас. — И името ми е Белински, не Бел. И Уили ми е любовник от две години насам. Какво още искаш да знаеш? Знам защо легна тук. Ти го чу, като каза, че няма да спи с мене нощес. Видях те, че слушаше.

— Не бих имал нищо против да предложа своите творчески сокове.

— Гле’й си работата, аз съм момиче на Уили.

Беше тъжна вечер. Лесър чу, че отново се извинява.

— Не съм легнал заради думите на Уили. Още като влезе в къщи тази вечер, ме обзе чувството за нещо, което съм изгубил в миналото.

— Какво минало?

— Сякаш не съм дошъл при тебе, когато си имала нужда от някого.

— Аз имам този, когото желая.

Лесър си помисли как ли ще му върви утре писането. Зле, сигурно.

— За какво се разказва в книгата ти? — попита Айрини.

— За любов — отвърна той и дишането му се учести.

— Какво знаеш ти за любовта?

Лесър не пожела да отговори.

Тя се отпусна в сън с кисела усмивка на лицето си.

В стаята се появи Уили.

— Дай го честно, човече — обърна се той към Лесър. — Не на мене тия лайняни номера.

* * *

Когато Уили и приятелите му напуснаха апартамента, бурята бе вече утихнала. Чернокожият, очите му все още оцъклени, шляпна Лесър по гърба.

— Ние с тебе създаваме изкуство. Трябва двамата истински здраво да се държим.

И се прегърнаха като братя.

* * *

Когато Уили пристигна за машината си след няколко часа, той не обели нито дума, макар че устните му нервно потрепваха. Видът му беше напрегнат. Приличаше на човек, разкъсван между две мисли, които не можеше да понася.

Отначало Лесър се изплаши да не би Айрини да му е разказала, че се е опитал да я сваля, след като е подочул разговора й с Уили. Или пък Мери Кетълсмит им бе разкрила акробатиката му с поличката й.

Но Уили не продума нито дума и Лесър, обезпокоен от мисълта, че ако избухне спор, спокойствието на сутрешната му работа, което той балансираше като топка върху носа си, щеше да пропадне, му отвърна с пълно мълчание. Беше махмурлия, чувствуваше се оглупял от безсънието и разтревожен за работата си.

Уили изсумтя, вдигна машината си и излезе на площадката. Лесър с облекчение затвори вратата зад гърба му и веднага седна да пише. Работата му тръгна добре, просто имаше добър ден; това се случваше понякога — особено след тревога, че недостатъчният сън би могъл да скове способността му за съсредоточение. Към седем часа вечерта, когато миеше двете чинийки от вечерята си, улови се, че си мисли — с надежда? — дали по някаква причина Уили не се е преместил оттук, дали не си е намерил ново място за работа. Може би е открил някоя друга изоставена къща, където ще бъде съвсем сам? Лесър можеше да мине без неговите всекидневни посещения от рода „не искам от тебе никакви услуги“, макар че бе готов да протегне ръка за помощ на колегата писател. Писателите си помагат помежду си. До определена степен: собствената работа винаги стоеше на първо място.

В девет часа вечерта, когато Лесър четеше, изтегнал се в стола люлка, Уили ритна по вратата, притиснал в прегръдките си машината, сякаш носеше плод в утробата си. Постави я под масата, помисли малко и каза:

— Лесър, искам яко да те впрегна за една работа!

Писателят предварително започна да се извинява за държанието си предната вечер.

— Сигурно е от хашиша. Не ми понася. По-добре е да стоя настрана от наркотиците.

Уили се почеса с нокът по пътеката в косата си. След малко задращи по двете си розови длани с яки кафяви нокти и задуха в месестите си шепи. Пристъпваше от крак на крак.

Лесър се почувствува неловко. Да не би да си представя старите филми на Степин Фешит, или пък нещо не е в ред?

Уили заговори безцеремонно:

— Мислех да оставя ръкописа си тук тази вечер.

— А-а, заповядай — отвърна Хари облекчен, може би това бе всичко. — Не се безпокой, че ще го чета. Давам ти честната си дума.

Уили пое дълбоко въздух:

— Човече, аз искам да го прочетеш.

Сгърчи се, сякаш го обхвана спазъм, после изведнъж се стегна.

— Стомах ме свива като говоря за работата си. — Капки пот заблестяха по челото му. Облиза сухите си устни с розов език. На Лесър му се стори, че никога преди не бе виждал очите му толкова големи, изскокнали, бели и изплашени.

— Стомах ли те свива?

— Като мисля за работата си. Сега поправям някои неща, но при всяко ново прочитане изменям, прибавям по нещо, сякаш първия път въобще не съм сполучил. И картината непрекъснато се променя ту така, ту иначе, разбираш ме, нали? Вчера например си мислех, че няколкото страници, които написах, са излезли сполучливи, но когато ги прочетох в дома на моето пиленце, всичко се сгромоляса пред очите ми. Това ме унищожава, човече. Нямах настроение да идвам на забавата при тебе. Исках да седна да пиша, докато изчистя несполучливото и постигна това, което ми трябва, но Айрини настоя да се разтоваря и освежа с малко веселие и смях. Днеска цял ден стоях в кабинета си и изчитах книгата, но имам идиотското чувство, че на места се отклонявам от основната линия, ама нито знам точно къде, нито защо. Всичко сега ми изглежда замъглено, сякаш го чета с очилата на дядо и това ме изважда от кожата ми. Като че ли попадам там, дето не бива да бъда. Според тебе сега какво трябва да направя, Лесър?

Писателят, като съзнаваше, че Уили сериозно търси съвета му, предпазливо отвърна:

— Ако съумееш да се отдалечиш на нужното разстояние от ръкописа си, по-лесно ще намериш отново верния тон. Понякога аз се връщам към по-предна глава и я прелиствам като в същото време си водя бележки за тази, която не ме задоволява. Ето един начин да стимулираш проникновението си, а има и други.

— Опитвал съм тия номера — нетърпеливо отговори Уили. — Лесър — отново поде той, мъчейки се да прикрие вълнението в гласа си, — ще ми спестиш много тревоги и грижи, ако хвърлиш едно око на ръкописа и видиш какво точно не върви.

— Искаш да прочета ръкописа ти?

Уили отклони вторачените си очи и кимна.

— Друг човек с две публикувани книги не познавам.

Хари неохотно се съгласи.

— Ако наистина настояваш, ще го направя.

Какво повече можеше да каже?

— Бих ли те карал, ако не исках? — И излизайки от стаята, черният му хвърли поглед, изпълнен с омраза.

* * *

Хари бавно зачете изтерзания ръкопис на обидчивия автор, почти двеста гъсто изписани страници с по-голям размер от нормалния. Отначало зачете против волята си — по две изречения на страница. Четеше с раздвоено съзнание — хем с любопитство, хем с неохота. Беше обещал на Уили само да го прочете и нищо повече. Нямаше защо да ангажира личното си неудовлетворение, мнение, усилие.

Вятърът виеше жаловито из улицата, докато той четеше, запушил носа си с кърпичка, за да не усеща миризмата. Никога през тия десет години, откакто живееше в къщата, не бе чувал толкова силен и упорит вой отвън, сякаш вятърът беше жив дух, който гони сам себе си. Нейде в далечината се хлопна врата, после се хлопна отново и Лесър двата пъти подскокна от мястото си. Дочу шепот на гласове в преддверието. Може би Уили се разхожда и сам си приказва? Или пък Левеншпил си мърмори под носа? Може би пътешественици от някой отплувал кораб? Или шепот от преизподнята? Той се приближа до вратата и надникна през ключалката. Не се виждаше нищо, освен мрак. Лесър дръпна резето и по гуменки тръгна към кабинета на Уили, очаквайки в същия миг да чуе приглушеното му трак-трак, въпреки че огромната пишеща машина явно стоеше под масата до прозореца в стаята на Лесър. Отвътре никакъв осезаем шум. Сигурно някой плъх се е проврял през дупката на тоалетната. В същност нищо не се бе случило, но въображението — богатството на писателя — работеше без почивка. И ти работиш заедно с него, ти си принуден да следваш неговия свръхактивен дух. И все пак той слушаше като омагьосан, сякаш се боеше, че би могъл да пропусне някакво необикновено преживяване; после почука с нокът по вратата, завъртя стегнатата топка и влезе вътре. Истинска черна нощ без луна, без звезди. Кой би различил чернокож в такава черна тъма?

— Уили? — прошепна Хари.

Запали единствената стоватова крушка, която Уили бе завинтил в един мрачен дъждовен ден. Голата кухня, осветена до бяло, се облещи срещу него. Масата на Уили и строшеният стол бяха така самотни и далечни без неговия ръкопис, два къса дърво, но ако някой пишеше върху тях, ако твори сериозно, ако създава литература, те стават други — достойни, значими.

Лесър се върна в апартамента си и продължи да чете. От ръкописа буквално лъхаше смрад. Нима зловонието на тежкия труд усилваше потенето на Уили Спиърминт и му придаваше мириса на плесен или на нещо подобно? Може би това бе миризма на гниене, подсилена от химическите съставки на една страшно евтина зелена хартия — пореста, сярна материя, върху която беше писано, после трито с обгорена, воняща на каучук гума, после пак писано и така нататък? Дали пък тази противна атака срещу носа му не идеше от нещастния живот на изписаните думи, или от техните отмъстителни човешки оригвания?

Първоначално книгата на Уили е била озаглавена „Негърът не е боклук“, после това заглавие беше задраскано и заместено от „Отсъствуващ живот“ от Бил Спиър^[2], изобретателен псевдоним, хем съдържа част от презимето му, хем означава племенно ловно оръжие, а на всичко отгоре загатва близост с името Шекспир, чието малко име също е Уили. Съвършено леко с молив бе нанесено и трето заглавие. Лесър внимателно се взря с по-здравото си око и успя да разчете „Черен писател“, последвано от въпросителна. И все пак, ръкописът, който Лесър чете бавно, водейки си бележки в продължение на три нощи (Уили държеше през деня целият ръкопис да е на бюрото му, като продължаваше да работи над него дълги часове, пишеше ли, преписваше ли, но във всички случаи тракаше на машина), се състоеше от две части, очевидно Живот и Творчество, първата, описана в шест глави или сто четиридесет и осем страници, а втората — представляваше шестдесет страници в кратки разкази за обитатели на Харлем и тежкия жизнен път на черните. Съвсем не лош подход към една автобиография, макар Уили никъде да не наричаше романа си автобиографичен. Той въобще не говореше много за книгата си. Лесър я мислеше за роман, може би защото той самият пишеше роман.

Книгата, макар и по различни причини все още недовършена като творба на изкуството, се четеше увлекателно. Житейската история на Уили от „Момчето от крайния южен квартал“ до „Черният писател“ минаваше през „По̀ на юг“, „Харлемски нощи“, „Затворническо образование“. Последната кратка глава бе озаглавена „Аз пиша за свободата на черните“. Книгата бе натуралистично самопризнание, преживяванията на Уили бяха просто предадени, езикът варираше от елементарен английски до негърски диалект, а повествуванието и психологията бяха прекалено лишени от наивност, което Лесър съвсем не бе очаквал. Неговият „аз“ израства в страхотна черна мизерия на брега на Мисисипи. Унижаван и тормозен повече от свои, отколкото от бели, първото голямо прозрение в ранния му живот е омразата към белите, които осакатяват черните, които осакатяват него и най-вече неговата злощастна, изнемощяла майка и сервилния към белите втори баща.

За да избяга от родното си гробище, от оная Райска градина, където нищо черно не цъфти, той се мята на един товарен влак за Детройт. „Там аз прекарах повечето от дните си, чистейки кенефите на белите в компанията на Форд.“ А като странично занимание — разбива гардеробчетата за дрехи и краде пари, но въпреки няколкото сериозни удара, никога не го залавят. Най-накрая е принуден да посрещне самоомерзението, което живее в гърдите му като болно куче в мазе. Осъзнаването на това чувство изведнъж го блъсва в главата, след като едва не пребива до смърт своята черна приятелка, без да е сигурен има ли причина. Обвинява я, че е спала с бял, макар тя да се кълне, че това не е вярно и в сърцето си той вярва, че е така. След като разбива лицето на седемнайсетгодишното си момиче, той със страх открива нещо ужасяващо в своята природа. Паническата уплаха от собствената вина предизвиква у него разцепление. „Мислех си, че ако се огледам в огледалото, ще видя, че съм се превърнал в бял човек.“ Но депресията, която го обзема, иде от това, че е черен.

Уили се движи из Харлем в изопнати по бедрата сатенени панталони и обувки от еленова кожа, с лесни преходи от джаза към затвора, след кражби и сводничество на две бели проститутки. „Но трябва да знаете, че бялата жена обича черната мъзга.“ Гълта наркотици и веднъж, изнемогващ за опиат — носът му тече, получава спазми, повдига му се — решава се на кражба с взлом, но го залавят две бели свини, с които се бие с голи юмруци. „При първата ми солова акция избиха глупостта от главата ми, лайното ми се дръпна и ме изритаха в дранголника.“ Съдят го, осъждат го и го затварят за пет календарни години. Новото му откритие тук е: „Колко ниско може да те доведе собственото ти нещастие. По цял ден се самоизмъчвам и лайното ми залепва по обувките.“ Страда жестоко. Но болката боли по-слабо, когато започнеш да се вслушваш в тъжните струни на душата си. Той се заслушва и чува: „Уили Спиърминт запява песен.“

Времето тече бавно и мъчително, но благодарение на безумното съчетание от болка, късмет и малкото останала воля, успява, отслужвайки годинките си, да услужи на себе си. „Когато спреш потока на живота си, печелиш време да мислиш. Започнах по-трезво да разсъждавам за себе си, кой съм, бих ли могъл да се издигна от дъното, където досега винаги съм бил.“ „Ако не ме бяха пандизили, сигурно щях да убия някого.“ За да откъсне съзнанието си от унищожителната действителност в затвора, която разяжда душата, за да се научи как да оцелее, за да се промени в положителен смисъл, Уили започва да чете в затворническата библиотека. „Щом веднъж се захванах да чета, вече нищо не можеше да ме спре. Отначало четях бавно, после по-бързо, научавах повече думи.“ Започва изцяло с белетристика. Чете Дикенс, Драйзър, Джеймс Фаръл, Хемингуей, Ричард Райт, Елисън, Болдуин и други. „Прочетох стотици разкази от стари времена чак до наши дни и от бели, и от черни автори.“ „И докато чета, в главата ми се върти тази велика, възвишаваща и същевременно страховита мисъл, че аз мога да пиша.“ „Никак не е трудно, след като прочетеш един разказ, който ти е харесал, да го продължиш. Или да промениш края му. Или да напишеш нещо подобно.“ Започва да си мисли, не би ли могъл да опише събития, случили се в неговия живот. „И в следващия миг установявам, че главата ми е пълна със случки, без да мога да ги отделя една от друга.“ Уили се смее, крещи и танцува в килията си. Моли се за молив и лист хартия, и сяда на масата да пише. Пише за истинския ужас в живота. Пише, облян в сълзи. „Оплаквам своята прокълната от бога майка, плача за всеки черен, за който пиша, себе си включително.“ Обиква думите, които излива върху хартията — от тях се раждат черни хора. Обиква и тях, техните гласове, тяхното остроумие. Уили се възвисява, като пише, това е най-ценната наслада, която познава. И когато изреченията изпълват страниците и неговите герои оживяват, сърцето му се преизпълва с гордост. „От този миг нататък аз престанах да се боя от шибания затвор, защото, макар и да бях вътре, аз не бях в него. Аз живеех със своето въображение. Заклех се пред себе си да стана най-добрият писател, най-добрият черен писател.“ Написва десетки разкази. „Колкото повече пиша за жестоките и трагични събития в собствения ми живот, толкова по-леко ми става. Единственото, което ме плашеше, бе да не стане прекалено мекушаво сърцето ми.“

Уили споменава, че е чел някои революционни писатели, тъй като искал да си състави пълна картина за всичко в света. Прочел Маркс, Ленин, Троцки, Мао. Прочел всички възможни книги за черните: книги за Африка, за робството, за негърските нрави, обичаи, култура. Водил си бележки в тетрадка, но когато се опитвал да напише за корените си, обикновено излизали малки разказчета за чернокожи хора. Основно пишел проза. Когато започнал по-всестранно и пълно да разбира историята на своя народ, неправдите и страданията му, Уили бил завладян от дълбока, нежна и всепоглъщаща любов към тях. Към белите той запазил омразата си. Вероятно тази омраза не е бушувала в съзнанието му безспир, но той я поддържал по принцип. Когато го освободили от затвора, той излязъл с пет папки пълни с творби, посветени на каузата на Свободата на Черните.

Така завършваше автобиографичната част от книгата. След нея идваха разказите. Никой от героите на Уили не струваше колкото самия него. Никой от тях не намираше своя път за спасение.

Бъгси е издебнат откъм гърба, притиснат до стената и прострелян с трийсет и осем куршума от двама бели. Той опитал да се брани с бръснача си.

Елъри го изпичат на бавен огън в затвора Синг-Синг. Той се опитал да убеди съдията: „Разберете, не съм аз човека, когото търсите. Лесно е да се хванете за черния цвят, когато ви трябва негър. Кълна ви се с цялото си сърце, не съм убил бял човек в оная черна нощ. Не съм аз този, за когото ме вземате.“

Даниъл удушва собствения си баща, задето се изплюл в лицето на майка му. После моли майка си да му прости. Тя ще му прости, отвръща майка му, но бог няма. „Не знам защо го направих, защо го душих до последния дъх — казва Даниъл. — Мисля, че мразя него повече, отколкото мразя тебе.“

В един чудовищен разказ, озаглавен „Без сърце“, безименният чернокож герой изпитва странна страст да убие някой бял и да вкуси от сърцето му. Просто някаква силна жажда или страст. Подмамва един пиян бял в едно мазе и го убива. Разрязва трупа му, но не намира сърце. Разпорва стомаха, корема, скротума и продължава да реже, когато разказът свършва.

В последния разказ Хари (Хари?) го боядисват с бяла боя трима негови събратя; после те решават да го смачкат с крака, или да го овъргалят в катран и пера, задето е предал своя приятел Ифрейъм, контрабандист, на белите свини. Ифрейъм му бил отнел неговата вярна приятелка. Приятелите на контрабандиста сграбчват Хари в стаята му и го принуждават да се съблече. Изливат върху му три канчета с бяла оловна боя, а той седи на колене на пода. Боята така плътно полепва по главата му, че само очите му се чернеят. Хари се отскубва, побягва по стълбищата към покрива, а те хукват след него. Накрая виждат как Хари скача от покрива на улицата — един бял негър, който осветява нощта.

Четири разказа, пет смърти — на четирима черни и един бял. Това чудовищно насилие разкрива дълбочината на неотприщения гняв на Уили. Сигурно сълзите му са изгорили хартията и са нагърчили страниците? Когато Лесър прочита повторно книгата му, макар и да души от време на време, не усеща никаква миризма.