Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (8)

Глава шеста

Лимузината го чакаше на паркинга до входа откъм реката.

— Готов ли сте? — попита капитан Доуърти.

— Да. — Готов, както винаги, помисли си Робърт.

Капитан Доуърти го придружи до апартамента му, за да си стегне багажа. Робърт нямаше представа колко дни ще отсъства. Колко време може да трае една невъзможна задача? Той взе достатъчно дрехи за една седмица и в последния миг сложи една снимка на Сюзън в рамка. Дълго се взира в нея и се чуди как ли прекарва в Бразилия. Надявам се, че не прекарва добре — помисли си. — Надявам се, че се чувства отвратително. И веднага се засрами от себе си.

Когато лимузината пристигна във военновъздушната база „Ендрюс“, самолетът ги чакаше. Беше реактивен С20А на военновъздушните сили.

Капитан Доуърти му протегна ръка.

— На слука.

— Благодаря.

Слуката няма да ми е излишна. Робърт се изкачи по стълбата до кабината. Екипажът беше вътре и довършваше последните проверки преди излитане. Имаше пилот, помощник-пилот, щурман и стюард — всички в униформа на военновъздушните сили. Робърт познаваше този тип самолети. Беше натъпкан с електронна апаратура. От външната страна до опашката се виждаше високочестотна антена, прилична на гигантска въдица. Вътре в кабината по стените висяха дванайсет червени телефона и един подвижен бял. Радиовръзката ставаше чрез код и радарът бе с военна настройка. Преобладаваше типичният за военновъздушните сили син цвят и кабината бе обзаведена с удобни меки кресла.

Робърт откри, че е единственият пътник. Пилотът го поздрави.

— Добри дошли на борда, капитане. Ако си сложите колана, имаме разрешение да излетим веднага.

Робърт си сложи предпазния колан и се облегна назад, докато самолетът се засилваше по пистата. След миг усети познатото дръпване и те излетяха с вой. Той не бе пилотирал след катастрофата и му бяха казали, че вече никога няма да лети. Ами, не само, че няма да лети, бяха му казали, че няма изобщо да го бъде. Беше се спасил по чудо… Не, чудото бе Сюзън…

 

 

Виетнам. Изпратиха го като помощник-командир на самолетоносача „Рейнджър“ с тактическата задача да обучава пилоти за изтребители и да планира стратегията на нападенията. После оглави ескадрила от бомбардировачи „Интрудър“ А-6А и почти не му оставаше време да отдъхне от сраженията. При един от малобройните си отпуски изкара седмица в Банкок за почивка и възстановяване и почти не мигна седем дни. Градът беше като Дисниленд, проектиран за удоволствие на мъжкарите. Още в първия час от престоя си в града той се запозна с една крехка тайландка, която не се отдели от него през цялото време и го научи на няколко тайландски фрази. Езикът му се стори мек и мелодичен.

Добро утро. — Арън Сауасди.

Откъде сте? — Кун на чак най?

Къде отивате сега? — Кун камрант чейн пей?

Научи го и на други фрази, но не пожела да му каже какво значеха и когато той ги произнасяше, момичето се заливаше от смях.

Когато Робърт се върна на „Рейнджър“, Банкок му се стори като далечен сън. Реална бе само войната и тя беше ужасна. Някой му показа един от позивите, които пръскаха над Северен Виетнам. Той гласеше:

„Драги граждани,

Военноморските пехотинци на САЩ се бият рамо до рамо с южновиетнамските части в Дък Фо, за да осигурят възможност на виетнамския народ да живее свободен и щастлив, без страх от глад и страдания. Мнозина виетнамци обаче платиха с живота си и домовете им бяха разрушени, защото помагаха на Виетконг.

Селцата Хай Мон, Хай Тан, Са Бин, Та Бин и много други бяха сравнени със земята по същата причина. Няма да се поколебаем да унищожим всяко селце, подкрепящо Виетконг, който е безсилен да спре обединените сили на виетнамското правителство и неговите съюзници. Изберете сами. Ако откажете на Виетконг да използва селцата и махалите ви като бойно поле, вашите домове и вашият живот ще бъдат спасени“.

Така де, че спасяваме нещастниците, спасяваме ги. Само дето разсипваме страната им — помисли си Робърт мрачно.

Самолетоносачът „Рейнджър“ бе екипиран с толкова свръхмодерна техника, колкото можеше да носи. Той служеше за база на 16 самолета, 40 офицери и 350 доброволци. Разписанията за полетите се връчваха три или четири часа преди първия полет за деня.

В отдела за планиране на полетите стрелците навигатори получаваха последните данни и снимки от разузнаването, като по тях планираха полетите си за деня.

— Господи, ама ни сервираха едно тази сутрин! — каза Едуард Уитакър, който беше стрелец-навигатор на Робърт.

Едуард Уитакър външно бе одрал кожата на баща си на млади години, но беше съвсем различен човек. Докато адмиралът внушаваше страхопочитание, строг и достолепен, синът му бе земен, сърдечен и дружелюбен. Беше си извоювал име на „наше момче“. Летците му бяха простили, че е син на адмирал. Беше най-добрият стрелец-навигатор в ескадрилата и двамата с Робърт ги свързваше близко приятелство.

— Накъде потегляме? — попита Робърт.

— Заради греховете си изтеглихме „шести обект“.

Това беше най-опасният полет. С курс на север към Ханой, Хайфонг и после навътре в делтата на Червената река, където огънят на противовъздушната отбрана беше най-силен. Имаше и един „параграф 22“ — не им разрешаваха да бомбардират никакви стратегически обекти, ако наблизо имаше гражданско население, а северновиетнамците не пасяха трева и веднага настаниха цивилни около всичките си военни съоръжения. Съюзниците открито мърмореха, но президентът Линдън Джонсън издаваше заповедите от безопасния си кабинет във Вашингтон.

Дванадесетте години, през които американските войски се сражаваха във Виетнам, бяха най-дългият период на военни действия в цялата история на САЩ. Робърт Белами за пръв път се включи в тях през 1972 година, когато военноморските сили имаха сериозни проблеми. Ескадрилите от F-4 направо се разсипваха. Въпреки че самолетите бяха по-съвършени от руските МИГ-ове, военноморските сили на САЩ жертваха по един F-4 на всеки два свалени МИГ-а. Съотношението беше неприемливо.

Повикаха Робърт в щаба на адмирал Ралф Уитакър.

— Викали сте ме, адмирале?

— Известен сте като изкусен пилот, капитане. Имам нужда от вашата помощ.

— Да, сър?

— Искам да съберете група и да я обучите наново в маневриране и стрелба…

Новата група се наричаше „Майсторите“ и още преди да завършат курса съотношението се промени от две към едно на дванайсет към едно. Срещу всеки два F-4 сваляха двайсет и четири МИГ-а. След осем седмици интензивно обучение командор Белами най-сетне се върна на кораба. Посрещна го адмирал Уитакър.

— Великолепно се справихте, капитане.

— Благодаря ви, адмирале.

— А сега на работа.

— Готов съм, сър.

Робърт бе направил трийсет и четири успешни бойни полета от „Рейнджър“.

Трийсет и петият полет беше до „шести обект“.

Ханой остана зад гърба им и те поеха на северозапад към Фу То и Йен Бай. Огънят на противовъздушната отбрана ставаше все по-интензивен. Едуард Уитакър седеше вдясно от Робърт и се взираше в радарния екран, наострил ухо за зловещите басови нотки на вражеските радари, които претърсваха небето.

Точно пред тях небосводът пъстрееше като на националния празник на САЩ с белия дим от леките оръдия, с тъмносивите кълба от взривовете на петдесет и пет милиметровите оръдия и с черни облаци от стомилиметровите, а трасиращите куршуми от тежките картечници го кръстосваха с цветни пунктири.

— Наближаваме целта — каза Едуард. Гласът му в слушалките на шлема звучеше призрачно и отдалеч.

— Прието.

Техният „Интрудър“ А-6А летеше със скорост 830 километра и се управляваше изключително добре, въпреки челното съпротивление и товара на бомбите. Беше твърде бърз, за да бъде проследен лесно от противника.

Робърт се пресегна и завъртя ръчката за освобождаване на бомбения товар. Дузината 230-килограмови бомби вече бяха готови да полетят надолу. След това насочи самолета право към целта.

— Ромео… привиденийце ти е кацнало отгоре — чу глас по радиофона.

Робърт се обърна да види. Към него фучеше противников МИГ, като че ли изскочил от слънцето. Робърт направи вираж и хвърли самолета рязко надолу. МИГ-ът се закачи на опашката му и изстреля ракета. Робърт погледна таблото пред себе си. Ракетата бързо се приближаваше. Триста метра… сто и осемдесет метра… сто и двайсет метра…

— По дяволите! — изкрещя Едуард. — Какво чакаме?

Робърт изчака до последната секунда, пусна струя метални отпадъци и рязко изви самолета нагоре като остави ракетата да следва струята метални частици, разбивайки се безцелно долу.

— Благодаря ти, Боже — каза Едуард. — И на теб, приятелю.

Робърт продължи да набира височина и излезе в гръб на МИГ-а. Пилотът му се опита да се измъкне, но беше твърде късно. Робърт му пусна една ракета „Сайдуиндър“ и изчака да я види как се вмъкна през дюзата в опашната част на самолета и се взриви. След миг наоколо им заваля дъжд от метални отломки.

— Браво, Ромео — се чу по интеркома.

Самолетът бе точно над целта. „Хайде, скок“ — каза Едуард. Той натисна червеното копче, с което се освобождаваха бомбите и ги проследи как полетяха към целта. Заданието беше изпълнено. Робърт насочи самолета към самолетоносача.

В този миг усети притъпен удар. Бързият и грациозен самолет изведнъж стана тежък за управление.

— Улучиха ни! — извика Едуард.

Двете сигнални противопожарни лампи светнаха червено. Самолетът се дърпаше и Робърт с мъка го управляваше.

— Ромео, тук Тигър. Да те прикрием ли? — чу се глас по радиофона.

Робърт мълниеносно взе решение.

— Не, следвайте към целта. Ще се довлека до базата.

Скоростта падна и управлението на самолета ставаше все по-трудно.

— Давай по-бързичко — каза Едуард нервно — или ще закъснеем за обяд.

Робърт погледна високомера. Стрелката рязко падаше. Тогава се обади по радиото.

— Ромео до базата. Удариха ни.

— Базата до Ромео. Много ли е зле?

— Не мога да кажа. Струва ми се, че ще мога да го дотътря до вкъщи.

— Дръж се — и минута по-късно гласът добави — сигналът ти е „Чарли пристига“.

Това означаваше разрешение веднага да кацнат на самолетоносача.

— Прието.

— Успех.

Самолетът започна да се заваля. Робърт се бореше да го държи на прав курс, опитвайки се да набере височина.

— Хайде, бебчо, ще се справиш. — Лицето му се беше опънало. — Приблизително време на пристигане?

Едуард погледна картата.

— След седем минути.

— Ще ти уредя и днес топлата храна.

Самолетът продължаваше да крета и Робърт приложи цялото си умение, използвайки ту газта, ту кормилото да поддържа нужния курс. Все така обезпокоително губеха височина. Най-сетне пред очите му лъснаха сините води на залива Топкин.

— У дома сме си, приятелче — каза Робърт. — Още само няколко километра.

— Страхотно. Не съм се и съмнявал…

И точно тогава два МИГ-а ги връхлетяха изневиделица с рев. Куршумите забарабаниха по фюзелажа.

— Еди! Катапултирай! — Той се обърна да погледне. Едуард се беше свлякъл, задържан само от предпазния колан, дясната му страна беше разкъсана и кръвта пръскаше по кабината.

— Не! — изкрещя Робърт.

Секунда по-късно го преряза остра болка в гърдите. Комбинезонът му веднага подгизна от кръв. Самолетът полетя надолу по спирала. Той усети, че губи съзнание. С последни усилия откопча предпазния колан. Обърна се да погледне за последен път Едуард. „Прощавай“ — прошепна. Обгърна го мрак и по-късно не си спомняше как е катапултирал и паднал с парашута във водата. Бил даден общ сигнал за бедствие и един хеликоптер Сикорски SH-3A „Сий Кинг“ от американския кораб „Изрктаун“ закръжил, за да го извади. В далечината се виждали китайските джонки, които бързали да довършат жертвата, но вече били закъснели.

Когато качили Робърт в хеликоптера, санитарят от екипажа при вида на разкъсаното му тяло само въздъхнал: „Исусе, та той няма да докрета дори до болницата“.

Инжектирали му морфин, сложили му стегнати кръвоспиращи превръзки и го закарали в XII Евакуационна болница в базата Ку Чи.

„Дванадесета евакуационна“, която обслужваше бате Ку Чи, Тай Нин и Дау Тиен, наброяваше четиристотин легла в около дузина палатки, разположени в леки бараки от ламарина и шперплат, подредени във форма на буквата „П“ и свързани с покрити мостчета. Болницата имаше две интензивни отделения — едно хирургическо и едно за изгаряния, и двете претъпкани. Когато докараха Робърт, подир него по пода оставаше кървава диря.

Изтощеният хирург разряза превръзките, погледна раните му и каза уморено: „Този няма да го бъде. Върнете го в моргата“.

И продължи нататък.

Робърт, който ту идваше на себе си, ту губеше съзнание, чу думите на хирурга от много далеч. Е, туй то — помисли си. — Какъв гаден начин да умреш.

— Ти не искаш да умреш, нали, моряче? Отвори си очите. Хайде.

Той отвори очи и видя неясен образ в бяла униформа и женско лице. Тя му каза още нещо, но той не можа да я чуе. В палатката цареше какофония от виковете и стоновете на пациентите, заповедите, които крещяха лекарите, и тичащите като луди сестри, които се грижеха за обезобразените тела, лежащи наоколо.

В следващите четирийсет и осем часа спомените на Робърт бяха замъглени от болка и бълнуване. Едва по-късно той научи, че сестра Сюзън Уорд склонила лекаря да го оперира и дала да му прелеят от собствената й кръв. Борейки се за живота му, закачили за разкъсаното му тяло три банки, откъдето едновременно му преливали кръв.

Когато операцията свършила, хирургът въздъхнал: „Само си изгубихме времето. Шансовете му да прескочи трапа са едва десет процента“.

Но лекарят не познаваше Робърт Белами. Нито пък Сюзън Уорд. На Робърт му се струваше, че щом отвори очи и Сюзън е там — държеше му ръката, милваше челото му, грижеше се за него, вдъхваше му желанието си да живее. Повечето време той бълнуваше. Нощем Сюзън седеше тихичко до него в тъмната палатка сам-сама и се вслушваше в несвързаните му приказки.

„… Министерството на отбраната греши, не можете да се насочвате перпендикулярно към целта, защото ще паднете в реката… Кажете им да се отклонят с няколко градуса от целта… Кажете им…“ — мяташе се той.

— Ще им кажа — успокояваше го Сюзън.

Тялото на Робърт се обливаше в пот. Тя го миеше с гъба. „… Трябва да махнете и петте щифта, инак седалката няма да катапултира… Проверете ги…“

— Добре. А сега, спи.

„… Карабинните затвори на изстрелващия механизъм засякоха… Бог знае къде са паднали тези бомби…“

Сюзън не разбираше и половината от онова, за което говореше пациентът й.

Сюзън Уорд завеждаше отделението на хирургическите сестри. Родена в малко градче в Айдахо, тя бе израсла със съседското момче Франк Прескът — сина на кмета. Всички в градчето мислеха, че някой ден двамата ще се оженят.

Сюзън имаше по-малък брат — Майкъл, когото боготвореше. Когато стана на осемнайсет години, той трябваше да отбие военната си служба и го изпратиха във Виетнам. Сюзън му пишеше всеки ден. Три месеца след заминаването му семейството на Сюзън получи телеграма и тя разбра какво пише вътре още преди да я отворят.

Когато Франк Прескът научи за това, той се втурна при нея.

— Моите искрени съболезнования, Сюзън. Много обичах Майкъл. — А после направи основната грешка да й каже: — Хайде веднага да се оженим.

Сюзън го погледна и реши.

— Не. Смятам да посветя живота си на нещо по-значително.

— За бога! Какво по-значително може да има от брака с мен?

Отговорът беше Виетнам.

Сюзън Уорд замина да учи за медицинска сестра.

Беше прекарала вече единайсет месеца във Виетнам в неуморна работа, когато докараха капитан Робърт Белами и го осъдиха на смърт. Отсейването беше обичайна практика в евакуационните болници. Лекарите преглеждаха двама-трима пациенти и решаваха кого от тях ще се опитат да спасят. По причини, не съвсем ясни и на нея самата, Сюзън погледна разтерзаното тяло на Робърт Белами и разбра, че не може да го остави да умре. Дали пък не се опитваше по този начин да спаси брат си?

Или бе нещо друго? Беше изтощена и преуморена, но вместо да си вземе полагаемата почивка, тя прекарваше всяка свободна минута край леглото му.

Той беше пилот — ас и инструктор от военноморските награден с ордена „Военноморски кръст“. Родното му място бе Харви, Илинойс — малко промишлено градче на юг от Чикаго. Беше постъпил във военноморските сили след завършване на колежа и бе преминал обучение в Пенсакола. Не беше семеен.

Всеки ден, докато Робърт Белами се възстановяваше, балансирайки върху тънкото въже между живота и смъртта, Сюзън му шепнеше: „Хайде, моряче. Чакам те“.

Една нощ, шест дни след като го бяха докарали в болницата, Робърт се мяташе и бълнуваше, но изведнъж седна в леглото, погледна Сюзън и изрече ясно:

— Не е сън. Ти си истинска.

Сюзън усети как сърцето й подскочи.

— Да — каза тихо. — Истинска съм.

— Мислех си, че сънувам. Мислех, че съм отишъл в рая и Господ те е пратил при мен.

Сюзън надникна в очите му и каза сериозно:

— Щях да те убия, ако беше умрял.

Погледът му се плъзна по препълнената палата.

— Къде… къде съм?

— В XII Евакуационна болница в Ку Чи.

— От колко време съм тук?

— От шест дни.

— Еди… той…

— Моите съболезнования.

— Трябва да съобщя на адмирала.

Тя стисна нежно ръката му.

— Той знае. Идва да те види.

Очите на Робърт се напълниха със сълзи.

— Мразя тази проклета война. Не мога да ти опиша колко я мразя.

От този миг скоростта, с която Робърт започна да оздравява, смая докторите. Положението му се стабилизира напълно.

— Скоро ще го преместим оттук — казаха на Сюзън. И тя усети остра болка.

Робърт не беше сигурен точно кога се влюби в Сюзън. Може би в онзи миг, когато веднъж му превързваше раните в съпровод на писъка на падащите наблизо бомби, и му прошушна: „Свирят нашата песен“.

Или пък може би, когато съобщиха на Робърт, че е достатъчно добре, за да бъде преместен в болницата „Уолтър Рийд“ във Вашингтон, докато окончателно се възстанови, а Сюзън каза: „Да не мислиш, че ще оставя някоя друга сестра да се грижи за това страхотно тяло? О, не. Ще използвам всички връзки, за да дойда с теб“.

След две седмици се ожениха. На Робърт му трябваше цяла година да се възстанови напълно и Сюзън се грижеше за него денонощно. Никога не беше срещал жена като нея, нито пък си беше представял, че може да обикне някого толкова силно. Обичаше в нея съчувствието и деликатността, страстността и жизнеността. Обичаше красотата и чувството й за хумор.

На първата годишнина от сватбата им той й каза:

— Ти си най-красивото, най-чудесното и най-грижовното човешко същество в целия свят. Няма друга като теб толкова сърдечна и интелигентна.

А Сюзън го прегърна здраво и шеговито прошепна в ухото му с дрезгавия глас на мелодраматична актриса:

— Сигурна съм, че същото важи и за теб!

Свързваше ги не само любов. Те истински се харесваха и уважаваха. Всички приятели с основание им завиждаха. Станеше ли дума за идеалния брак, винаги даваха Робърт и Сюзън за пример. Бяха съвместими във всяко едно отношение, наистина сродни души. Робърт не беше срещал по-чувствена жена от Сюзън и те можеха да разпалят страстта помежду си само с едно докосване или дума. Една вечер, когато бяха поканени на някаква вечеря, Робърт закъсня. Беше под душа, когато Сюзън влезе в банята старателно гримирана и облечена в красива рокля с голи рамене.

— Господи, толкова си съблазнителна — каза Робърт. — Жалко, че нямаме време.

— А, не се безпокой за това — прошушна Сюзън. И след миг вече стоеше гола до него под душа.

Така и не отидоха на вечерята.

Сюзън предусещаше желанията му преди самият той да ги осъзнае и се стараеше да ги изпълни. И Робърт беше също толкова внимателен към нея. Сюзън намираше любовни бележки на тоалетната масичка или в обувките си, когато започнеше да се облича. Получаваше цветя и малки подаръци на Сретение господне и на рождения ден на единайсетия президент на САЩ или за годишнината на изследователската експедиция на Луис и Кларк в 1804 година до Тихия океан.

А колко често се смееха. Този чудесен смях…

 

 

Гласът на пилота изпращя в интеркома.

— След десет минути кацаме в Цюрих, командор.

Мислите на Робърт Белами рязко се върнаха в настоящето. За петнадесет години служба във военноморското разузнаване се бе занимавал с много сложни задачи, но тази обещаваше да удари всички в земята. Пътуваме за Швейцария, за да открие цял автобус свидетели, които се бяха изпарили неизвестно накъде. Хората казват — да търсиш игла в купа сено. А аз дори не зная къде е купата. Защо го няма сега Шерлок Холмс да ми помогне?

— Закопчавайте коланите, моля.

С20А прелетя над тъмни лесове и минута по-късно се сниши в бръснещ полет над осветената със сигнални светлини писта на международното летище в Цюрих. Изрулира в източния край на летището и се насочи към малката сграда на авиационния персонал, встрани от главното здание на аерогарата. По бетона все още имаше локви от преминал порой, но нощното небе беше ясно.

— Шантаво време — изкоментира пилотът. — В неделя сухо, днес цял ден валя, сега вечерта е ясно. На човек тук не му трябва часовник, а барометър. Да ви поръчам ли кола, капитане?

— Не, благодаря.

От този миг нататък щеше да действа съвсем сам. Робърт изчака, докато самолетът изрулира встрани, а после взе минибуса до хотела на летището, където се тръшна в леглото и заспа, без да сънува.