Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (7)

Глава пета

Дъстин „Дъсти“ Торнтън — заместник-директорът на Военноморската разузнавателна служба, си бе спечелил славата на велик спортист от Анаполис^[1]. Сегашният си висок пост дължеше на един футболен мач^[2]. По-точно мач между армейците и моряците. В последната година от обучението си във Военноморската академия огромният като канара Торнтън игра като фулбек в най-важния мач за флотата през годината. В последната четвъртина от играта, при резултат 13–0 за армейците, два тъча и предстояща размяна на вратите, съдбата се намеси и коренно промени живота на Дъстин Торнтън. Торнтън пресече един пас на армейците, завъртя се на сто и осемдесет градуса и се втурна през фалангата им, за да отбележи тъч. Моряците не използваха добре положението, но пък вкараха обикновен гол. Последва свободен удар, армейците не успяха да овладеят топката и пробиха в половината на моряците. Резултатът бе 13–9 за армейците и времето течеше.

След възобновяването на играта подадоха топката на Торнтън и той се срути под камара армейски екип. Трябваше му доста време, докато се изправи на крака. Докторът притича във флотската половина на игрището, но Торнтън сърдито му махна да си върви.

Секунди преди края свириха страничен удар. Торнтън го засече на десетметровата линия на своя отбор и хукна. Нищо не можеше да го спре. Вряза се сред противниците си като танк, събаряйки всеки нещастник, който се изпречеше на пътя му. Две секунди преди края пресече голлинията за победния тъч и за пръв път от четири години моряците спечелиха срещу армейците. Само по себе си това едва ли щеше да повлияе сериозно върху живота на Торнтън. Събитието доби значимост поради присъствието на Уилърд Стоун, който седеше с дъщеря си Елинор в ложата на ВИП-овете^[3]. Когато тълпата скочи на крака, приветствайки бурно флотския герой, Елинор се обърна към баща си и каза тихичко: „Искам да се запозная с него“.

Елинор Стоун беше жена с неподозирани апетити. Грозновата в лице, тя имаше сладострастно тяло и неуталожимо либидо. Докато наблюдаваше как Дъстин Торнтън диво пори напред през игрището, представяше си го как ще бъде в леглото. Ако и атрибутът на неговата мъжественост отговаряше по размери на тялото му… Елинор не остана разочарована.

След шест месеца Елинор и Дъстин Торнтън се ожениха. Това беше началото. Дъстин Торнтън отиде на работа при тъста си и бе въведен в един таен свят, за който не бе и сънувал.

Уилърд Стоун беше тайнствен човек. Милиардер със страхотни политически връзки и минало, забулено в тайна. Той бе фигура в сянка, която дърпаше конците в столиците по цял свят. Наближаваше седемдесетте и бе педантичен човек, с абсолютно точни и методични движения. Острите му като бръснач черти и прикритият поглед не издаваха нищо. Уилърд Стоун изобщо не вярваше на приказки и чувства и беше безскрупулен в постигането на онова, което желаеше.

За него се носеха зашеметяващи слухове. Говореше се, че убил свой конкурент в Малайзия и че въртял знойна любов с любимата жена на някакъв емир. Твърдеше се, че успешно подкрепил една революция в Нигерия. Правителството неколкократно бе завеждало срещу него дела, но всички до едно бяха мистериозно прекратявани. Споменаваха се подкупи, лъжесвидетелстващи сенатори, откраднати бизнес тайни и изчезнали свидетели. Стоун бе съветник на президенти и крале. Той олицетворяваше грубата, безскрупулна сила. Сред многобройната му собственост фигурираше и огромно имение, закътано в планините на Колорадо, където всяка година се събираха на семинари учени, видни промишленици и световни лидери. Въоръжена охрана ги пазеше от нежелани посетители.

Уилърд Стоун не само одобряваше брака на дъщеря си, той го насърчаваше. Новият му зет бе умен, амбициозен и най-важното покорен.

Дванайсет години след женитбата на дъщеря си Стоун уреди да изпратят Дъстин като посланик в Южна Корея. Няколко години по-късно президентът го назначи представител в ООН. Когато адмирал Уитакър ненадейно бе свален като директор на ВРС, Торнтън зае мястото му.

Същия ден Уилърд Стоун повика зет си.

— Това е само началото — обеща му той. — Имам по-големи планове за теб, Дъстин. Велики планове.

И започна да му ги обяснява.

 

 

Преди две години Робърт се срещна за пръв път с новия изпълняващ длъжността директор на ВРС.

— Седнете, капитане. — Гласът на Дъстин Торнтън не прозвуча сърдечно. — Научих от досието ви, че сте доста независим.

„Какво, по дяволите, иска да каже?“ — зачуди се Робърт. Реши да премълчи.

Торнтън го погледна.

— Не зная как адмирал Уитакър е управлявал тази служба, когато е отговарял за нея, но отсега нататък всичко ще става по правилата. Очаквам заповедите ми да се изпълняват буквално. Ясно ли е?

„Господи, какви ли гадости ни чакат?“ — помисли си Робърт.

— Ясно ли е, капитан?

— Да. Очаквате заповедите ви да се изпълняват буквално — почуди се дали пък не очакваха и да козирува.

— Това е.

Но не беше само това.

Месец по-късно го пратиха в Източна Германия да докара един учен, който искаше да се прехвърли на Запад. Задачата беше опасна, защото ЩАЗИ — тайната полиция на ГДР, бе научила за предполагаемото бягство и държеше учения под око. Въпреки това Робърт успя да прехвърли човека зад граница в една тайна квартира. Тъкмо уреждаше нещата да го докара във Вашингтон, когато Дъстин Торнтън му телефонира, че положението се е пременило и да зареже всичко.

— Но ние не можем да го оставим току-така — запротестира Робърт. — Ще го убият.

— Това си е негов проблем — отвърна Торнтън. — Заповядано ви е да се върнете у дома.

Майната ти. Няма да го зарежа така — помисли си Робърт. Обади се на един приятел от МИ-6 — британското разузнаване — и му обясни ситуацията.

— Ако се върне в Източна Германия — каза му Робърт, — ще го накълцат на парчета. Ще го вземете ли?

— Ще видя какво може да се направи, старче. Доведи го.

И ученият получи убежище в Англия.

Дъстин Торнтън така и не прости на Робърт неизпълнението на заповедта си. От този момент между двамата се възцари открита вражда. Торнтън обсъди инцидента с тъста си.

— Такива отвързани хрътки като Белами са опасни — предупреди го Уилърд Стоун. — Представляват риск за сигурността. Хора като него се използват и очистват. Запомни.

И Торнтън запомни това.

Сега, кога го крачеше по коридора към кабинета на Дъстин Торнтън, Робърт неволно го сравни с адмирал Уитакър. В работа като тяхната не можеше без доверие. А той не вярваше на Дъстин Торнтън.

Торнтън седеше зад бюрото си, когато Робърт влезе в кабинета му.

— Искали сте да говорите с мен?

— Да. Седнете, капитане. — Отношенията им така и не стигнаха до „Робърт“.

— Научих, че временно ви прехвърлят към Агенцията за национална сигурност. Когато се върнете, имам…

— Няма да се върна. Това е последното ми задание.

— Какво?

— Напускам.

Дори и по-късно, когато обмисляше срещата, Робърт все така не беше сигурен каква точно реакция очакваше. Може би някаква сцена. Дъстин Торнтън би могъл да прояви изненада, или да се разгневи, или да покаже облекчение. Той обаче само го погледна и кимна.

— Това било значи, така ли?

Когато Робърт се върна в кабинета си, каза на секретарката:

— Ще отсъствам известно време. Тръгвам след час.

— Някакъв начин да се свързвам с вас?

— Не. — Робърт си спомни за заповедите на генерал Хилиърд.

— Има една-две срещи, които вие…

— Отложете ги.

Погледна си часовника. Време беше да се срещне с адмирал Уитакър.

Седнаха да закусват в централния двор на Пентагона, в кафенето „Нулев прицел“, което наричаха така, защото някога се смяташе, че Пентагонът ще бъде първата прицелна точка на ядрена атака при евентуално нападение срещу САЩ. Робърт бе запазил една ъглова масичка, където горе-долу можеха да разговарят, без да ги чуват околните. Адмирал Уитакър беше точен и докато Робърт го наблюдаваше как се приближава към масата, стори му се остарял и смален, като че ли това негово частично пенсиониране някак си го бе прегърбило и съсухрило. Въпреки това той все още беше мъж с изключителна външност и силни черти, прав нос, високи скули и шапка от посребрена коса. Робърт бе служил под негова команда във Виетнам и по-късно във Военноморската разузнавателна служба и изпитваше към него изключително уважение. Нещо повече от уважение — призна пред себе си. Адмирал Уитакър му беше като баща.

Адмиралът седна.

— Добро утро, Робърт. Е, прехвърлиха ли те към АНС?

— Временно — кимна Робърт.

Пристигна сервитьорката и двамата се зачетоха в менюто.

— Бях забравил колко е лоша храната тук — каза адмиралът с усмивка. Той се огледа и по лицето му се отрази безмълвна носталгия.

Иска му се да се върне отново — помисли си Робърт. — Амин.

Поръчаха. Когато сервитьорката се отдалечи, Робърт каза:

— Адмирале, генерал Хилиърд спешно ме запраща на 5000 км да открия някакви свидетели на катастрофа с метеорологически балон. Струва ми се странно. А има и нещо още по-странно. „Бързината е особено важна“ според генерала, но ми нареди да не използвам нито един от разузнавателните си контакти за помощ.

— Предполагам, че генералът е имал някакви специални съображения — погледна го озадачено адмиралът.

— Не си представям какви биха могли да бъдат — отвърна Робърт.

Адмирал Уитакър го погледна внимателно. Командор Белами бе служил под негова команда във Виетнам и беше най-добрият пилот в ескадрилата. Синът на адмирал Уитакър, Едуард, бе навигатор-стрелец на Робърт и в онзи ужасен ден, когато самолетът им бе свален, Едуард загина. Адмиралът бе дошъл да навести Робърт в болницата.

„Няма да се оправи“ — бяха казали лекарите. Робърт, разкъсван от агонизираща болка, бе прошепнал: „Моите съболезнования за Едуард… Толкова съжалявам“.

Адмирал Уитакър стисна тогава ръката му. „Зная, че сте направили всичко възможно. Сега трябва да оздравеете. Всичко ще бъде наред“. Той отчаяно искаше Робърт да остане жив. В представите на адмирала Робърт бе като негов син, синът, който щеше да замести Едуард.

И Робърт прескочи трапа.

— Робърт…

— Да, адмирале.

— Надявам се мисията ги в Швейцария да бъде успешна.

— И аз се надявам. Последна ми е.

— Все още ли твърдо искаш да напуснеш?

— Стига толкова — адмиралът беше единственият човек, на който Робърт можеше да се довери.

— Торнтън ли е причината?

— Не само той. Аз самият. Уморих се да се намесвам в живота на другите.

До гуша ми дойде от лъжите и измамите, от неизпълнените обещания, които никой никога не е смятал да изпълнява. Омръзна ми да манипулирам хората и те да манипулират мен. Уморих се от играчките, опасностите и предателствата. Това ми струва всичко, което изобщо някога е имало някакво значение за мен.

— Имаш ли представа с какво ще се занимаваш?

— Ще се опитам да си намеря полезно приложение в живота, нещо положително.

— Ами ако не те пуснат?

— Май няма друг избор, нали? — каза Робърт.