Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (53)

Глава петдесет и втора

За миг времето замръзна, след което се разби на хиляди парчета. Робърт смаяно гледаше как Сюзън слиза от хеликоптера. Застана неподвижно за секунда, после тръгна към Робърт, но Монти Банкс, който слизаше след нея я сграбчи и я спря.

— Бягай, Робърт! Бягай! Ще те убият!

Робърт пристъпи към нея, но точно тогава от хеликоптера слязоха генерал Хилиърд и полковник Франк Джонсън. Генерал Хилиърд каза:

— Тук съм, капитане. Спазих условието на сделката. Той тръгна към Робърт и жената в бяло. — Предполагам, че това е единадесетият свидетел. Липсващият извънземен. Убеден съм, че тя ще е много интересна за нас. И тъй, най-после всичко свърши.

— Още не. Вие казахте, че ще доведете Янус.

— А, да. Янус настоя да дойде да Ви види.

Робърт се извърна към хеликоптера. На вратата стоеше адмирал Уитакър.

— Искал си да ме видиш, Робърт?

Робърт се взираше, не вярвайки на очите си, а пред тях играеха червени ивици. Като че целият свят се беше сринал.

— Не! Защо…? Защо, за бога?

Адмиралът се приближаваше към него.

— Не разбираш, нали? През цялото време нищо не разбираше. Тревожеше се заради няколко живота без стойност. Ние се тревожим за спасяването на нашия свят. Тази земя ни принадлежи и ние можем да правим с нея каквото си искаме. — Той се обърна и изгледа жената в бяло. — Ако създания като Вас искат война, ще си я получат. И ние ще ви победим.

После отново се обърна към Робърт.

— Ти ми измени! Ти ми беше син. Оставих те да заемеш мястото на Едуард. Дадох ти възможност да служиш на страната си. И как ми се отплати ти за това? Дойде да хленчиш при мен, за да те оставя у дома, за да стоиш при жена си. — Гласът му бе изпълнен с презрение. — Мой син никога не би постъпил така. Трябваше да забележа от какви стойностни деформации страдаш!

Робърт стоеше като парализиран. Шокът бе прекалено голям, за да може да говори.

— Разтрогнах брака ти, защото все още вярвах в тебе, но…

— Вие сте разтрогнали…

— Спомняш ли си, когато ЦРУ те изпрати да следиш Фокс? Аз го уредих. Надявах се, че това ще ти върне разума. Ти не успя, защото Фокс изобщо не съществуваше. Мислех, че съм те превъзпитал, че си станал като нас. И тогава ти ми заяви, че напускаш Службата. Тогава разбрах, че не си патриот, че трябва да бъдеш отстранен, унищожен. Но преди това трябваше да ни помогнеш да изпълним нашата мисия.

— Вашата мисия ли? Да избиете всички тези невинни хора? Вие сте луд!

— Трябваше да ги убием, за да не всяват паника. Сега сме готови да посрещнем извънземните. Имахме нужда от малко повече време и ти ни го осигури.

Жената в бяло стоеше и слушаше. Не говореше, но мислите й се вляха в съзнанието на всички, които се намираха на полето.

Дойдохме тук, за да ви попречим да унищожите своята планета. Всички сме част от вселената. Погледнете нагоре!

Главите на всички се вдигнаха към небето. Над тях висеше огромен бял облак и те в изумление гледаха как той се преобразява пред очите им. Виждаха някакво изображение, наподобяващо полярното ледено покритие, после то започна да се топи пред очите им, водите му се вляха в реките и океаните на света, наводниха Лондон, Лос Анджелис, Ню Йорк и Токио и всички крайморски градове на света; беше някакъв замайващ монтаж. После видението прие очертанията на пустеещи земи, изпепелени посеви под безмилостните лъчи на изгарящото слънце, мяркаха се труповете на мъртви животни. Сцената отново се промени и те видяха въстания в Китай, гладуващи в Индия, опустошителна ядрена война и накрая хора, обитаващи пещери. Видението бавно изчезна.

Настъпи изпълнено със страхопочитание мълчание.

Това е вашето бъдеще, ако продължавате да живеете както досега.

Пръв се съвзе адмирал Уитакър.

— Масова хипноза — отсече той. — Убеден съм, че можете да ни покажете и други интересни фокуси.

Той тръгна към извънземната.

— Ще ви взема във Вашингтон. От Вас можем да получим много информация. — Адмиралът погледна към Робърт. — С теб е свършено.

После се обърна към Франк Джонсън.

— Заемете се с него.

Полковник Джонсън извади пистолета си.

Сюзън се отскубна от Монти и изтича към Робърт, крещейки:

— Не!

— Убийте го! — заповяда адмирал Уитакър.

Полковник Джонсън насочи пистолета си към адмирала.

— Адмирале, вие сте арестуван.

Адмирал Уитакър го гледаше с изцъклен поглед.

— Какво? Какво разправяте. Заповядах Ви да го убиете. Вие сте от нашите!

— Грешите. Никога не съм бил. Отдавна бях инфилтриран във Вашата организация. Издирвах капитан Белами не за да го убия, а за да го спася. — Той се обърна към Робърт. — Съжалявам, че не успях по-бързо да се свържа с Вас.

Лицето на адмирал Уитакър стана пепеляво.

— Тогава и Вие ще бъдете унищожен. Никой не може да ни се изпречва на пътя. Нашата организация…

Над главите им небето вибрираше от светлини и звуци. Огромният кораб-майка се носеше надолу точно към тях, от него се излъчваше ярка зелена светлина. Всички впериха страхопочтителни погледи в него, когато се приземи. После се появи по-малък космически кораб, после още един, след това още два, още и още, докато небето не се изпълни с тях и мощният тътен, който изпълваше въздуха не се превърна в прекрасна музика, която кънтеше в планините. Вратата на кораба-майка се отвори и на входа се появи извънземен.

Жената в бяло се обърна към Робърт. Сега си отивам. Тя се приближи към адмирал Уитакър, генерал Хилиърд и Монти Банкс. Вие ще дойдете с мене.

Адмирал Уитакър се дръпна.

— Не! Никъде няма да отида!

Ще отидеш. Няма да ти причиним зло.

Тя протегна ръка, нищо не се промени в момента. После, докато другите гледаха, тримата мъже започнаха бавно като в унес да вървят към космическия кораб. Адмирал Уитакър извика:

— Не!

Крещеше и когато тримата изчезнаха в космическия кораб.

Жената в бяло се обърна към останалите. Няма да им причиним зло. Те трябва да научат много неща. Когато ги научат, отново ще ги доведем на земята.

Сюзън силно се притискаше до Робърт.

Кажете на хората, че трябва да престанат да убиват планетата, Робърт. Накарайте ги да разберат.

— Аз съм сам.

Има хиляди като вас. Всеки ден броят им нараства. Един ден те ще станат милиони и тогава ще можете да заговорите със силен глас. Ще опитате ли?

— Ще се опитам. Ще се опитам.

Сега ви напускаме. Но ще ви наблюдаваме. И ще се върнем.

Жената в бяло се обърна и влезе в кораба-майка. Светлините в него затрептяха все по-ярко и по-ярко, докато изпълниха цялото небе. Внезапно, без никакво предупреждение, корабът майка се издигна, по-малките кораби го последваха и всички изчезнаха от погледите на хората.

Кажете на хората, че трябва да престанат да убиват планетата. Така е, мислеше си Робърт. Вече знам какво ще правя докато живея на този свят.

Той погледна Сюзън и се усмихна.