Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (50)

Глава четиридесет и девета

Светкавицата спаси живота на Робърт. В момента, в който Ли По натискаше спусъка, внезапното блясване на светкавицата през прозореца отклони за частица от секунда вниманието му. Робърт мръдна и куршумът го улучи в рамото вместо в гърдите.

Когато Ли вдигна револвера, за да стреля повторно, Робърт го ритна отстрани и изби оръжието от ръката му. Ли отскочи напред и удари Робърт силно по раненото рамо. Болката бе жестока.

Времето работеше за Ли По. Трябва да приключвам бързо, реши Робърт. Хвърли се напред. Вместо да избегне удара, Ли го пое изцяло. Беше достатъчно близо, за да забие лакътя си в рамото на Робърт. Робърт се олюля. Ли се придвижи с вретеновидна хватка, ритна го и Робърт залитна. Ли скочи веднага върху него, започна да го налага с юмруци, удряше рамото му, пак и пак, влачейки го из стаята. Робърт бе прекалено изтощен, за да спре пороя наказателни удари. Очите му започнаха да се замъгляват. Падна върху Ли и го сграбчи. Търкулнаха се на пода, блъснаха се в стъклената масичка и я раздробиха. Робърт лежеше на пода, нямаше сили да мръдне. Свърши се, помисли си той. Те спечелиха.

Лежеше в полусъзнание и чакаше Ли да го довърши. Нищо не се случваше. Бавно и мъчително Робърт повдигна глава. Ли лежеше до него на пода с широко отворени очи, впити в тавана. Прилично на прозрачен меч, голямо стъклено парче стърчеше от гърдите му.

Робърт седна с огромни усилия. Беше слаб от загубата на кръв. Рамото му бе само някаква страшна болка. Трябва да намеря лекар, помисли си той. Как се казваше онзи, който службите за сигурност използуваха в Париж… човек в Американската болница… Хилсинджър. Така беше. Лиън Хилсинджър.

 

 

Доктор Хилсинджър тъкмо се канеше да си върви, когато му позвъниха по телефона. Сестрата отдавна си беше отишла, затова той самият трябваше да се обади. Гласът на другия край на жицата бе почти неразбираем.

— Доктор Хилсинджър?

— Да.

— На телефона е Робърт Белами. Нуждая се от Вашата помощ. Ранен съм зле. Ще ми помогнете ли?

— Разбира се. Къде се намирате?

— Няма значение. Ще дойда в Американската болница след половин час.

— Ще Ви чакам там. Веднага идете в кабинета за спешни случаи.

— Докторе, не казвайте на никого, че съм Ви се обаждал.

— Давам Ви думата си.

Отсреща бяха затворили.

Доктор Хилсинджър набра някакъв номер.

— Току-що ми се обади Робърт Белами. Ще се срещнем в Американската болница след половин час…

— Благодарим Ви, докторе.

Доктор Хилсинджър постави слушалката на мястото й. Чу, че се отваря външната врата и погледна към входа. Робърт Белами стоеше на вратата с пистолет в ръка.

— След като поразмислих — каза той — реших, че ще бъде по-добре да ме лекувате тук.

Докторът се опита да скрие изненадата си.

— Би трябвало да сте в болница…

— Много близо е до моргата. Зашийте ме и то бързо. — Робърт говореше с мъка.

Хилсинджър се опита да протестира, но после реши, че е безполезно и промени решението си.

— Е, добре. Както искате. Най-добре е да Ви инжектирам обезболяващо. По този начин…

— Дума да не става — отсече Робърт. — Без фокуси. — Държеше револвера в лявата си ръка. — Ако не изляза жив оттук, Вие ще ме последвате. Има ли въпроси? — Чувстваше се изтощен.

Доктор Хилсинджър преглътна.

— Няма.

— Тогава се залавяйте на работа.

Доктор Хилсинджър въведе Робърт в съседната стая, кабинет с медицински инструменти и апаратура. Бавно и внимателно Робърт свали сакото си. С пистолет в ръка седна на манипулационната маса. Доктор Хилсинджър вече държеше скалпел. Робърт стисна още по-силно ръкохватката.

— Отпуснете се — помоли нервно докторът. — Само ще Ви срежа ризата.

Раната приличаше на къс сурово червено месо. Още кървеше.

— Куршумът е все още вътре — каза доктор Хилсинджър. — Няма да понесете болката, ако не Ви инжектирам…

— Не! — Нямаше да се остави да го упоят. — Просто го извадете.

— Както искате.

Робърт наблюдаваше доктора, който постави в стерилизатора няколко пинсети. Робърт седеше на ръба на масата и се бореше със зашеметяването, което го обхващаше все повече и повече. Затвори за миг очи и доктор Хилсинджър застана пред него с пинсета в ръка.

— Хайде.

Той заби пинсетата в откритата рана и Робърт изрева от болка. Светкавици заиграха пред очите му. Започна да губи съзнание.

— Излезе — каза доктор Хилсинджър.

Робърт трепереше, дишаше дълбоко и се опитваше да се овладее.

Докторът го наблюдаваше внимателно.

— Добре ли сте?

Минаха няколко секунди, преди Робърт да може да издаде звук.

— Да. Зашийте раната.

Докторът заля раната с кислород и Робърт отново започна да губи съзнание. Заскърца със зъби. Дръж се! Още малко и край! Най-после, слава богу, най-лошото свърши. Докторът бинтоваше рамото на Робърт.

— Подайте ми сакото — каза Робърт.

Доктор Хилсинджър се смая.

— Сега не можете да излезете. Даже не можете да ходите.

— Подайте ми сакото. — Гласът му бе толкова слаб, че едва се чуваше. Гледаше подир доктора, който прекоси стаята, за да вземе сакото, и му се струваше, че вижда двама души.

— Загубихте много кръв — предупреди го доктор Хилсинджър. — Излагате се на риск, ако излезете.

На още по-голям риск се излагам ако остана, си помисли Робърт. Полека се намъкна в сакото си и се опита да се изправи на крака. Краката му се огъваха. Сграбчи масата и се задържа прав.

— Няма да успеете — предупреди го доктор Хилсинджър.

Робърт втренчи поглед в разлетите очертания на фигурата пред себе си.

— Ще успея. — Но знаеше, че щом си тръгне, доктор Хилсинджър ще хване телефона. Очите на Робърт се спряха върху кълбото плътен хирургически бинт, с който докторът го беше превързал.

— Седнете на този стол. — Заваляше думите.

— Защо? Какво искате…

Робърт насочи пистолета.

— Сядайте.

Докторът седна. Робърт взе бинта. Беше трудно, защото използуваше само едната си ръка. Измъкна единия край на бинта и започна да го развива. Приближи се до доктор Хилсинджър.

— Само стойте кротко и няма да Ви сторя нищо лошо.

Завърза здраво края на бинта върху ръчката на стола и започна да го развива. Движеше се в кръг около доктор Хилсинджър.

— Ама наистина, това не е необходимо — протестираше докторът. — Аз няма…

— Млък! — Робърт продължи работата си. Усилието бе отприщило приливи на болка, които отново го завладяваха. Той изгледа доктора и каза спокойно:

— Няма да припадна.

Загуби съзнание.

 

 

Носеше се из пространството, рееше се безтегловно из белите облаци, обхванат от пълно спокойствие.

Събуди се!

Не искаше да се събуди. Искаше това прекрасно състояние да продължи вечно.

Събуди се!

Усети нещо твърдо, което го притискаше в кръста. Нещо, което се намираше в джоба на сакото му. Все още със затворени очи той протегна ръка и го хвана. Беше онзи кристал. Отново се унесе.

Робърт.

Гласът бе на жена, нежен и успокоителен. Намираше се на прекрасна, зелена поляна, въздухът бе изпълнен с музика, по небето над главата му проблясваха ярки светлини. Към него се приближаваше жена. Беше висока и красива, с нежно овално лице и деликатна, почти прозрачна кожа. Облечена бе в снежнобяла рокля. Гласът й бе нежен и приглушен.

Вече никой няма да ти причини зло, Робърт. Ела при мен. Чакам те тук.

Полека, Робърт отвори очи. Остана да лежи миг, който му се стори предълъг, после седна изпълнен с възбуда. Вече знаеше кой беше единадесетият свидетел и знаеше къде да я намери.