Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (45)

Глава четиридесет и четвърта

Из въздуха се носеше страх, завихряха се смъртоносни призраци. Преди години Робърт бе ходил по служба в Борнео и преследвайки предател бе навлязъл дълбоко в джунглата. Беше през октомври, през сезона, наречен „мусим такут“, традиционния сезон на лова на човешки глави, през който туземците живееха обхванати от ужас от „Бали Саланг духът-кръволок“, който ги преследва. Това бе сезонът на убийствата. А сега, за Робърт, Неапол се бе превърнал в джунглите на Борнео. Смъртта витаеше из въздуха. Не се предавай сам на силите на мрака, си мислеше Робърт, Първо трябва да ме хванат. Как всъщност го бяха проследили дотук? Пиа! Сигурно са го следили чрез Пиа. Трябва да се върна в къщата и да я предупредя, реши Робърт. Но първо трябва да се измъкна оттук.

Тръгна към предградията на града, там, където започваше аутострадата, с надеждата, че по някакво чудо районът ще бъде чист. Забеляза полицейската блокада на около половин километър от аутострадата. Незабавно сви назад и пое към центъра на града. Караше бавно, концентрираше се и се опитваше да се постави на мястото на преследвачите си. Сигурно бяха блокирали всички изходи от Италия; щяха да претърсват всеки кораб, който напуска страната. Внезапно у него се оформи план. „Нямаха никаква причина да претърсват корабите, които не напускат Италия. Това е шанс!“, си мислеше той. Отново се насочи към пристанището.

 

 

Камбанката над вратата на бижутерския магазин дрънна и Гамбино погледна към входа. В магазина влязоха двама мъже в тъмни костюми. Не бяха клиенти.

— Какво обичате?

— Господин Гамбино?

Усмивка разкри изкуствените му зъби.

— Да.

— Обадили сте се за смарагдовата гривна.

СИФАР. Чакаше ги. Но този път той беше почти герой.

— Да, аз бях. Като гражданин-патриот счетох, че е мой дълг…

— Спести си тия глупости. Кой я донесе?

— Младеж на име Карло.

— Остави ли я?

— Не, взе си я.

— Как му е презимето?

Гамбино повдигна рамена.

— Не го знам. Той е едно от момчетата на бандата „Червените дяволи“. Една от местните банди. Шеф й е младеж на име Лука.

— Знаеш ли къде можем да намерим Лука?

Гамбино се поколеба. Ако Лука узнаеше, че се е разприказвал, щяха да му отрежат езика. Ако пък не кажеше на тези, каквото искаха да узнаят от него, щяха да му пръснат черепа.

— Живее на Виа Сорчела, зад Пиаца Гарибалди.

— Благодарим Ви, господин Гамбино. Помогнахте ни много.

— За мен винаги е било удоволствие да сътруднича…

Бяха си вече отишли.

Лука бе в леглото с приятелката си, когато двамата мъже разбиха с трясък вратата на апартамента. Лука скочи от леглото.

— Какво става, по дяволите? Вие кои сте?

Единият от мъжете показа картата си за самоличност. „СИФАР“! Лука преглътна на сухо.

— Ама аз нищо не съм направил. Аз съм гражданин, който спазва законите и…

— Знаем това, Лука. Не се интересуваме от теб. Интересуваме се от младеж на име Карло.

Карло! Значи това било. Тази шибана гривна! В какво се е забъркал Карло? СИФАР не пращаше хората си да търсят откраднати бижута.

— Е? Познаваш ли го, или не?

— Може и да го познавам.

— Ако не си сигурен, ще ти освежим паметта в Централата.

— Чакайте! Спомних си! — извика Лука. — Сигурно имате предвид Карло Вали. Какво е направил?

— Искаме да си поговорим с него. Къде живее?

Всеки член на Червените дяволи бе положил клетва за вярност към другарите си, клел се бе, че ще умре, преди да предаде член на бандата. Затова Червените дяволи бяха велика банда. Държаха един за друг. Един за всички, всички за един.

— Искаш ли да те караме в Централата?

— За какво? — вдигна рамене Лука. Даде им адреса на Карло.

 

 

Половин час по-късно Пиа отвори вратата на двама непознати.

— Госпожица Вали?

Сигурно има нещо неприятно.

— Да. — Искаше й се да каже „не“, но не посмя. — А Вие кой сте?

Единият от непознатите извади портфейла си и за миг показа картата си за самоличност. СИФАР. С тези не се бе пазарила да си има работа. Пиа изпита прилив на паника, че ще се опитат да я измамят и да я лишат от наградата й.

— Какво искате от мене?

— Бихме желали да Ви зададем няколко въпроса.

— Карайте. Нямам какво да крия. — Слава богу, че Робърт не е тук. Все още мога да се споразумея с тях.

— Вчера сте дошли с кола от Рим. — Това бе установяване на факт, а не въпрос.

— Да. Противозаконно ли е? С превишена скорост ли съм карала?

Човекът се усмихна. Но това не промени израза на лицето му.

— С Вас е пътувал друг човек?

— Да — отговори Пиа внимателно.

— Кой е бил той, госпожице?

Тя вдигна рамене.

— Човек, който качих по пътя. Искаше да стигне на автостоп до Неапол.

Вторият попита:

— Той сега при Вас ли е?

— Не зная къде е. Свалих го щом пристигнахме в града и после изчезна.

— Името на Вашия спътник Робърт Белами ли беше?

Тя сбърчи вежди, видимо от усилие да събере мислите си.

— Белами? Не знам. Май че не ми каза името си.

— А ние мислим, че Ви го е казал. Забърсал те е на Тор ди Унто, прекарали сте заедно нощта в хотел „Линкроцо“, а на следната сутрин ти е купил смарагдова гривна. После те е пращал в няколко хотела със самолетни и влакови билети, наели сте кола и сте дошли в Неапол. Е?

Всичко знаят! Пиа кимна, очите й се изпълниха със страх.

— Ще се връща ли приятелят ти, или е напуснал Неапол?

Тя се поколеба, затруднена да избере най-правилния отговор. Ако им кажеше, че Робърт е напуснал града, нямаше изобщо да й повярват. Щяха да чакат тук, в къщата, а когато той се върнеше, щяха да я обвинят, че лъже, за да му помогне и да я задържат като съучастник. Реши, че е най-добре да им каже истината. Проговори:

— Ще се върне.

— Скоро ли?

— Не съм сигурна.

— Е, ние ще се настаним тук удобно. Нямаш нищо против да поразгледаме наоколо, нали? — И двамата поразтвориха якетата си, колкото да се видят оръжията.

— Н-н-е.

Агентите тръгнаха да претърсват къщата, единият — наляво, а другият — надясно. Мама влезе откъм кухнята.

— Кои са тези?

— Приятели на мистър Джоунс — отговори Пиа. — Дошли са да го видят.

Мама засия.

— Хубав човек е той. Искаш ли да обядваш?

Внезапно се намеси един от мъжете.

— Разбира се, Мама. Какво има за ядене?

Пиа беше страшно объркана. Отново трябва да се обадя на Интерпол. Те ми обещаха петдесет хиляди долара. Освен това не трябваше да остави Робърт да влезе в къщата, докато не се уреди на кого да го предаде. Как да го направи, обаче? Внезапно си спомни за сутрешния разговор. Ако има опасност, спускаш една от щорите… за да предупредиш своя човек. Двамата непознати обядваха в трапезарията.

— Много силно блести слънцето — обади се Пиа, стана, отиде в гостната и спусна една от щорите. После се върна на масата. Надявам се, че Робърт помни предупредителния сигнал.

 

 

Робърт караше към къщата и премисляше отново плана си за бягство. Далеч не е идеален. Но пък ще ги отклоня по фалшива следа достатъчно дълго, за да спечеля преднина. Вече наближаваше къщата. Намали скоростта и започна да оглежда околността. Всичко изглеждаше нормално. Щеше да предупреди Пиа да изчезва и веднага да си отиде. Тъкмо се канеше да паркира пред къщата, когато усети, че нещо не е както преди. Една от щорите беше спусната. Останалите бяха вдигнати. Може и да беше съвпадение, но все пак… В ушите му прозвуча сигнален звънец. Възможно ли беше Пиа да е приела сериозно думите му? Дали щорите означаваха опасност? Робърт постави крака си на скоростите и продължи по пътя. Не можеше да си позволи да рискува, даже и малко. На около километър разстояние спря пред някакъв бар и влезе, за да телефонира.

Когато телефонът иззвъня всички още бяха на масата. Двамата мъже се наежиха. Единият понечи да стане.

— Белами би ли се обадил тук?

Пиа му хвърли презрителен поглед.

— Разбира се, че не. За какво да се обажда? — Стана и отиде до телефона. Вдигна слушалката.

— Ало?

— Пиа, забелязах щорите и…

Само трябваше да каже, че всичко е наред и той щеше да се върне в къщата. Агентите щяха да го арестуват и тя можеше да си иска наградата. Но дали само щяха да го арестуват. В ушите й прозвуча гласът на Робърт, който казваше: Ако полицията ме арестува, имат заповед да ме убият.

Мъжете на масата я наблюдаваха. Какво ли не можеше да направи с петдесет хиляди долара? Да си купи елегантни дрехи, да пътува по море, да си купи малък хубав апартамент в Рим… Но Робърт щеше да е мъртъв. Нали мразеше проклетата полиция.

— Набрали сте погрешен номер — отговори Пиа.

Робърт чу щракането на слушалката и стоеше като зашеметен. Тя бе повярвала на всички дивотии, които й бе надрънкал и това бе спасило живота му. Господ да я благослови!

Робърт обърна колата и пое отново към доковете, но вместо да се насочи към главната част на пристанището, където бяха товарните кораби и океанските пътнически кораби, зави към другата част, покрай Санта Лучия, към малък кей, пред който имаше павилионче с надпис „Капри и Иския“. Робърт паркира колата на място, където можеха лесно да я забележат и отиде до гишето за билети.

— Кога тръгва следващото корабче за Иския?

— След тридесет минути.

— А за Капри?

— След пет минути.

— Дайте ми еднопосочен билет за Капри.

— Ето, синьоре.

— Какво ме синьоросваш? — попита Робърт раздразнено. — Защо не говорите английски, като всички.

Очите на човека, който продаваше билети, се разшириха от изненада.

— Всички сте една стока. Глупаци сте. Или както казвате тука „ступидо“^[1]. — Робърт побутна някакви монети към човека, грабна билета си и тръгна към корабчето.

След три минути пътуваше за Капри. Корабчето потегли бавно. Внимателно си проправяше път в канала.

Когато излезе в открити води се надигна като грациозен делфин и запори напред. На борда бе претъпкано с туристи от различни националности, които безгрижно си бръщолевеха на различни езици. Никой не обръщаше внимание на Робърт. Той отиде до малък бар, където сервираха напитки, и поръча:

— Водка с тоник.

Барманът веднага смеси напитките.

— Заповядайте, синьоре.

Робърт пое чашата и отпи глътка. После тресна чашата на тезгяха.

— На това питие ли му викате? Има вкус на конска пикня. Що за хора сте вие, италианците?

Всички наоколо започнаха да се извръщат.

Барманът се наежи:

— Извинявайте, синьоре, тук предлагаме най-качествени…

— Престани с тия лайняни приказки!

Англичанин, който стоеше наблизо, процеди през зъби:

— Тук има дами. Мерете си приказките!

— За какво да си меря приказките! — изрева Робърт. — Знаете ли аз кой съм? Аз съм капитан Робърт Белами! Ще ми разправя, че това било кораб! Боклук е това и нищо друго! — С тези думи Робърт се запъти към носа на корабчето и седна на една от пейките. Усещаше, че очите на пасажерите са вперени в него. Сърцето му блъскаше в гърдите, но комедията още не беше свършила.

Когато стигнаха Капри, Робърт се отправи към гишето за билети в подножието на кабинковия лифт. Възрастен човек продаваше билети.

— Един! — крясна Робърт — По-бързо. Нямам време за губене. И си много стар, за да продаваш билети. Трябва да си седиш вкъщи. Сигурно жена ти се чука с всичките ти съседи!

Обзет от ярост, старецът се изправи на крака. Минувачите гледаха Робърт с възмущение. Той грабна билета си и се качи в претъпканото вагонче. Ще ме запомнят, мислеше си той мрачно. Оставяше следи, каквито никой не би пропуснал да забележи. Когато стигнаха последната спирка, Робърт слезе и си проби път през навалицата. Изкачи се по виещата се нагоре Виа Виторио Емануеле до хотел „Луизиана“.

— Искам стая — обърна се той към администратора на рецепцията.

— Съжалявам, но всичко е пълно. Всъщност…

Робърт му подаде шестдесет хиляди лири.

— Каквато и да е стая ще ми свърши работа.

— Е, в такъв случай… ще намерим нещо за Вас, синьоре. Бихте ли попълнили регистрационните формуляри?

Робърт вписа името си: Робърт Белами.

— Колко време ще прекарате при нас?

— Седмица…

— Чудесно. Бихте ли ми дали паспорта си?

— В багажа ми е. Ще пристигне след няколко минути.

— Ще изпратя пиколото да Ви покаже стаята.

— После. Сега трябва да изляза за малко. Скоро ще се върна.

Робърт излезе на улицата. Спомените го връхлитаха като вихрушка от леден въздух. Беше се разхождал тук със Сюзън. Спускали се бяха по малките странични улички, безцелно бяха бродили по Виа Игнацио Черио и по Виа Ли Кампо. Приказно беше. Бяха ходили до Грота Адзура и бяха пили сутрешното си кафе на Пиаца Умберто. Взели бяха кабинковия лифт до Анакапри и бяха яздили малки магаренца до вилата на Тиберий, бяха плували в смарагдово зелените води на Марина Пикола. После пазаруваха по Виа Виторио Емануеле и се качиха на седалковия лифт, който ги отведе до върха на Монте Соларо, а докато се возеха, размахваха крака над лозовите листа и бухналите дървета. Надясно от тях оставаха къщичките, разпилени по хълма чак долу до морето, а земята бе покрита с килим от жълти цветя. Единадесет минути бяха летели над тази страна от приказките с нейните зелени дървета, бели къщички и синьото море в далечината. На върха бяха пили кафе в ресторантчето „Барбароса“, а после влязоха в малката църквица на Анакапри, за да благодарят на бога за голямата му милост, за това че ги бе дарил един с друг. Тогава на Робърт му се струваше, че магията идва от Капри. Сгрешил бе. Сюзън е била магията. Сега магьосникът бе слязъл от сцената.

Робърт се върна до станцията на въжената линия на Пиаца Умберто, качи се в едно от вагончетата и се смеси с пътниците. Слезе на долната станция и взе мерки продавачът на билети да не го забележи. Доближи се до будката на кея и попита със силен испански акцент:

— A que hora sare el barco a Ischia?^[2]

— Sale en trenta minutos.^[3]

— Gracias^[4] — отговори Робърт и си купи билет. Влезе в един от крайбрежните барове, седна в дъното и си поръча чаша уиски. Без съмнение, до този момент бяха открили колата и обръчът около него се затягаше. Мислено разгръщаше картата на Европа. Най-логично би било да се отправи към Англия и оттам да намери начин да отплува за Щатите. Не би имало смисъл да се връща във Франция. Значи ще бъде Франция, реши Робърт. От кое оживено пристанище би могъл да напусне Италия? Чивитавекия? Трябва да отида в Чивитавекия! „Халкион“!

Поиска монети от бармана и реши да се обади по телефона. За да получи връзка бяха необходими десет минути. После Сюзън се включи от другия край на жицата.

— Чакахме да ни се обадиш.

Чакахме. Ние. Хм, интересно!

— Оправиха мотора. Рано сутринта можем да пристигнем в Неапол. Откъде да те вземем?

Прекалено рисковано бе „Халкион“ да акостира тук. Робърт се сети:

— Спомняш ли си за палиндрома? Бяхме там през медения месец?

— За какво да си спомням?

— Пошегувах се, защото бях страшно уморен.

Мълчание. След малко Сюзън каза нежно:

— Спомням си.

— Може ли „Халкион“ да стигне дотам утре?

— Почакай малко.

Той почака. Сюзън се върна на телефона.

— Да, ще можем да стигнем.

— Добре. — Робърт се поколеба. Мислеше за всички невинни хора, които вече бяха мъртви. — Знам, че искам много от теб. Ако някога разберат, че си ми помогнала, ще бъдеш в голяма опасност.

— Не се тревожи. Ще се срещнем там. Пази се.

— Благодаря ти.

Връзката прекъсна.

Сюзън се обърна към Монти Банкс.

— Ще дойде!

В централата на СИФАР в Рим разговорът се подслушваше. В помещението имаше четирима души. Радиооператорът каза:

— Записахме разговора в случай, че искате да го чуете още веднъж.

Полковник Чезаре погледна въпросително полковник Джонсън.

— Да. Искам да чуя този пасаж, в който се уговарят къде ще се срещнат. Прозвуча ми като „палиндром“. Има ли такова място в Италия?

Полковник Чезаре поклати глава.

— Никога не съм чувал за такова място. Ще проверим. — Той се обърна към адютанта си: — Потърси го на картата. И продължавайте да подслушвате телефонните връзки с „Халкион“.

— Добре, сър.

В къщата край Неапол телефонът иззвъня. Пиа понечи да стане да се обади.

— Я чакай! — обади се единият от агентите. Той отиде до телефона и се обади. Слушаше какво му казват, после хвърли слушалката и се обърна към колегата си:

— Белами е взел корабчето за Капри. Да вървим!

Пиа гледаше подир двамата мъже, които излязоха от къщата и си мислеше. Бог не пожела аз да получа тези пари. Поне той да се спаси!

Когато корабчето за Иския пристигна на кея, Робърт се смеси с пасажерите, които се качваха на борда. Странеше от всички и избягваше да се набива на очи. Половин час по-късно, когато пристигнаха в Иския, Робърт незабавно се отправи към гишето за билети. В разписанието прочете, че фериботът за Соренто тръгва след десет минути.

— Отиване и връщане до Соренто — поръча си билет Робърт.

След десет минути вече пътуваше за Соренто, отново към сушата. Ако имам малко късмет, вече са тръгнали да ме търсят в Капри, си мислеше той. Малко късмет ми трябва.

Селският пазар в Соренто гъмжеше от хора. От селата бяха дошли селяни да продават пресни плодове и зеленчуци. На месните щандове висяха окачени цели говеда. Уличката бе претъпкана с продавачи и купувачи. Робърт се приближи към як мъжага с изцапана престилка, който товареше камион.

— Пардон, мосю — заговори го Робърт с отличен френски акцент. — Търся превозно средство до Чивитавекия. Да не би да пътувате натам?

— Не, за Салерно съм. — Човекът посочи мъж, който товареше наблизо друг камион. — Може би Джузепе ще може да Ви помогне.

— Мерси. — Робърт тръгна към другия камион. — Мосю, да не би случайно да карате към Чивитавекия?

— Може и натам — отговори мъжът уклончиво.

— С удоволствие ще Ви заплатя, ако ме вземете.

— Колко?

Робърт подаде банкнота от сто хиляди лири.

— С толкова много пари бихте могли да си купите самолетен билет за Рим, а?

Робърт незабавно осъзна грешката си. Огледа се нервно наоколо.

— Истината е, че ме преследват кредитори и държат под наблюдение летището. Предпочитам да отида с камион.

Човекът кимна.

— Аха, ясно. Е, добре, качвайте се. Готови сме за тръгване.

Робърт се прозина.

— Страшно съм изморен. Как се казва това на италиански? Имате ли нещо против ако легна отзад, за да поспя?

— Ще друса много, но както искате.

— Мерси.

Каросерията на камиона бе пълна с празни щайги и кутии. Шофьорът изчака Робърт да се качи и затвори капака. Робърт си намери място измежду щайгите. Изведнъж усети колко е изморен. Гонитбата вече го изтощаваше. Откога не бе спал? Сети се за Пиа, как дойде при него през нощта и как го накара отново да се почувства човек, отново да стане мъж. Надяваше се, че тя е в безопасност. После заспа.

В кабината на камиона Джузепе си мислеше за своя пасажер. Разправяха, че властите търсят някакъв американец. Оня отзад имаше френски акцент, но пък приличаше на американец и беше облечен като американец. Нямаше да е зле да провери. Може би щяха да му дадат голяма награда. След около час Джузепе спря пред бензиностанция.

— Заредете камиона — поръча той. — После заобиколи отзад и надникна в каросерията. Пасажерът спеше.

Джузепе влезе в ресторанта и се обади по телефона на местната полиция.