Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (43)

Глава четиридесет и втора

Опасността, надвиснала във въздуха бе просто осезателна. Робърт имаше чувството, че би могъл да протегне ръка и да я докосне.

Пристанището приличаше на бръмчащ кошер, непрекъснато се товареха и разтоварваха кораби. Имаше и нещо друго: из кейовете хвърчаха полицейски коли, а униформени полицаи и детективи, в чиято самоличност никой не би се усъмнил, разпитваха докери и моряци. Това концентриране на преследвачи бе твърде неочаквано за Робърт. Като че всички знаеха, че той се намира в Неапол; невъзможно би било да концентрират толкова много хора във всеки от градовете на Италия. Робърт не си направи труда да излезе от колата. Обърна и се отдалечи от доковете. Лесният на пръв поглед план — да наеме товарен кораб, който отива във Франция, сега бе прекалено опасен. По някакъв начин го бяха проследили. Той отново прецени възможностите си. Прекалено рисковано бе да се движи с кола на каквото и да е разстояние. Полицията сигурно бе блокирала кръстовищата в града. Доковете се охраняваха. Това означаваше, че се охраняват и гарите и летищата. Бе попаднал в примка и тя се затягаше.

Робърт се сети за предложението на Сюзън: „Тъкмо потеглихме от брега на Гибралтар. Можем да се върнем и да те вземем откъдето кажеш. Вероятно това е единственият ти шанс за бягство“. Никак не искаше да излага Сюзън на опасност, но не можеше да измисли никаква алтернатива. Това бе единственият начин да се измъкне. Нямаше да го търсят на частна яхта. Ако успея да измисля как да се добера до „Халкион“, си мислеше той, те могат да ме свалят някъде на марсилския бряг и тогава ще мога да се придвижа сам. По този начин няма да ги излагам на опасност.

Паркира колата пред малък ресторант в странична уличка и влезе, за да се обади по телефона. След пет минути получи връзка с „Халкион“.

— Моля, повикайте госпожа Банкс.

— За кого да доложа?

Монти си е взел чуден хубостник да му отговаря на телефоните!

— Предайте й само, че се обажда стар приятел.

Миг по-късно чу гласа й:

— Робърт… ти ли си?

— Черният гологан…

— Значи… не са те арестували, нали?

— Не, Сюзън — трудно му бе да й зададе решителния въпрос. — Твоето предложение още в сила ли е?

— Разбира се, че е. Кога…

— Може ли да се доближите до Неапол през нощта.

Сюзън се поколеба.

— Не зная. Почакай малко.

Робърт чуваше гласовете им, обсъждаха въпроса. После Сюзън отново се обади:

— Монти казва, че нещо в мотора не е наред, но можем да стигнем до Неапол за два дни.

Проклятие! Всеки ден прекаран тук увеличаваше шансовете им да го заловят.

— Много добре. Удобно е за мен.

— Как да те намерим?

— Ще се свържа с вас.

— Робърт, моля те, пази се!

— Това и правя. Опитвам се.

— Няма да позволиш да ти се случи нещо, нали?

— Не, няма. И на теб няма да се случи.

Щом затвори телефона, Сюзън се обърна усмихната към мъжа си:

— Ще дойде на яхтата!

 

 

Час по-късно в Рим Франческо Чезаре подаде на полковник Джонсън телеграма. Изпратена от „Халкион“. Гласеше:

„Белами идва на борда на «Халкион». Ще ви държим в течение“.

Не беше подписана.

— Наредих да подслушват всички разговори от и към „Халкион“ — каза Чезаре. — Щом Белами се качи на яхтата, ще го заловим.