Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (42)

Глава четиридесет и първа

Вече наближаваха предградията на Неапол. Стари жилищни блокове, от прозорците на всеки от които висяха прани дрехи — приличаха на бетонни планини, върху които развяват разноцветни знамена.

Пиа попита:

— Бил ли си някога в Неапол?

— Веднъж — отговори Робърт през зъби. Сюзън седи до мен и се киска докато казва: „Скъпи, чувала съм, че Неапол е порочен град. Можем ли и ние да се отдадем на порока, любими?“. „Ще измислим някои нови пороци“, бе отговорил той.

Пиа бе вперила очи в него:

— Да не ти е лошо?

Робърт се върна към действителността.

— Много съм добре.

Караха покрай пристанището в залива, край Кастел дел Ово, пустият замък край брега.

Когато стигнаха до Виа Толедо, Пиа възбудено каза:

— Свий в тази улица!

Навлизаха в Спаканаполи — старата част на града. Пиа каза:

— Ето я, горе пред нас. Завий наляво по Виа Бенедето Кроче.

Робърт последва съвета й. Тук трафикът беше още по-тежък, а шумът бе просто оглушителен. Беше забравил колко шумен може да бъде Неапол. Намали скоростта, за да не прегази пешеходец или куче, тъй като те просто тичаха пред колата, като да бяха надарени с безсмъртие.

— А сега завий надясно — насочваше го Пиа — по Пиаца дел Плебишито.

Движението бе още по-голямо, а къщите — още по-очукани.

— Стоп! — извика Пиа.

Робърт спря пред някакви мизерни магазини. Огледа се и попита:

— Майка ти тук ли живее?

— Не — отговори Пиа. — Не, разбира се.

Тя се пресегна и натисна клаксона. Миг по-късно от един от магазините излезе млада жена. Пиа изскочи от колата и се затича срещу нея. Прегърнаха се.

— Изглеждаш прекрасно! — възкликна жената. — Сигурно печелиш добре.

— Ами да. — Пиа показа китката си. — Виж новата ми гривна!

— Това истински смарагди ли са?

— Разбира се, че са истински.

Жената извика на някого, който беше вътре в магазина:

— Една! Хайде излез! Я виж кои е дошъл!

Робърт не можеше да повярва на очите си:

— Пиа…

— Ей сега, скъпи — прекъсна го тя. — Трябва да се обадя на приятелите си!

След малко вече десетина жени бяха заобиколили Пиа и се възхищаваха на гривната й, докато Робърт седеше безпомощно в колата и скърцаше със зъби.

— Луд е по мене — ги уведомяваше Пиа. После се извърна към Робърт. — Вярно е, нали скъпи?

На Робърт му се щеше да я удуши, но нямаше какво да прави.

— Вярно е. Сега можем ли да си тръгнем, Пиа?

— След малко.

— Веднага! — отсече Робърт.

— Е, добре. — Пиа се обърна към приятелките си. — Сега трябва да тръгваме. Имаме важна среща. Чао!

Пиа седна в колата до Робърт, а жените останаха да гледат как фиатът се отдалечава.

Пиа щастливо сподели:

— Те са ми стари приятелки.

— Прекрасно. Къде е къщата на майка ти?

— О, тя не живее в града.

— Какво?

— Живее в малка селска къща извън града, на около половин час оттук.

Селската къща се намираше в южните предградия на Неапол, стара каменна постройка встрани от пътя.

— Ето я! — възкликна Пиа. — Не е ли хубава?

— Да. — Робърт беше доволен, че къщата се намира далеч от центъра на града. Нямаше защо да тръгнат да го търсят тук. Пиа беше права. Къщата е съвършено безопасна.

— Приближиха се до входната врата и преди още да стигнат майката на Пиа стоеше на прага и им се усмихваше. Беше възрастно копие на дъщеря си, слаба и с посивели коси, с лице набръчкано от грижи.

— Пиа, cara! Mi sei mancata!^[1]

— И ти ми липсваше, мамо. Това е приятелят, за когото ти споменах по телефона, че ще доведа вкъщи.

Мама не се смути ни най-малко.

— А, да. Добре дошъл мистър…

— Джоунс — отговори Робърт.

— Влизайте, влизайте.

Влязоха в гостната. Голяма стая, удобна и непретенциозна, претъпкана с мебели. Влезе момче на около двадесет години. Нисък, тъмнокос, със слабо мрачно лице и блуждаещи кафяви очи. Носеше джинси и яке, върху което имаше надпис „Червените дяволи“. Лицето му светна, когато видя сестра си.

— Пиа!

— Здравей, Карло.

Братът и сестрата се прегърнаха.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да ви навестя за няколко дни. — Тя се обърна към Робърт. — Това е брат ми Карло. Карло, запознай се с мистър Джоунс.

— Карло го измерваше с очи.

— Здравейте.

Мама каза:

— За влюбените ще приготвя хубава спалня в задната част на къщата.

Робърт се намеси:

— Ако нямате нищо против… Всъщност, ако разполагате с още една свободна стоя, бих предпочел да ме настаните в самостоятелна спалня.

Настъпи неловко мълчание. Погледите на тримата бяха вперени в Робърт.

— Хомо ли е? — запита мама на италиански.

Пиа вдигна рамене в знак, че няма представа. Но беше сигурна, че Робърт не е хомосексуален.

Мама изгледа Робърт.

— Както желаете — после отново прегърна Пиа. — Толкова се радвам, че те виждам. Ела в кухнята. Ще приготвя кафе.

В кухнята Мама се провикна:

— Страхотно! Къде го намери. Изглежда много богат. И каква гривна носиш! Сигурно струва цяло състояние. Велики боже! Тази вечер ще сготвя галавечеря. Ще поканя всички съседи, за да се запознаят с твоя…

— Не, мамо. Не трябва да правиш това.

— Но, мила. Защо да не се похвалим с късмета ти? Всичките ни приятели ще бъдат толкова доволни!

— Мамо, мистър Джоунс иска да си почине за няколко дни. Никакви увеселения! Никакви съседи!

Мама въздъхна!

— Е, добре. Както искате…

Ще уредя да го заловят вън от къщи, за да не тревожим Мама.

 

 

Карло също беше забелязал гривната.

— Ама че гривна! А смарагдите са истински, нали? За сестра ми ли я купи?

Нещо в поведението на момчето подразни Робърт.

— Попитай я.

Пиа и Мама влязоха откъм кухнята. Мама погледна Робърт:

— Сигурен ли си, че не искаш да спиш с Пиа?

Робърт се смути.

— Благодаря Ви. Не.

Пиа каза:

— Сега ще ти покажа спалнята. — Заведе го в голяма удобна спалня с двойно легло по средата на стаята.

— Робърт, да не се боиш какво може да си помисли мама, ако спим заедно? Тя знае с какво се занимавам.

— Не е заради това — отговори Робърт. Всъщност… — Не можеше да й обясни по никакъв начин. — Съжалявам, аз…

Гласът на Пиа беше леден.

— Няма значение.

Без да знае защо, чувстваше се обидена. Вече два пъти той отказваше да спи с нея. Така му се пада. Заслужава да го предам на полицията, си мислеше тя. И все пак изпитваше някакво досадно чувство на вина. Той наистина беше много мил. Но петдесет хиляди долара си бяха петдесет хиляди долара.

 

 

На Мама й се приказваше по време на вечерята, но Пиа, Робърт и Карло бяха мълчаливи, всеки се бе затворил в себе си. Робърт усилено подготвяше плана си за бягство. Утре. Ще сляза до доковете и ще намеря кораб, с който да се измъкна оттук. Пиа си мислеше, че трябва да се обади по телефона. Ще позвъня някъде от града, за да не може полицията да открие къщата. Сигурно тоя е лесен.

Когато свършиха, жените отидоха в кухнята. Робърт остана насаме с Карло.

— Ти си първият мъж, когото сестра ми води тук — започна Карло. — Сигурно много те харесва.

— И аз я харесвам.

— Така ли? А ще се грижиш ли за нея?

— Мисля, че сестра ти сама може да се грижи за себе си.

Карло се усмихна самодоволно.

— Аха. Знам, че може.

Чужденецът срещу него бе добре облечен, ясно бе, че е богат. Защо идва тук, като би могъл да преспи в някой луксозен хотел? Единственото обяснение, според Карло бе, че този човек се крие. А от това можеха да се направят интересни изводи. Когато богат човек се крие, няма начин да не може да се изкарат някакви пари от цялата история.

— Откъде сте? — попита Карло.

— Ами, не живея на определено място — любезно отговори Робърт. — Често пътувам.

Карло кимна.

— Да, разбирам.

Ще разбера от Пиа кой е той. Сигурно някой иска да плати за него много пари, а ние с Пиа може да си ги разделим.

— С бизнес ли се занимавате? — попита Карло.

— Вече не. Отказах се.

Няма да е толкова трудно да го накараме да проговори, реши Карло. Лука, шефът на Червените дяволи можеше да го разфасова за нула време.

— Колко ще останете тук?

— Мъчно мога да Ви отговоря. — Любопитството на момчето вече изнервяше Робърт.

Пиа и майка й се върнаха от кухнята.

— Искате ли още кафе? — попита Мама.

— Не, благодаря Ви. Вечерята беше прекрасна.

Мама се усмихна.

— Нищо особено не беше. Утре ще си направим истински пир.

— Добре.

Дотогава щеше да си е отишъл. Той стана от масата.

— Ако не възразявате, бих желал да си легна. Много съм уморен.

— Разбира се — каза Мама. — Лека нощ.

— Лека нощ.

И тримата гледаха как Робърт отива в спалнята. Карло се ухили.

— Тоя смята, че не си достойна да спиш с него, а?

Фразата бе предназначена да уязви Пиа и ефектът бе постигнат. Тя нямаше нищо против, ако Робърт беше хомосексуалист, но бе го чула как разговаря със Сюзън и си имаше свое мнение по въпроса. Ще го наредя добре!

Робърт лежеше в леглото и обмисляше следния си ход. Фалшивата диря, която бе оставил благодарение на кредитната карта, му бе спечелила малко време, но вече не разчиташе много на това. Сигурно досега бяха заловили червения камион. Хората, които го преследваха, бяха безмилостни и умни. Дали министър-председателите на всички правителства в света бяха замесени в мащабната операция за залавянето му по фалшиво обвинение? Или пък имаше някаква организация вътре в организациите, конспиративна група вътре в службите за сигурност, която незаконно действа на своя глава? Колкото повече мислеше, толкова по-реална му се струваше мисълта, че ръководителите на правителствата може би не знаеха какво всъщност става. Винаги му се бе струвало странно, че адмирал Уитакър бе внезапно пенсиониран от Службата за морско разузнаване и бе изпратен в глуха линия. Но ако приемеше, че някой, който е знаел, че Уитакър никога няма да участва в конспирацията, го е принудил да напусне, нещата идваха на мястото си. Трябва да се свържа с адмирала, реши Робърт. Само на него можеше да разчита, че ще се добере до истината за това, което ставаше. Утре, повтаряше си Робърт. Утре. После затвори очи и заспа.

Събуди го скърцане на врата. Веднага седна в леглото разтревожен. Някой се доближаваше до леглото. Мускулите му се изпънаха, приготви се за скок. Тогава усети парфюма и тялото й до себе си.

— Пиа… Какво смяташ, че…

— Ш-ш-ш-т! — Тялото й се притискаше в неговото. Беше гола. — Почувствах се самотна — пошепна тя. Притисна се още по-плътно до него.

— Съжалявам, Пиа. Аз… аз нищо не мога да направя за теб…

Пиа отговори:

— Така ли? Тогава аз ще направя нещо за тебе. — Гласът й беше нежен.

— Няма смисъл. Нищо няма да стане. — Робърт изпитваше отчайващо чувство на безсилие. Искаше да спести и на двамата разочарованието от несполуката.

— Не ме ли харесваш, Робърт? Не смяташ ли, че имам хубаво тяло?

— Да, хубаво е. — Истина беше. Чувстваше топлината на това тяло, което все повече и повече се притискаше към него.

Тя го галеше нежно, пръстите й пробягваха по гърдите му и се насочваха към слабините му.

Трябваше да я спре, преди да се повтори унизителния провал.

— Пиа, не мога да те любя. Вече не мога да бъда с жена откакто… отдавна.

— Няма нужда да правиш нищо, Робърт — отговори тя. — Само искам да си поиграя. Обичаш ли, когато си играят с тебе?

Не чувстваше нищо. Проклета да бъде Сюзън! Тя не само го бе лишила от себе си. Беше го лишила от мъжеството му.

Пиа се плъзгаше надолу по тялото му.

— Обърни се! — нареди му тя.

Всъщност тя го преобърна, докато той лежеше и проклинаше Сюзън и своята импотентност. Чувстваше как езикът на Пиа се движи по гърба му, описвайки малки деликатни кръгчета, все по-надолу и по-надолу. Пръстите й леко прелитаха върху кожата му.

— Пиа…

— Ш-ш-шт.

Усещаше, как езикът й описва спирали, все по-дълбоко и по-дълбоко и започна да чувства възбуда. Опита се да се раздвижи.

— Ш-ш-ш-шт. Стой мирно!

Езикът й бе нежен и топъл, усещаше гърдите й притиснати до кожата си. Ето, мислеше той. Ето. Господи, ето! Усещаше, че членът му нараства и се втвърдява като камък. Вече не можеше да търпи, сграби Пиа и я преобърна. Тя го опипа и се задъха.

— Велики боже. Огромен е! Искам те в мене!

Миг по-късно Робърт изпълни желанието й, пак и пак, чувстваше се като наново възвърнат към живот. Пиа бе и опитна, и страстна и Робърт изпитваше пълната наслада от кадифения допир. Тази нощ се любиха три пъти. Накрая заспаха.

 

 

Ден осемнадесети

Неапол, Италия

Сутринта, когато бледата светлина проникна през прозореца, Робърт се събуди. Прегърна Пиа силно и прошепна:

— Благодаря ти!

Пиа се усмихна дяволито.

— Как се чувстваш?

— Прекрасно — отговори Робърт. Беше вярно.

Пиа се притисна към него.

— Страшен звяр си!

Робърт се ухили:

— Имаш благотворно влияние върху самочувствието ми.

Пиа седна и заговори сериозно:

— Ти не си контрабандист на наркотици, нали?

Въпросът й беше наивен.

— Не съм.

— Но Интерпол те преследва!

Това беше по-близо до истината.

— Да.

Лицето й светна:

— Разбрах! Ти си шпионин!

Беше възбудена като дете.

Робърт не можа да удържи смеха си.

— Шпионин ли съм? — а си помисли: Когато децата твърдят нещо…

— Признай си! — настоя Пиа. — Шпионин си, не е ли вярно?

— Да — отговори Робърт сериозно. — Шпионин съм.

— Знаех си! — Очите на Пиа блестяха. — Защо не ми разправиш някои тайни?

— Какви тайни?

— Ами, ти знаеш. Шпионски тайни — кодове и такива, неща. Обичам да чета шпионски романи. Винаги съм чела шпионски романи.

— Наистина ли?

— Да, да. Но те са измислени. Ти, знаеш истински неща, нали? Сигнализацията, която използуват шпионите. Разрешено ли ти да ми кажеш само мъничко?

Робърт каза сериозно:

— Всъщност не би трябвало да го правя, но смятам, че няма риск ако ти разправя само мъничко. — Какво мога да й разправя, на което да повярва? Може би стария номер с щорите?

— Старият номер с щорите? — Тя го гледаше с широко отворени очи.

— Да. — Робърт посочи един от прозорците на спалнята. — Ако всичко е наред, ти оставяш щорите вдигнати. Ако има опасност, спускаш ги. Това е сигнал, с който предупреждаваш своя агент да не идва.

— Това е прекрасно! — каза Пиа възбудено. — Никога не съм чела за този номер в книга.

— Разбира се — отговори Робърт. — Това е много таен номер.

— На никого няма да казвам — обеща Пиа. — А нещо друго?

— Какво друго? — Робърт се замисли за момент.

— Е, съществува и номер с телефона.

Пиа се прилепи до него.

— Разкажи ми.

— Ами… да речем, че твой съучастник — шпионин ти се обажда, за да провери дали всичко е наред. Той пита: „Там ли е Пиа?“. Ако всичко е наред, отговаряш: „На телефона е Пиа“. Но ако има някакъв проблем казваш: „Сбъркали сте номера“.

— Чудесно! — възкликна Пиа.

Инструкторите ми в Школата за сигурност биха получили инфаркт, ако чуят какви глупости дрънкам.

— Не можеш ли да ми разправиш още нещо? — попита Пиа.

Робърт се засмя.

— Мисля, че за една сутрин тайните ти стигат.

— Добре. — Тя отърка тялото си в неговото. — Искаш ли да вземеш душ?

— С удоволствие.

Търкаха се един друг със сапун под горещата вода, а когато Пиа разтвори краката му и започна да го мие, той отново усети прилив на желание. Любиха се под душа.

Докато Робърт се обличаше, Пиа надяна някакъв пеньоар и каза:

— Ще приготвя закуска.

 

 

Карло я чакаше в трапезарията.

— Разправи ми нещо за приятеля си.

— Какво да ти разправям?

— Къде го камери?

— В Рим.

— Сигурно е много богат, щом ти е купил гривна от смарагди.

Тя вдигна рамене.

— Харесва ме.

— Знаеш ли какво си мисля? — започна Карло. — Мисля, че приятелят ти бяга от някого. Ако кажем на когото трябва, ще падне голяма награда.

Пиа се приближи към брат си, очите й мятаха светкавици.

— Не се набърквай в тази работа, Карло.

— Така значи. Той наистина бяга.

— Слушай, пикльо такъв. Предупреждавам те — гледай си работата. — Пиа нямаше намерение да разделя наградата с когото и да е.

— Всичко за себе си ли искаш, сестричке? — с упрек я попита Карло.

— Не. Нищо не разбираш, Карло.

— Не разбирам ли?

Пиа каза сериозно:

— Ще ти кажа истината. Той бяга от жена си. Мистър Джоунс бяга от жена си. Тя е наела детективи да го следят. Това е всичко.

Карло се усмихна.

— А защо не ми каза това по-рано? От това сделка не става. Не ме интересува.

— Правилно — отговори Пиа.

А Карло си мислеше: Трябва да узная кой всъщност е той.

 

 

По телефона се обади Янус.

— Вече разполагате ли с информация?

— Знаем, че Белами е в Неапол.

— Имате ли хора там?

— Да. В момента го издирват. Имаме следа. Той пътува с проститутка, чието семейство живее в Неапол. Предполагаме, че са отишли при роднините й. Следим ги.

— Дръж ме в течение.

В Неапол, в Службата за квартирна регистрация, издирваха адреса на майката на Пиа. Агенти на службите за сигурност и неаполски полицаи кръстосваха града, за да търсят Робърт. Карло кроеше свои собствени планове по отношение на Робърт. Пиа се канеше отново да телефонира на Интерпол.