Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (41)

Глава четиридесета

От мига, в който Пиа бе видяла по телевизията обявата за издирването на Робърт Белами, тя знаеше, че ще бъде богата. Ако международната криминална полиция Интерпол издирва Робърт, за него положително е определена голяма награда. А тя бе единственият човек, който знаеше къде се намира той! Цялата награда щеше да бъде нейна. Тя бе действала почти гениално като го убеди да отиде в Неапол, където можеше да го държи под око.

Мъжки глас се обади по телефона:

— Интерпол. Мога ли да Ви помогна с нещо?

Сърцето на Пиа блъскаше в гърдите й. Тя погледна през стъклото на витрината, за да се увери, че Робърт е все още до колонката.

— Да, можете. Нали издирвате човек, който се нарича Робърт Белами?

Мълчание на отсрещната страна на жицата.

— Кой се обажда, моля?

— Няма значение. Издирвате ли го, или не?

— Трябва да Ви свържа с друг колега. Моля не прекъсвайте връзката. — Служителят от Интерпол се обърна към помощника си. — Засечете обаждането! Веднага!

— Пълно зареждане, ако обичате.

— Да, господине.

След тридесет секунди Пиа разговаряше с някакъв висш служител.

— Да, синьора. С какво мога да Ви бъда полезен?

Глупак такъв! Аз на тебе ще бъда полезна, а не ти на мене!

— Зная къде е Робърт Белами. Искате ли го, или не?

— Но, разбира се, госпожо, искаме да го намерим. А Вие казвате, че… разполагате с него?

— Точно така. В момента той е с мен. Каква му е цената?

— Награда ли имате предвид?

— Разбира се, че награда. — Тя отново погледна през стъклото. Що за идиоти са тия?

Служителят даде знаци на помощника си да ускори операциите по засичането.

— Все още не сме определили сумата, госпожо, така че…

— Добре де, определете я сега. Бързам.

— Каква награда очаквате от нас?

— Не зная. — Пиа се замисли за момент. — Какво ще кажете за петдесет хиляди долара?

— Петдесет хиляди долара са много пари. Ако ми кажете къде се намирате, можем да дойдем при Вас и да се споразумеем…

Сигурно ме мисли за малоумна.

— Не. Или веднага ще се съгласите да ми платите сумата, която искам, или… — Пиа погледна навън и видя, че Робърт се приближава към бензиностанцията. — По-скоро. Да или не?

— Добре, синьора, съгласни сме да Ви заплатим…

Робърт влезе и се запъти към нея. Пиа бързо заговори:

— Ще пристигнем навреме за вечеря, мамо. — Ще го харесаш. Много е симпатичен. Добре. Скоро ще се видим. Чао.

Пиа затвори телефона и се обърна към Робърт:

— Мама умира от нетърпение да те види!

 

 

В главната квартира на Интерпол висшият служител питаше:

— Засякохте ли връзката?

— Да. Обадиха ни се от бензиностанцията по Аутострада дел соле. Изглежда, че карат към Неапол.

Полковник Франческо Чезаре и полковник Франк Джонсън разучаваха карта, закачена на стената в кабинета на Чезаре.

— Неапол е голям град — коментираше полковник Чезаре. — Има хиляди места, където може да се укрие.

— А жената?

— И представа нямаме коя е.

— Защо не я идентифицираме? — попита полковник Джонсън.

Чезаре го изгледа озадачено:

— Как?

— Ако Белами е искал набързо да си намери спътничка за прикритие, какво би направил според Вас?

— Вероятно би взел някоя проститутка.

— Правилно. Откъде да започнем?

— От Тор ди Унто.

 

 

Караха бавно по Поседжата Аркеолоджика и наблюдаваха учениците, които предлагаха стоката си. Освен полковник Чезаре и полковник Джонсън в колата бе и капитан Белини, полицейският началник на този район.

— Няма да стане лесно — казваше Белини. — Всички са конкурентки помежду си, но когато работата опре до полицията се обединяват като истински сестри. Няма да искат да говорят.

— Ще видим — каза полковник Джонсън.

Белини нареди на шофьора да паркира до бордюра и тримата излязоха от колата. Проститутките ги оглеждаха предпазливо. Белини се доближи до една от тях.

— Добър ден, Мария. Върви ли?

— Ще потръгне, ако се разкарате.

— Не смятаме да се задържаме. Само искам да ти задам един въпрос. Търсим американец, който миналата вечер е отвел със себе си едно момиче. Предполагаме, че са тръгнали на някакво пътешествие. Искаме да знаем, кое е това момиче. Можеш ли да ни помогнеш? — Той извади от джоба си снимка на Робърт.

Няколко проститутки ги бяха заобиколили и слушаха какво си говорят.

— Не мога да ви помогна — отговори Мария, — но познавам човека, който може да ви бъде от помощ.

Мария посочи с пръст магазинче на отсрещната страна на улицата. На витрината имаше фирмен надпис. „Гледачка. Хиромантка.“

— Мадам Лучия ще ви помогне.

Момичетата се изкискаха одобрително.

Капитан Белини ги изгледа и каза:

— Така значи. Обичаме шегичките. Е добре, и ние ще се пошегуваме и се надявам, че ще ви хареса. Тези двама господа искат много да узнаят името на момичето, което е заминало с американеца. Ако не я познавате, предлагам да поговорите с приятелките си и да откриете някоя, която я познава. Когато научите името, ми се обадете по телефона.

— Защо пък да ви се обаждаме — попита едно от момичетата с нагло упорство в гласа.

— Ще видите защо.

След един час направиха хайка за всички проститутки в Рим. Патрулни коли хвърчаха из града и прибираха всички проститутки и сутеньори. Навсякъде се разнасяха протестни крясъци.

— Нямате право… Плащам такса за полицейска закрила.

— От пет години това си е мой район!…

— На теб и на приятелите ти винаги бутам без пари! Ама че благодарност!

— За какво ви плащаме данъци?!

На следния ден по улиците почти не се мяркаха проститутки, всички бяха в участъците.

Чезаре и полковник Джонсън седяха в кабинета на капитан Белини.

— Няма да е лесно да ги държим дълго в участъците — предупреждаваше ги капитан Белини. — Освен това причиняваме загуби на туристическата индустрия.

— Не се безпокойте — отговори полковник Джонсън. — Някоя ще проговори. Само ги дръжте в напрежение.

Късно след обед късметът им проработи. Секретарката на капитан Белини им съобщи, че някакъв господин Лоренцо иска да разговаря с тях.

— Пуснете го да влезе.

Господин Лоренцо беше облечен в много скъп костюм, а на три от пръстите му имаше пръстени с диаманти.

— Какво може да направим за Вас? — попита Белини.

Лоренцо се усмихна.

— Не вие, а аз мога да направя нещо за вас. Някои от хората ми ме уведомиха, че издирвате едно от момичетата, което е заминало с американец, и тъй като ние винаги сме искали да сътрудничим на властите, си помислихме, че евентуално бих ви съобщил името й.

Полковник Джонсън попита:

— Как се казва?

Лоренцо не обърна внимание на въпроса.

— Разбира се, аз съм уверен, че вие бихте изразили признателността си като освободите моите момичета и техните приятелки.

Полковник Чезаре се намеси:

— Не се интересуваме от вашите курви. Искаме само името на момичето.

— Това, което казвате ме задоволява, сър. Винаги за мен е било удоволствие да имам работа с разумни хора. Знам, че…

— Името, Лоренцо!

— А да, разбира се. Казва се Пиа. Пиа Вали. Американецът е прекарал с нея една нощ в хотел „Линкроцо“, а на сутринта са заминали. Тя не е от моите момичета. Ако мога така да се изразя…

Белини вече беше на телефона.

— Донесете досието на Пиа Вали. Веднага!

— Надявам се, че вие, господа, ще изразите благодарността си…

Белини вдигна поглед към него и добави в слушалката:

— Прекратете операция „Проститутки“.

След пет минути досието на Пиа Вали бе върху бюрото на Белини.

— Започнала е да упражнява професията на петнадесет години. Оттогава е била арестувана около десет пъти. Тя…

— Откъде е родом? — прекъсна го полковник Джонсън.

— От Неапол. — Двамата мъже се спогледаха. — Там живеят майка й и брат й.

— Може ли да научите адреса?

— Ще проверя.

— Проверете. И то веднага.