Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (40)

Глава тридесет и девета

Движеха се с голяма скорост по Аутострада дел соле, по пътя за Неапол. Не бяха разговаряли от половин час, всеки потънал в своите мисли. Пиа наруши мълчанието:

— Колко време би искал да прекараш в къщата на майка ми?

— Три-четири дни, ако е удобно.

— Може.

Робърт нямаше намерение да се задържа там повече от една, най-много две нощи. Но това си беше негова работа. Щом намереше сигурен кораб щеше да напусне Италия.

— Нямам търпение да видя семейството си — каза Пиа.

— Само един брат ли имаш?

— Да. Казва се Карло. По-малък е от мен.

— Разправи ми нещо за семейството си, Пиа.

Тя вдигна рамене.

— Няма много за разправяне. Баща ми прекара целия си живот на доковете. Когато бях на петнадесет години върху му падна кран и го смаза. Майка ми беше болна и трябваше да издържам и нея и Карло. Имах приятел във филмовото студио „Чинечита“, който ми осигуряваше второстепенни роли. Плащаха малко и се налагаше да спя с помощник-режисьора. Реших, че и на улицата мога да изкарвам пари. Сега практикувам и двете професии.

Гласът й не издаваше самосъжаление.

— Пиа, сигурна ли си, че майка ти няма да има нищо против, като й доведеш в къщата непознат човек?

— Сигурна съм. Ние с мама сме приятелки. Тя ще се радва, че ме вижда. Много ли я обичаш?

Робърт учудено я погледна:

— Майка ти ли?

— Жената, с която разговаря по телефона в ресторанта. Сюзън.

— Какво те кара да мислиш, че я обичам?

— Гласът ти, когато разговаряше с нея. Коя е тя?

— Приятелка.

— Късметлийка. Де да имаше някой, който така да ме обича. Истинското ти име Робърт Белами ли е?

— Да.

— Офицер ли си?

Този въпрос беше по-мъчен.

— Не съм сигурен, Пиа — отговори той. — Доскоро бях.

— Можеш ли да ми кажеш защо те преследва Интерпол?

Той отговори като подбираше думите си внимателно:

— По-добре е нищо да не ти казвам. Достатъчно неприятности може да имаш само затова, че си с мене. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Така да бъде, Робърт.

Той се замисли за странните обстоятелства, поради които те двамата бяха сега заедно. И се обърна към нея:

— Нека те попитам нещо. Ако узнаеш, че извънземни ще дойдат тук с космически кораби ще се уплашиш ли?

Пиа задържа погледа си върху него.

— Сериозно ли ме питаш?

— Много сериозно.

Тя поклати отрицателно глава.

— Няма да се уплаша. Мисля, че това е много вълнуващо. Смяташ ли, че има извънземни цивилизации?

— Възможно е — каза той предпазливо.

Лицето на Пиа светна.

— Наистина ли? А те дали приличат на хора?

Робърт се засмя.

— Не знам.

— Това има ли нещо общо с полицията, която те преследва.

— Не — отговори Робърт бързо. — Нищо общо няма.

— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли да не ми се разсърдиш?

— Обещавам.

Когато тя заговори гласът й бе толкова тих, че едва успяваше да долови думите й.

— Мисля, че съм на път да се влюбя в тебе.

— Пиа…

— Зная. Зная, че се държа глупаво. Но досега не съм казвала това на никого. Искам да го знаеш.

— Поласкан съм, Пиа.

— Не ми ли се присмиваш?

— Не, никак. — Той погледна към стрелката, която отчиташе бензина. — Добре ще е, ако скоро намерим бензиностанция.

След петнадесетина минути спряха пред бензиностанция.

— Тук ще заредим — каза Робърт.

— Добре. — Пиа се усмихна. — Мога да се обадя на мама и да й кажа, че пристигам с красив непознат.

Робърт закара колата до колонката и каза на момчето от станцията.

— II piero, per favore.^[1]

— Si, signore.^[2]

Пиа се наведе към Робърт и го целуна по бузата.

— Ще се върна след малко.

Робърт я проследи с очи, докато тя влизаше в бензиностанцията и разменяше монети за телефон.

Много е хубавичка, си мислеше Робърт. И е умна отгоре на всичко. Трябва да внимавам да не я нараня по някакъв начин.

Вътре Пиа набираше номера. Обърна се към Робърт, за да му помаха с ръка и да му се усмихне. Когато телефонистката й се обади тя каза:

— Свържете ме с Интерпол. Незабавно.