Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (4)

Глава втора

Агенцията за национална сигурност се гушеше дискретно в сърцето на осемдесет и два акра във Форт Мийд — Мериланд, разположена в две сгради, които, взети заедно, надхвърляха двойно комплекса на ЦРУ в Лангли — Вирджиния. Агенцията бе създадена за техническо осигуряване на съобщенията в САЩ и за събиране на електронни разузнавателни данни от цял свят. Тя поддържа щат от хиляди души персонал и в процеса на работа събира толкова информация, че ежедневно й се налага да унищожава над четирийсет тона документи.

Когато капитан Робърт Белами пристигна пред най-външната порта, все още цареше мрак. Той спря колата пред ограда от стоманена мрежа, висока над два и половина метра и завършваща отгоре с бодлива тел. Имаше караулка с двама души въоръжена охрана. Единият остана в будката да наблюдава, а вторият доближи колата.

— С какво мога да ви услужа?

— Капитан Белами за среща с генерал Хилиърд.

— Може ли да видя удостоверението ви за самоличност, капитане?

Робърт Белами измъкна от портфейла личната си карта от XVII район на Военноморската разузнавателна служба. Мъжът от охраната я разгледа внимателно и му я върна.

— Благодаря ви, капитане.

Той кимна на другия в караулката и портите се отвориха. Часовият вътре вдигна телефонната слушалка.

— Капитан Белами е на път.

Минута по-късно Робърт Белами спря колата пред друг затворен портал, по който течеше електрически ток.

Въоръжен часови се приближи до колата.

— Капитан Белами?

— Да.

— Може ли да видя удостоверението ви за самоличност, моля?

Робърт понечи да запротестира, но после си помисли: По дяволите! Та тази зоологическа градина си е тяхна! Измъкна отново портфейла и показа картата си.

— Благодаря, капитане.

Мъжът даде някакъв незабележим знак и портата се отвори.

Подкарвайки колата, Робърт Белами видя пред себе си трета ограда от стоманена мрежа. Господи, май съм пристигнал във владенията на магьосника от Оз — помисли си той.

Поредният униформен часови се запъти към колата. Робърт посегна да извади портфейла си, но часовият погледна табелката с регистрационен номер.

— Моля ви, карайте право напред до административната сграда. Там ще ви посрещнат — каза.

— Благодаря.

Портата се отвори и Робърт подкара по алеята до огромна бяла сграда. Мъж в цивилни дрехи го чакаше отвън, потръпвайки в октомврийския хлад.

— Оставете колата си тук, капитане — обади се той. — Ние ще се погрижим за нея.

Робърт Белами заряза ключовете на таблото и излезе. Мъжът, който го поздрави, беше около трийсетгодишен, висок, слаб и с нездрав цвят на лицето. Като че ли не беше виждал слънце от години.

— Казвам се Харисън Келър. Ще ви съпроводя до кабинета на генерал Хилиърд.

Влязоха в обширно фоайе с висок таван. Зад едно бюро седеше мъж в цивилни дрехи.

— Капитан Белами…

Робърт Белами се извърна рязко. Изщрака фотоапарат.

— Благодаря ви, сър.

Робърт се обърна към Келър.

— Какво…?

— Няма да ни отнеме повече от минута — увери го Харисън Келър.

Шейсет секунди по-късно връчиха на Робърт значка за самоличност в бяло и синьо, със собствената му снимка на нея.

— Моля ви, не сваляйте това докато се намирате в сградата.

— Добре.

Тръгнаха по дълъг бял коридор. Робърт Белами забеляза, че през всеки двадесет стъпки от двете страни на помещението имаше телевизионни камери за наблюдение.

— Колко е голяма тази сграда?

— Ами някъде над сто и осемдесет хиляди квадратни метра, капитане.

— Какво?

— Да. Този коридор е най-дългият в света — близо триста метра. Тук всичко ни е подръка. Имаме търговски център, кафене, пощенски клон, осем закусвални, болница с хирургическа зала, зъболекарски кабинет, клон на Лоръл Банк, химическо чистене, магазин за обувки, бръснарски салон и още едно-друго.

Дом далеч от дома — помисли си Робърт. Стори му се странно потискащо.

Минаха покрай огромно помещение, представляващо море от компютри. Робърт спря слисан.

— Внушително, нали? Това е само една от компютърните ни зали. Декодиращите машини и компютрите в комплекса възлизат по стойност на три милиарда долара.

— Колко души работят тук?

— Около шестнадесет хиляди.

„И за какво, по дяволите, съм им дотрябвал?“ — зачуди се Робърт Белами.

Влязоха в персонален асансьор, който Келър отвори със специален ключ. Качиха се един етаж по-горе и поеха по друг дълъг коридор, докато стигнаха анфилада от кабинети в края на фоайето.

— Стигнахме, капитане.

Влязоха в обширна рецепция с четири секретарски бюра. Две от секретарките вече бяха на работа. Харисън Келър кимна на едната, тя натисна някакво копче и вратата на вътрешния кабинет се отвори с щракане.

— Моля, влезте направо, господа. Генералът ви очаква.

— Насам — каза Харисън Келър.

Робърт Белами го последва във вътрешното светилище. Намери се в обширен кабинет с великолепно звукоизолирани таван и стени. Беше мебелиран удобно, пълен с фотографии и лични сувенири. Очевидно човекът зад бюрото прекарваше дълго време тук.

Генерал Марк Хилиърд — заместник-директор на АНС, бе преполовил петдесетте, беше много висок мъж, с издялано от кремък лице, ледени стоманеносиви очи и изправена стойка, като че ли бе глътнал бастун. Беше облечен в сив костюм, бяла риза и сива връзка. Правилно си прецених облеклото — помисли си Робърт.

— Генерал Хилиърд, това е капитан Белами — каза Харисън Келър.

— Благодаря, че се отбихте, капитане.

Като че ли са ме поканили на чай.

Стиснаха си ръцете.

— Седнете. Обзалагам се, че няма да откажете чаша кафе.

Тоя човек чете мисли.

— Да, сър.

— Харисън, вие?

— Не, благодаря.

Келър седна на един стол в ъгъла.

Натиснат бе съответния звънец, вратата се отвори и един ориенталец в униформа на стюард влезе с поднос кафе и петифури. Робърт забеляза, че не носеше значка за самоличност. Позор. Наляха кафето. Ухаеше чудесно.

— Как го пиете? — попита генерал Хилиърд.

— Без мляко, моля.

Кафето беше великолепно.

Двамата мъже седнаха един срещу друг в меки кожени кресла.

— Директорът помоли да се срещна с вас.

Директорът. Едуард Сандерсън. Легенда в шпионските среди. Блестящ и безскрупулен кукловод, комуто приписваха замисъла на куп смели удари по цял свят. Човек, който рядко се появяваше публично и за когото говореха шепнешком дори помежду си.

— Колко време сте служили в групата на XVII район от Военноморската разузнавателна служба, капитане? — попита генерал Хилиърд.

— Петнайсет години — отвърна тутакси Робърт.

Готов беше да се обзаложи на месечната си заплата, че генералът можеше да му каже дори точно в кой час бе постъпил във Военноморската разузнавателна служба.

— Преди това струва ми се сте командвали военноморска въздушна ескадрила във Виетнам?

— Да, сър.

— Самолетът ви бил свален. Не очаквали да се вдигнете на крака.

Забравете го. Няма да устиска — твърдеше лекарят. Самият той искаше да умре. Болката беше непоносима. А после над него се сведе Сюзън. „Отвори очи, моряче, нали не искаш да умреш.“ Той ги отвори насила и през вълните от болка видя най-красивата жена в живота си. Мекият овал на лицето й бе обрамчен от гъста черна коса, кафявите й очи искряха, а усмивката бе като благослов. Робърт се опита да продума, но това бе твърде голямо усилие за него.

Генерал Хилиърд му говореше нещо.

Робърт Белами се върна в действителността.

— Извинете, генерале.

— Имаме проблеми, капитане. Нуждаем се от вашата помощ.

— Да, сър?

Генералът стана и се заразхожда из стаята.

— Онова, което ще ви съобщя, е много деликатно. То е повече от свръхсекретно.

— Да, сър.

— Вчера в швейцарските Алпи катастрофира метеорологичен балон на НАТО. Той носеше експериментална военна апаратура, която е извънредно секретна.

Робърт се зачуди накъде отиваха нещата.

— Швейцарското правителство е свалило апаратурата от балона, но за съжаление на катастрофата са присъствали неколцина свидетели. Изключително важно е нито един от тях да не разкаже никому за онова, което е видял. То представлява ценна информация за някои страни. Разбирате ли мисълта ми?

— Мисля, че да, сър. Искате да се срещна със свидетелите и да ги предупредя да не обсъждат с никого видяното.

— Не съвсем, капитане.

— Тогава значи не съм ви раз…

— Онова, което искам от вас е просто да издирите тези свидетели. Други ще беседват с тях относно необходимостта да пазят мълчание.

— Разбирам. Всичките свидетели в Швейцария ли са?

Генерал Хилиърд спря пред Робърт.

— Точно в това е проблемът ни, капитане. Знаете ли, нямаме никаква представа къде се намират. Нито пък кои са.

Робърт реши, че нещо не е доразбрал.

— Моля?

— Единствената информация, с която разполагаме, е, че свидетелите са били в туристически автобус. Автобусът минавал покрай мястото, където катастрофирал балонът, край едно малко селце на име… — Той се обърна към Харисън Келър.

— Ютендорф.

Генералът отново се обърна към Робърт.

— Пътниците слезли от автобуса за няколко минути да погледат катастрофата и после продължили. След края на обиколката се пръснали.

— Генерал Хилиърд, правилно ли ви разбирам, че нямате данни нито кои са били тези хора, нито къде са отишли? — промълви Робърт бавно.

— Точно така.

— И искате да ида да ги издиря?

— Именно. Препоръчаха ви горещо. Разбрах, че говорите свободно пет-шест чужди езика и че имате великолепно оперативно досие. Директорът уреди временно да ви прехвърлят в АНС.

Страхотно.

— Предполагам, че ще работя по тази задача заедно с швейцарското правителство?

— Не, ще работите сам.

— Сам? Но…

— Не бива да замесваме никой друг в тази задача. Нямам думи да ви обясня колко значителни бяха онези неща в балона, капитане. Много важно е всичко да стане изключително бързо. Искам всеки ден да ми докладвате докъде сте стигнали.

Генералът написа някакъв номер на една картичка и му я връчи.

— На този номер ще ме откриете по всяко време на денонощието. Сега един самолет очаква да ви закара в Цюрих. Ще ви съпроводят до апартамента, за да си стегнете багажа, а след това ще ви закарат на летището.

Толкова за „Благодаря, че се отбихте“. Робърт се изкушаваше да попита: „А ще има ли кой да храни златната ми рибка, докато отсъствам?“, но имаше чувството, че отговорът щеше да бъде: „Вие нямате златна рибка“.

— Предполагам капитане, че по време на службата във Военноморското разузнаване, сте създали контакти зад граница?

— Да, сър. Имам доста приятели, които биха могли да ни бъдат полезни…

— Не бива да влизате във връзка с никой от тях. Не сте упълномощен за никакви контакти. Свидетелите, които ще издирвате, положително са граждани на най-различни страни — генералът се обърна към Келър. — Харисън…

Келър отиде до един картотечен шкаф в ъгъла и го отключи. Извади оттам голям кафяв плик и го подаде на Робърт.

— Тук има петдесет хиляди долара в различни европейски валути и още двадесет хиляди в американски долари. Ще намерите също така няколко комплекта фалшиви удостоверения за самоличност, които може да ви потрябват.

Генерал Хилиърд му протегна черна дебела и лъскава пластмасова карта с бяла ивица на нея.

— Ето ви една кредитна карта, която…

— Съмнявам се, че ще имам нужда от нея, генерале. Парите в брой са предостатъчни, а имам и кредитна карта на Военноморската разузнавателна служба.

— Вземете я.

— Добре. — Робърт я разгледа. Беше издадена от някаква банка, за която не беше и чувал. Най-отдолу прочете телефонен номер. — Но тя не е поименна?

— Еквивалентна е на банков чек. Няма нужда от идентифициране. Накарайте ги само да се обадят на номера, написан тук, когато пазарувате. Много е важно да я носите винаги със себе си.

— Добре.

— И още нещо, капитане.

— Сър?

— Трябва да намерите тези свидетели. До един. Ще информирам директора, че сте поели задачата.

Срещата приключи.

Харисън Келър изведе Робърт от кабинета. Отвън седеше униформен военноморски пехотинец. При влизането им той стана.

— Това е капитан Доуърти. Той ще ви закара на летището. Успех.

— Благодаря.

Стиснаха си ръцете. Келър се обърна и отново влезе в кабинета на генерал Хилиърд.

— Готов ли сте? — попита капитан Доуърти.

— Да.

Готов, но за какво? Беше му се случвало да работи по сложни разузнавателни задачи и преди, но никога не се бе занимавал с нещо чак толкова налудничаво. Очакваха да им открие неизвестен брой неизвестни свидетели от неизвестни страни. „И какви са ми шансовете?“ — зачуди се Робърт. — „Чувствам се като Бялата Царица от «Алиса в огледалния свят»: Понякога преди закуска вярвам в до шест невъзможни неща. В случая и шестте са събрани на куп.“

— Наредено ми е да ви закарам направо в апартамента ви, а после във военновъздушната база „Ендрюс“ — каза капитан Доуърти. — Там ви чака самолет…

Робърт поклати глава.

— Първо трябва да се отбия в службата си.

Доуърти се поколеба.

— Добре. Ще дойда с вас и ще ви изчакам.

Като че ли се бояха да го изпуснат от очи. Защото знаеше точно какъв метеорологически балон е катастрофирал ли? Нещо не се връзваше. Той върна значката си на рецепцията и излезе навън в хладното разпукващо се утро. Колата му беше изчезнала. На нейно място се изтягаше дълга лимузина.

— За колата ви ще се погрижат — информира го капитан Доуърти. — Ние ще използваме тази.

Всичко това ставаше някак повелително, което подсъзнателно дразнеше Робърт.

— Чудесно — отвърна той.

И те потеглиха към Военноморската разузнавателна служба. Бледото утринно слънце се криеше зад дъждовни облаци. Денят обещаваше да бъде неприятен. Не само в едно отношение — помисли си Робърт.