Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (38)

Глава тридесет и седма

Робърт чуваше как телефонът звъни, сигналът се повтаряше наново и наново. Във Вашингтон беше шест часа сутринта. Винаги така се случва, че събуждам Стария — си мислеше той.

Адмиралът отговори на шестото позвъняване.

— Ало?

— Адмирале, аз…

— Робърт! Какво…?

— Не казвайте нищо. Вероятно подслушват телефона Ви. Ще говоря бързо. Искам само да Ви кажа да не вярвате на това, което разправят за мен. Бих искал да се опитате да разберете какво става. Може би по-късно ще имам нужда от помощта Ви.

— Разбира се. Ще направя всичко, каквото мога, Робърт.

— Зная това.

— Ще се обадя по-късно.

Робърт затвори телефона. Не им бе дал време да проследят връзката. Видя навън син фиат, който спря пред бара. На кормилото беше Пиа.

— Премести се — каза Робърт. — Аз ще карам.

Пиа му направи място и той се настани на кормилото.

— Тръгваме ли за Венеция? — попита тя.

— Ами да… Първо трябва да свършим някои неща.

Време беше да остави лъжливи следи. Зави по Виа Росини. Пред тях бе пътническата агенция „Росини“. Робърт закова колата до бордюра на тротоара.

— Ще се върна след малко.

Пиа гледаше подир него, докато той влезе в пътническата агенция. Бих могла просто да потегля и да задържа парите, а той никога не би могъл да ме открие. Но, по дяволите, наех колата на мое име. Да се пръснеш!

Робърт се доближи до жената на едно от гишетата.

— Добър ден. Мога ли да Ви услужа с нещо.

— Да, казвам се Белами. Предстои ми малко пътуване — отговори Робърт. — Бих желал да направя резервации.

Тя се усмихна.

— Тук сме, за да ви услужим, синьоре. Къде смятате да отидете?

— Искам билет първа класа за Пекин, без връщане.

Тя записваше.

— И кога искате да пътувате?

— Този петък.

— Много добре. — Тя натисна клавиатурата на компютъра.

— Има полет на Еър Чайна в деветнадесет и четиридесет в петък.

— Прекрасно. Това ме устройва.

Тя отново заработи с компютъра.

— Готово. Резервацията Ви е потвърдена. В брой ли ще платите, или…

— О, още не съм свършил. Искам да ангажирам влаков билет за Будапеща.

— За кога?

— За следващия понеделник.

— На кое име?

— На същото.

Тя го изгледа недоумяваща:

— В петък летите за Пекин, а…

— Още не съм свършил — каза Робърт любезно. — Искам и еднопосочен билет до Маями, Флорида в неделя.

Сега тя направо се втренчи в него…

— Синьоре, да не би това…

Робърт извади кредитната си карта и й я подаде.

— Задължете сметката по тази карта.

Тя я изгледа за миг.

— Извинете. — Влезе в някакъв кабинет и излезе след няколко минути.

— Всичко е в ред. С удоволствие ще Ви уредим пътуванията. Всички резервации на едно име ли ще бъдат?

— Да. На името на Робърт Белами.

— Много добре.

Робърт гледаше как тя отново предаде информация на компютъра. Миг по-късно се появиха три билета. Тя ги откъсна от принтера.

— Моля, сложете ги в отделни пликове — каза Робърт.

— Разбира се. Искате ли да Ви ги изпратим в…

— Ще ги взема със себе си.

— Да, господине.

Робърт се подписа на отрязъка от кредитната карта, а тя му подаде разписка.

— Заповядайте. Приятно пътуване… пътувания… ъ-ъ-ъ…

Робърт се ухили.

— Благодаря Ви.

Миг по-късно той вече беше на кормилото.

— Сега тръгваме ли? — попита Пиа.

— Трябва да спрем още на няколко места — отговори Робърт.

Пиа видя, че той внимателно огледа улицата, преди да потегли.

— Искам да ми направиш една услуга — каза Робърт.

Ето, това е, мислеше си Пиа. Ще ме накара да извърша нещо ужасно.

— Каква? — изрече на глас.

Бяха спрели пред хотел „Виктория“. Робърт подаде на Пиа един от пликовете.

— Искам да отидеш на рецепцията и да резервираш апартамент на името на Робърт Белами. Кажи им, че си негова секретарка, и че той ще пристигне след час, но че първо искаш да видиш дали апартамента ти харесва. Когато влезеш, остави плика на някоя маса.

Тя го погледна озадачено.

— Това всичко ли е?

— Да.

Нищо не разбираше.

— Е, добре.

Много й се щеше да знае какво всъщност прави този американец. И кой е Робърт Белами. Пиа слезе от колата и влезе във фоайето на хотела. Беше малко нервна. При нейната професия я бяха изхвърляли няколко пъти от първокласни хотели. Но администраторът на рецепцията я поздрави учтиво.

— С какво мога да Ви бъда полезен, синьора?

— Секретарка съм на Робърт Белами и искам да резервирам апартамент за него. Той ще пристигне след около един час.

Администраторът се вгледа в разпределението на стаите.

— За щастие, един от най-хубавите ни апартаменти е свободен.

— Бих ли могла да го видя? — попита Пиа.

— Разбира се. Ще помоля някого да Ви го покаже.

Помощник-управителят придружи Пиа по стълбите.

Влязоха в дневната на апартамента и Пиа се огледа.

— Ще Ви задоволи ли това, синьора?

Пиа и понятие си нямаше дали апартаментът е достатъчно хубав.

— Да, всичко е наред. — Извади плика от чантата си и го сложи върху масичка за кафе. — Оставям това тук за г-н Белами.

— Добре.

Любопитството на Пиа надделя. Отвори плика. Вътре имаше еднопосочен самолетен билет до Пекин на името на Робърт Белами. Тя постави билета обратно в плика и слезе долу. Синият фиат чакаше пред хотела.

— Имаше ли някакви проблеми? — попита Робърт.

— Не.

— Ще спрем още на две места и после тръгваме — обяви Робърт весело.

Следващият път спряха пред хотел „Валадие“. Робърт подаде на Пиа друг плик.

— Искам и тук да запазиш апартамент на името на Белами. Кажи им, че ще пристигна след един час. После…

— После ще оставя плика в апартамента.

— Точно така.

Този път Пиа влезе по-самоуверено в хотела. Просто трябва да се държа като лейди — си мислеше тя. Трябва да се държа с достойнство. В това е работата.

Имаше подходящ апартамент.

— Бих желала да го разгледам.

— Разбира се, синьора.

Един от помощник-директорите придружи Пиа до горе.

— Това е един от най-хубавите ни апартаменти.

Апартаментът беше прекрасен. Пиа каза високомерно.

— Мисля, че не е лош. Шефът е много взискателен. — После извади втория плик от чантата си, отвори го и надникна вътре. Имаше влаков билет за Будапеща на името на Робърт Белами. Пиа се втренчи в билета. Каква беше тази игра по дяволите? После остави плика върху нощното шкафче. Когато се върна в колата, Робърт я попита:

— Как беше?

— Добре.

— Ще спрем само още веднъж.

Този път беше пред хотел „Леонардо да Винчи“. Робърт подаде третия плик на Пиа.

— Моля те, иди да…

— Зная вече.

В хотела един от администраторите я увери:

— Да, синьора, разполагаме с прекрасен апартамент. Кога, казахте, ще пристигне господинът?

— След един час. Искам да разгледам апартамента, за да видя дали е достатъчно хубав.

— Разбира се, синьора.

Апартаментът беше още по-луксозен от останалите, които бе разгледала. Помощник-управителят й показа огромната спалня с грамадно легло с балдахин по средата. Какво разхищение, си мислеше Пиа. Тук само за една нощ мога да изкарам цяло състояние. Извади третия плик и погледна какво има в него. Беше самолетен билет до Маями, Флорида. Пиа остави плика върху леглото.

Помощник-управителят съпроводи Пиа обратно до хола.

— Имаме цветен телевизор — каза той и включи телевизора.

На екрана се мярна снимката на Робърт. Гласът на говорителя тъкмо обявяваше:

„Интерпол счита, че сега той се намира в Рим. Издирва се като участник в международна контрабанда с наркотици. С вас беше Бърнард Смит с новините на Си Ен Ен“.

Пиа гледаше екрана като хипнотизирана.

Администраторът изключи телевизора.

— Апартаментът задоволява ли Ви?

— Да — каза бавно Пиа. Контрабандист на наркотици!

— Ще ви очакваме.

Когато Пиа седна до Робърт в колата, тя го гледаше с други очи.

 

 

В хотел „Виктория“ човек в тъмен костюм разглеждаше книгата за гости. Той вдигна поглед към администратора:

— Кога е пристигнал Робърт Белами?

— Още не е пристигнал. Апартаментът бе ангажиран от секретарката му. Тя каза, че ще пристигне след един час.

Човекът се обърна към колегата, който го придружаваше:

— Обкръжете хотела. Изпратете подкрепления. Ще ви чакам горе. — После каза на администратора: — Отключете апартамента.

След няколко минути администраторът отваряше вратата на апартамента. Човекът в тъмния костюм го следваше предпазливо с пистолет в ръка. Апартаментът бе празен. Човекът видя плика на масата и го взе. Върху него пишеше: „Р. Белами“. Отвори го и извади съдържанието му. Миг по-късно вече телефонираше в щаба на СИФАР.

 

 

Франческо Чезаре и полковник Франк Джонсън се съвещаваха. Полковник Джонсън бе пристигнал на летище „Песнардо да Винчи“ преди два часа, но не проявяваше никакви признаци на умора.

— Доколкото ни е известно — казваше Чезаре — Белами все още е в Рим. Обаждаха ни се повече от тридесет пъти, за да ни кажат къде е.

— Някое от обажданията доведе ли до нещо?

— Не.

Телефонът иззвъня.

— Обажда се Луиджи, полковник — съобщи някакъв глас. — Намерихме го. Намирам се в апартамента му в хотел „Виктория“. Държа самолетния му билет за Пекин. Иска да замине в петък.

В гласа на Чезаре се долавяше възбуда:

— Отлично! Чакай там. Ще дойдем незабавно — затвори телефона и се обърна към полковник Джонсън:

— Боя се, че напразно сте си направили труда да дойдете тук. Открихме го. Регистрирал се е в хотел „Виктория“. Намерили са самолетен билет за Пекин на негово име.

Полковник Джонсън попита тихо:

— Белами се е регистрирал в хотел със собственото си име?

— Да.

— И самолетният билет е на негово име?

— Да — полковник Чезаре се изправи. — Да вървим.

Полковник Джонсън поклати глава.

— Не си губете времето.

— Какво?

— Белами никога не би…

Телефонът отново иззвъня. Чезаре грабна слушалката. Чу се глас:

— Полковник? Тук е Марио. Открихме Белами. Намира се в хотел „Валадие“. За понеделник има билет за влака за Будапеща. Как да действаме?

— Ще се свържа след малко с вас — отговори полковник Чезаре. После се обърна към полковник Джонсън:

— Намерили са влаков билет за Будапеща, издаден на името на Белами. Не разбирам какво…

Отново зазвъня телефонът.

— Да? — обади се Чезаре с една октава по-високо.

— На телефона е Бруно. Открихме Белами. Регистрирал се е в хотел „Леонардо да Винчи“. Иска да пътува в неделя за Маями. Как да…

— Върни се тук! — грубо заповяда Чезаре. После тресна слушалката. — Какво, по дяволите, става?

Полковник Джонсън каза мрачно:

— Добре се е погрижил да принуди хората ти да губят време, а?

— Е, какво ще правим сега?

— Ще хванем копелето в капан!

 

 

Караха по Виа Касия на север към Венеция. Полицията сигурно бе блокирала всички изходни пунктове по границата, но по всяка вероятност очакваха, че той ще се насочи на запад, към Франция или Швейцария. От Венеция мога да взема корабчето за Триест и да вляза оттам в Австрия. След това…

Пиа прекъсна мислите му.

— Гладна съм.

— Какво?

— Нито закусихме, нито сме обядвали.

— Съжалявам — каза Робърт. Толкова бе погълнат от мислите си, че изобщо не бе се сетил за ядене. — Ще спрем щом видим ресторант.

Пиа го наблюдаваше. Беше още по-объркана. Тя живееше в свят, изпълнен със сутеньори, крадци и контрабандисти на наркотици. Този човек не беше престъпник.

Спряха в следващия град по пътя пред малък ресторант. Робърт вкара колата в паркинга и влезе с Пиа в ресторанта. Беше пълно и шумно от многото разговори и тракане на чинни. Робърт се запъти към маса до стената и седна срещу вратата. Приближи се келнер и им подаде листа с менюто.

Сюзън сигурно вече е на яхтата. Това може би е последната ми възможност да разговарям с нея, си мислеше Робърт.

— Прегледай листа. Ще се върна след малко.

Пиа гледаше как той отиде към телефона, който бе близо до тяхната маса. Пусна монета.

— Моля свържете ме с морската централа в Гибралтар. Благодаря.

Кого ли вика в Гибралтар, се чудеше Пиа. Дали каналът му минава точно през там!?

— Централа. Свържете ме с американската яхта „Халкион“, която се намира около Гибралтар. Разговорът да бъде за тяхна сметка. Благодаря.

Изминаха няколко минути, през които телефонистките разговаряха помежду си и Робърт получи връзка. Чу гласа на Сюзън на телефона.

— Сюзън…

— Робърт! Добре ли си?

— Съвсем. Само исках да ти кажа…

— Знам какво искаш да ми кажеш. Името ти се споменава непрекъснато по радиото и по телевизията. Защо те издирва Интерпол?

— Това е дълга история…

— Няма значение. Искам да знам.

Робърт се поколеба.

— Свързано е с политика, Сюзън. Притежавам информация, която няколко правителства се опитват да запазят в тайна. Затова Интерпол ме преследва.

Пиа напрегнато слушаше какво говори Робърт.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попита Сюзън.

— Нищо, скъпа. Обадих се само, за да чуя още веднъж гласа ти, в случай че… че не успея да се измъкна.

— Не говори така. — В гласа й се долавяше паника. — Можеш ли да ми кажеш от коя страна се обаждаш?

— Италия.

Кратко мълчание.

— Добре. Ние сме доста близо до теб. Тъкмо потеглихме от Гибралтар. Можем да те вземем от което и да е пристанище.

— Не, аз…

— Слушай ме внимателно. Това може да е единственият ти шанс да избягаш…

— Не мога да ти разреша да правиш това, Сюзън. Излагаш се на риск.

Монти бе влязъл в салона на яхтата и бе чул част от разговора.

— Нека аз да поговоря с него.

— Почакай малко, Робърт. Монти иска да говори с теб.

— Сюзън, нямам намерение…

Чу се гласът на Монти:

— Робърт, разбирам, че си в голяма опасност…

Цитатът на годината. Доста слабо казано.

— Може да се каже, че е така.

— Искаме да ти помогнем да се измъкнеш. Няма да те търсят на яхта. Защо не искаш да те вземем?

— Благодаря ти, Монти. Много съм ти задължен. Отговорът ми е „не“.

— Мисля, че грешиш. Тук ще бъдеш в безопасност.

Защо пък толкова иска да ми помогне?

— Благодаря ти. Ще се опитам да се справя сам. Искам пак да говоря със Сюзън.

— Разбира се. — Монти подаде слушалката на Сюзън. — Опитай се да го склониш — настоя той.

Сюзън заговори:

— Моля те, разреши ни да ти помогнем.

— Ти вече ми помогна, Сюзън. Ти си най-хубавото в живота ми. Само искам да знаеш, че винаги ще те обичам. — Той се изсмя нервно. Всъщност „винаги“ може би сега не струва много.

— Ще ми се обадиш ли пак?

— Ако мога.

— Обещай ми.

— Добре, обещавам ти.

Той бавно постави слушалката на мястото. Защо й причиних това? Защо се забърках аз самият? Ти си сантиментален идиот, Белами. Робърт се приближи до масата.

— Хайде да ядем.

Поръчаха.

— Чух разговора. Полицията те търси. Вярно е, нали?

Робърт замръзна. Каква небрежност! Тя ще ми създава неприятности.

— Просто някакво недоразумение. Аз…

— Не се отнасяй с мен като с глупачка. Просто искам да ти помогна.

Робърт я наблюдаваше внимателно.

Пиа се приведе към него.

— Защото беше щедър към мен. Освен това мразя полицията. Нямаш представа как се чувства човек, когато е на улицата и те го преследват и се отнасят с него като с парцал. Арестуват ме за проституция, но ме водят в тъмните си стаички и всички ми се изреждат. Те са животни. Всичко бих дала да съм квит с тях. Всичко. Мога да ти помогна.

— Пиа, нищо не можеш да…

— Във Венеция полицията лесно ще те залови. Ако идеш в хотел ще те хванат. Ако се опиташ да се качиш на кораб, ще ти устроят капан. Но знам едно място, където ще бъдеш в безопасност. Майка ми и брат ми живеят в Неапол. Можем да отседнем в тяхната къща. Полицията никога няма да те потърси там.

За миг Робърт не каза нищо, докато обмисляше нейното предложение. Предложението й беше доста разумно. Много по-безопасно бе да бъде в частна къща, отколкото където и да е другаде, а Неапол е голямо пристанище. Да се измъкне оттам с кораб щеше да бъде лесно. Поколеба се, преди да отговори. Не искаше да излага Пиа на опасност.

— Пиа, ако полицията ме открие, има заповед да ме убият. Ще те вземат за съучастник. Забъркваш се в неприятности.

— Много лесно — отговори Пиа. — Просто няма да им позволим да те открият.

Робърт отговори на усмивката й с усмивка. Вече бе решил.

— Е, добре. Свърши си обеда. Отиваме в Неапол.

 

 

Полковник Франк Джонсън каза:

— Значи хората ти нямат представа накъде е тръгнал?

Франческо Чезаре отговори с въздишка:

— Засега не. Но е въпрос на време…

— Не разполагаме с време. Проверихте ли къде се намира бившата му жена?

— Бившата му жена? Не виждам каква връзка…

— Значи не сте си подготвили домашното — отсече полковник Джонсън. — Тя е омъжена за човек, който се казва Монти Банкс. Бих Ви препоръчал да го издирите. И то бързо.