Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (37)

Глава тридесет и шеста

Робърт се обади на полковник Чезаре от телефонна будка на Пиаца дел Дуомо.

— Какво стана с приятелството?

— Не бъди наивен, приятелю. Изпълнявам заповед, точно както тебе. Уверявам те, че няма смисъл да бягаш. Ти си на първо място в списъците на лицата, издирвани от всички разузнавателни служби. Половината от правителствата в света те търсят.

— Вярваш ли, че съм предател?

Чезаре въздъхна.

— В какво вярвам аз е без значение, Робърт. Няма никакъв личен елемент. Просто изпълнявам заповед.

— Да ме убиеш ли?

— Можеш да ни улесниш, ако се предадеш сам.

— Благодаря, ангел мой. Ако почувствам нужда от съвети, ще се обадя на Ейбрахам Линкълн. — Робърт тресна слушалката.

Съзнаваше, че колкото по-дълго остане на свобода, толкова по-опасно ще става положението му. Агенти от службата за сигурност на десетина държави щяха да стесняват обръча.

Някъде трябваше да има дърво — си мислеше Робърт. Тази фраза идваше от анекдот за ловец, разказващ за приключенията си по време на сафари. „Огромният лъв се спусна към мен, а всички носачи бяха избягали с оръжието. Нямах пушка и нямаше къде да се скрия. Наоколо нямаше нито дърво, нито храст. А звярът все повече и повече се приближаваше“. „И как избягахте?“ пита един от слушателите. „Изтичах до най-близкото дърво и се покатерих на него.“ „Но нали казахте, че нямало дървета.“ „Нищо не разбирате. Някъде трябва да има дърво.“ А аз трябва да го намеря — помисли Робърт.

Огледа пиацата. По това време бе пусто. Реши, че е дошло времето за разговор с човека, който го бе хвърлил в този кошмар — генерал Хилиърд, но се налагаше да бъде предпазлив. Съвременната електронна техника за проследяване на телефонни разговори действаше почти незабавно. Робърт забеляза, че двете телефонни кабини, разположени до тази, в която се намираше, бяха празни. Прекрасно. Не използува директния номер, който Хилиърд му беше дал, а набра номератора на Агенцията за национална сигурност. Когато телефонистката се обади, Робърт поиска кабинета на генерал Хилиърд.

Миг по-късно той чу гласа на секретарката:

— Кабинетът на генерал Хилиърд.

Робърт каза:

— Моля не затваряйте. Чакайте международен разговор.

Захвърли слушалката и се втурна в съседната кабина. Бързо повтори същата процедура. Отговори му друга секретарка:

— Кабинетът на генерал Хилиърд.

— Не затваряйте, международен разговор — каза Робърт. Пусна слушалката, отиде в третата кабина и набра номера. Когато му се обади трета секретарка, Робърт каза:

— На телефона е капитан Белами. Искам да разговарям с генерал Хилиърд.

Усети как тя спря да диша от смайване.

— Момент, капитан Белами. — Секретарката натисна бутона на вътрешната телефонна уредба.

— Господин генерал, капитан Белами е на трета линия.

Генерал Хилиърд се обърна към Харисън Келър.

— Белами е на трета линия. Незабавно проследете връзката.

Харисън Келър се впусна към телефон, поставен на масичка до бюрото и набра Центъра за мрежови операции, който работеше денонощно. Дежурният служител отговори:

— Тук е ЦМО. Адамс слуша.

— Колко време Ви е необходимо, за да установите откъде ни се обаждат в момента? — попита съвсем тихо Келър.

— Около минута-две.

— Включвайте. Кабинетът на генерал Хилиърд, трета линия. Затварям. — Той погледна към генерала и кимна.

Генерал Хилиърд вдигна слушалката.

— Капитане, Вие ли сте?

В Центъра за операции Адамс вкара някакъв номер в компютъра.

— Готово — промърмори той.

— Мисля, че дойде време да си поговорим, генерале.

— Радвам се, че се обаждате. Защо не дойдете тук да обсъдим положението? Ще уредя да изпратят самолет за Вас и може да дойдете при мен само за…

— Не, благодаря. Премного злополуки стават със самолети, генерале.

В комуникационната зала електронната система вече бе задействана. Екранът на компютъра вече светеше. АХ 121-В… АХ 122-С… АХ 123-С…

— Какво става? — пошепна Келър в слушалката.

— Центърът за операции в Ню Джърси претърсва телефонните линии във Вашингтон, сър. Поддържайте връзка.

Екранът избледня. После върху него се появи надпис: „Международен на линия едно“.

— Викат Ви от Европа. Сега се опитваме да установим от коя страна.

Генерал Хилиърд през това време говореше:

— Командор Белами, мисля, че има някакво недоразумение. Имам предложение…

Робърт затвори телефона.

Харисън Келър се свърза с Адамс:

— Какво стана?

— Загубихме го.

Робърт влезе във втората кабина и взе слушалката.

Секретарката на генерал Хилиърд съобщи:

— Капитан Белами се обажда на втора линия.

Двамата мъже в кабинета се спогледаха. Генералът натисна бутона за втора линия.

— Капитане?

— Нека аз да направя предложение — отговори Робърт.

Генерал Хилиърд закри мембраната на слушалката с ръка.

— Задействайте проследяването.

Харисън Келър взе страничния телефон и нареди на Адамс:

— Пак се появи. На втора. Действайте бързо.

— Съгласен съм — каза генералът.

— Предлагам, генерале, да отзовете всичките си хора. И то — незабавно.

— Мисля, че недооценявате положението, капитане. Можем да решим този проблем ако…

— Ще Ви кажа как можем да го решим. Има заповед да бъда ликвидиран. Настоявам да я отмените.

В Центъра на екрана на компютъра светна нова информация:

„АХ155С — потвърждава се телефонна линия А21. Верига 301 свързва Рим. Атлантическа линия 1.“

— Засякохме го — съобщи Адамс по телефона. Обаждането е от Рим.

— Засечете номера и мястото — нареди Келър.

В Рим Робърт вече гледаше часовника си.

— Вие ми възложихте задача и аз я изпълних.

— Справихте се отлично, капитане. Точно в тази връзка искам да…

Връзката прекъсна.

Генералът се обърна към Келър.

— Той отново преустанови връзката.

Келър веднага запита:

— Засякохте ли го?

— Нямаше достатъчно време, сър.

Робърт влезе в третата кабина и взе слушалката.

Гласът на секретарката на генерала прозвуча по уредбата:

— Генерале, капитан Белами е на първа линия.

Генералът изкрещя.

— Намерете това копеле! — После взе слушалката.

— Капитане?

— Искам да ме изслушате, генерале. И то много внимателно. Вие ликвидирахте много невинни хора. Ако не отзовете хората си, ще се свържа с медиите и ще ги уведомя какво става.

— Не Ви съветвам да правите това, освен ако не искате да настъпи паника в световен мащаб. Чуждата сила е реалност, и ние сме безпомощни пред нея. Тя е готова да действа. Нямате представа какво би се случило, ако изтече каквато и да е информация.

— И Вие нямате — парира го Белами. — Не Ви оставям правото на никакъв избор. Отменете заповедите за мен. Ако още веднъж посегнат върху живота ми, ще разглася всичко.

— Добре — отговори генерал Хилиърд. — Печелите. Ще отзова всички. Знаете ли какво бихме могли да направим. Бихме могли…

— Системата Ви за проследяване на разговора сигурно вече действа — каза Робърт. — Приятен ден.

Връзката прекъсна.

— Засякохте ли го? — изрева Келър в слушалката.

— Почти — отговори Адамс. — Обажда се от район, разположен в центъра на Рим. Звъни от различни номера.

Генералът вдигна поглед към Келър:

— Е?

— Съжалявам, генерале. Всичко, което знаем, е, че той се намира някъде в Рим. Вярвате ли в заканите му? Ще отменим ли заповедите?

— Не. Ще го ликвидираме.

 

 

Робърт отново прецени възможностите си. За съжаление, те не бяха много. Щяха да следят летищата, гарите, автогарите и агенциите за наемане на коли. Не можеше да се регистрира в хотел, защото СИФАР сигурно вече бе разпратил съобщения до всички хотели. И все пак трябваше да се измъкне от Рим. Нуждаеше се от някакво прикритие. От някого, с когото да пътува. Сигурно нямаше да търсят двойка, която пътува из Италия. Това стигаше за начало.

На ъгъла имаше такси. Робърт разроши косата си, раздърпа си връзката и се заклати пиянски към таксито.

— Ей ти! На тебе говоря!

Шофьорът го изгледа с отвращение. Робърт измъкна двадесет доларова банкнота и я плесна върху дланта му.

— Ей, приятел. Търся нещо за оправяне. Нали знаеш какво имам предвид. Разбираш ли английски, дявол го взел?

Шофьорът впи поглед в банкнотата:

— Жена ли искате?

— Позна, приятел. Жена ми трябва.

— Да вървим — отговори шофьорът.

Залитайки, Робърт се намъкна в колата и потеглиха.

Робърт погледна назад. Не го следяха. Адреналинът му се покачваше. Половината от правителствата в света те издирват. И нямаше към кого да се отнесе. Всички бяха получили заповеди да го ликвидират.

След двадесет минути стигнаха до Тор ди Унто, кварталът на проститутките в Рим, обитаван само от проститутки и сутеньори. Колата зави по Паседжата Ар кеолоджика и шофьорът спря на един ъгъл.

— Тук ще намерите жена.

— Благодаря, приятелче. — Робърт плати сметката и изпълзя от колата. Таксито потегли веднага, гумите изсвистяха.

Робърт се огледа, проучвайки обстановката. Нямаше полиция. Няколко коли и малко пешеходци. Около десетина проститутки кръстосваха улицата. В духа на политиката на създаване на гета, полицията бе провела ежемесечната си акция за задоволяване на гласовете, издигани в защита на морала и бяха преместили проститутките от Виа Венето, където много се набиваха в очи, в този квартал, където нямаше да накърняват чувствата на аристократичните вдовици, които си пиеха чая в „Дони“. Поради това повечето от проститутките бяха привлекателни и добре облечени. Една от тях особено му допадна. Вероятно едва бе прехвърлила двадесетте. Имаше черна дълга коса, облечена бе с вкус — черна пола, бяла блуза и палто от камилска вълна. Робърт предположи, че може би е модел или актриса, която оползотворява свободното си време. Тя с интерес разглеждаше Робърт. Той се приближи до нея, залитайки.

— Ей, котенце — проломоти той. — Говориш ли английски?

— Да.

— Прекрасно. Хайде да се позабавляваме.

Тя се усмихна несигурно. Пияните често докарваха неприятности.

— Май ще е по-добре първо да изтрезнееш.

В произношението й едва-едва се долавяше някакъв италиански диалект.

— Ей! Ама аз съм достатъчно трезвен.

— Ще ти струва сто долара.

— Всичко е наред, котенце.

Тя изведнъж реши:

— Е, хайде. Тръгвай. Зад ъгъла има хотел.

— Чудесно. Как се казваш, котенце?

— Пиа.

— Аз се казвам Хенри.

В далечината се мярна полицейска кола, която се движеше към тях.

— Дай да се махаме оттук.

Останалите проститутки завистливо наблюдаваха Пиа да се отдалечава с американския си клиент. Хотелът не бе от веригата „Хаслер“, но приличащото на сутеньор младо администраторче на рецепцията не поиска паспортите им. Той почти не вдигна очи, докато подаваше ключ на Пиа.

— Петдесет хиляди лири.

Пиа погледна към Робърт. Той извади пари от джоба си и ги подаде на момчето.

Стаята беше с голямо легло в ъгъла, малка масичка, два дървени стола и мивка с огледало. На вътрешната страна на вратата бе закована закачалка за дрехи.

— Трябва да ми платиш предварително.

— Разбира се. — Робърт отброи сто долара.

— Благодаря.

Пиа започна да се съблича. Робърт се доближи до прозореца. Дръпна леко крайчеца на завесата и надникна навън. Всичко изглеждаше нормално. Надяваше се, че полицията вече е по следите на червения камион във Франция. Спусна завесата и се обърна. Пиа беше гола. Тялото й бе удивително красиво. Твърди, млади гърди, заоблени бедра, тънка талия и дълги добре оформени крака.

Тя изпитателно гледаше Робърт:

— Няма ли да се съблечеш, Хенри?

Сега трябваше да прояви такт…

— Да ти призная, май че пих прекалено много и се боя, че нищо няма да стане.

Тя го гледаше обезпокоено.

— Тогава всъщност защо?…

— Ако останем тук и поспя, ще се любим сутринта.

Тя вдигна рамене.

— Трябва да работя. Губя пари ако…

— Не се безпокой. Ще се погрижа за това. — Той извади от джоба си няколко банкноти от по сто долара и й ги подаде. — Това урежда ли въпроса?

Пиа гледаше банкнотите, докато мозъкът й трескаво пресмяташе. Изкушаваше се. Навън бе студено, работата не вървеше. От друга страна този човек бе малко странен. Преди всичко, изобщо не изглеждаше пиян. Беше добре облечен, а срещу толкова много пари би могъл да пренощува в някой първокласен хотел. Е, добре, мислеше си Пиа. Какво, по дяволите? Това засяга ли ме?

— Урежда се. За двама ни има само едно легло.

— Всичко е наред.

Пиа гледаше как Робърт отива към прозореца и леко дръпва завесата.

— Очакваш ли нещо?

— Хотелът има ли задна врата?

В каква ли каша се забърквам, питаше се Пиа. Бяха убили най-добрата й приятелка, защото се мъкнеше насам-натам с гангстери. Пиа смяташе, че добре познава мъжете, но този тук я озадачаваше. Не приличаше на престъпник, но все пак…

— Да, има задна врата — отговори тя.

Внезапно някой изкрещя и Робърт светкавично се завъртя на място.

— Dio! Dio! Sono Venuta tre volte!^[1] — Беше женски глас, проникващ от съседната стая през тънките като картон стени.

— Какво е това? — Сърцето на Робърт лудо блъскаше в гърдите му.

Пиа се ухили.

— Просто си правят кефа. Тя извика, че свършва за трети път.

Робърт чу скърцането на пружината.

— Ще си лягаш ли? — Пиа стоеше пред него гола и невъзмутима и го наблюдаваше.

— Разбира се — Робърт седна на леглото.

— Няма ли да се съблечеш?

— Не.

— Както искаш. — Пиа се доближи до леглото и легна до Робърт. — Надявам се, че не хъркаш.

— Утре сутрин ще ми кажеш дали хъркам.

Робърт нямаше намерение да спи. Искаше да наблюдава улицата, за да знае дали не са вече дошли. Сигурно щяха да стигнат и до малките долнопробни хотели, но дотогава имаше време. Преди това трябваше да претърсят много други места. Робърт лежеше смъртно уморен и за момент затвори очи. Заспа. Отново си беше вкъщи, в собственото си легло и усещаше топлото тяло на Сюзън до своето. Върнала се е, си мислеше той, изпълнен с щастие. Върнала се е при мен. Малката ми, толкова много ми липсваше.

 

 

Ден седемнадесети

Рим, Италия

Робърт се събуди от слънцето, което грееше право в лицето му. Рязко скочи, обхванат от паника и объркано се огледа. Когато видя Пиа си припомни всичко. Отдъхна си. Пиа седеше пред огледалото и четкаше косата си.

— Бонджорно — каза тя. — Не хъркаш.

Робърт си погледна часовника. Девет. Беше проспал ценни часове.

— Искаш ли сега да се любим? Вече ми плати.

— Няма нужда — отговори Робърт.

Гола и предизвикателна, Пиа се доближи до леглото.

— Сигурен ли си?

Не мога, даже и да искам, лейди — си помисли Робърт и каза:

— Сигурен съм.

— Е, добре. — Тя започна да се облича. После запита небрежно: — Коя е тази Сюзън?

Въпросът го завари неподготвен.

— Сюзън ли? Защо питаш.

— Говориш насън.

Той си спомни съня си. Сюзън се беше върнала при него. Може би това беше добър знак.

— Тя ми е приятелка.

Тя ми е жена. Ще се отегчи от Монти и някой ден ще се върне при мен. Ако все още съм жив.

Робърт отиде при прозореца, вдигна завесата и погледна навън. Улицата бе пълна с пешеходци и с търговци, които отваряха магазините си. Нищо не подсказваше опасност.

Време бе да приведе плана си в изпълнение. Обърна се към момичето.

— Пиа, би ли искала да дойдеш с мен на малко пътешествие?

Тя го изгледа подозрително:

— Пътешествие ли? Къде?

— Трябва да отида във Венеция по работа и не обичам да пътувам сам. Обичаш ли Венеция?

— Да…

— Добре. Ще те възмездя за загубеното време и ще прекараме заедно малка ваканция. — Робърт отново се взря в обстановката навън. — Ще те водя в чудесен хотел във Венеция. „Чиприани“.

Преди години бяха живели със Сюзън в „Роял Дапиели“, по после го бе посещавал сам и знаеше, че е много западнал и че леглата са невъзможни. Единственото нещо, запазено от предишната елегантност на хотела, бе Лучано на рецепцията.

— Ще ти струва по хиляда долара на ден. — Всъщност тя бе готова да се съгласи и на петстотин.

— Дадено — каза Робърт и отброи две хиляди долара. — Започваме с толкова.

Пиа се колебаеше. Предчувстваше, че в цялата работа има нещо нередно. Но пък отлагаха началото на снимките на филм, в който й бяха обещали някаква роля, а имаше нужда от пари.

— Много добре — каза тя накрая.

— Да вървим.

Във фоайето Пиа видя, че Робърт разучава улицата внимателно, преди да излезе на тротоара, за да поръча такси. Някой го преследва, помисли си Пиа. По-добре да се откажа от цялата работа.

— Виж какво — каза тя. — Не съм сигурна дали трябва да отида във Венеция с тебе. Аз…

— Ще прекараме страхотно — противопостави се Робърт. Точно тогава забеляза бижутерски магазин на отсрещната страна на улицата. — Хайде ела. Искам да ти купя нещо хубаво.

— Но…

Той я преведе през улицата и влезе с нея в бижутерския магазин.

Бижутерът го поздрави:

— Бонджорно, синьоре. С какво мога да Ви бъда полезен?

— Ето с какво — каза Робърт. — Търсим нещо много хубаво за тази дама. — После се обърна към Пиа — Обичаш ли смарагди?

— Аз… е да…

Робърт се обърна към бижутера:

— Имате ли някаква гривна със смарагди?

— Си, синьоре. Имам прекрасна гривна. — Той се приближи към шкафа и извади гривната. — Това е най-хубавата. Струва петнадесет хиляди долара.

Робърт погледна Пиа:

— Харесва ли ти?

Тя не можеше да намери думи. Само кимна.

— Вземаме я — отсече Робърт. После подаде на бижутера кредитната си карта.

— Един момент, моля. — Бижутерът изчезна в задната стаичка. Когато се върна само попита:

— Да Ви я опаковам ли или…

— Не, приятелката ми ще си я сложи. — Робърт сложи гривната на китката на Пиа. Тя впери поглед в нея все още изумена. Робърт каза:

— Ще бъдеш красива във Венеция, нали?

Пиа му се усмихна.

— Много.

Когато излязоха на улицата тя заговори:

— Просто… просто не знам как да ти благодаря.

— Искам да ти бъде приятно — отговори Робърт. — Имаш ли кола?

— Не. Имах кола, купена на старо, но ми я откраднаха.

— Пазиш ли шофьорската си книжка?

Тя го гледаше, озадачена.

— Да, но като нямам кола, какво да правя с шофьорска книжка?

— Ще видиш. Хайде да вървим.

Той повика такси:

— Моля, Виа По.

Тя влезе в колата и започна да го изучава. Защо толкова настояваше да му прави компания? Не беше я дори докоснал. Да не би да беше…

— Спри тук — подвикна Робърт на шофьора. Намираха се на тридесетина метра от Агенцията за наемане на коли „Маджоре“.

— Ще слезем тук — обърна се Робърт към Пиа. После плати на шофьора и изчака, докато таксито се загуби от погледите им. Подаде на Пиа цял куп банкноти:

— Искам да наемеш кола за нас двамата. Поискай фиат или алфа ромео. Кажи им, че ще имаме нужда от колата четири или пет дни. Парите стигат за депозит. Наеми я на свое име. Ще те чакам в бара отсреща.

Само през няколко квартала двама детективи разпитваха нещастния шофьор на червен камион с френски номер.

— Vous me faites chier.^[2] Представа нямам откъде тая гадна карта е попаднала в камиона ми — крещеше шофьорът. — Сигурно е работа на някой смахнат италианец.

Двамата детективи се спогледнаха. Единият каза:

— Ще доложа по телефона.

 

 

Франческо Чезаре седеше пред бюрото си и размишляваше върху последните събития. Доскоро задачата му се струваше твърде проста. Няма да имаш проблеми с откриването му. Щом дойде времето ще активираме уреда за проследяване и той ще ви закара право при него. Ясно бе, че някой е подценил капитан Белами.

 

 

Полковник Франк Джонсън седеше в кабинета на генерал Хилиърд, огромното му тяло просто преливаше от креслото.

— Половината от агентите ни в Европа го търсят — проговори генералът, — но досега нямат късмет.

— Ще им трябва нещо повече от късмет — каза полковник Джонсън. — Белами е истински професионалист.

— Знаем, че е в Рим. Копелето току-що е купило гривна за петнадесет хиляди долара. Няма начин да напусне Италия. Знаем, че използува паспорт на името на Артър Бътърфийлд.

Полковник Джонсън поклати глава.

— Ако съм прав, че познавам Белами, вие и представа нямате под какво име се движи. Единственото, на което може да разчитате, е, че Белами няма да направи това, което разчитате, че ще направи. Преследваме човек, който е измежду най-добрите в професията. Може би даже повече. Ако има къде да се укрие, той ще се укрие. Ако има къде да избяга, той ще избяга. Смятам, че най-доброто, което можем да направим, е да го привлечем на открито и да го изкараме от свърталището му. В момента той командва положението. Трябва да му отнемем инициативата.

— Имаш предвид да разкрием всичко? Да уведомим пресата?

— Точно това имам предвид.

Генерал Хилиърд сви устни.

— Това е деликатна работа. Не можем да си позволим да бъдем разкрити.

— Това не е необходимо. Ще разпространим съобщение, че го издирваме за контрабанда с наркотици. По този начин ще въвлечем в играта Интерпол и всички полицейски служби в Европа, без да си цапаме ръцете.

Генерал Хилиърд се замисли за миг.

— Харесвам плана ти.

— Добре. Заминавам за Рим — каза полковник Джонсън. — Лично ще оглавя операцията по преследването.

Когато полковник Франк Джонсън се завърна в кабинета си го налегнаха тежки мисли. Играеше опасна игра. В това нямаше съмнение. Трябваше да намери Белами.