Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (36)

Глава тридесет и пета

Ден петнадесети

Робърт Белами бе изправен пред дилема. Би ли могло да има и единадесети свидетел? И ако имаше, защо досега никой не бе споменавал за тази жена? Служителят, който бе продал билетите за екскурзията му бе казал, че е имало само седем пътника. Робърт бе убеден, че унгарецът бърка. Лесно би могло да не се обърне внимание на приказките му, и да се приеме, че става дума за грешка, но професионалистът у Робърт отхвърляше тази идея. Той бе преминал през изключително строга школовка. Историята на Бушфекете трябваше да се провери. Но как? Робърт се замисли. Ханс Бекерман. Шофьорът на автобуса щеше да знае.

Поръча разговор със „Съншайн турс“. Офисът беше затворен. В международния телефонен справочник не фигурираше името на Ханс Бекерман. Ще трябва пак да отида в Швейцария и да проверя това, си помисли Робърт. Нямам право да оставям работата незавършена.

 

 

Когато Робърт пристигна в Цюрих вече беше нощ. Въздухът бе студен и свеж, имаше пълнолуние. Нае кола и пое по вече познатия път към селцето Капел. Мина покрай черквата и спря пред къщата на Ханс Бекерман, като си мислеше, че само си губи времето. Къщата бе потънала в мрак. Робърт почука на вратата и зачака. Почука отново, вече започваше да усеща тръпки от студения нощен въздух.

Най-после госпожа Бекерман отвори вратата. Беше в избелял вълнен пеньоар.

— Бите?

— Фрау Бекерман, не знам дали ме помните? Аз съм журналистът, който писа статия за Ханс. Съжалявам, че Ви безпокоя толкова късно, но се налага да разговарям със съпруга Ви.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

— Фрау Бекерман?

— Ханс е мъртъв.

Робърт усети как настръхва.

— Какво?

— Съпругът ми е мъртъв.

— Много… много съжалявам. Как стана?

— Колата му се е преобърнала в пропаст. — Гласът й бе изпълнен с горчивина. — Кретените от полицията казаха, че се е случило, защото бил погълнал много лекарства.

Лекарства? Язва. Докторите не ми дават никакви лекарства против болката, защото съм алергичен към всякакви лекарства.

— Полицията твърди, че е било нещастен случай?

— Да.

— Аутопсираха ли го?

— Да, и откриха лекарства. Нищо не разбирам.

Нямаше какво да отговори.

— Страшно съжалявам, фрау Бекерман, аз…

Вратата се затвори и Робърт остана сам в студената нощ.

Един от свидетелите е изчезнал. Не — всъщност двама. Лезли Мъдършед бе загинал в пожар. Робърт се замисли продължително. Двама от свидетелите са мъртви. Още чуваше гласа на своя инструктор в школата: Има още нещо, с което искам да ви запозная днес. Съвпадението. В нашата работа такова животно няма. Обикновено съвпадението означава опасност. Ако непрекъснато срещате все един и същ човек или виждате все една и съща кола по време на акция, трябва да заличите следите си. Вероятно ви застрашава опасност.

Вероятно сте в опасност. Робърт бе обхванат от противоречиви чувства. Това, което се бе случило, трябваше да е съвпадение и все пак… Трябва да издиря тайнствената пътничка.

 

 

Първо се обади във Форт Смит, Канада. Обади му се разстроен женски глас:

— Ало?

— Уилям Ман, моля.

Гласът отговори през сълзи:

— Съжалявам. Съпругът ми вече… вече не е при нас.

— Не разбирам.

— Самоуби се.

„Самоубийство? Този коравосърдечен банкер! Какво го дяволите значи всичко това?“ — се питаше Робърт. Това, което му мина през ума бе невероятно и все пак… Тогава започна да се обажда на всички по ред.

 

 

— Моля, професор Шмит?

— О! Професорът загина при експлозия в лабораторията си.

 

 

— Може ли да разговарям с Дан Уейн?

— Горкият! Жребецът призьор го ритна миналата сед…

 

 

— Моля, Ласло Бушфекете?

— Циркът е затворен. Ласло е мъртъв…

 

 

— Фриц Мандел, моля?

— Фриц загина при странен нещастен случай…

В главата на Робърт алармената система вече виеше.

 

 

— Олга Романченко?

— Горкото момиче. Толкова млада беше…

 

 

— Обаждам се, за да питам за отец Патрини.

— Бедничкият, почина докато спеше.

 

 

— Искам да говоря с Кевин Паркър.

— Кевин… го убиха.

 

 

Мъртви. Всички свидетели бяха мъртви. А той ги бе намерил и бе установил тяхната самоличност. Защо не му бяха казали какво става? Защото копелетата бяха изчаквали той да замине от всяка страна, преди да ликвидират жертвите. Той бе докладвал само на генерал Хилиърд.

Никой не трябва да знае за Вашата задача… Искам да ми докладвате всеки ден как върви изпълнението.

Бяха го използвали, за да идентифицира свидетелите. Какво се крие зад всичко това? Ото Шмид бе убит в Германия; Ханс Бекерман и Фриц Мандел — в Швейцария; Олга Романченко — в Русия; Дан Уейн и Кевин Паркър в САЩ, Уилям Ман — в Канада; Лезли Мъдършед — в Англия, отец Патрини — в Италия и Ласло Бушфекете — в Унгария. Това означаваше, че службите за сигурност на повече от десетина държави са замесени в най-грандиозния комплот в историята. На някакво много високо равнище някой бе решил, че всички свидетели на катастрофата с летящата чиния трябва да умрат. Но кой? И защо?

Това е заговор от международен мащаб. И аз съм на топа на устата.

 

 

Задача номер Едно: Прикрий следите си. За Робърт бе трудно да повярва, че искат да го убият. Той беше „от техните“! Но докато не установеше това със сигурност, не биваше да рискува. Първото нещо, което му трябваше, бе фалшив паспорт. Това означаваше да стигне до Рико в Рим.

Робърт взе първия самолет и едва по време на полета установи, че трябва да се бори със себе си, за да не заспи. Не бе усетил колко е изтощен. Напрежението от последните петнадесет дни, а и часовите разлики, просто го бяха смазали.

Слезе на летище „Леонардо да Винчи“ и когато влезе в сградата първият човек, когото видя беше Сюзън. Изумен се спря. Тя беше с гръб към него и за миг помисли, че може да е сбъркал. После чу гласа й.

— Благодаря Ви. Ще ме посрещнат с кола.

Робърт се приближи към нея.

— Сюзън…

Тя се извърна учудено.

— Робърт! Какво… какво съвпадение! И каква прекрасна изненада.

— Мислех, че си в Гибралтар — каза Робърт.

Тя се усмихна смутено.

— Е, да. Там отиваме, но Монти първо трябваше да свърши някаква работа. Заминаваме довечера. Какво правиш в Рим?

Бягам, за да не ме убият. Каза:

— Тъкмо приключвам една работа.

Последната. Напускам, скъпа. Отсега нататък можем да бъдем заедно и вече нищо няма да ни раздели. Зарежи Монти и се върни при мен. Но не можеше да изрече тези думи. Достатъчно неприятности й бе причинил. В новия си живот беше щастлива. „Зарежи тази работа!“, си каза той.

Тя го наблюдаваше.

— Уморен ми изглеждаш.

Той се усмихна.

— Ами тичах насам-натам.

Те се погледнаха в очите. Магията все още действаше. Изгарящото желание, спомените, смеха, копнежа.

Сюзън взе ръката му и каза нежно:

— Робърт, ох Робърт. Ще ми се ние…

— Сюзън…

В този момент плещест човек в шофьорска униформа се приближи към нея.

— Колата Ви чака, мисис Банкс.

Магията изчезна.

— Благодаря Ви. — Тя се обърна към Робърт. — Съжалявам. Трябва да тръгвам. Моля те, пази се.

— Разбира се. — Гледаше я докато тя се отдалечаваше. Толкова много неща искаше да й каже. Животът показва отвратителен вкус, когато избира подходящ момент за най-важното… Прекрасно бе, че пак видя Сюзън, но какво го смущаваше? Разбира се! Съвпадението. Още едно съвпадение.

Взе такси за хотел Хаслер.

— Добре сте дошли отново при нас.

— Благодаря.

— Ще изпратя момчето да вземе чантите Ви.

— Чакайте. — Робърт погледна часовника си. Десет вечерта. Изкушаваше се да се качи и да поспи, но първо трябваше да уреди паспорта.

— Сега няма да се качвам в стаята си. Ще Ви бъда благодарен, ако изпратите багажа ми горе.

— Разбира се, сър.

Когато Робърт се обърна, за да тръгне, вратата на асансьора се отвори и във фоайето се изсипа група поклонници на светите места, които се кикотеха и бъбреха. Пийнали си бяха. Един от тях, дребен и зачервен му махна:

— Хей, приятел… прекарваш ли готино?

— Прекрасно — отговори Робърт. — Повече от прекрасно.

Робърт пресече фоайето и се доближи до стоянката отсреща. Докато се качваше в таксито, забеляза безличен сив опел, паркиран на улицата. Прекалено безличен беше. Отличаваше се от огромните луксозни коли наоколо.

— Виа Монте Грапа — каза Робърт на шофьора.

Когато потеглиха, Робърт заби поглед в задното стъкло. Никакъв сив опел. Изнервен съм, помисли си Робърт. Когато пристигнаха на Виа Монте Грапа Робърт слез на ъгъла. Докато плащаше на шофьора, с крайчеца на окото си видя сивия опел през няколко преки, а можеше да се закълне, че не ги беше следвал. Плати и тръгна по тротоара бавно, като се спираше да разглежда витрините. В една витрина видя как опелът се движи бавно след него. Когато Робърт стигна до следващия ъгъл, забеляза, че улицата е еднопосочна. Навлезе в нея, като си пробиваше път през колите. Опелът се поколеба, после изчезна, за да пресрещне Робърт от другата страна на улицата. Робърт промени посоката и се върна на Виа Монте Грапа. Опелът не се виждаше. Махна на едно такси.

— Виа Монтичели.

 

 

Сградата бе стара и не се набиваше на очи. Видяла бе по-добри времена. Робърт я бе посещавал много пъти по време на предишните си командировки. Слезе по трите стъпала към приземния етаж и почука на вратата. На шпионката се появи око и след миг вратата се отвори широко.

— Роберто! — възкликна човекът и се хвърли на шията му. — Как си, амиго мио?

Беше дебел човек на около шестдесет години, с бяла набола брада, дебели вежди, пожълтели зъби и няколко гуши. Затвори вратата зад гърба си и я заключи.

— Добре съм, Рико.

Рико нямаше фамилно име.

— За човек като мен — обичаше да се хвали той — едно е достатъчно. Също като Гарбо. — Какво мога да направя за теб днес, приятелю?

— Работя по един случай — каза Робърт — и много бързам. Можеш ли да ме снабдиш с паспорт?

Рико се усмихна.

— Папата католик ли е? — Той заситни към някакъв шкаф в ъгъла и го отвори. — Какво поданство искаш? — Измъкна цяла връзка паспорти с корици в различни цветове и започна да ги преглежда. — Имам гръцки паспорт, турски, югославски, английски…

— Американски — уточни Робърт.

Рико измъкна паспорт със сини корици.

— Ето. Харесва ли ти името Артър Бътърфийлд?

— Отлично — отговори Робърт.

— Ако застанеш ей там до стената ще те фотографирам.

Робърт застана, където трябваше, докато Рико отвори някакво чекмедже и извади фотоапарат „Полароид“. Миг по-късно Робърт държеше снимката си.

— Не съм усмихнат — възрази той.

Рико го погледна озадачен.

— Какво?

— Не съм усмихнат. Снимай ме още веднъж.

Рико вдигна рамене.

— Няма проблеми. Както кажеш.

Робърт се усмихна и почака докато повторната снимка бъде направена. Погледна я и възкликна:

— Така е много по-добре. — После незабелязано пъхна първата снимка в джоба си.

— Сега идва ред на висшата технология — обяви Рико. Робърт наблюдаваше как Рико отиде до работния си плот, където имаше машина за разслояване. Сложи снимката в паспорта. Робърт се приближи към маса, покрита с писалки, мастила и други аксесоари на занаята и успя да плъзне в джоба си бръснач и малка тубичка лепило.

Рико разучаваше творението си.

— Не е лошо — подаде паспорта на Робърт. — Ще струва пет хиляди долара.

— Струва си парите — увери го Робърт докато му отброяваше десет банкноти от по петстотин долара.

— За мен е цяло удоволствие да работя с хората. Знаеш какво изпитвам към теб.

Робърт много добре знаеше какво изпитва Рико. Той беше занаятчия-виртуоз, работещ за около десетина различни правителства, който не изпитваше капка лоялност към никое от тях. Робърт пъхна паспорта в джоба на сакото си.

— Желая Ви всичко хубаво, мистър Бътърфийлд — усмихна се Рико.

— Благодаря Ви.

В момента, в който вратата се затвори зад гърба на Робърт, Рико посегна към телефона. За информация винаги плащаха.

След като измина около петдесетина метра по улицата.

Робърт извади новия паспорт от джоба си и го пъхна в кофа за боклук. Фалшива следа! Беше използувал тази техника, когато беше пилот и се стараеше да заблуди вражеските самолети. Нека си търсят Артър Бътърфийлд!

Сивият опел бе паркиран малко по-нататък. Чакаше. Невероятно. Робърт бе сигурен, че бяха успели да проследят само таксито. Сигурен беше, че опелът не го беше следвал, а все пак успяваше да го намери. Сигурно разполагаха с някаква технология за установяване на местонахождението. Това бе единственият възможен отговор. Използуваха някакъв уред, който им даваше информация за движението му. И сигурно този уред се намира някъде по самия него. В дрехите? Не. Нямали бяха възможност за това. Капитан Дугърти бе в стаята му, когато си приготвяше куфара, но не би могъл да знае кои дрехи ще си вземе Робърт. Робърт бързо пресметна на ум какво носи: ключове, пари, портфейл, носна кърпичка, кредитна карта… Кредитната карта! „Мисля, че това няма да ми потрябва, генерале.“ „Вземете я. И я носете винаги със себе си.“

Подло копеле! Нищо чудно, че успяха така лесно да го открият.

 

 

Сивият опел вече не се виждаше. Робърт извади картата и внимателно я разгледа. Беше малко по-дебела от обикновена кредитна карта. Като я притисна с пръсти, сети, че има вътрешен твърд слой. Сигурно действат чрез дистанционен контрол, чрез който картата се активира. Прекрасно, си мислеше Робърт. Нека копелетата поработят.

На улицата бяха паркирали няколко камиона, които товареха или разтоварваха стоки. Робърт се загледа в номерата им. Когато се натъкна на червен камион с френски номер се огледа, дали някой не го наблюдава и хвърли картата в каросерията.

Махна на едно такси.

— Ако обичате, карайте в Хаслер.

Във фоайето на хотела попита портиера дали същата вечер има самолет за Париж.

— Ще проверя, сър. Имате ли предпочитания към някоя самолетна компания?

— Няма значение. Интересува ме първият полет.

— За мен е истинско удоволствие да Ви уредя пътуването.

— Благодаря Ви. — Робърт се отправи към регистрацията. — Ключът, моля. Стая триста и четиринадесет. И напускам след малко.

— Много добре, сър.

Администраторът посегна към една от клетките и извади от нея ключ и плик.

— Има писмо за Вас.

Робърт замръзна на място. Пликът бе запечатан, пишеше само „Капитан Робърт Белами“. Опипа го, за да провери дали няма пластична бомба. Отвори го внимателно. Имаше само реклама за някакъв италиански ресторант. Изглеждаше съвсем невинно. Разбира се, като не се смята, че името му бе написано върху плика.

— Спомняте ли си кой Ви предаде това?

— Съжалявам — каза администраторът, оправдавайки се, — но тази вечер бяхме толкова заети…

Нямаше значение. Приносителят е бил безличен. Взел е рекламната листовка, сложил я е в плика и е чакал докато види номера на клетката, в която го поставят. Сега сигурно го чака горе в стаята. Време беше да види лицето на противника.

Робърт се заслуша в шумните гласове, обърна се и видя поклонниците, които тъкмо влизаха във фоайето със смях и песни. Явно бе, че си бяха пийни още. Плещестият каза:

— Здрасти, приятел. Изтърва голям купон.

Умът на Робърт препускаше.

— Падаш ли си по купоните?

— И още как.

— Сега горе тече страшен купон — каза Робърт, — пиене, мадами, всичко каквото си поискаш. Хайде, елате с мен.

— Това се казва истински американски дух, друже. — Човекът тупаше Робърт по гърба. — Чувате ли, момчета? Нашият приятел дава купон!

Натъпкаха се в асансьора и се изкатериха до третия етаж.

Поклонникът каза:

— Тия италианци го дават страхотно. Нали те бяха измислили оргиите, а?

— Ще Ви покажа истинска оргия — натърти Робърт.

Всички го последваха по коридора до стаята му. Робърт пъхна ключа в ключалката и се обърна към групата.

— Всички ли искате да се позабавлявате?

В отговор прозвуча хорово „да!“

Робърт превъртя ключа, рязко отвори вратата и се дръпна настрана. Стаята беше тъмна. С мигновено движение натисна бутона за осветлението. Висок и слаб непознат мъж стоеше посред стаята с маузер със заглушител в ръце. Той стреснато изгледа групата и набързо натика оръжието в якето си.

— Ей, къде е къркането? — настояваше един от поклонниците.

Робърт посочи непознатия:

— У него е. Иди и му го вземи.

Групата нахлу в стаята и обсипа непознатия с въпроси:

— Къде е пиенето, момко? Къде са мацките? Я започвай с купона!

Непознатият се опитваше да се добере до Робърт, но компанията му препречваше пътя. Той безпомощно наблюдаваше как Робърт заключва вратата отвън. Робърт взе стълбите надолу през две стъпала.

Долу, във фоайето вече приближаваше до изхода, когато портиерът извика след него:

— Направих резервация на Ваше име, сър! Ще летите с Ер Франс, полет триста и дванадесет за Париж. Излиза в един през нощта.

— Благодаря — отговори Робърт тичайки.

Вече беше на малкия площад, който гледаше към пиаца ди Спаня. Едно такси тъкмо стовари клиентите си. Робърт скочи в него.

— Виа Монте Грапа.

Сега вече знаеше отговора. Искаха да го убият. Няма да им бъде лесно. Сега той беше преследван, не преследвач, но имаше голямо предимство. Беше много добър професионалист. Владееше всички методи, познаваше предимствата и недостатъците им и се надяваше да използува познанията си, за да ги спре. На първо време трябваше да намери начин да ги отклони от следата. На хората, които го преследваха, сигурно бяха предоставили някаква информация. Може да са им казали, че го издирват за незаконна търговия с наркотици, за убийство, или за шпионаж. Може да са ги предупредили. „Опасен е. Не рискувайте. Стреляйте, за да го убиете.“

Робърт нареди на шофьора:

— Гарата. Рома Термини.

Преследваха го, но вероятно не бяха имали време да разпространят снимката му. Засега беше в анонимност.

Таксито спря на Виа Джовани Джолити тридесет и шест и шофьорът обяви:

— Стационе Термини, синьор.

— Нека да почакаме малко.

Робърт остана в таксито и взе да разучава пиацата пред фасадата на гарата. Като че всичко беше нормално. Таксита и лимузини пристигаха и отпътуваха с пътници в двете посоки. Носачи товареха и разтоварваха багаж. Полицай отстраняваше неправилно паркирали коли. Все пак нещо смущаваше Робърт. После изведнъж осъзна кое не беше както трябва. Точно пред входа на гарата бяха паркирани в зона, в която бе недопустимо, три празни седана без номера. Полицаят не се интересуваше от тях.

— Промених решението си — заяви Робърт на шофьора. — Карайте към Виа Венето сто и десет А.

Това бе последното място, където щяха да се сетят да го търсят.

Американското посолство и консулство са разположени в розова сграда с гипсови орнаменти, с фасада към Виа Венето, от която я отделя ограда от черно ковано желязо. По това време посолството бе затворено, но паспортната служба на консулството работеше денонощно, тъй като винаги имаше спешни случаи.

Флотски офицер седеше зад бюро във фоайето на първия етаж. Той вдигна очи, когато Робърт се приближи.

— С какво мога да Ви услужа, сър?

— Нуждая се от Вашата помощ — каза Робърт. — Бихте ли ми пояснили как мога да си извадя нов паспорт, защото стария го изгубих?

— Американски поданик ли сте?

— Да.

Офицерът посочи някаква врата в дъното на фоайето.

— Там ще се погрижат за Вас, сър. Последната врата.

В стаята чакаха около десетина души, подали молби за паспорти, визи или подновяване на визи.

— Необходима ли е виза, за да посетя Албания? Имам роднини там…

— Трябва още тази нощ да ми подновите паспорта. Имам билет за ранен самолет.

— Нямам представа какво е станало с паспорта ми. Сигурно съм го забравила в Милано…

— Измъкнаха паспорта ми от чантата…

Робърт стоеше и се вслушваше в разговорите. Кражбата на паспорти бе процъфтяващ семеен бизнес в Италия. На някого щяха да набавят американски паспорт. Пръв на опашката бе добре облечен мъж на средна възраст, на когото връчиха американски паспорт.

— Ето, новият Ви паспорт, мистър Коуън. Съжалявам, че сте имали неприятни преживявания. Боя се, че в Рим има много джебчии.

— Ще се погрижа да не отмъкнат новия ми паспорт — отговори Коуън.

— Внимавайте, сър.

Робърт наблюдаваше Коуън, който си сложи паспорта в джоба на сакото и се обърна, за да си отиде. Робърт тръгна пред него. В момента, в който някаква жена мина забързано покрай тях, Робърт залитна върху Коуън, като да го бяха блъснали и почти го събори на земята.

— Страшно съжалявам — извини се Робърт и заглади с ръка сакото му, пораздърпано от удара.

— Няма нищо — отговори Коуън.

Робърт се обърна и тръгна към мъжката тоалетна с паспорта на човека в джоба си. Огледа се, за да провери дали е сам и после влезе в една от кабините. Извади бръснача и шишенцето с лепило, които бе откраднал от Рико. Много внимателно поразтвори пластмасовата корица и измъкна снимката на Коуън. После напъха собствената си снимка, работа на Рико. Подлепи корицата на паспорта и огледа делото си. Отлично. Сега той беше Хенри Коуън. Пет минути по-късно излезе на Виа Венето и се качи в такси.

— Аерогара Леонардо да Винчи.

Робърт пристигна на летището в дванадесет и половина. Не влезе веднага, оглеждаше се дали има нещо, което да не е наред. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Никакви полицейски коли, никакви подозрително оглеждащи се лица. Робърт влезе в сградата и спря насред залата. Имаше офиси на различните самолетни компании. Като че никой не се мотаеше безцелно и не се криеше зад колоните. Робърт предпазливо остана на място. И сам не можеше да си го обясни, но като че всичко изглеждаше прекалено нормално.

На другата страна на залата беше гишето на Ер Франс. Имате резервация за полет триста и дванадесет на Ер Франс за Париж… Излита в един през нощта. Робърт отмина гишето и се приближи към жена в униформа, която седеше на гишето на Алиталия.

— Добър вечер.

— Добър вечер. С какво мога да Ви услужа, синьор?

— Бихте ли повикали капитан Робърт Белами да се яви на телефона.

— Разбира се — каза тя и посегна към микрофона.

На няколко крачки от тях дебела жена на средна възраст предаваше на багаж множество куфари и разгорещено спореше със служител на летището.

— В Америка никога не съм плащала свръхбагаж.

— Съжалявам, мадам. Но ако искате всичките Ви куфари да заминат, ще трябва да заплатите таксата.

Робърт се приближи към тях. Чу гласа на жената от „Алиталия“ по високоговорителя:

— Капитан Робърт Белами, моля обадете се на белия телефон. Капитан Робърт Белами, моля обадете се на белия телефон — ехото от гласа й звучеше по цялото летище.

Човек с пътна чанта мина край Робърт.

— Извинете — обърна се към него Робърт.

Човекът се обърна:

— Моля?

— Чувам, че жена ми ме вика на телефона, но… — тук той посочи багажа на американката — не мога да оставя багажа си. — Извади десетдоларова банкнота и я подаде на човека. — Бихте ли се обадили по белия телефон, за да й кажете, че ще я взема от хотела след един час. Много ще Ви бъда благодарен.

Човекът погледна десетдоларовата банкнота в ръката си.

— Да, разбира се.

Робърт видя как той се отдалечи и пое слушалката на белия телефон. Вдигна я и каза няколко пъти:

— Ало?… Ало?…

В следващия момент четирима яки мъжаги в черни костюми се появиха изневиделица и го заградиха, притискайки го към стената.

— Ей! Какво правите!

— Нека приключим работата без много шум — каза един от мъжагите.

— Каква работа си въобразявате, че вършите? Махнете си ръцете!

— Не правете истории, капитане. Няма смисъл…

— Капитан? Не съм човекът, който ви трябва. Казвам се Мелвин Дейвис. От Омаха съм.

— Престанете да разигравате комедии.

— Чакайте малко! Изиграха ми мръсен номер! Човекът, когото търсите, е ей там. — Той посочи към мястото, където преди малко стоеше Робърт.

Там нямаше никого.

 

 

Навън автобусът за Терминала тъкмо тръгваше. Робърт се качи и се смеси с останалите пътници. Седна на задната седалка и започна да обмисля следващия си ход.

Страшно му се искаше да си поговори с адмирал Уитакър, за да се опита да разбере какво става, кой носеше отговорността за избиването на невинни хора, само защото бяха присъствали на зрелище, което не би трябвало да видят. Дали човекът бе генерал Хилиърд? Дъстин Торнтън? Или пък тъстът на Торнтън — Уилърд Стоун, човек, забулен с тайнственост? Дали и той не беше замесен по някакъв начин? А дали всичко не се свеждаше до Едуърд Сандерсън, директорът на Агенцията за национална сигурност? Възможно ли бе помежду им да има някакво сътрудничество? Дали работата не стигаше и до равнището на Президента?

Робърт се нуждаеше от отговори на всичките си въпроси.

Автобусът стигна до града за около час. Робърт слезе пред хотел „Идън“.

Трябва да се измъкна от тази страна — реши Робърт. В Рим имаше само един човек, на когото можеше да има истинско доверие. Полковник Франческо Чезаре, директорът на „СИФАР“, Италианската тайна служба. Той щеше да осигури изтеглянето на Робърт от Италия.

Полковник Чезаре бе прекарал цяла нощ в службата. От и към всички чуждестранни национални агенции за сигурност летяха грами и факсове и всички се отнасяха до капитан Робърт Белами. В миналото полковник Чезаре бе работил с Робърт и много го обичаше. Чезаре въздъхна докато четеше последното съобщение, поставено на масата пред него. „Ликвидирайте!“. Докато го четеше, секретарката му влезе при него.

— На първа линия капитан Белами иска да разговаря с Вас.

Полковник Чезаре я погледна втрещено. Белами? Той самият? Няма значение. Изчака докато секретарката напусна стаята и грабна слушалката.

— Робърт?

— Здравей, Франческо. Какво става, по дяволите?

— Ти ще кажеш, приятелю. Получавам куп спешни съобщения за теб. Какво си направил?

— Дълго е, за да ти обяснявам — каза Робърт. — И нямам време. Ти какво си чул?

— Че си минал на частна практика. Че си друг човек и че клепеш всичко и всички.

— Какво?

— Чух и че си се споразумял с китайците, и…

— Велики боже! Това е нелепо!

— Така ли. Защо?

— Защото след час ще искат още информация.

— За бога, Робърт. С такива неща не бива да се шегуваш!

— Обясни ми, Франческо. Току-що предадох на смърт десет невинни хора. Предвижда се аз да бъда единадесети.

— Къде се намираш?

— В Рим. Май че не мога да се измъкна от този шибан град.

— По дяволите! — Последва мълчание, изпълнено с размисъл. — Какво мога да направя, за да ти помогна?

— Заведи ме на сигурно място, където можем да поговорим и да обмислим как да се измъкна. Можеш ли да уредиш нещо такова?

— Да, но трябва да бъдеш предпазлив. Страшно предпазлив. Ще мина да те взема лично.

Робърт пое дълбоко дъх.

— Благодаря ти, Франческо, Много съм ти задължен.

— Както казвате в Америка, дължиш ми едно. Къде си сега?

— В бар „Лидо“ на Трастевере.

— Чакай ме там. Ще дойда точно след един час.

— Благодаря ти, приятелю.

Робърт затвори телефона. Този час щеше да му се стори много дълъг.

След тридесет минути две коли без номера спряха на около десетина метра от бар „Лидо“. Във всяка от тях имаше по четирима души, въоръжени с автомати.

Полковник Чезаре слезе от първата кола.

— Хайде бързо да приключим с това. Не бива да раним никой друг. Andate a dietro. Subito.^[1]

Половината полицаи тихо заобиколиха сградата.

От покрива на сградата отсреща Робърт Белами видя как Чезаре и неговите хора вдигат оръжието и го изпразват в бара.

Дадено, копелета — си мислеше Робърт мрачно. — Ще играем играта по вашите правила.