Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (35)

Глава тридесет и трета

Ден тринадесети

Вашингтон

Сенатът на САЩ бе в пленарно заседание. Младият сенатор от щата Юта произнасяше реч:

— Това, което става в областта на екологията е позор за нацията. Крайно време е почитаемите сенатори да разберат, че е тяхно клетвено задължение да опазят ценното наследство, което са ни завещали предците ни. Не само, че сме поели дълг под клетва, но е и чест за нас да закриляме земята, въздуха и водите от интересите на властимащите, които егоистично ги съсипват. А това ли правим всъщност? Бихме ли отговорили по съвест, че правим всичко, което трябва? Или се поддаваме на властта на Мамона…?

Кевин Паркър, който седеше в галерията за посетители вече за трети път от пет минути насам гледаше часовника си. Питаше се още колко ще продължи тази реч. Търпеше това, само защото щеше да обядва със сенатора и щеше да иска от него услуга. На Паркър му доставяше удоволствие да се движи по коридорите на властта, да общува с конгресмени и сенатори, да проявява щедрост в замяна на политически протекции.

Бе израснал в бедност в Юджийн, Орегон. Баща му беше алкохолик, собственик на малък склад за дървен материал. Неспособен да върти бизнеса той бе докарал процъфтяващото предприятие до пълна катастрофа. Момчето трябваше да започне работа още на четиринадесет години, а и може да се каже, че нямаше семейство, защото майка му бе избягала с друг мъж още преди години. Можеше като нищо да стане скитник и да свърши като баща си, но за свой късмет бе изключително хубав и представителен. Имаше вълниста руса коса и тънки аристократични черти, които трябва да бе наследил от някой забравен прародител. Неколцина влиятелни хора от града се съжалиха над момчето, взеха го на работа и го окуражиха, положиха усилия да му помогнат. Най-богатият човек в града Джеб Гудспел най-много от всички искаше да помогне на Кевин и го назначи на някаква длъжност в една от компаниите си. Беше ерген и често канеше младия Паркър на вечеря вкъщи.

— Можеш да станеш човек — му казваше Гудспел, — но няма да успееш без приятели.

— Зная това, сър. И много ценя приятелството Ви. За мен е истинско спасение, че мога да работя при Вас.

— Мога много повече да направя за теб — каза Гудспел. Седяха един до друг на канапето в гостната след вечеря. Гудспел прегърна момчето през рамената. — Много повече. — Той стисна рамото на момчето. — Имаш хубаво тяло, нали знаеш?

— Благодаря Ви, сър.

— Понякога чувстваш ли се самотен?

Винаги се чувстваше самотен.

— Да, сър.

— Е, отсега нататък няма да си самотен. — Той погали момчето по ръката. — Аз също понякога се чувствам самотен. Човек има нужда някой да го приласкае и утеши.

— Да, сър.

— Имал ли си момичета?

— Ами, по едно време излизах със Сю Елън.

— Спа ли с нея?

Момчето почервеня.

— Не, сър.

— На колко години си, Кевин?

— На шестнадесет, сър.

— Прекрасна възраст. Това е възрастта, на която трябва да започнеш да правиш кариера. — Той се вгледа внимателно в момчето. — Обзалагам се, че ще станеш страшни добър в политиката.

— Политиката? Нищо не разбирам от политика, сър.

— Нали затова ходиш на училище, за да научиш това-онова. А освен това аз ще ти помогна.

— Благодаря, Ви, сър.

— Благодарност се изразява по най-различни начини — каза Гудспел и прокара ръка по бедрото на момчето. — Най-различни начини. — Той погледна Паркър в очите. — Нали знаеш какво искам да кажа.

— Да, Джеб.

Това бе началото.

Когато Кевин Паркър завърши колежа Чърчил, Гудспел го изпрати в Орегонския университет. Момчето следва политология, а Гудспел се грижеше протежето му да се среща с много хора. Всички се впечатляваха от привлекателния млад човек. Паркър откри, че благодарение на добрите си връзки може да прави услуги на влиятелни хора и да сближава, когото трябва. Естествена бе следващата крачка — лобист във Вашингтон. Паркър бе добър в професията.

Гудспел бе починал преди две години, но дотогава Кевин бе развил таланта си и бе получил вкус към това, на което го бе научил неговия ментор. Харесваше му да си намира млади момчета и да ги води в отдалечени хотели, където никой нямаше да го познае.

Най-сетне сенаторът от Юта приключваше речта си:

— … и ние трябва да приемем закона, ако искаме да спасим каквото е останало от нашата природа. Сега, бих искал да проверим дали има кворум.

Слава богу, безкрайната сесия приключваше. Кевин Паркър си мислеше за вечерта, която му предстоеше и започна да получава ерекция. Предишната нощ бе срещнал един младеж в бара на Дани „Пи стрийт стейшън“, известно заведение посещавано от педерасти. За съжаление младият човек беше с някакъв приятел. Но през цялата вечер се бяха гледали, а преди да си тръгне Паркър бе надраскал бележка и я пъхнал в ръката на младежа. В нея пишеше само „Утре вечер“. Младият човек се бе усмихнал и му бе кимнал.

Кевин Паркър се обличаше набързо, за да излезе. Щеше му се да бъде в бара, когато дойдеше момчето. Младият човек беше прекалено привлекателен и не искаше някой друг да му го отнеме. Звънецът иззвъня. По дяволите. Паркър отвори вратата.

На площадката стоеше непознат.

— Кевин Паркър?

— Да.

— Казвам се Белами. Бих желал да поговоря с вас за минута.

Паркър каза нетърпеливо.

— Трябва да си запишете среща при секретарката ми. Не обсъждам служебни въпроси след работа.

— Не се отнася точно до служебни въпроси, мистър Паркър. Става дума за пътуването ви до Швейцария преди няколко седмици.

— Пътуването ми в Швейцария ли? Какво има?

— Агенцията, която представям, се интересува от някои от хората, с които може би сте се срещали. — Робърт размаха фалшивата си карта на агент на ЦРУ.

Кевин Паркър се взря по-внимателно в непознатия.

Какво ли иска ЦРУ от него? Толкова противно любопитни бяха. Прикрих ли си добре следите? Нямаше смисъл да се държи враждебно с човека. Усмихна се.

— Влезте. Закъснявам за една среща, но нали казахте, че няма да ни отнеме повече от минута?

— Няма. Нали сте пътували извън Цюрих с автобус?

Аха, ето каква била работата. Летящите чинии. Това бе най-фантастичното нещо, което бе виждал.

— Интересувате се от НЛО, нали? Е, добре. Изключително странно преживяване беше.

— Може и да е било, но честно казано ние не вярваме в летящи чинии. Дошъл съм да разбера какво бихте могъл да ми кажете за спътниците си от автобуса.

Паркър бе изненадан.

— О! Не мисля, че мога да Ви бъда много полезен в случая. За мен всички бяха непознати.

— Разбирам това, г-н Паркър — каза търпеливо Робърт, — но трябва да си припомните нещичко за тях.

Паркър вдигна рамене:

— Е, спомням си някои незначителни неща… Размених няколко думи с англичанин, който ни снимаше…

Лезли Мъдършед!

— Нещо друго?

— Ами, да. Разговарях малко с някаква млада рускиня. Изглеждаше много симпатична. Май каза, че е библиотекарка.

Олга Романченко.

— Отлично. За някого другиго сещате ли се, мистър Паркър?

— Не, май че това бяха всички… не чакайте… имаше още двама. Единият беше американец, тексасец.

Дан Уейн!

— А другият?

— Беше унгарец. Собственик на пътуващо шоу, цирк или нещо подобно в Унгария. — Внезапно си спомни: — Точно цирк беше.

— Сигурен ли сте, мистър Паркър?

— Да, да… Разправяше ми за цирка си… Много се развълнува от летящата чиния. Мисля, че стига да можеше, щеше да я вземе за някакъв номер в цирка си.

— Трябва да призная, че гледката беше изумителна. Щях да съобщя за инцидента, но не мога да си позволя името ми да застава наред с имената на всички смахнати, които претендират, че са видели летящи чинии.

— Той случайно спомена ли името си?

— Да, но беше чуждестранно име, мъчно за изговаряне. Боя се, че не го запомних.

— Спомняте ли си нещо друго за него?

— Само, че бързаше да се върне заради цирка. — Паркър погледна часовника си. — Мога ли още нещо да направя за Вас? Вече малко закъснявам.

— Не. Благодаря Ви, мистър Паркър. — Много любезен бяхте.

— Приятно ми бе да разговарям с Вас. — Той хвърли блестяща усмивка. — Някой път може да наминете в офиса ми да се видим. Ще си побъбрим.

— Непременно ще дойда.

Още малко остана — мислеше си Робърт. Писна ми от цялата история. Време е да се заловя да си оправя живота и да започна наново.

 

 

Робърт се обади по телефона на генерал Хилиърд.

— Току-що почти приключих, генерале. Намерих Кевин Паркър. Той е лобист във Вашингтон. Сега ми остава да отметна само последния пътник.

— Доволен съм — каза генерал Хилиърд. — Прекрасно се справихте. Свържете се отново с мен колкото се може по-скоро.

„ТЕЛЕГРАМА СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

ДО: ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ

ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА НА ЦРУ

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

9. КЕВИН ПАРКЪР, ВАШИНГТОН

КРАЙ“

Когато Кевин Паркър влезе в бара „Пи Стрийт Стейшън“ там бе още по-препълнено от предната вечер. По-възрастните мъже носеха конвенционални костюми, докато по-младите бяха в джинси и якета и носеха ботуши. Неколцина изглеждаха не на място тук, бяха облечени в черни кожени костюми, на Кевин му се видяха отвратителни. Вулгарната откровеност беше опасно нещо. Той самият никога не си го беше позволявал. Неговото мото си оставаше „дискретност“. „Дискретност“. Младият хубавец още го нямаше, но Паркър и не смяташе, че ще го завари. Той щеше да влезе по-късно — красив и свеж, докато останалите вече ще бъдат изморени и потни. Кевин Паркър се доближи до бара, поръча си питие и се огледа. Вградените в стените телевизионни приемници излъчваха програмата на Ем Ти Ви. Барът на Дани бе от категорията „Експонати и модели“. Младежите заемаха пози, в които да изглеждат възможно най-привлекателни, докато по-възрастните — купувачите на стоката — ги оглеждаха и правеха своя избор. Баровете от тази категория бяха най-изискани, в тях никога не ставаха сбивания, тъй като повечето от посетителите имаха златни зъби и не можеха да си позволят лукса да им ги избият.

Кевин забеляза, че повечето от „покровителите“ вече си бяха подбрали партньори. Вслушваше се в познатите разговори, които се водеха около него. Възхитително беше, че тези разговори бяха все едни и същи, независимо дали се водеха в дневни барове, в дискотеки, видеотеки или в някои от тези клубове със съмнителна слава, които всяка седмица сменяха местата на сбирките си. Това си беше автентичен жаргон. „Тази пчеличка е кръгла нула, пък се мисли за какво ли не…“ „Той избухна срещу мен, без да има защо… толкова лесно се разстройва. Впряга се…“ „Ти петел ли си или кокошка?“ „Петел. Аз командвам положението, маце!“ (щракане с пръсти) „Съгласен. Харесва ми да ме командват…“ „Той се отнася с мен, като да съм парцал… Само стърчи и ме критикува… дебел съм бил… кожата ми…“ Аз му казвам: „Мери, между нас всичко е свършено. Но боли. Затова съм тук тази вечер. Опитвам се да го забравя. Моля, още едно“.

В един часа през нощта младото момче се появи. Огледа се, видя Паркър и се приближи към него. Беше по-хубав отколкото си го спомняше.

— Добър вечер.

— Добър вечер. Съжалявам, че закъснях.

— Няма нищо. Чакането не ми пречи.

Младежът извади цигара и изчака да му я запалят.

— Мислех за теб — каза Паркър.

— Наистина ли?

Имаше невероятни мигли.

— Да. Искаш ли да те почерпя?

— Ако ти доставя удоволствие.

Паркър се усмихна.

— Искаш ли ти да ми доставяш удоволствие?

Младежът го погледна право в очите и каза тихо:

— Бих искал.

— Видях с кого беше снощи. Той не е за тебе.

— А ти за мене ли си?

— Може и да бъда. Защо не проверим. Искаш ли да поизлезем малко?

— Не е лоша идея.

Паркър усети как го побиха тръпки от възбуда.

— Знам едно уютно място, където можем да бъдем сами.

— Чудесно. Ще мина без пиене.

Когато се запътиха към изхода, вратата внезапно се отвори. Появиха се двама яки младежи. Те преградиха пътя на момчето:

— Ето къде си бил, кучи сине. Къде са парите, които ми дължиш?

Младият човек ги гледаше объркано:

— Не зная за какво говорите. Досега никога ни съм ви виж…

— Я не дрънкай глупости. — Единият го сграби за рамото и го заблъска навън.

Паркър гледаше всичко това вбесен. Изкушаваше се да се намеси, но не можеше да си позволи да се забърка в история, която вероятно щеше да приключи със скандал. Остана на мястото си и гледаше как момчето се загуби в тъмнината.

Вторият скандалджия се усмихна съчувствено на Кевин:

— Трябва по-внимателно да си подбирате компанията. Този е калтак.

Паркър вдигна очи. Човекът бе рус и привлекателен, с почти съвършени черти. Обхвана го чувството, че вечерта може и да не е напълно пропаднала.

— Може и да сте прав.

— Човек никога не знае какво може да му се случи.

— Така ли е? — Той погледна Паркър право в очите.

— Така е. Казвам се Том. Вие как се казвате?

— Пол.

— Не искате ли да Ви почерпя с едно питие?

— Благодаря, искам.

— Имате ли някакви планове за тази нощ?

— Това зависи от Вас.

— Бихте ли желали да прекарате нощта с мен?

— Предложението Ви е привлекателно.

— Вие ми харесвате. Като за вас — двеста долара.

— Не искате прекалено много.

— Вярно е. Няма да съжалявате.

След половин час Пол влизаше заедно с Кевин Паркър стар жилищен блок на Джеферсън стрийт. Качиха се на третия етаж и влязоха в малка стая. Паркър се огледа.

— Обстановката не е много привлекателна. По-добре би било да отидем в хотел.

Пол се ухили:

— Тук е по-уединено. Освен това на нас ни трябва само да има легло.

— Прав сте. Защо не се съблечете? Искам да видя за какво давам парите си.

— Разбира се. — Пол започна да се съблича. Имаше прекрасно тяло.

Паркър го гледаше и усещаше как възбудата му нараства.

— Сега и Вие се съблечете! — прошепна Пол. — По-скоро. Искам Ви.

— И аз те желая, Мери. — Паркър започна да сваля дрехите си.

— Как предпочитате? — попита Пол. — С уста или…

— Нека бъде коктейл. Извинявайте за каламбура. Разполагаме с цялата нощ.

— Съгласен съм. Ще ида в банята — каза Пол. — Веднага се връщам.

Паркър легна в леглото предвкусвайки възбуждащите удоволствия, които му предстояха. Чу как партньорът му излиза от банята и се приближи до леглото. Протегна Ръце. — Ела при мен, Пол.

— Идвам.

Паркър се сгърчи в агония, когато ножът рязко хлътна в гърдите му. Очите му почти изхвръкнаха. Погледна нагоре като ловеше въздуха с уста:

— Господи… защо?

Пол вече се обличаше.

— Не се тревожете за парите. Сметката се поема от заведението.

„ТЕЛЕГРАМА СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: ЦРУ

ДО: ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА

НА НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

КЕВИН ПАРКЪР, ВАШИНГТОН. ЛИКВИДИРАН.

КРАЙ“

Робърт Белами не чу последните за деня новини по радиото, защото пътуваше по авиолинията за Унгария, където щеше да търси собственика на цирка.

 

 

Ден: четиринадесети

Будапеща

Полетът на „МАЛЕВ“ от Париж до Будапеща траеше два часа и пет минути. Робърт знаеше малко неща за Унгария, освен че по време на Втората световна война е участвала в Оста и че по-късно е станала сателит на руснаците. Робърт се качи на автобуса, който свързваше летището с центъра. Градът му хареса. Сградите бяха стари, архитектурата издържана в класически стил. Сградата на парламента на кея Рудолф представляваше огромна постройка в неоготически стил, която се извисяваше над града. Върху Хълма на замъка се намираше кралският дворец. Улиците бяха изпълнени с коли и хора.

Автобусът спря пред хотел „Дуна Интерконтинентал“. Робърт влезе във фоайето и се доближи до портиера.

— Извинете. Говорите ли английски?

— Иген. Да. С какво мога да Ви бъда полезен?

— Мой приятел наскоро посети Будапеща и ми каза, че бил на великолепен цирк. Бихте ли ми казали как да отида в този цирк?

Портиерът сбръчка вежди:

— Цирк? — Той измъкна някаква брошура и набързо я прегледа. — Да видим. В Будапеща организираме посещения на опера, няколко театъра, балет, дневни и нощни обиколки на града, има и излети в провинцията… — Той вдигна очи. — Съжалявам. Цирк няма.

— Сигурен ли сте?

— Ето, вижте сам. — Портиерът подаде брошурата Робърт. Всичко бе написано на унгарски.

Робърт му я върна.

— Прав сте. Кого другиго мога да попитам?

— Може би от Министерството на културата могат да ви помогнат — каза портиерът.

След половин час Робърт вече разговаряше със служител от Министерството на културата.

— В Будапеща цирк няма. Сигурен ли сте, че Вашият приятел е споменал точно Унгария?

— Да.

— Но не е споменал името на града?

— Не.

— Съжалявам. Не мога да Ви помогна. — Служителят започна да проявява нетърпение. — Мога ли да направя нещо друго за Вас?

— Не. — Робърт се изправи. — Благодаря Ви — поколеба се и попита: — Имам още един въпрос. Ако пожелая да организирам посещение на цирк или на пътуващо шоу в Унгария, трябва ли да получа някакво разрешително?

— Разбира се.

— И към кого следва да се обърна?

— Към държавната лицензионна агенция.

Службата се намираше в Будапеща, близо до средновековната стена. Робърт почака половин час, докато го въведоха в кабинета на висш служител, преизпълнен със съзнание за своята важност.

— Мога ли да Ви услужа с нещо?

Робърт се усмихна:

— Надявам се да можете. Съжалявам, че Ви губя времето с нещо съвсем незначително, но съм в Унгария с малкия си син. Той бил чул, че някъде в Унгария има хубав цирк и аз му обещах да го заведа. Знаете какви стават децата, когато си втълпят нещо.

Служителят изгледа озадачено Робърт:

— Всъщност за какво идвате при мен?

— Е, да Ви призная никой не знае къде има такъв цирк. Унгария е толкова голяма и хубава страна… казаха ми, че ако има някой, който да знае какво става в Унгария, това сте Вие.

Служителят кимна.

— Да. Нищо не може да се открие без разрешително. — Той натисна някакво копче. Влезе секретарката. Последва бърз разговор на унгарски. Секретарката излезе и се върна след няколко минути с книжа в ръка. Подаде ги на шефа си. Той ги погледна и каза на Робърт:

— През последните три месеца сме издали две разрешителни за циркове. Единият от тях е бил закрит преди месец.

— А другият?

— Другият и сега дава представления в Шопрон. Малък град близо до границата с Германия.

— В книжата вписано ли е името на собственика?

Служителят отново се справи с документите.

— Бушфекете. Ласло Бушфекете.

 

 

Ласло Бушфекете прекарваше един от най-щастливите дни в живота си. Малцина имат щастието в живота да правят точно това, за което са мечтали. Ласло беше един от тези щастливци. Беше много едър — ръстът му надвишаваше два метра, тежеше около сто кила. Носеше часовник с брилянти, пръстени с брилянти и голяма златна гривна. Баща му притежаваше малък лунапарк, който Ласло наследи след смъртта му. Цял живот бе упражнявал само професията на собственик на цирк.

Ласло Бушфекете имаше смели мечти. Надяваше се, че неговият цирк ще стане най-добрият и най-големият в Европа. Искаше да бъде „Царят на цирка“. Сега за сега разполагаше само с традиционни номера: Дебеланата и Татуирания; Сиамските близнаци и Хилядолетната мумия (за сведение: току-що изкопана от недрата на древния Египет); имаше и Гълтач на саби и Човек, който гълта пламъци, имаше и хубавичката Марика — укротителка на змии. Но в крайна сметка това се свеждаше до един обикновен пътуващ цирк.

Сега, само след един ден, всичко щеше да се промени. Мечтата на Ласло Бушфекете скоро щеше да се сбъдне.

Беше ходил в Швейцария, за да види изпълнението на някакъв цирков артист, който съумявал да излиза от заключени каси. Гвоздеят на изпълнението му бил номер, в който той се явява със завързани очи и с оковани в белезници ръце. Заключват го в малък сандък, после поставят малкия сандък в по-голям сандък и след това го хвърлят в цистерна с вода. По телефона всичко това звучеше фантастично, но когато Бушфекете пристигна в Швейцария, за да го види, разбра, че има неразрешим проблем. Човекът се измъкваше от заключените каси за половин час. В целия свят не съществува публика, която да се съгласи да седи половин час с очи вперени в цистерна с вода.

Излизаше, че пътуването му бе само губене на време. Ласло Бушфекете бе решил да се запише за някаква екскурзия, за да убие времето преди полета за връщане. Оказа се, че тази екскурзия промени живота му.

Като всички останали пътници Бушфекете видя експлозията и се бе втурнал през поляната, за да спасява оцелелите от самолетната катастрофа, каквато всички смятаха, че виждат. Но това, което видя бе невероятно. Съмнение нямаше, че е летяща чиния и че в нея има две странни малки същества. Всички пътници просто стояха и гледаха изумено. Ласло Бушфекете бе заобиколил летящата чиния, за да я види как изглежда от задната страна. На около три метра от мястото на катастрофата, извън зрителното поле на останалите пътници лежеше малка ръка с шест пръста, с по един палец от всяка страна. Без даже да се замисля Бушфекете бе извадил кърпичката си, изровил ръката от пръстта и я бе пъхнал в сака си. Сърцето му биеше лудо. Той притежаваше ръката на извънземен! Отсега нататък може да забравиш всичките там дебели дами, татуирани мъже, гълтачи на саби и пламъци, си мислеше той. Насам, дами и господа, за да видите най-вълнуващата гледка в живота си. Това, което ще видите, досега смъртен не е виждал. Гледате един от най-невероятните предмети във вселената. Това не е животно, не е и растение, не е минерал. Какво е, тогава? Това е част от тялото на извънземно същество… на същество, дошло от космоса. Това не е научна фантастика, дами и господа, това си е чисто автентичен предмет. За петстотин форинта може да се фотографирате с…

Тук той си спомни за нещо. Надяваше се, че фотографът, който се бе случил на местопроизшествието, щеше да се сети да му изпрати снимката, както му беше обещал.

Щеше да я увеличи в гигантски размер и да я постави редом с експоната. Изискано! Изкуството на постановка! В това беше смисълът на живота. Постановката! Нямаше търпение по-скоро да се върне в Унгария и да започне да осъществява грандиозния си замисъл.

Когато пристигна вкъщи и разгърна кърпичката, забеляза, че ръката бе изсъхнала. Но когато изтри мръсотията, за голямо негово учудване, ръката отново възстанови първоначалната си твърдост.

Бушфекете скри ръката на сигурно място и поръча внушителна стъклена витрина, снабдена със специален овлажнител. Когато се наситеше да я излага в своя цирк, щеше да пътува с нея из цяла Европа. Из целия свят! Щеше да я излага в музеи, щеше да урежда частни сеанси за учени, а може би и за държавни глави. И от всичко това щяха да падат пари! Несметно бе приказното богатство, което щеше да придобие.

С никого не бе споделил историята за находката си даже и с приятелката си, Марика — малката сексапилна танцьорка, която укротяваше кобри и африкански усойници. Разбира се, че отровните им торбички бяха предварително отстранени, но публиката нищо не подозираше, защото Бушфекете винаги имаше по една истински отровна кобра. Той безплатно я показваше на публиката, която виждаше как тя убива плъхове. Съвсем не беше за чудене, че публиката се наелектризираше, когато гледаше как хубавата Марика оставяше любимите си змии да се плъзгат по чувственото й полуголо тяло. Два или три пъти седмично Марика идваше нощем в палатката на Ласло Бушфекете и се увиваше около тялото му, а езикът й проблясваше от устните й и пак се скриваше, като на змия. Любили се бяха и предната нощ и Бушфекете бе още изтощен от невероятните гимнастически упражнения, които измисляше Марика. Някакъв посетител прекъсна спомените му.

— Господин Бушфекете?

— Лично с него разговаряте. Какво мога да направя за Вас?

— Разбрах, че миналата седмица сте били в Швейцария.

Бушфекете веднага наостри уши. Да не би някой да е видял, че взех ръката?

— И какво… какво от това?

— Миналата неделя сте били на екскурзия с автобус?

— Е? — отговори предпазливо Бушфекете.

Робърт Белами си отдъхна. Най-после се свърши.

Това бе последният свидетел. Бе приел да изпълни невъзможна задача и изпълнението беше отлично. Направо страхотно, бих казал. Не знаем къде се намират. Не знаем кои са. А той ги откри всичките! Имаше усещането, че огромен товар пада от плещите му. Сега вече беше свободен. Сега можеше да се върне вкъщи и да започне нов живот.

— Какво Ви интересува моето пътуване, мистър?

— Нищо особено — увери го Робърт Белами. И вече наистина нямаше нищо. — Интересувах се от Вашите спътници, господин Бушфекете, но сега мисля, че разполагам с цялата информация, която ми трябва и…

— Дявол да го вземе, всичко мога да Ви разправя за тях — каза Ласло Бушфекете. — Италианският свещеник от Орвието, имаше един германец, май беше професор по химия от Мюнхен, някаква руска библиотекарка от Киев, един фермер от Уако, Тексас, един канадски банкер и един лобист от Вашингтон на име Кевин Паркър.

Всемогъщи боже, мислеше си Робърт. Ако бях започнал от него щях да спестя толкова време! Този човек е цяло чудо. Спомня си всеки един от тях.

— Имате страхотна памет — каза Робърт.

— Ами да — усмихна се Бушфекете. — А! И онази другата жена!

— Рускинята ли?

— Не, не. Другата жена. Високата слаба жена в бяло.

Робърт се замисли за миг. Никой не бе споменавал за втора жена.

— Да не грешите?

— Не, не греша — настояваше Бушфекете. — Имаше две жени.

Робърт смяташе на ум. Просто не излизаше сметката.

— Не може да са били две.

Бушфекете бе обиден.

— Когато фотографът ни снима всичките на фона на летящата чиния, тя стоеше до мен. Беше истинска красавица. — Той замлъкна. — Странното е, че не си спомням да съм я виждал в автобуса. Може да е била на някоя от задните седалки. Спомням си, че беше доста бледа. Даже малко се разтревожих за здравето й.

Робърт се намръщи.

— Когато се върнахте в автобуса тя беше ли с вас?

— Като се замисля сега, май не си спомням да съм я видял повече. Но бях толкова развълнуван от летящата чиния, че не обърнах особено внимание на това.

Тук нещо не съвпадаше. Може ли свидетелите да са единадесет, а не десет? Трябва да проверя, мислеше Робърт.

— Благодаря Ви, мистър Бушфекете.

— Радвам се, че Ви помогнах.

— Пожелавам да Ви провърви!

Бушфекете се ухили.

— Благодаря!

Нямаше нужда от пожелания. Вече не. Сега, когато притежаваше ръката на истински другоземен жител.

 

 

Тази вечер Робърт Белами се обади на генерал Хилиърд, за да му докладва за последен път.

— Научих името. Казва се Ласло Бушфекете. Собственик е на цирк в околностите на Шопрон в Унгария.

— Това последният свидетел ли е?

Робърт се поколеба за миг.

— Да, сър. — Малко оставаше да спомене единадесетият пътник, но реши да изчака, докато не провери всичко. Прекалено невероятно изглеждаше.

— Благодаря Ви, капитане. Отлично изпълнена задача!

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

ДО: ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА

НА УНГАРСКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

10. ЛАСЛО БУШФЕКЕТЕ, ШОПРОН

КРАЙ“

Те дойдоха към полунощ, когато циркът не работеше. Отидоха си след петнадесет минути, тихо, както бяха и дошли.

Ласло Бушфекете сънуваше, че стои на входа на голяма бяла циркова шатра и наблюдава огромната опашка пред касите, където се редяха хора, готови да дадат по петстотин форинта за билет.

Насам, народе. Да видите истинска част от тялото на пришълец от космоса. Не рисунка и не фотос, а истинска част от истински извънземен жител. Само петстотин форинта за най-голямото събитие в живота Ви, за нещо, което никога няма да забравите!

После сънува, че са в леглото с Марика, голи и двамата, усещаше как зърната на гърдите й допират кожата на гърдите му и как тя пълзи по него. Когато получи истинска ерекция посегна да я придърпа, а ръцете му се сключиха около нещо студено и хлъзгаво. Събуди се, изкрещя и точно тогава кобрата го ухапа.

Сутринта откриха тялото. Клетката на отровната змия беше празна.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: УНГАРСКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ

ДО: ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА НА АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ.: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

10. ЛАСЛО БУШФЕКЕТЕ, ШОПРОН. ЛИКВИДИРАН.

КРАЙ“

Генерал Хилиърд поиска да го свържат по специалния телефон.

— Янус, получих последния доклад от капитан Белами. Той е открил последния свидетел. Всички са ликвидирани.

— Отлично. Ще съобщя на всички. Пристъпете към незабавно изпълнение на останалата част от плана.

— Прието.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

ДО: ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРИТЕ НА СИФАР, М16, ЦРУ, КГБ, КОМСЕК. ГЕРМАНСКАТА РАЗУЗНАВАТЕЛНА СЛУЖБА, ШВЕЙЦАРСКАТА ФЕДЕРАЛНА СЛУЖБА ЗА ОТБРАНА

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ.: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

КАПИТАН РОБЪРТ БЕЛАМИ — ДА СЕ ЛИКВИДИРА

КРАЙ“