Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (33)

Глава тридесет и първа

Киев, Съветският съюз

Като повечето си съотечественици Олга Романченко бе загубила вяра в „перестройката“. Отначало всички обещания за промени в матушка Русия звучаха толкова примамливо. Вятърът на свободата вееше из улиците, въздухът бе изпълнен с надежди. Обещаваха прясно месо и зеленчуци, хубави дрехи, обувки от истинска кожа и стотици други прекрасни неща. Но сега, шест години след началото на перестройката, настъпи горчиво разочарование. Пазарът бе станал по-беден от всякога. Невъзможно бе да се преживее без черна борса. Почти всяка стока бе дефицитна, цените хвърчаха нагоре. Главните улици все още зееха с огромни изкопи „Ритвина“. Протестни демонстрации ги заливаха, престъпността растеше. По-строги от преди бяха ограниченията. Думите „Перестройка“ и „Гласност“ вече кънтяха така кухо, както обещанията на политиците, които ги бяха пуснали в обръщение.

Олга вече седем години работеше в библиотеката на площад „Ленкомсомол“, в центъра на Киев. Беше на тридесет и две години и никога не бе „излизала“ от Съветския съюз. Олга беше доста привлекателна, възпълничка, но в Русия не считаха това за недостатък. Два пъти се бе сгодявала за мъже, които отпътуваха за някъде и я напускаха. Дмитрий бе заминал за Ленинград, а Наш се премести в Москва. Олга бе правила опит да се премести в Москва, за да бъде при Иван, но без регистрация — разрешение за московско жителство, това бе невъзможно.

С наближаването на тридесет и третия си рожден лен бе решила, че трябва да види нещичко от света, преди желязната завеса отново да се спусне. Отиде при директорката на библиотеката, която всъщност й беше леля.

— Искам сега да си ползувам отпуската — заяви тя.

— Кога точно?

— Следващата седмица.

Толкова лесно беше. Преди „перестройката“ „отпуска“ означаваше да отидеш на Черно море, в Самарканд или Тбилиси, или в някой от десетината други курорти в границите на Съветския съюз. Но сега, стига да действа бързо, пред нея се разкрива целият свят. Олга взе атласа от библиотечната лавица и се задълбочи в него. Навън светът бе толкова голям! Имаше и Африка, и Азия, и Северна Америка и Южна… Не се осмеляваше да потегли на такова дълго и скъпо пътешествие. Олга разгърна картата на Европа. Швейцария… размисли се тя. Ето къде ще отида!

За нищо на света не би признала на никого, но причината, поради която Швейцария я привличаше, бе, че веднъж бе опитала швейцарски шоколад и никога не забрави вкуса му. Обичаше сладките неща…

Слабостта й към шоколада щеше да й струва живота.

 

 

Пътешествието с Аерофлот до Цюрих бе вълнуващо начало. Преди изобщо не се беше качвала на самолет. Слезе на международното летище в Цюрих изпълнена с очакване. И въздухът беше различен. Може пък това да е мирисът на истинската свобода, си помисли Олга. Средствата й бяха крайно оскъдни, затова си бе ангажирала стая в малък евтин хотел, наречен „Леонард“ на Кей Лима 136.

Регистрира се на рецепцията. „За пръв път идвам в Швейцария“, довери тя на служителя на своя неуверен английски. „Бихте ли ми препоръчали какво да правя тук?“

— Разбира се. Тук има къде да отиде човек — отговори той. — Може да започнете с обиколка на града. Аз ще уредя всичко.

— Благодаря Ви.

Цюрих се стори на Олга необикновен, изключителен град. Гледките и градският шум я изпълваха с благоговение. Хората по улиците носеха толкова хубави дрехи и караха толкова скъпи коли. На Олга й се струваше, че всеки в Цюрих е милионер. А магазините! Разглеждаше с копнеж витрините по Банхофщрасе, главната търговска улица в Цюрих, и се удивляваше от изобилието на стоки. Имаше и рокли, и палта, и обувки, и бельо, и бижута, и сервизи, и мебели, и коли, и книги, и телевизори, и радиоапарати, и играчки, и пиана. Пазарът беше като че безкраен! И изведнъж Олга се натъкна на магазин на известната фирма за сладкиши и шоколади „Шпрюнгли“. Ама че шоколади! Четири огромни витрини бяха претъпкани със зашеметяващи купища шоколад. Имаше огромни бонбониери, шоколадени зайчета, шоколадени франзели, шоколадени лешници. Имаше и банани в шоколад и дражета напълнени с ликьор. Цяло пиршество бе само да ги гледаш. На Олга й се щеше да изкупи всичко, но когато разбра какви са цените се реши да вземе само малка кутия бонбони асорти и един голям шоколад.

Следната седмица Олга посети парка „Цюриххорн“ и музея „Ритберг“, и Гросмюнстер — църквата построена през единадесети век, и други забележителности за туристи. Вече наближаваше време за връщане.

Администраторът от хотела й подхвърли:

— Компанията „Съншайн турс“ предлага чудесна екскурзия с автобус из Алпите. Мисля, че не трябва да пропуснете и това, преди да си заминете.

— Благодаря Ви — отговори Олга — Ще видя.

Щом излезе от хотела, първо се отби в магазина на Шпрюнгли, а след това в офиса на „Съншайн турс бъс къмпани“, където се записа за един от маршрутите. Пътешествието се оказа страхотно. Чак дъхът й секваше от гледките. Някъде по средата на пътуването видяха нещо, което й заприлича на експлозия на летяща чиния, но канадският банкер, който седеше до нея й обясни, че това просто е зрелище, устроено от швейцарското правителство за туристите, и че изобщо няма летящи чинии. Олга съвсем не му повярва. Когато се завърна в Киев разказа тази история на леля си.

— Разбира се, че има летящи чинии — каза леля й. — Всеки ден прелитат над Русия. Трябва да публикуваш впечатленията си в някой вестник.

Олга се поколеба дали да последва съвета, но се боеше, че ще стане за присмех.

 

 

С автобус на „Интурист“ разстоянието по магистралата летището до центъра на Киев беше един час. Робърт за пръв път посещаваше този град и бе поразен от многото строежи край магистралата и от огромните блокове, които изникваха от всички страни. Автобусът спря пред хотел „Днепр“ и стовари пред входа двадесетината си пътници. Робърт си погледна часовника. Беше осем вечерта. Сигурно библиотеката е затворена. Работата ще трябва да почака до сутринта. Регистрира се в огромния хотел, където си бе направил резервация, изпи едно питие на бара и влезе в неприветливия ресторант с бели варосани стени. За вечеря сервираха хайвер, краставички и домати, някакво картофено ястие, разнообразено с миниатюрни късчета месо и запечено в някакво тежко тесто, като към всичко предлагаха водка и минерална вода.

Визата му наистина го бе чакала в Стокхолмския хотел, както бе обещал генерал Хилиърд. Международното сътрудничество бе действало светкавично, си помисли Робърт. Но за мен сътрудничеството не важи. Всъщност оперативната дума за такъв случай е „гол“.

След вечеря Робърт се информира за това-онова на регистрацията и безцелно се запъти към площад „Лен комсомол“. Киев го изненада. Това бе един от най-старите градове в тази страна, имаше европейски вид и бе живописно разположен по бреговете на река Днепър. Имаше много зелени паркове и автомобилно движение в три платна, навсякъде се виждаха църкви, които наистина бяха архитектурни образци. Църквите се наричаха Свети Владимир, Свети Андрей и Света София, най-много му допадна последната, строена през 1037 г., чисто бяла, с камбанария, която се извисяваше в небето. Най-високата сграда в града бе Манастирът Печьорск. На Сюзън всичко това щеше да й хареса, си мислеше Робърт. Не бе ходила в Русия. Питаше се дали вече се е завърнала от Бразилия. Действайки под напора на импулса, той й телефонира веднага щом влезе в хотелската си стая. За голямо учудване връзка се получи почти незабавно.

— Ало?

Този гърлен чувствен глас?

— Здравей! Как прекара в Бразилия?

— Робърт! Няколко пъти опитах да ти се обадя. Никой не отговаряше.

— Не съм си у дома.

— О! — Прекалено възпитана бе, за да пита къде е. — Добре ли си?

Като за евнух съм в прекрасна форма.

— Разбира се. Прекрасно се чувствам. Как е… Мун… Монти?

— Добре е. Робърт, утре заминаваме за Гибралтар.

С проклетата яхта на Баровеца, естествено. Как ли се наричаше? Аха. „Халкион“.

— С яхтата ли?

Да. Можеш да се свързваш с мен по телефона. Помниш ли позивните?

Помнеше ги. Пе Ес 337. Какво означаваха тия букви? Прекрасната Сюзън? Проклет Скъперник? Продадената Съпруга?

— Робърт?

— Да, помня ги. Пе Ес триста тридесет и седем.

— Ще се обадиш ли? Само за да ми кажеш, че си добре?

— Разбира се. Липсваш ми, мъничката ми.

Дълго, мъчително мълчание. Той чакаше. Какво очакваше да му каже? „Ела да ме спасиш от този очарователен мъж, който изглежда като Пол Нюмън, отвлича ме на своята дълга над осемдесет метра яхта и ме принуждава да ходя по скапани места като Монте Карло, Мароко, Париж и Лондон и Бог знае къде още.“ Той се улови, че като последен идиот почти се надява точно това да чуе.

— И на мен ми липсваш, Робърт. Пази се.

Връзката прекъсна. Той бе в Русия, и сам.

 

 

Дванадесети ден

Киев, Съветският съюз

Рано на следната сутрин, десет минути след отварянето на библиотеката, Робърт влезе в огромната мрачна сграда и се запъти към рецепцията.

— Добро утро.

Жената зад преградата вдигна поглед.

— Добро утро. С какво мога да Ви помогна?

— Можете… Търся жена, която мисля, че работи тук. Казва се Олга.

— Олга? Да, да. — Тя посочи съседното помещение. — Навярно е там.

Толкова лесно ставаше всичко. Робърт влезе в залата и мина край студентите, които сериозно учеха край дългите маси. За какво ли бъдеще се подготвяха? Стигна до вътрешна по-малка читалня и влезе. Някаква жена делово подреждаше книги.

— Извинете… — започна Робърт.

Тя се обърна.

— Да?

— Олга?

— Аз съм Олга. Какво искате от мен?

Робърт се усмихна обезоръжаващо.

— Пиша статия за перестройката за един вестник. Особено за значението й за средния гражданин. Внесе ли тя някакви промени в живота Ви?

Жената повдигна рамене.

— Преди да дойде Горбачов се страхувахме да си отворим устата. Сега можем да отворим уста, но няма какво да сложим в нея.

Робърт смени тактиката:

— Сигурно има и някакви положителни промени. Например това, че сега можете да пътувате…

— Вие нещо се шегувате. Кой може да си позволи да пътува, като на главата му са мъж и шест деца?

Робърт смело задълба:

— Е, все пак сте била в Швейцария и…

— Швейцария ли? В живота си не съм стъпвала там.

— Никога не сте била в Швейцария ли? — пророни бавно Робърт.

— Ами нали Ви казах. — Тя кимна към тъмнокоса жена, която отнасяше някакви книги от масата. — Тя е щастливката, на която й се отвори път.

Робърт й хвърли бърз поглед.

— А как се казва?

— Олга. Като мен.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря Ви.

Минута по-късно Робърт разговаряше с втората Олга.

— Извинявайте. Пиша статия за „перестройката“ и значението й в живота в Русия.

Тя го изгледа с отегчение:

— Така ли?

— Как се казвате?

— Олга. Олга Романченко.

— Кажете ми, Олга, перестройката промени ли живота Ви?

Преди шест години Олга не би посмяла да разговаря с чужденец, но сега беше вече разрешено.

— Всъщност не — отговори тя внимателно. — Всичко си е като преди.

Той стана настойчив:

— Ама наистина ли нищо не се е променило в живота Ви?

Тя поклати глава.

— Не — после добави патриотично. — Е, разбира се, сега можем да пътуваме зад граница.

Той като че се заинтересува:

— А вие пътували ли сте в чужбина?

— Да — отговори гордо тя. — Току-що се връщам от Швейцария. Много красива страна.

— Съгласен съм с Вас — каза той. — А запознахте ли се с някого по време на пътешествието си?

— С много хора се срещах. И с автобус пътувах из високите Алпи. — Внезапно Олга осъзна, че не биваше да споменава това, защото чужденецът можеше да я запита за космическия кораб. За това тя не искаше да разговаря. Само щеше да си навлече неприятности.

— Така ли? — заинтересува се Робърт. — Разкажете нещо за хората в автобуса.

Олга въздъхна от облекчение и отговори:

— Много бяха мили. И всички бяха така облечени… — Тя разпери ръце. — Много богати бяха. Даже имаше един от Вашата столица Вашингтон?

— Нима?

— Да. Много беше любезен. Даде ми картичката си.

Сърцето му прескочи:

— А пазите ли я?

— Не, хвърлих я. — Тя се огледа наоколо. — По-добре човек да не пази такива неща.

По дяволите.

Тя изведнъж добави:

— Помня името му. Казваше се Паркър, като писалките. Кевин Паркър. Много голям политик. Той внушава на сенаторите за какво да гласуват.

Робърт бе поразен:

— Това ли Ви каза?

— Ами, да. Води ги на пътешествия и им раздава подаръци, после те гласуват за това, от което имат нужда клиентите му. Така действа американската демокрация.

Лобист значи. Робърт остави Олга да си говори още петнадесетина минути, но не получи никаква друга интересна информация за останалите пътници.

Обади се на генерал Хилиърд от стаята си в хотела.

— Открих руския свидетел. Казва се Олга Романченко. Работи в градската библиотека в Киев.

— Ще се погрижа руско длъжностно лице да разговаря с нея.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

ОТ: АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

ДО: ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА НА КГБ

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ. ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

8. ОЛГА РОМАНЧЕНКО — КИЕВ

КРАЙ“

Още следобед Робърт си замина с ТУ 154 на Аерофлот за Париж. Веднага след пристигането си се прехвърли на полет на Ер Франс за Вашингтон.

Към два часа през нощта Олга Романченко чу в просъница как пред блока на улица Вертюк, където живееше, изскърцаха спирачките на кола. Стените на жилището бяха толкова тънки, че дори гласове от улицата можеха да проникват безпрепятствено. Неясно безпокойство я разбуди, тя стана от леглото и погледна през прозореца. От черна волга слязоха двама цивилни. Запътиха се към входа на блока. Не беше за вярване, но когато от време на време се случваше по някой от съседите да изчезне за дълго, Олга се питаше дали ще се върнат някога и дали още пращат в Сибир… Улови се, че се чуди за кого ли идват тези? Стресна се от почукване по вратата на нейната квартира. Какво могат да искат от мен, изплашено започна да гадае тя. Несъмнено това е някаква грешка.

Когато отвори вратата, видя пред себе си двамата от колата.

— Другарката Олга Романченко?

— Да…

— Комитет за държавна сигурност.

Избутаха я от входа и влязоха в стаята.

От зловещото КГБ?!

— Какво… какво искате всъщност?

— Аз ще задавам въпросите. Сержант Юрий Громов — представи се по-високият. — С мен е сержант Владимир Земской.

Усещаше как я обзема ужас.

— Но какво има? В какво съм се провинила?

Земской се замисли.

— Е, значи знаете, че сте се провинили в нещо…

— Не, разбира се, че не знам — отговори Олга объркано. — Не знам защо сте дошли тук.

— Сядай! — неочаквано викна Громов.

Олга седна.

— Току-що се връщате от пътуване в Швейцария, нали?

— Да… всъщност… — запъна се тя — но… то беше… беше… Получих разрешение от…

— Да се занимава човек с шпионаж не е законно, гражданко Романченко!

— Шпионаж?! — Тя бе потресена. — Не разбирам за какво говорите.

По-едрият мъж се бе втренчил в тялото й и Олга внезапно осъзна, че е по тъничка нощница.

— Да вървим. Ще дойдете с нас.

— Не, сигурно има някаква ужасна грешка. Аз съм библиотекарка. Попитайте когото и да е и…

Той я дръпна и я вдигна на крака.

— Тръгвай.

— Къде ме водите?

— В управлението. Ще ви разпитат.

Разрешиха й да наметне палто върху нощницата си.

Изтикаха я по стълбите и я напъхаха във волгата. Олга си помисли, че всички, отведени по подобен начин, не са се връщали и онемя от ужас.

Громов се настани зад волана. Олга бе на задната седалка до Земской. Като че от него се боеше по-малко, но ужасът я сковаваше като си помислеше кои са и какво щеше да й се случи.

— Моля ви, повярвайте ми — каза Олга пламенно, — никога не бих изменила на своята…

— Я млъкни! — излая Громов.

Владимир Земской каза:

— Виж какво, няма никаква причина да бъдем груби с нея. Ако искаш да знаеш, даже й вярвам. Момичето изглежда разбрано…

Олга усети надеждата да затрептява в сърцето й.

— Времената се промениха — продължи той. — Сега не би трябвало да безпокоим невинни хора. Мина това време.

— Кой я знае дали е невинна — изръмжа Громов. — Може да е, а може и да не е. В управлението скоро ще разберат.

Олга седеше и слушаше как си говорят за нея, като за някой отсъстващ.

Земской каза:

— Хайде, Юра, много добре знаеш, че в управлението тя всичко ще ти изпее, независимо дали е невинна, или не. Не ми допадат тия работи.

— Нищо не можем да направим.

— Напротив, можем…

— Например?

Човекът, който седеше до Олга замълча за малко:

— Виж какво, защо да не вземем да я пуснем? Можем да им кажем, че не си е била вкъщи. Ще ги забавим за ден-два, а после изобщо няма и да се сетят за нея, защото имат да разпитват много хора.

Олга се опита да каже нещо, но гърлото й беше съвсем пресъхнало. Отчаяно се надяваше човекът до нея да надделее в спора.

Громов изпръхтя:

— От къде на къде ще си слагаме главите в торбата заради нея? Какво ще спечелим от това. Тя може ли да направи нещо за нас?

Земской се извърна и въпросително погледна Олга. Тя успя да проговори. Каза:

— Нямам пари.

— Кому са притрябвали парите ти. От липса на пари не можем да се оплачем.

Громов подхвърли:

— Тя друго може да направи.

Преди Олга да успее да отговори, Земской каза:

— Чакай, Юрий Иванович, не можеш да искаш това от нея.

— От нея зависи. Или ще бъде любезна с нас, или ще иде да се оправя в управлението. Там ще я поканят да погостува в някоя хубава единочка.

Олга бе слушала за единочките. Неотоплени килии метър на два с дървени нарове без завивки. „Да бъде любезна с нас…“ — какво си бяха наумили?

— От нея зависи.

Земской се обърна към Олга:

— Какво избираш?

— Ами… аз… не разбирам…

— Колегата ми казва, че ако си любезна с нас, може да забравим цялата история. След няколко дни вече няма се сетят за теб.

— Какво… трябва да направя?

Громов й се ухили в огледалото.

— Само да ни отделиш по няколко минути. — Той изведнаж си припомни фраза, която бе прочел някъде. — Просто си лежиш и мислиш за царя — каза той с кикот.

Олга изведнъж разбра какво искаха. Поклати глава, изтръпнала:

— Не, н-н-не мога да направя… като… а-аз…

— Много добре. — Громов даде газ. — С теб ще се позабавляват в управлението.

— Чакайте!

Обхвана я паника, не знаеше какво да прави. Бе слушала достатъчно разкази за арестувани и „зекове“. Заблуждавала се бе, че всичко това е минало, но сега разбираше, че май съвсем не беше така. Перестройката бе просто измишльотина. Нямаше да й разрешат да си вземе адвокат или да разговаря с когото и да било.

Почувства се уловена в примка. Ако попаднеше в затвора щяха да я държат със седмици, можеха да я бият и изнасилват, а можеше и по-лошо да се случи, без никой да чуе за нея. С тези двамата поне всичко щеше да свърши за няколко минути и щяха да я пуснат да си иде. Олга се реши.

— Добре — изговори тя с мъка. — Искате ли да се върнем в квартирата ми?

— Имам предвид по-хубаво място — каза Громов и обърна колата.

Земской й пошепна:

— Съжалявам, но той ми е началник. Не мога да го спра.

Олга не отговори. Стомахът й се свиваше от страх и погнуса пред предстоящото, а пламналото й съзнание трескаво се опитваше да заглуши отчаянието. Тя се сви вцепенена на седалката и притихна.

Минаха покрай ярко осветената опера „Шевченко“ и поеха към голям парк, ограден с дървета. По това време напълно пуст. Громов вкара колата под дърветата, включи двигателя и угаси фаровете.

— Да се поразходим — каза той.

— Излязоха от колата.

 

 

На следния ден в местния вестник се появи бележка за някаква библиотекарка, намерена изнасилена и удушена в парка. Имаше и строго предупреждение от властите, че е опасно млади жени да ходят сами из парка нощем.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА НА КГБ

ДО: ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА НА АГЕНЦИЯТА

ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ НА САЩ

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ. ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

8. ОЛГА РОМАНЧЕНКО. КИЕВ. ЛИКВИДИРАНА.

КРАЙ“