Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (30)

Глава двадесет и осма

Ден девети

Форт Смит, Канада

Форт Смит, в северозападните територии, е благоденстващ град с две хиляди жители, главно фермери и стопани на ранчо за добитък, и неколцина дребни търговци, климатът е труден, с дълги сурови зими, и градът е живо доказателство за дарвиновата теория за оцеляването на най-издръжливите.

Уилям Ман бе един от издръжливите оцелели. Беше роден в Мичиган, но когато около четиридесетгодишен бе минал през Форт Смит на риболовна експедиция, решил, че хората там се нуждаят от още една добра банка. И се възползва от шанса. Там имаше само още една друга банка и за по-малко от две години Уилям Ман успя да измести конкурента си от бизнеса. Ман ръководеше банката си така, както трябва да бъде. Неговият бог беше математиката и той се грижеше цифрите винаги да излизат в негова полза. Любимата му история беше вицът за оня човек, който отишъл при един банкер да моли за заем, за да се направи веднага операция на малкия му син, която да му спаси живота. Когато молителят казал, че няма поръчител, банкерът му посочил вратата на кабинета си.

— Ще си отида — отвърнал мъжът, — но искам да ти кажа, че през целия си живот не съм срещал по-коравосърдечен човек.

— Почакай — казал банкерът. — Ще ти направя едно честно предложение. Едното от моите очи е стъклено. Ако ми кажеш кое е, давам ти заема.

Човекът отговорил моментално:

— Лявото.

Смаян, банкерът запитал:

— Никой не знае това. Ти как разбра?

— Много лесно — отвърнал човекът. — За миг ми се стори, че виждам искрица съчувствие в лявото ти око, затова реших, че то ще е стъкленото.

Това, според Уилям Ман, бе добра история за бизнесмени. Не се прави бизнес със съчувствие. Трябва да се гледа основата на нещата. Докато други банки в Канада и Съединените Щати се сгромолясваха като съборени кегли, банката на Уилям Ман ставаше все по-могъща.

Неговата философия беше проста: Никакви кредити за започване на бизнес. Никакви инвестиции в пършиви ценни книжа. Никакви заеми на съседи, чиито деца отчаяно се нуждаят от операция.

Към швейцарската банкова система Ман питаеше уважение, граничещо със страхопочитание. Влиятелните международни финансисти в Цюрих бяха банкери на банкерите. И така, един ден Уилям Ман реши да замине за Швейцария и да поговори с някои от тамошните банкери, за да разбере дали нещо не му достига, дали има някакъв начин да изцеди повече центове от канадския долар. Беше приет благосклонно, но накрая не научи нищо ново. Собствените му банкови методи бяха възхитителни и швейцарските банкери не се поколебаха да му го признаят.

В деня, в който трябваше вече да се връща, Ман реши да се почерпи с една обиколка из Алпите. Обиколката го отегчи. Пейзажът беше интересен, но не по-прекрасен от природата на Форт Смит. Един от пътниците, тексасец, се беше осмелил да го убеждава да му отпусне заем за едно ранчо, което бе на път да фалира. Беше се изсмял в лицето на човека. Единственото интересно нещо в екскурзията изобщо беше разбиването на така наречената летяща чиния. Ман нито за миг не повярва в истинността му. Той беше убеден, че това е инсценирано от швейцарското правителство, за да впечатлява туристите. Беше ходил в Дисниленд и виждал подобни неща, които изглеждаха досущ като истински, но бяха фалшиви. Това е стъкленото око на Швейцария, помисли си язвително той.

Уилям Ман бе щастлив да се завърне вкъщи.

 

 

Всяка минута от деня на банкера бе разчетена педантично, и когато секретарката му влезе и каза, че един непознат желае да го види, първият порив на Ман беше да го отпрати.

— Казва, че иска интервю от Вас. Пише статия за банкерите.

Това коренно променяше нещата. Добрата реклама беше в полза на бизнеса. Уилям Ман пооправи сакото си, приглади косата си и каза:

— Поканете го да влезе.

Посетителят беше американец. Беше добре облечен, което показваше, че работи за някое от по-добрите списания или вестници.

— Господин Ман?

— Да.

— Робърт Белами.

— Секретарката ми каза, че сте искали да пишете статия за мен.

— Е, не изцяло за Вас — каза Робърт. — Но Вие наистина ще бъдете достойно отразен в нея. Моят вестник…

— Кой вестник е той?

— „Уол Стрийт Джърнъл“.

А, да. Това ще бъде чудесно.

— Позицията на „Джърнъл“ е, че повечето банкери са прекалено изолирани от това, което става по света. Те рядко пътуват, не ходят в други страни. От друга страна Вие, господин Ман, се славите с репутацията на голям пътешественик.

— Мисля, че е така — каза скромно Ман. — Всъщност сега се връщам от пътуване до Швейцария миналата седмица.

— Така ли? Доволен ли останахте?

— Да. Там се срещнах с неколцина банкери. Обсъждахме световната икономика.

Робърт си беше извадил бележника и си водеше записки.

— Остана ли Ви малко време за удоволствия?

— Не много. А, включих се в малка туристическа обиколка с един автобус. Никога не бях виждал Алпите преди.

Робърт си отбеляза още нещо.

— Обиколка. Ето, че точно това търсехме. Мога да си представя колко много интересни хора сте видели в автобуса — окуражително насочи разговора той.

— Интересни? — Ман си спомни за тексасеца, който се бе опитал да иска пари на заем. — Не съвсем.

— О?

Уилям Ман погледна към Робърт. Репортерът очевидно очакваше още нещо да чуе. Вие наистина ще бъдете достойно отразен.

— Имаше там една рускиня.

Робърт си записа.

— Така ли? Разкажете ми за нея.

— Ами, разговорихме се, и аз й обясних колко е изостанала Русия и каква страхотна беда ги чака, ако не се променят.

— Трябва да сте я впечатлили много — рече Робърт.

— О, да. Видя ми се умно момиче. За рускиня, разбира се. Те са много изолирани, знаете.

— Тя спомена ли Ви как се казва?

— Не, чакайте. Беше Олга някоя си.

— Каза ли случайно откъде е?

— Да. Работела като библиотекарка в централния клон в Киев. Това беше първото й пътуване в чужбина, предполагам благодарение на гласността. Ако искате да знаете какво мисля аз…

Той поспря, за да се убеди, че Робърт записва думите му.

— Горбачов прати Русия по дяволите, Източна Германия бе поднесена на Бон на чиния. На политическия фронт Горбачов се придвижи твърде бързо, но изостана на икономическия.

— Забележително — промърмори Робърт.

Той прекара още половин час с банкера, изслушвайки нетърпящите му възражение коментари по всички възможни теми, от Общия пазар до контрола над въоръженията. Не можа да получи никаква друга информация за останалите пътници.

 

 

Когато се върна в хотела, Робърт телефонира в кабинета на генерал Хилиърд.

— Момент, капитан Белами.

Чуха се няколко прищраквания и накрая гласът на генерал Хилиърд.

— Да, капитане?

— Открих още един пътник, генерале.

— Името?

— Уилям Ман. Притежава банка във Форт Смит, Канада.

— Благодаря. Веднага ще разпоредя канадските власти да говорят с него.

— Между другото, той ме насочи към още нещо: Тази вечер отлитам за Русия. Трябва ми виза от Интурист.

— Откъде се обаждаш?

— Форт Смит.

— Отбий се в хотел „Визигот“ в Стокхолм. Там на рецепцията ще има един плик за теб.

— Благодаря.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: АНС

ДО: ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА НА ЩКП

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕЗК: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

7. УИЛЯМ МАН — ФОРТ СМИТ

КРАЙ“

В единайсет часа същата вечер на вратата на Уилям Ман се позвъни. Той не очакваше никого и не обичаше да му идват без предупреждение. Икономката му беше напуснала работа, а жена му спеше в стаята си горе. Нервиран, Ман отвори предната врата. Двама мъже в черни костюми стояха пред нея.

— Уилям Ман?

— Да.

Единият от мъжете извади карта за самоличност.

— Ние сме от Банк ъв Канада. Може ли да влезем?

Ман се намръщи.

— За какво става дума?

— Бихме предпочели да обсъдим въпроса вътре, ако не възразявате.

— Много добре.

Той въведе мъжете във всекидневната.

— Неотдавна Вие бяхте в Швейцария, нали?

Въпросът изведнъж го порази:

— Какво? Да, но защо, за бога…?

— Докато Ви нямаше, ние направихме финансова ревизия на книжата Ви, господин Ман. Знаете ли, че на Вашата банка не й излизат един милион долара?

Уилям Ман гледаше двамата мъже като замаян.

— За какво ми говорите? Аз лично проверявам тези книги всяка седмица. Никога не е липсвало и едно пени!

— Един милион долара, господин Ман. Мислим, че Вие сте отговорен за злоупотреба с тях.

Лицето му стана яркочервено. От устата му захвърляха слюнки.

— Как — как смеете! Махайте се оттук, преди да съм извикал полицията.

— Няма да Ви свърши никаква работа. Това, което искаме от Вас, е да се разкаете.

Той ги изгледа напълно слисан.

— Да се разкая? Да се разкайвам за какво? Вие сте луди!

— Не, господине.

Един от мъжете извади пистолет.

— Седнете, господин Ман.

Господи! Ограбват ме!

— Вижте — каза Ман, вземете каквото искате. Не е нужно насилие и…

— Моля седнете.

Вторият мъж отиде до витрината на бюфета. Беше заключена. Разби стъклото и отвори шкафчето. Взе голяма водна чаша, напълни я с уиски скоч и я занесе на седналия Ман.

— Изпийте това. Ще Ви отпусне.

— Аз… аз никога не пия след вечеря. Моят доктор…

Другият мъж опря пистолета в слепоочието на Уилям Ман.

— Изпий го или ще напълня чашата с мозъка ти.

Ман разбра, че е попаднал в ръцете на двама маниаци. Той пое с трепереща ръка чашата и отпи малко.

— Изпий я до дъно.

Той пое малко по-голяма глътка.

— Какво… какво искате?

Извиси глас с надеждата жена му да го чуе и да слезе по стълбите, но напразно. Знаеше какъв здрав сън имаше тя. Тия мъже очевидно бяха тук, за да ограбят къщата. Защо просто не го направят и да се свърши.

— Вземете каквото искате — рече той. — Няма да ви спра.

— Довърши си чашата.

— Не е нужно. Аз…

Мъжът го цапардоса с юмрук над ухото. Ман се задъха от болка.

— Свършвай с пиенето.

Той гаврътна останалото уиски наведнъж и усети как вътрешностите му пламнаха. Главата му започна да се замъглява.

— Сейфът ми е горе в спалнята — каза той. Започна да плете език. — Аз ще ви го отворя.

Може би това ще събуди жена му и тя ще повика полицията.

— Не бързаме — каза мъжът с пистолета. — Имаш време за още едно питие.

Другият пак отиде до барчето и за втори път напълни чашата до ръба.

— Ето.

— Не, наистина — протестира Уилям Ман. — Не я искам.

Чашата беше втъкната в ръката му.

— Изпий я до дъно.

— Наистина не…

Един юмрук се стовари на същото място над ухото му. Ман почти припадна от болка.

— Пий.

Добре де, ако това искат само, защо не? Колкото по-бързо приключи кошмарът, толкова по-добре. Той гаврътна чашата и се задави.

— Ако пийна още една капка, ще повърна.

Мъжът тихо каза:

— Ако повърнеш, ще те убия.

Ман загледа към него, после към партньора му. И двамата му изглеждаха удвоени.

— Какво искате вие всичките? — профъфли той.

— Казахме Ви, господин Ман. Искаме да се разкаете.

Уилям Ман пияно заклати глава:

— Окей, разкайвам се.

Мъжът се усмихна.

— Ето, само това искаме. Сега… — Той пъхна лист хартия в ръката на Ман. — Всичко, което искаме, е да напишете: „Съжалявам. Простете ми“.

Уилям Ман погледна нагоре с мътен поглед.

— Това е всичко?

— Всичко. След това си отиваме.

Изведнъж той стана приповдигнат. Значи такава била работата. Религиозни фанатици. В момента, в който си тръгнат, ще се обади на полицията да ги арестува. Ще се погрижа да обесят тези копелета.

— Пишете, господин Ман.

Трудно му беше да се концентрира.

— Какво казахте, че искате да напиша?

— Просто напишете: „Съжалявам. Простете ми“.

— Тъй.

Имаше проблеми с писалката. Напрегна цялото си внимание и започна да пише: „Съжалявам. Простете ми“.

Мъжът взе листа от ръката на Ман, като леко го прихвана по ръбовете.

— Много добре, господин Ман. Видяхте ли колко беше лесно?

Стаята започна да се върти.

— Да-а. Мерси. Разкаях се. Сега ще си тръгнете ли?

— Виждам, че сте левак.

— Кво?

— Пишете с лявата ръка.

— Да.

— Напоследък тук стават много престъпления, господин Ман. Ще Ви дадем този пистолет да се пазите.

Той почувства как в ръката му набутват пистолет.

— Знаете ли как да си служите с пистолет?

— Не.

— Много е просто. Ето така…

Мъжът вдигна пистолета към слепоочието на Уилям Ман и обви спусъка с пръста на банкера. Чу се задавен гърмеж. Окървавената бележка падна на пода.

— Ето това беше — каза един от мъжете. — Лека нощ, господин Ман.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО ОТ: ЩКИ

ДО ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА НА АНС ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

7. УИЛЯМ МАН — ФОРТ СМИТ — ЛИКВИДИРАН

КРАЙ“

 

 

Ден десети

Форт Смит, Канада

На другия ден банкови ревизори отчетоха липса на един милион долара от банката на Ман. Полицията регистрира смъртта на Ман като самоубийство. Липсващите пари не се откриха никога.