Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (3)

Глава първа

Ден първи

Понеделник, 15 октомври

Той отново се пренесе в претъпканата болнична палата на базата Ку Чи във Виетнам и Сюзън се навеждаше над леглото му, прелестна в искрящо бялата си сестринска униформа и шептеше:

— Събуди се, моряче! Нали не искаш да умреш?

Упоен от магията на гласа й той почти забрави болките си. Тя още шептеше в ухото му, но някакъв гръмогласен звънец му попречи да я чуе. Посегна да я привлече по-близо до себе си, но ръцете му уловиха само въздуха.

Робърт Белами се разбуди напълно от звъна на телефона. Насила отвори очи, защото не искаше съня да му се изплъзне. Телефонът до леглото му звънеше настойчиво. Погледна часовника си. Четири сутринта. Сграбчи слушалката, разярен заради прекъснатия сън.

— По дяволите, знаете ли кое време е?

— Капитан Белами? — обади се дълбок мъжки глас.

— Да?

— Получи се телеграма за вас, капитане. Заповядано е да се явите при генерал Хилиърд в щаба на Агенцията за национална сигурност в шест нула нула тази сутрин. Ясно ли е?

— Да.

Всъщност не. По-скоро не. Капитан Белами, силно озадачен, бавно постави слушалката върху вилката. Какво, по дяволите, може да иска от него Агенцията за национална сигурност? Той бе на работа във ВРС — Военноморската разузнавателна служба. И кое налагаше да му звънят за среща в шест сутринта? Легна си, затвори очи и се опита да извика отново съня. Толкова истинско бе всичко. Той естествено се сещаше какво бе предизвикало този сън. Сюзън му бе телефонирала предната вечер.

— Робърт…

Звукът на гласа й му подейства, както винаги. Той си пое въздух.

— Здравей, Сюзън.

— Добре ли си, Робърт?

— Разбира се. Чувствам се прекрасно. Как е Баровеца?

— Моля те, недей…

— Добре де. Как е Монти Банкс?

Не можа да се накара да изрече „съпруга ти“. А той наистина й беше съпруг.

— Добре е. Само исках да те предупредя, че ще отсъстваме за известно време. Не исках да се безпокоиш.

Това беше в неин стил, такава си беше Сюзън. С мъка запази твърдостта в гласа си.

— Този път къде отивате?

— Заминаваме за Бразилия.

С частния Боинг 727 на Баровеца.

— Монти има търговски интереси в тази страна.

— Нима? Аз пък си мислех, че я притежава цялата.

— Престани, Робърт, моля те…

— Извинявай.

Кратко мълчание.

— Искаше ми се гласът ти да звучи по-бодро.

— Щеше. Ако беше при мен.

— Искам да си намериш някое прекрасно момиче и да си щастлив.

— Бях си намерил прекрасно момиче, Сюзън. — Проклетата буца в гласа му пречеше да говори. — И знаеш ли какво стана? Загубих я.

— Ако се държиш така, вече няма да ти се обаждам.

Обхвана го внезапна паника.

— Не говори така. Моля те.

Тя му бе спасителната опора. Не можеше да понесе мисълта вече никога да не разговаря с нея. Направи опит гласа му да прозвучи весело.

— Сега ще изляза, ще си намеря някоя пищна блондинка и ще се чукаме до безсъзнание.

— Ще ми се да си намериш някого.

— Дадено.

— Тревожа се за тебе, миличък.

— Няма защо. Наистина съм много добре.

Лъжата почти го задави. Ако знаеше истината… Но по този въпрос не можеше да си наложи да разговаря с когото и да било. Най-вече със Сюзън. Непоносима му бе мисълта, че ще го съжалява.

Настъпи продължително мълчание. Не можеха да се разделят, защото толкова много имаха да си кажат, толкова много неща, които бе по-добре да не си казват, които трябваше да останат неизречени.

— Трябва да тръгвам, Робърт.

— Сюзън? Обичам те, мъничката ми. Винаги ще те обичам.

— Знам. И аз ще те обичам, Робърт.

В това се криеше горчивата ирония. Те все още толкова много се обичаха.

Всичките им приятели непрекъснато повтаряха: Вие имате идеален брак. Какво се бе объркало?

Капитан Белами стана от леглото и тръгна бос из потъналия в тишина хол. Стаята като че ли крещеше с отсъствието на Сюзън.

Навсякъде се търкаляха техни общи снимки — замръзнали късове от времето. Той и тя на риболов в планините на Шотландия, застанали пред някакъв Буда на фона на Тайландския канал, седнали във файтон под дъжда в градините на Вила Боргезе в Рим. И на всяка снимка бяха усмихнати и прегърнати като безумно влюбени.

Робърт влезе в кухнята и включи кафеника. Кухненският часовник показваше четири и петнадесет. Поколеба се малко и после набра един номер. След шест позвънявания най-сетне се чу гласът на адмирал Уитакър от другата страна на жицата.

— Ало?

— Адмирале…

— Да?

— Робърт се обажда. Страшно съжалявам, че ви събудих, сър. Току-що имах доста странен разговор по телефона с Агенцията за национална сигурност.

— С Агенцията ли? Какво искат?

— Не знам. Заповядаха ми да се явя при генерал Хилиърд в шест часа тази сутрин.

Мълчание, изпълнено с размисъл.

— Може би те прехвърлят при него.

— Не може да бъде. Изобщо няма смисъл. За какъв дявол…

— Ясно е, че е нещо спешно, Робърт. Защо не ми се обадиш след срещата с генерала?

— Ще се обадя. Благодаря ви.

Връзката се прекъсна. Не трябваше да безпокоя Стареца — помисли си Робърт. Адмиралът се бе пенсионирал като директор на Военноморската разузнавателна служба преди две години. По-скоро, принудиха го да се пенсионира. Носеше се слух, че за компенсация му дали някакъв офис и му възложили да брои раковините по дъната на корабите, временно изтеглени от употреба или някаква друга подобна дивотия. Адмиралът сигурно нямаше представа какво ставаше в момента в разузнаването. Но той беше наставник на Робърт. Беше му по-близък от когото и да било, разбира се, с изключение на Сюзън. А Робърт имаше нужда да поговори с някого. След като Сюзън си отиде, той имаше чувството, че живее в друго измерение. Представяше си, че там, в това различно измерение на времето и пространството, те със Сюзън Есе още са щастливо семейство, засмени, безгрижни, влюбени. А може и да не е така — помисли си Робърт унило. — Може би просто не усещам кога да се разкарам.

Кафето беше готово. Имаше горчив вкус. Той се почуди дали наистина беше бразилско.

Занесе чашата си с кафе в банята и започна внимателно да разглежда лицето си в огледалото. Оттам го гледаше едва прехвърлил четиридесетте мъж, висок и жилав, с яко телосложение на спортист, с остри черти, твърда волева брадичка, черна коса, умни и проницателни тъмни очи. На гърдите си имаше дълъг и дълбок белег, спомен от самолетната катастрофа. Но това беше вчера. Там беше Сюзън. Сега е днес. Без Сюзън. Избръсна се, взе душ и отиде до дрешника. Какво да облека? Военноморската униформа, или цивилни дрехи? А пък от друга страна кого ли интересува това? Облече тъмносив костюм, бяла риза и сива копринена връзка. Твърде малко знаеше за Агенцията за национална сигурност. Само това, че е „царство на загадките“, както я наричаха, че превъзхождаше всички останали разузнавателни служби на САЩ, и че бе най-секретната от всички. Какво ли искат от мен? Скоро ще разбера.