Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (26)

Глава двадесет и четвърта

Рим се оказа за Робърт едно мъчително емоционално изпитание, което го изтощи. Там бе прекарал медения си месец със Сюзън и го връхлитаха спомени. Рим бе Роберто, който държеше хотел „Хаслер“ вместо майка си и беше почти глух, но по движението на устните можеше да разбира пет езика. Рим бяха градините на Вила д’Есте в Тиволи, ресторант „Сибила“ и прехласнатата Сюзън при вида на стоте фонтана, създадени от сина на Лукреция Борджия. Рим бе Отело в подножието на стъпалата към Пиаца д’Еспания, Ватиканът, Колизеумът, Форумът и Мойсей на Микеланджело. Рим бяха той и Сюзън заедно в църквичката „Трескалини“, звънкият й смях и гласът й, който чуруликаше: „Моля те, Робърт, обещай ми, че винаги ще бъдем така щастливи“.

„Какво, по дяволите, правя тук?“ — размишляваше Робърт. „Нямам идея кой е този свещеник и дали въобще е в Рим. Време е да сложа край на всичко, да се върна вкъщи и да забравя цялата тази история.“

Но някакво вътрешно упорство, малко дяволче, наследено от някой отколешен прадядо, не му позволяваше това. И Робърт реши: Добре, още един ден. Още само един ден…

 

 

Аерогарата „Леонардо да Винчи“ гъмжеше от народ и на Робърт му се струваше, че всеки втори човек е свещеник. Търсеше един свещеник в този град — с колко? Петдесет хиляди? Сто хиляди свещеника? В таксито на връщане към хотел „Хаслер“ на улицата му се привиждаха тълпи свещеници в църковни одежди. Не може да бъде. Трябва да съм превъртял, мислеше той.

Във фоайето на хотела помощник-управителят го поздрави любезно.

— Капитан Белами! Какво удоволствие е да ви видя пак.

— Благодаря, Пиетро. Има ли една стая за мен за една нощ?

— За вас — разбира се. Винаги!

Заведоха Робърт в една стая, където е бивал и преди.

— Ако имате нужда от нещо, капитане, моля…

„По дяволите, имам нужда от някакво чудо!“, каза си Робърт. Седна и се отпусна назад в леглото, като се опитваше да проясни мислите си.

Защо един свещеник трябва пътува от Рим до Швейцария? Имаше няколко възможности. Може да е отишъл на почивка, или да е имало църковен събор. Той е бил единственият свещеник в туристическия автобус. Какво означаваше това? Нищо. Освен, естествено, че не е пътувал с група. Така че може да е било пътуване при негови приятели или роднини. Или пък е бил с група, а другите са имали свои планове за този дек. Мислите на Робърт се блъскаха в омагьосан кръг.

Хайде пак отначало. Как свещеникът е попаднал в Швейцария? Много вероятно е той да няма собствена кола. Някой е можел да го закара, но по-вероятно изглежда да е пътувал със самолет или да е взел автобус дотам. Ако е прекарвал отпуска си, не би имал твърде много време. Така че да приемем, че се е качил на самолет.

Тази посока на размишленията не водеше до никъде. Авиолиниите не отбелязваха професиите на пътниците си в списъците. Свещеникът ще е само още едно име в митническата декларация. Но ако е бил част от група…

Ватиканът, официалната резиденция на папата, се извисяваше величествено на хълма на западния бряг на реката Гибър, в северозападната част на Рим. Куполът на базиликата „Свети Петър“, рисуван от Микеланджело, се издигаше над огромния площад, изпълнен ден и нощ с ненаситни за гледки туристи от всички вероизповедания.

Площадът е заобиколен от две колонади, оформени в полукръг, построени през 1667 година от Бернини, с 284 колони от травертински мрамор, подредени в четири редици и увенчани с балюстрада, върху която има 140 статуи. Робърт бе посещавал това място десетки пъти, но всеки път гледката спираше дъха му.

Интериорът на Ватикана, разбира се, беше още по-импозантен. Сикстинската канела, музеят и ротондата бяха неописуемо красиви.

Но на този ден Робърт не бе дошъл тук да гледа забележителности.

Той откри службата за светски контакти на Ватикана в крилото на сградата, предназначено за мирски въпроси. Младежът зад бюрото беше учтив.

— С какво мога да Ви бъда полезен?

Робърт бързо показа карта за самоличност.

— Аз съм от списание „Тайм“. Пиша статия за някои свещеници, които са били на събор в Швейцария през последните една-две седмици. Търся повече обяснителна информация.

Младежът го изгледа за момент и се намръщи.

— Няколко от нашите свещеници бяха на събор във Венеция миналия месец. В последно време никой от свещениците не е бил в Швейцария. Съжалявам, боя се, че не мога да Ви помогна.

— Много е важно, разбирате ли — настойчиво продължи Робърт. — Къде да се обърна, за да получа тази информация?

— Групата, която търсите — коя църква представлява?

— Извинете, не Ви разбрах?

— Има много римокатолически ордени. Има францисканци, маристи, бенедиктинци, траписти, йезуити, доминиканци и още няколко други. Бих Ви предложил да отиде в ордена, който те представляват, и да попитате там.

„Къде, по дяволите, е това там?“, почуди се Робърт.

— Имате ли някои други идеи?

— Боя се, че не.

Нито пък аз, мислено си каза Робърт. Открих купа сено. Не мога да намеря иглата.

Той напусна Ватикана и се зарея из улиците на Рим, но не обръщаше внимание на хората наоколо, вглъбен в проблема си. При Пиаца дел Пополо седна в едно кафене на открито и си поръча чинцано. То остана пред него, задълго недокоснато.

Доколкото знаеше, свещеникът още можеше да бъде в Швейцария. От кой ли орден е? Не знам. А аз имам само уверението на професора, че бил римлянин.

Отпи малка глътка от питието си.

Късно следобед имаше самолет за Вашингтон. Робърт реши: Ще се кача на него. Дотук бях. Мисълта го раздразни. Аут, и не с фанфари, ами с хленч. Време беше да тръгва.

— Сметката, моля.

— Да, синьоре.

Очите на Робърт разсеяно се рееха из площада. Срещу кафенето на един автобус се качваха пътници. На опашката имаше двама свещеници. Робърт гледаше как пасажерите си плащаха билетите и се придвижваха към задната част на автобуса. Когато свещениците стигнаха до кондуктора, те му се усмихнаха и заеха местата си, без да плащат.

— Ето сметката Ви, синьоре — каза келнерът.

Робърт дори не го чу. Умът му работеше трескаво.

Тук, в сърцето на католическата църква, свещениците имаха някакви привилегии. Това беше възможно, напълно възможно…

Бюрото на „Суис Ер“ се намира на Виа По 10, на пет минути от Виа Венето. Един мъж зад гишето поздрави Робърт.

— Мога ли да видя управителя, моля?

— Аз съм управителят. С какво мога да Ви услужа?

Робърт измъкна бързо карта за самоличност.

— Майкъл Хъдсън. Интерпол.

— Какво мога да направя за Вас, господин Хъдсън?

— Някои международни превозвачи се оплакват от незаконно подбиване на цените в Европа — особено в Рим. Според международната конвенция…

— Извинете, господин Хъдсън, но „Суис Ер“ не предлага намаления. Всеки плаща по обявените цени.

— Всеки?

— С изключение на служителите в авиолинията, естествено.

— Нямате ли намаление за свещеници?

— Не. С тази авиолиния те плащат билетите в пълен размер.

С тази авиолиния.

— Благодаря Ви.

И Робърт изхвърча навън.

Следващата му спирка — и последна надежда — беше „Алиталия“.

— Незаконни намаления? — Управителят уплашено се втренчи в Робърт. — Ние даваме намаления само на нашите служители.

— Не давате ли на свещеници?

Лицето на управителя просветна.

— А, това ли, да. Но то не е незаконно. Имаме уговорка с католическата църква.

На Робърт като че ли му пораснаха криле.

— В такъв случай, ако един свещеник иска да отлети от Рим, да речем, в Швейцария, той би използвал тази авиолиния?

— Е, ще му излезе по-евтино. Да.

Робърт каза:

— За да осъвременим информацията в компютрите си, ще ни помогнете много, ако ми кажете колко свещеника са летели до Швейцария през последните две седмици. Имате архиви за това, нали?

— Да, разбира се. Заради данъците.

— Наистина ще Ви бъда благодарен за тази информация.

— Искате да знаете колко свещеника са летели, за Швейцария през последните две седмици?

— Да. Цюрих или Женева.

— Момент. Ще поговоря с нашите компютри.

Пет минути по-късно управителят се върна с компютърна разпечатка.

— През последните две седмици е имало само един свещеник, който е летял с „Алиталия“ до Швейцария.

Погледна пак разпечатката.

— Заминал е от Рим на седми и е отлетял за Цюрих. Връщането му беше резервирано за преди два дни.

Робърт си пое дълбоко дъх.

— Името му?

— Отец Ромеро Патрини.

— Адрес?

Управителят отново погледна листчето.

— Живее в Орвието. Ако Ви трябва още нещо…

Вдигна поглед нагоре. От Робърт нямаше ни следа.