Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (24)

Глава двадесет и втора

Ден пети

Берн, Швейцария

Робърт опря до задънена улица. Не си бе дал сметка колко много залагаше да се добере до списъка с имената на Мъдършед. Изпари се яко дим, си мислеше Робърт. Буквално. Следата вече изстина. Трябваше да се сдобия със списъка, докато бях в жилището на Мъдършед.

Това ще ми е за урок… Урок! Ами да, разбира се! В главата му изведнъж проблесна мисъл, затаена дълбоко в съзнанието му отпреди. Ханс Бекерман беше казал: Affenarsch! Всички други пътници се вълнуваха страшно при вида на НЛО и онези мъртви създания в него, но този старик непрекъснато мрънкаше как трябвало да бързаме за Берн, защото имал да готви някаква лекция за университета. Това беше голяма догадка, но тя бе всичко, с което Робърт разполагаше.

Той нае кола на летището в Берн и се отправи към университета. Зави по Ратхаусгасе, главната улица на града, и се упъти към Ленгасещрасе, където се намираше Бернският университет. Университетът се разполагаше в няколко сгради, като главната от тях беше голямо, четириетажно каменно здание с две крила и внушителни каменни водоливници с фантастични фигури, украсяващи покрива. От двата края на двора пред зданието над аудиториите имаше остъклени покриви, а задната страна на университета представляваше огромен парк с изглед към реката Ааре.

Робърт изкачи стъпалата към административната сграда и влезе в приемната. Единствената информация, която Бекерман му беше дал, бе, че пътникът е немец и че готвеше лекция за понеделник.

Един студент го насочи към канцеларията. Жената, седнала зад бюрото, имаше забележителна фигура. Беше облечена в силно втален костюм, носеше очила с черни рамки, а косата си бе събрала на кок. Вдигна поглед, когато Робърт влезе при нея.

— Bitte?

Робърт извади карта за самоличност.

— Интерпол. Провеждам разследване и ще оценя вашето съдействие, госпожице…

— Госпожа. Госпожа Шрайбер. Какво разследване?

— Търся един професор.

Тя смръщи вежди.

— Името му?

— Не зная.

— Не знаете името му?

— Не. Това е професор, поканен да чете лекции. Изнесъл е лекция тук преди няколко дни. Montag.^[1]

— Много поканени професори идват тук ежедневно изнасят лекции. Каква му е дисциплината?

— Моля?

— Какво преподава? — Тонът й стана нетърпелив. — По какъв предмет чете лекции?

— Нямам представа.

Тя вече не скри раздразнението си.

— Tut mir leid.^[2] Не мога да Ви помогна. Твърде съм заета за такива несериозни въпроси.

Понечи да извърне глава.

— А, не, това не е несериозно — увери я Робърт. — Es ist sehr dringend.^[3]

Наведе се към нея и сниши гласа си:

— Ще ви се доверя. Професорът, който търсим, е замесен във верига за проституция.

Фрау Шрайбер сви уста в малко „о“ от изумление.

— Интерпол го издирва с месеци. Последната информация за него е, че е немец и че е изнесъл лекция тук на петнайсети този месец.

Робърт се изправи и продължи:

— Ако не искате да съдействате, можем да проведем официално разследване на университета. Разбира се, разгласата…

— Найн, найн! — каза швейцарката. — Университетът не бива да се замесва в такова нещо.

Изглеждаше притеснена.

— Та казвате, че е чел лекция тук — в кой ден?

— Петнайсети. Понеделник.

Фрау Шрайбер стана и отиде до класьора. Отвори го и прегледа някакви книжа. Измъкна няколко листа от една папка.

— Ето. Имали сме трима гостуващи професори, които са чели лекции тук на петнайсето число.

— Този, който ми трябва, е немец.

— Всички са немци — натърти фрау Шрайбер. Размести книжата в ръката си. — Едната лекция е била по икономика, другата по химия и третата по психология.

— Ще позволите ли да хвърля един поглед?

Тя неохотно подаде отчетите на Робърт.

Робърт разгледа листовете. В долната страна на всеки един имаше написано име с домашен адрес и телефонен номер.

— Мога да ви направя по едно копие от тях, ако желаете.

— Не, благодаря. — Той вече бе наизустил имената и телефоните. — Никой от тях не е човекът, който търся.

Фрау Шрайбер облекчено въздъхна.

— Е, да благодарим на бога за това. Проституция! Никога не бихме се замесили в подобно нещо.

— Съжалявам, че ви обезпокоих напразно.

Робърт излезе от канцеларията и се упъти към една телефонна кабина в града.

 

 

Първото позвъняване беше в Берлин.

— Професор Щройбел?

— Ja.

— Обаждаме се от автобусната компания „Съншайн турс“. Забравили сте едни очила в нашия автобус миналата неделя, когато правихте обиколка из Швейцария, и…

— Не разбирам за какво ми говорите.

Гласът издаваше раздразнение.

— Вие бяхте в Швейцария на четиринайсети, нали професоре?

— Не. На петнайсети. Да изнеса лекция в Бернския университет.

— И не направихте обиколката с нашия автобус?

— Нямам време за такива глупости. Аз съм зает човек.

И професорът тръшна слушалката.

Второто обаждане беше в Хамбург.

— Професор Хайнрих?

— Професор Хайнрих слуша.

— Тук е компанията „Съншайн турс“. Вие бяхте май в Швейцария на четиринайсети този месец?

— Защо искате да знаете?

— Защото намерихме ваше малко куфарче в един от нашите автобуси, професоре, и…

— Сгрешили сте адреса. Не съм бил в никакви туристически автобуси.

— Ама не дойдохте ли на нашата обиколка до Юнг, фрау?

— Току-що ви казах, не.

— Извинете за безпокойството.

Третото обаждане бе в Мюнхен.

— Професор Ото Шмит?

— Да.

— Професор Шмит, тук е компанията „Съншайн турс“. При нас са вашите очила, които забравихте в автобуса ни преди няколко дни и…

— Сигурно има някаква грешка.

Сърцето на Робърт замря. Беше нанесъл удара. По-нататък нямаше къде да отиде.

Гласът продължи:

— Моите очила са си тук. Не съм ги губил.

На Робърт му просветна изведнъж:

— Сигурен ли сте, професоре? Вие бяхте на обиколката до връх Юнгфрау на четиринайсети, нали?

— Да, да, но както ви казах, нищо не съм изгубил.

— Благодаря ви много, професоре.

Робърт пусна слушалката. Какъв късмет!

 

 

Робърт набра още един номер и след две минути вече говореше с генерал Хилиърд.

— Имам две неща за докладване. Свидетелят в Лондон, за който ви казах — започна Робърт.

— Да?

— Снощи умря при пожар.

— Така ли? Много лошо.

— Да, сър. Но мисля, че съм открил друг свидетел. Ще Ви уведомя веднага, щом го проверя.

— Ще очаквам да ви чуя, капитане.

 

 

Генерал Хилиърд докладваше на Янус:

— Капитан Белами е открил още един свидетел.

— Добре. Групата е вече неспокойна. Всички се тревожат, че тази история ще излезе наяве, преди да задейства програмата „Звездни войни“.

— Скоро ще имам повече информация за вас.

— Аз не искам информация. Искам резултати.

— Да, Янус.

 

 

Платенщрасе в Мюнхен е тиха уличка с частни къщи, еднообразни червеникавокафяви сгради, сгушени като че ли да пазят от нещо. Номер пет бе абсолютно еднакъв със съседа си. Вътре във входното преддверие имаше редица от пощенски кутии. Малка картичка под една от тях сочеше: „Професор Ото Шмит“. Робърт звънна на звънеца.

Вратата на апартамента отвори висок, слаб мъж с разчорлена гъста бяла коса. Беше облечен в раздърпан пуловер и пушеше лула. Робърт се почуди дали той бе създал образа на типичния колежански професор или първообразът беше създал него.

— Професор Шмит?

— Да?

— Чудя се дали бих могъл да поговоря с вас за момент. Аз съм с…

— Вече говорихме — отвърна професор Шмит. — Вие сте мъжът, който ми телефонира сутринта. Аз съм експерт по разпознаване на гласове. Влезте.

— Благодаря.

Робърт влезе във всекидневна стая, натъпкана с книги. По целите стени, от пода до тавана, имаше библиотечни лавици, пълни със стотици томове книги. Книги бяха скупчени навсякъде: по маси, на пода, по столове. Редките мебели в стаята изглеждаха като придатък към тях.

— Вие не работите за никаква швейцарска туристическа фирма, нали?

— Ами аз…

— Вие сте американец.

— Да.

— И това посещение няма нищо общо с моите загубени очила, които не бяха загубени.

— Е… не, господине.

— Интересува Ви НЛО-то, което видях. Всички бяхме смаяни. Винаги съм вярвал в тяхното съществуване, но никога не съм си представял, че ще видя подобно чудо с очите си.

— Трябва да е било ужасен шок.

— Беше.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— То беше… беше почти като живо. Около него трептеше някаква светлина. Синя. Не, може би по-скоро сива. Не съм… не съм съвсем сигурен.

Робърт си спомни описанието на Мандел: „То непрекъснато си менеше цветовете. Изглеждаше синьо… после зелено“.

— При падането се бе счупило и разтворило, така че вътре можах да видя две тела. Малки… с големи очи. Бяха облечени в някакви сребристи костюми.

— А можете ли да ми кажете нещо за другите пътници в автобуса?

— Моите спътници от автобуса?

— Да.

Професорът вдигна рамене.

— Нищо не знам за тях. Всички бяха непознати за мен. Вниманието ми бе погълнато от една лекция, която трябваше да изнеса на другата сутрин, и съвсем бегло забелязах другите пътници.

Робърт наблюдаваше лицето му в очакване.

Професорът продължи:

— Ако ще ви свърши работа, мога да ви кажа страните, от които идваха някои от тях. Аз преподавам химия, но изучаването на фонетиката е моето хоби.

— Всичко, което можете да си спомните, ще е от полза.

— Имаше един италиански свещеник, един унгарец, един американец с тексаски акцент, англичанин, едно руско момиче…

— Рускиня?

— Да. Но не беше от Москва. По акцента й бих казал, че е от Киев или някъде там.

Робърт зачака, но професорът не каза повече.

— Не чухте ли някои от тях да си кажат имената или да говорят за професиите си?

— Съжалявам. Казах ви, мислех за лекцията: беше трудно да се съсредоточа. Тексасецът и свещеникът седяха един до друг. Тексасецът не си затвори устата през цялото време. Страшно ме разсейваше. Не знам дали свещеникът успя да разбере всичко.

— Свещеникът…

— Имаше римски акцент.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за всеки от тях?

Професорът сви рамене:

— Боя се, че не.

И добави след още едно дръпване от лулата си:

— Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Внезапна мисъл осени Робърт.

— Казахте, че сте химик?

— Да.

— Дали не бихте погледнали едно нещо, професоре.

Робърт бръкна в джоба си и измъкна металното късче, което му беше дал Бекерман.

— Можете ли да ми кажете какво е това?

Професор Шмит взе предмета в ръката си, и като го разгледа, промени изражението на лицето си.

— Откъде… откъде го имате?

— Боя се, че не мога да ви кажа. Знаете ли какво е?

— Прилича на част от устройство за предаване.

— Сигурен ли сте?

Той го повъртя в ръката си.

— Кристалът е дилитий. Изключително рядък. Виждате ли тези прорези тук? Те показват, че това нещо пасва в по-голямо устройство. Самият метал е… Боже мой, никога не съм виждал такова нещо?!

Гласът му затрептя от вълнение.

— Можете ли да ми го оставите за няколко дни? Бих искал да му направя някои спектрографски изследвания.

— Боя се, че това е невъзможно — каза Робърт.

— Но…

— Съжалявам.

Робърт си прибра металното парче.

Професорът се опита да скрие разочарованието си.

— Може би пак ще ми го донесете. Защо не ми оставите визитната си картичка? Ако измисля още нещо, ще ви се обадя.

Робърт затърси в джобовете си.

— Alaft нямам никакви картички в себе си.

Професор Шмит изрече бавно:

— Да, така си и мислех.

 

 

— На телефона е Белами.

Генерал Хилиърд вдигна телефона:

— Да, капитане?

— Името на последния свидетел е професор Шмит. Живее на Платенщрасе 5 в Мюнхен.

— Благодаря, командор. Незабавно ще уведомя германските власти.

Робърт понечи да каже: Боя се, че това е последният свидетел, който мога да открия, но нещо го въздържа. Той не понасяше да си признава пораженията. И все пак, следата беше изстинала. Един тексасец и един свещеник. Свещеникът бе от Рим. Точка. Заедно с още един милион други свещеници. И нямаше начин да го идентифицира. Имам избор, мислеше Робърт. Мога да се откажа и да се върна във Вашингтон, или да отида в Рим и да опитам за последен път…

 

 

Бундесферфасунгщуцамт, управлението на Службата за защита на конституцията, се намира в центъра на Берлин на Ноймарктерщрасе. Представлява голяма, сива и невзрачна сграда, неразличима от околните. Горе на втория етаж, в залата за конференции, инспектор Ото Йоахим изучаваше едно съобщение. Прочете го два пъти, после посегна към червения телефон на бюрото си.

 

 

Ден шести

Мюнхен, Германия

На другата сутрин, на път към химическата си лаборатория, Ото Шмит мислеше за разговора си с американеца предишната вечер. Откъде може да е дошло това парче метал? Беше поразително, никога не бе се сблъсквал с такова нещо в цялата си практика. А и американецът го озадачи. Той каза, че се интересува от пътниците в автобуса. Защо? Защото всички са били свидетели на летящата чиния? Дали ще бъдат предупредени да не говорят за това? Ако е така, защо американецът не предупреди него самия? Става нещо странно, реши професорът. Влезе в лабораторията, свали сакото си и го окачи на закачалката. Облече престилка, за да не се изцапа и се доближи до масата, където седмици наред работеше над един химически опит. Ако това стане, може да означава Нобелова награда, си мислеше той. Вдигна мензурата със стерилизирана вода и започна да я налива в съд, пълен с жълта течност. Странно. Не си спомням да е била толкова яркожълта.

Ревът на експлозията беше оглушителен. Лабораторията избухна в огнен вихър и парчета стъкло и човешка плът опръскаха стените.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: СЗК

ДО: ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА НА AHG

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

4. ОТО ШМИТ — ЛИКВИДИРАН

КРАЙ“

Робърт не можа да чуе новината за смъртта на професора. Той летеше см самолета на „Алиталия“ на път за Рим.