Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (21)

Глава деветнадесета

Робърт взе такси до Уайтчапъл. Караха през Сити, деловата част на Лондон, в посока на изток, докато стигнаха Уайтчапъл Роуд, кварталът, който печално се прочу преди един век с Джек Изкормвача. Отстрани по улицата бяха разположени десетина сергии, където се продаваше всичко — от дрехи до пресни зеленчуци и килими.

Колкото повече се доближаваха до адреса на Мъдършед, къщите ставаха все по-занемарени и порутени. Улични драсканици бяха изписани по всички излющени червеникавокафяви сгради. Минаха покрай кръчмата „Уивърс Армс“. Това трябва да е кварталното заведение на Мъдършед, помисли си Робърт. На друго място прочете надписа: „Уолтър Букмейкър…“. Тук сигурно Мъдършед залага на коне.

Най-после стигнаха до Гроув Роуд 213А. Робърт освободи таксито и започна да изучава къщата пред себе си. Това бе грозна двуетажна сграда, която е била разделена на малки апартаменти. Вътре в нея се намираше човекът, който имаше пълен списък на свидетелите, които Робърт бе изпратен да намери.

Лезли Мъдършед седеше във всекидневната, унесен в мисли за неочаквания си късмет, когато звънецът на вратата звънна. Стреснат, той вдигна поглед нагоре, обладан от внезапен необясним страх. Звъненето се повтори. Мъдършед трескаво събра безценните си снимки и бързо се мушна в приспособената тъмна стаичка. Напъха снимките в купчина стари репродукции, после се върна във всекидневната и отвори външната врата. Втренчи се в непознатия, който стоеше там.

— Да?

— Лезли Мъдършед?

— Точно така. Какво мога да направя за Вас?

— Мога ли да вляза?

— Не знам. За какво става дума?

Робърт извади карта за самоличност от Министерството на отбраната и я размаха.

— Тук съм по служба, господин Мъдършед. Можем да говорим или тук, или в министерството.

Това беше блъф. Но той забеляза мигновения страх, който се изписа на лицето на фотографа.

Лезли Мъдършед преглътна.

— Не знам за какво говорите, но — влезте.

Робърт влезе в невзрачната стая. Тя беше занемарена със следи от някогашна елегантност, потискаща и мрачна, място, където очевидно се живее по принуда.

— Ще бъдете ли така любезен да обясните за какво сте тук? — Мъдършед попита с нотка на невинно раздразнение.

— Тук съм, за да Ви разпитам за някои снимки, които сте направили.

Знаеше си! Знаеше го от момента, в който чу звънеца. Копелета ще се опитат да ми отнемат богатството. Е добре, няма да им позволя.

— За какви снимки говорите?

Робърт търпеливо обясни:

— Онези, които сте направили на мястото на разбиването на НЛО.

Мъдършед се вторачи в Робърт за миг в израз на изненада, после пресилено се засмя:

— А, онези! Бих искал да са у мен, за да Ви ги дам.

— Вие наистина ли направихте снимките?

— Опитах се.

— Какво значи това… опитахте се?

— Проклетите снимки не можаха да излязат. — Мъдършед нервно се закашля. — Обективът ми се замъгли. За втори път ми се случва.

И продължи да дърдори бързо:

— Даже изхвърлих негативите. За нищо не ставаха. Прахоса се цял филм. А знаете ли колко са скъпи те сега…

Не умее да лъже, помисли си Робърт. На ръба на паниката е. И рече съчувствено:

— Много лошо. Тези фотографии можеха да бъдат много полезни.

Не спомена нищо за списъка на пътниците. Ако Мъдършед излъга за снимките, би излъгал и за списъка. Робърт се огледа наоколо. Снимките и списъкът трябваше да са скрити някъде. Може би не е трудно да се открият. Апартаментчето се състоеше от малка всекидневна, спалня, баня и врата към нещо, което приличаше на стаичка за разни вещи. Нямаше никакъв начин да накара човека да му предаде материала. Не притежаваше истински пълномощия. Но той искаше тези снимки и списъка на свидетелите преди Ес Ай Ес^[1] да дойде и да ги отнесе. Искаше списъка за себе си.

— Да — въздъхна Мъдършед. — Тези снимки щяха да струват цяло състояние.

— Разкажете ми за космическия кораб — каза Робърт.

Мъдършед неволно потрепери. Зловещата сцена стоеше винаги пред очите му.

— Никога няма да го забравя — отвърна той. — Като че ли корабът пулсираше, като жив. Имаше нещо нечестиво в него. Освен това, вътре бяха двама мъртви извънземни.

— Можете ли да ми кажете нещо за пътниците от автобуса?

Естествено, тайно иззлорадства Мъдършед. Имам всички техни имена и адреси.

— Не, боя се, че не мога.

Мъдършед продължи да говори, стараейки се да прикрие нервността си:

— Не мога да ви помогна за пътниците, защото не бях в онзи автобус. Всички ми бяха непознати.

— Разбирам. Благодаря ви за съдействието, господин Мъдършед, оценявам това. Жалко за снимките ви.

— И аз съжалявам — отвърна Мъдършед. Той гледаше вратата да се затваря след непознатия и щастливо си казваше: Успях! Надхитрих ги, кучите им синове.

 

 

Вече вън в преддверието Робърт разглеждаше бравата на вратата. Ключалка „Чъб“. Стар модел. За секунди би я отворил. Щеше да започне наблюдението посред нощ и да чака фотографът да напусне апартамента сутринта. Само да се добера до списъка и краят на задачата ще бъде лесен.

Робърт се настани в малък хотел близо до апартамента на Мъдършед и телефонира на генерал Уилърд.

— Открих името на английския свидетел, генерале.

— Момент. Така. Продължавайте, командор.

— Лезли Мъдършед. Живее в Уайтчапъл на Гроув Роуд 213А.

— Отлично. Ще уредя британските власти да говорят с него.

Робърт не каза нищо за списъка на пътниците, нито за снимките. Те бяха скритите му козове.

 

 

Заведението за риба и пържени картофи на Реджи се намираше на малка задънена пряка на Бромптън Роуд. Беше малко, посещавано главно от чиновници и секретарки, които работеха наблизо. Целите му стени отвътре бяха налепени с футболни афиши, а малкото открити места не бяха видели пряспа боя от времето на Суецката криза.

Телефонът зад тезгяха позвъня два пъти, преди да го вдигне едър мъж, облечен в омазнен вълнен пуловер. Човекът изглеждаше като типичен обитател на Ист Енд, изключение правеше само монокълът със златни рамки, закрепен здраво в орбитата на лявото му око. А защо имаше монокъл беше ясно на всеки, който го погледнеше отблизо: другото му око беше направено от стъкло и с такъв син цвят, който обикновено се среща по рекламните туристически плакати.

— Тук е Реджи.

— Тук е Владиката.

— Да, сър — каза Реджи и сниши гласа си до шепот.

— Името на клиента ни е Мъдършед. Малко име Лезли. Живее на Гроув Роуд 213А. Поръчката трябва да се изпълни бързо. Разбрано ли е?

— Вече е уредено, сър.