Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (18)

Глава шестнадесета

„Колко ли време ще отнеме тази моя задача?“ — чудеше се Робърт, докато закопчаваше предпазния колан на седалката в първа класа в самолета на „Суис Ер“. Самолетът набираше скорост по пистата и огромните му двигатели марка „Ролс Ройс“ засмукваха жадно нощния въздух. Робърт се отпусна и затвори очи. Нима бе истина, че само преди няколко години пътувах по същия маршрут със Сюзън за Лондон? Не. Като че ли беше преди цяла вечност.

 

 

Самолетът кацна в 18.29 часа по разписание на летище Хийтроу. Робърт се измъкна от лабиринта на коридорите му и взе такси за града. Минаха покрай стотици познати забележителности и той чуваше как възбудения глас на Сюзън ги коментира. В онези златни дни изобщо не беше важно къде се намираха. Достатъчно им беше да бъдат заедно. Носеха щастието със себе си, своя собствена възбуда, която разпалваха един у друг. Техният брак щеше да има щастлив край.

Почти.

Проблемите започнаха невинно от едно презокеанско обаждане на адмирал Уитакър, докато Сюзън и Робърт пътешестваха из Тайланд. Бяха минали шест месеца след уволняването на Робърт от военноморските сили и той не се беше чувал с адмирала през цялото това време. Позвъняването в хотел „Ориентал“ в Банкок ги изненада.

— Робърт? Адмирал Уитакър.

— Адмирале! Колко се радвам да ви чуя.

— Не ми беше лесно да те открия. С какво се занимаваш?

— С нищо особено. Просто почивам. Карам дълъг меден месец.

— Как е Сюзън? Сюзън беше, нали?

— Да. Добре е, благодаря.

— Кога се връщаш във Вашингтон?

— Моля?

— Още не е разгласено, но аз получих ново назначение, Робърт. Направиха ме заместник-директор на XVII район на Военноморската разузнавателна служба. Бих искал да те взема при мен.

Робърт се стъписа.

— Военноморско разузнаване ли? Адмирале, та аз не разбирам нищо от…

— Ще се научиш. Ще служиш на своята страна в една важна област, Робърт. Би ли дошъл да обсъдим този въпрос?

— Ами…

— Добре. Ще те чакам в кабинета си в понеделник в часа. И поздрави Сюзън от мен.

Робърт преразказа разговора им на Сюзън.

— Военноморско разузнаване ли? Изглежда ми много интересно.

— Може би. — В гласа на Робърт прозвуча съмнение. — Нямам представа какво означава това.

— Трябва да разбереш.

Той я погледна внимателно.

— Искаш да се заема с това, така ли?

Тя го прегърна.

— Искам да се занимаваш с онова, с което желаеш. Мисля, че вече си готов да се върнеш на работа. Забелязах през последните няколко седмици, че ставаш неспокоен.

— Аз пък мисля, че се опитваш да се отървеш от мен — подразни я Робърт. — Меденият месец свърши.

Сюзън притисна устни до неговите.

— Никога няма да свърши. Не съм ли ти казала, че съм луда по теб, моряче? Нека да ти докажа…

Когато размишляваше върху това по-късно — твърде късно — Робърт реши, че точно това бе началото на края на техния брак. Тогава предложението му се стори чудесно и той се върна във Вашингтон, за да се срещне с адмирал Уитакър.

— Тази работа иска ум, смелост и инициативност, Робърт. Ти притежаваш и трите. Нашата страна се е превърнала в мишена за всяка фуклива диктатурка, която може да обучи терористична група или да построи фабрика за химическо оръжие. Някои от тези страни сега разработват атомни бомби, за да ни изнудват. Моята задача е да изградя разузнавателна мрежа, за да открием какво точно възнамеряват да правят и да ги спрем. Искам да ми помогнеш.

В крайна сметка Робърт прие да работи за Военноморската разузнавателна служба и за своя голяма изненада откри, че работата му доставя удоволствие и че има склонност към нея. Сюзън намери един хубав апартамент в Рослин, Вирджиния, близо до работата на Робърт и се зае да го обзавежда. Изпратиха Робърт във фермата — лагера за обучение на агенти за тайните служби на ЦРУ.

Разположена в строго охраняван район във Вирджиния, фермата заемаше около трийсет квадратни километра, покрита предимно с високи борови гори, като централните сгради бяха на една десетакрова поляна на около три километра от главния вход. Горите бяха прорязани от черни пътища със заключени бариери и табелки „Минаването забранено“. Самолети без отличителни знаци кацаха и излитаха по няколко пъти на ден на едно малко летище. Фермата имаше измамно пасторален вид с дърветата с буен листак и сърните, притичващи през поляните, както и с малките здания, пръснати невинно из обширната й площ. Вътре обаче цареше съвсем различен свят.

Робърт очакваше да го обучават заедно с други представители на военноморските сили. Но за негова голяма изненада курсантите бяха смесица от новобранци на ЦРУ, военноморски пехотинци и представители на армията, военновъздушните и военноморските сили. Всеки от тях получи номер и стая от общежитие в една от няколкото спартански на вид двуетажни тухлени сгради. В блока на офицерите ергени (БОЕ), където живееше Робърт, всеки си имаше отделна стая и делеше банята с още един човек. Столът беше срещу сградата на БОЕ.

Веднага след пристигането му го заведоха в една зала с още тридесетина курсисти. Висок и снажен чернокож полковник в униформа на военновъздушните сили се обърна към групата. Изглеждаше около петдесет и пет годишен и правеше впечатление с бързия си студен интелект. Говореше ясно и отсечено, без излишни думи.

„Аз съм полковник Франк Джонсън. Искам да ви поздравя с добре дошли. По време на престоя си тук ще използвате само малките си имена. От този миг нататък животът ви е затворена книга. Всички ще се закълнете, че ще пазите тайна. Съветвам ви да се отнесете към тази клетва много, много сериозно. Никога не трябва да обсъждате работата си с никого — нито със съпругите, нито със семейството, нито с приятелите си. Подбрани сте тук заради особените си качества. Престоят ви много усилия да развиете тези качества и не всички от вас ще се справят. Ще се занимавате с неща, за които не сте и чували. Нямам думи да изтъкна важността на онова, с което ще се занимавате, когато излезете оттук. Напоследък е модно в някой либерални кръгове да обвиняват разузнавателните служби, независимо дали са към ЦРУ, армията, военноморските или военновъздушните сили. Но аз ви уверявам, господа, че без посветени хора като вас тази страна досега доста щеше да загази. Ваша задача ще бъде да помагате да не се случи това. Онези от вас, които изкарат курса, ще станат оперативни агенти. Грубо казано оперативният агент е шпионин. Той работи под прикритие. Тук ще получите възможно най-доброто обучение в света. Ще се специализирате в разузнаване и в контраразузнаване. Ще имате курсове по радиовръзка, кодиране, боравене с оръжие и ориентиране по карта. Ще имате занятия по междуличностни отношения. Ще ви научат как да предразполагате хората, как да определяте конкретната мотивировка на даден индивид, как да накарате събеседника ви да се отпусне във ваше присъствие.“

Групата гълташе всяка негова дума.

„Ще се научите как да откривате и вербувате агенти. Как да се уверите, че мястото на срещата ви е безопасно. Ще усвоите тайните скокове с парашут и как нелегално да влизате в контакт със свръзките си. Ако усвоите успешно всичко това, ще изпълнявате задачите си незабелязани и непроследени.“

Робърт усещаше възбудата, с която бе зареден въздухът.

„Някои от вас ще работят под официално прикритие. Дипломатическо или военно. Други ще работят под неофициално прикритие, като частни лица — бизнесмени, археолози или писатели — всякаква професия, която ви дава достъп до онези области от живота и до онези хора, които биха могли да разполагат с информацията, която ви интересува. А сега ви предавам на инструкторите ви. Успех.“

Робърт намираше обучението за много увлекателно. Инструкторите бяха хора с оперативен опит, добри професионалисти. Той усвояваше техническата информация с лекота. В допълнение на занятията, споменати от полковник Джонсън, имаше и курс по опресняване на чуждоезиковата подготовка и по криптография.

Полковник Джонсън остана тайна за Робърт. Според слуховете имаше солидни връзки в Белия Дом и бе замесен в секретна дейност на високо ниво. Изчезваше от фермата с дни и после ненадейно се появяваше.

Един агент на име Рон водеше занятието.

„Всяка тайна операция има шест фази. Първата е откриването. След като знаете каква информация ще е нужна, първата ви задача е да откриете онези индивиди, които имат достъп до тази информация. Втората е преценката. След като вече сте открили необходимото ви лице, трябва да решите дали то наистина разполага с нужната ви информация и дали ще може да бъде вербувано. Каква би могла да бъде мотивировката на постъпките му? Доволен ли е от работата си? Има ли зъб на началника си? Или може би е закъсал финансово? Ако можете да прецените перспективите и съществуват мотиви, които бихте могли да използвате, минавате към трета фаза. Третата фаза е развитието. Изграждате перспективна връзка. Успявате да се срещате с въпросния човек случайно колкото се може по-често и да създадете помежду си разбирателство. Следващата фаза е вербуването. След като сметнете, че е готов, започвате да го обработвате психологически. Използвате всички подръчни психологически средства: отмъщение срещу шефа му, пари, възбудата от подобна дейност. Ако оперативният работник си е свършил добре работата, обикновено получава положителен отговор на предложенията си.

Дотук добре. Вече си имате шпионин, който работи за вас. Следващата стъпка е как да си го отглеждате. Трябва да пазите не само себе си, но и него. Ще си уредите тайни срещи и ще го обучите да работи с микрофилми и, ако се налага, с нелегална радиостанция. Ще го научите как да следи дали е под наблюдение, какво да говори, ако започнат да го разпитват и така нататък.

Последната фаза е прекъсване на контакта. След известен период от време може би е преместят вашия човек на друга работа и той вече няма да има достъп до информацията, която ви интересува, или пък просто ние няма да имаме нужда от информацията, до която той има достъп. Във всеки случай връзката ви е стигнала до своя край, но трябва да приключи така, че да не остави у завербувания чувството, че е бил използван и желанието да ви отмъсти…“

Полковник Джонсън беше прав. Не всички издържаха курса докрай. Непрекъснато изчезваха познати лица. Изпаряваха се. Никой не знаеше защо. Нито пък някой питаше.

Веднъж, когато групата се готвеше да отиде до Ричмънд на упражнения по разузнаване, инструкторът каза на Робърт:

— Днес ще проверим колко си добър, Робърт. Ще пратя някой да те следи. Искам да му избягаш. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да, сър.

— Успех.

Робърт взе автобуса до Ричмънд и тръгна да се разхожда из улиците. След пеш минути установи кой го следеше. Бяха двама. Един пеш и един с кола. Робърт се опита да се шмугне в един-два ресторанта и да се измъкне през задния вход, но не можа да се отърве от тях. Бяха твърде добре обучени. Накрая почти дойде време да се връща във фермата, а той все още не беше успял да се измъкне от наблюдателите си. Следяха го съвсем плътно. Той влезе в един универсален магазин и двамата мъже заеха позиции, от които да наблюдават всички входове и изходи. Робърт се качи с ескалатора до отдела за мъжко облекло. Когато след трийсет минути слезе долу, беше облечен в съвсем друг костюм, шапка и палто, разговаряше с една жена и държеше в ръцете си бебе. Той мина покрай преследвачите си, без да бъде разпознат.

Този ден Робърт беше единственият, който успешно приключи упражнението.

Жаргонът, на който ги обучаваха във фермата, сам по себе си представляваше отделен език.

„Вие може би няма да използвате всички тези термини — каза инструкторът на групата един ден, — но е по-добре да ги знаете. Има два вида агенти: «въздействащ агент» и «агент-провокатор». Първият се опитва да въздейства върху общественото мнение в страната, където работи. Агент-провокаторът е изпратен да създава безредици и хаос. «Биографична хватка» е терминът, който ЦРУ използва в случаите на изнудване. Има също така «черна работа», която може да варира от подкуп до кражба с взлом. Уотъргейт беше такава черна работа.“

Той се огледа, за да се увери, че го слушаха внимателно. Групата го зяпаше в устата.

„От време на време някой от вас ще има нужда от услугите на «обущар» — това са фалшификаторите на паспорти.“

Робърт се почуди дали някога ще му се наложи да потърси подобни обущарски услуги.

„Фразата максимално да разжалваш някого е лоша работа. Това означава отстраняване чрез убийство. Същото значи и думата ликвидация. Ако чуете някой да говори за «фирмата», това е прякорът на британските тайни служби. Ако ви помолят да «опушите» някой офис, няма да е срещу термити, ами ще търсите подслушвателна техника.“

Робърт се прехласваше от това скрито значение на фразите.

„Евфемизмът «дамите» се прилага към жените, изпратени да компрометират противника. «Легенда» казват на фалшивата биография, изфабрикувана като прикритие за шпионина. «Да минеш на частно» означава да напуснеш тайните служби. Някой от вас знае ли какво значи «укротител на лъвове»?“ — инструкторът огледа класа.

Почака за отговор. Мълчание.

„Когато изхвърлят някой агент, той понякога се разстройва и започва да заплашва, че ще разкрие онова, което знае. Тогава му пращат един такъв укротител, който да го поочупи. Убеден съм, че на никой от вас няма да му се случи да се разправя с подобен спец.“

Чу се нервен смях.

„Има и един такъв термин «морбили». Когато въпросното лице почине от морбили, това значи, че е ликвидирано толкова изкусно, че смъртта се приема за случайна или се приписва на естествени причини. Един от начините да причините морбили, е да дадете на някого «Табун». Това е безцветна или кафеникава течност, която предизвиква парализа на нервната система, когато се абсорбира през кожата. Ако някой ви предложи «музикална кутия», значи ви предлагат радиопредавател. Операторът на подобна кутия се нарича музикант. В бъдеще някои от Вас ще работят «голи». Не бързайте да си сваляте всичките дрехи; това просто значи, че ще работите сами, без никаква помощ. Има и нещо друго, което бих искал да обсъдим днес. Въпросът за съвпаденията. В нашата работа такова животно няма. Обикновено това е знак за опасност. Ако се натъквате случайно все на един и същи човек, ако, когато сте в движение, забелязвате все един и същи автомобил, покрийте се сериозно. Вероятно сте загазили. Мисля, че това е всичко за днес, господа. Утре ще продължим оттам, където спряхме.“

 

 

От време на време полковник Джонсън извикваше Робърт в кабинета „да си побъбрят“, както казваше той. Разговорите бяха измамно непринудени, но Робърт съзнаваше, че го проверяваха.

— Разбрах, че имаш щастлив брак, Робърт.

— Точно така.

И в следващите трийсет минути разговаряха за брака, верността и доверието.

Друг път Джонсън подхвърляше:

— Адмирал Уитакър те приема като свой син, Робърт. Знаеш ли това?

— Да. — Мъката от гибелта на Едуард все още не бе утихнала у Робърт.

Приказваха си за лоялността, дълга и смъртта.

— Ти неведнъж си се сблъсквал със смъртта, Робърт. Страх ли те е да умреш?

— Не. — Но да зная за какво умирам, помисли си Робърт. А не тъй за нищо.

Тези срещи притесняваха Робърт, защото му се струваше, че е изправен пред огледален прозорец. Полковник Джонсън го виждаше ясно, но той самият оставаше невидим за Робърт, една загадка, забулена в тайна.

Курсът продължи шестнадесет седмици и през цялото време на никого от тях не разрешиха да поддържа връзка с външния свят. Сюзън му липсваше отчаяно. Това беше най-дългата им раздяла. Когато четирите месеца свършиха, полковник Джонсън повика Робърт в кабинета си.

— Поканих те да се сбогуваме. Ти се справи чудесно. Смятам, че бъдещето ти ще бъде много интересно.

— Благодаря ви, сър. Надявам се да е така.

— Успех.

Полковник Джонсън продължи да гледа подире му, докато Робърт излезе. Остана така неподвижен около пет минути, после взе решение. Отиде до вратата и я заключи. После вдигна телефонната слушалка и набра един номер.

 

 

Сюзън го чакаше. Отвори му вратата в прозрачно неглиже, което не скриваше нищо. Хвърли се в прегръдките му и го притисна силно.

— Здрасти, моряче. Искаш ли да прекараш добре?

— Аз вече го правя — отвърна й Робърт щастливо, — достатъчно ми е да те държа в прегръдките си.

— Господи, толкова ми липсваше! — Сюзън се отдръпна и му каза разпалено. — Ако нещо някога ти се случи, струва ми се, че ще умра.

— Нищо няма да ми се случи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Изглеждаш толкова изморен — погледна го тя загрижено.

— Курсът беше доста интензивен — призна й Робърт.

Той, разбира се, омаловажаваше нещата. С всичките му текстове, учебници, плюс практическите занятия, никой от тях не успяваше да мигне повече от няколко часа в денонощие. Никой обаче не се оплакваше поради простата причина, че съзнаваха добре — онова, което изучаваха сега, някой ден можеше да им спаси живота.

— Добре знам от какво имаш нужда — заяви Сюзън.

— Нищо чудно — ухили се Робърт и посегна към нея.

— Чакай. Дай ми пет минути. Съблечи се през това време.

Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше и си помисли: Какво още може да си пожелае човек? И започна да се съблича.

Сюзън се върна след малко.

— Ммм, че си хубав гол — каза му тихичко.

Той чу гласа на инструктора си, който казваше: „Някои от вас ще работят голи. Това значи сами и без никаква помощ“. В какво се забърках? В какво забърках Сюзън?

Тя го поведе към банята. Ваната беше пълна с топла уханна вода, в помещението горяха само четири свещи, закрепени на умивалника.

— Добре дошъл у дома, миличък. — Тя се изхлузи от неглижето си и влезе във ваната.

Той я последва.

— Сюзън…

— Мълчи. Облегни се на мен.

Усети как ръцете й нежно милват гърба и раменете му, усети меките извивки на тялото й до своето и забрави колко беше уморен. Любиха се в топлата вода, а когато започнаха да се бършат, Сюзън каза:

— Толкова по въпроса за любовната игра. Сега да преминем към сериозните задължения.

Отново се любиха и по-късно, когато Робърт заспиваше със Сюзън в прегръдките си, сънено си помисли! Така ще бъде. Завинаги.