Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (17)

Глава петнадесета

Ден четвърти

Лондон

Четвъртък, 18 октомври

Лезли Мъдършед искаше да подражава в живота си на Робин Лийч. Запален почитател на телевизионното предаване „Животът на богатите и прочутите“, Мъдършед внимателно изучаваше начина, по който гостите на Робин Лийч разговаряха и се обличаха, защото знаеше, че един ден и той ще се появи в тази програма. Още от дете растеше с чувството, че му е предопределено да стане „някой“, да бъде богат и прочут.

— Ти не си като другите — все повтаряше майка му. — Моят бебчо ще стане известен по целия свят.

Момчето ставаше и лягаше с тези думи, докато накрая наистина повярва, че е така. С течение на времето обаче Мъдършед се сблъска с един немаловажен проблем — той нямаше представа как да стане богат и прочут. Отначало смяташе да стане кинозвезда, но беше твърде стеснителен. После за един кратък период реши да се прочуе като футболист, но не беше много атлетичен. Размишляваше дали пък да не бъде учен или велик юрист с главозамайващи хонорари. Оценките му в училище обаче бяха доста посредствени и той го напусна, без изобщо да успее да се доближи до славата. Животът просто не бе честен по отношение на него. Физически Лезли беше непривлекателен, слаб и блед, с болезнен цвят на лицето, нисичък — едва сто и седемдесет сантиметра. Утешаваше се с мисълта, че много прочути мъже са били ниски — Дъдли Мур, Дъстин Хофман, Питър Фалк…

Единствената професия, която интересуваше Лезли, беше фотографията. Да снимаш бе толкова баламски лесно! Всеки можеше да го прави. Просто натискаш едно копче. Майка му бе му подарила фотоапарат за шестия рожден ден и превъзнасяше всички снимки, направени от момчето. До момента, когато навлезе в пубертета, Мъдършед беше убеден, че е ненадминат фотограф. Убеждаваше се, че в никой случай не снима по-лошо от Ансел Адамс, Ричард Ейвъдън или Маргарет Бурк-Уайт. С помощта на един заем от майка си Лезли си направи фотографско ателие в своя апартамент в Уайтчапъл.

„Започни скромно — каза майка му, — но планирай смело“. И Лезли Мъдършед постъпи точно така. Той започна много скромно и планираше изключително амбициозно, но за зла участ нямаше талант за фотография. Снимаше паради, животни и растения и изпращаше със замах снимките на разни вестници и списания, а те все му ги връщаха. Мъдършед се утешаваше с мисълта за всички непризнати гении. Смяташе се за жертва на еснафите.

И изведнъж най-неочаквано му се откри прекрасен шанс. Братовчед на майка му, който работеше за издателство „Харпър и Колкнс“, сподели с Мъдършед, че издателството планира да издаде настолна книга за Швейцария.

— Все още не са избрали фотограф, Лезли, затова, ако веднага заминеш за Швейцария и се върнеш със страхотни снимки, книгата може да бъде твоя.

Лезли Мъдършед набързо си стегна апаратите и замина за Швейцария. Знаеше — винаги бе знаел — че точно това бе шансът, който очакваше. Най-накрая идиотите щяха да оценят таланта му. Той нае кола в Женева и обиколи страната като снимаше швейцарски хижи, водопади и планински върхове под снежни шапки. Снимаше изгреви и залези и селяни на работа в полето. И насред всичко това се намеси съдбата и промени целия му живот. Пътуваше за Берн, когато колата му отказа. Той спря бесен встрани от пътя. „Защо все аз?“ — изстена Мъдършед. — „Защо такива неща винаги се случват на мен?“ Седеше и се ядосваше за изгубеното безценно време и колко ли ще го одерат да изтеглят колата. На петнадесет километра от мястото на злополуката му бе разположено селцето Тун. Ще накарам някой оттам да ме изтегли — помисли си Мъдършед. — Тогава няма да ми струва толкова скъпо.

Той спря един минаващ камион-цистерна.

— Имам нужда някой да ме изтегли — обясни Мъдършед. — Бихте ли се обадили в някой гараж в Тун да дойдат тук?

Шофьорът само поклати глава.

— Днес е неделя, господине. Най-близкият отворен гараж се намира в Берн.

— Берн ли? Та това е на петдесет километра оттук. Ще ми струва цяло състояние.

Шофьорът се ухили.

— Да, в неделя направо те ошушкват. — И понечи да подкара колата.

— Чакайте. — На Лезли чак езикът не му се обръщаше. — Аз… аз ще си платя да ме изтеглят до Берн.

— Gut. Ще им кажа да изпратят някого.

Лезли Мъдършед остана да проклина в повредената си кола. Само това ми липсваше — мислеше си той горчиво. И без това вече беше изхарчил твърде много пари за филми, а сега трябваше да плати и на някакъв проклет обирджия да го изтегли оттук. Изминаха два почти безкрайни часа, докато пристигне камиона, който трябваше да го изтегли. Точно когато механикът започна да закачва въжето, през шосето проблесна светлина и се чу звук от експлозия, а когато Мъдършед вдигна очи, видя ярък предмет да пада от небето. Единственото друго превозно средство беше един туристически автобус, който спря зад колата му. Пътниците от автобуса претичаха през шосето, за да видят катастрофата. Мъдършед се поколеба, разкъсван от любопитство и от желанието незабавно да тръгне. Най-сетне последва туристите. Когато стигна до мястото на катастрофата, направо се вцепени. Господи Божичко — помисли си. — Това не може да е вярно. Точно пред себе си виждаше летяща чиния. Лезли Мъдършед беше чувал за летящи чинии и беше чел за тях, но изобщо не вярваше, че съществуват. Той зяпаше със зинала уста призрачната сцена. Обвивката на кораба се беше разпукала и вътре се виждаха две тела, дребни, с големи черепи, очи в дълбоки очни кухини, без уши и почти без брадички, облечени в нещо като металносребристи костюми.

Групата от автобуса стоеше наоколо в ужасена тишина. Мъжът до него припадна. Един друг се извърна и повърна. Възрастен свещеник стискаше броеницата си и мърмореше нещо несвързано.

— Божичко — каза някой. — Та това е летяща чиния!

И точно в този миг вдъхновение свише осени Мъдършед.

Чудо бе паднало в скута му. Той, Лезли Мъдършед, беше тук в този миг със своите фотоапарати, за да заснеме случката на века! Нито едно списание или вестник в света нямаше да откажат снимките, които той се канеше да направи. Настолна книга за Швейцария ли? Той едва не се изсмя при тази мисъл. Той щеше да изуми света. Всички телевизионни програми щяха да му се молят да участва в тях, но той най-напред щеше да уважи предаването на Робин Лийч. Щеше да продаде снимките си на „Линдън Таймс“, „Сън“, „Мейл“, „Мирър“ — на всички английски вестници и на чуждите вестници и списания „Фигаро“ и „Пари-Мач“, „Оджи“ и „Дер Таг“. На „Тайм“ и на „Ю Ес Ей Тудей“. Цялата световна преса щеше да го моли за снимки. Япония и Южна Америка, Русия и Китай… и така без край. Сърцето на Мъдършед се разтуптя от възбуда. За никого няма да направя изключение. Всеки ще трябва да си плати поотделно. Ще започна от сто лири стерлинги за снимка или може би от двеста. И ще ги продавам до безкрай. Той започна трескаво да пресмята колко пари щеше да изкара.

Толкова се беше улисал в тази работа, че почти забрави за снимките.

— Божичко! Извинете ме — каза, без да се обръща към някого и хукна през шосето да си вземе фотоапаратите.

Механикът беше закачил теглича и беше готов да тръгне.

— Какво става там? — попита той.

Мъдършед бързаше да се натовари с апарати.

— Елате да видите.

Двамата прекосиха отново шосето до горичката и Мъдършед си проби път през тълпата туристи.

— Извинете — повтаряше той. — Извинете.

Нагласи фокуса и започна да щрака НЛО-то и призрачните му пътници. Направи черно-бели и цветни снимки. С всяко щракане на затвора на фотоапарата Мъдършед си мислеше: Милион лири стерлинги… още един милион лири стерлинги… още един милион.

— Това е лицето на Сатаната — кръстеше се свещеникът.

Сатаната ли, бабината ти — възкликна мислено Мъдършед. — Това е лицето на парите. Това ще са първите снимки, доказали, че летящите чинии наистина съществуват. След това изведнаж му хрумна ужасна мисъл. Ами ако списанията решат, че снимките са фалшиви? Вече е имало доста фалшиви снимки на НЛО. Еуфорията му се изпари. Ами ако не ми повярват? И в този миг вдъхновението осени Лезли Мъдършед за втори път.

Имаше събрани около себе си девет свидетели. Без да подозират, те ще свидетелстват за автентичността на „откритието“.

Мъдършед се обърна с лице към групата.

— Дами и господа — извика той. — Ако искате да ви снимам тук, подредете се и за мен ще бъде удоволствие да ви изпратя по една безплатна снимка.

Чуха се възклицания. След минута пътниците от автобуса се подредиха около останките от НЛО-то, с изключение на свещеника.

— Не мога — каза свещеникът неохотно. — Това е злото!

Мъдършед имаше нужда от неговото присъствие. Той щеше да бъде най-убедителният от всички свидетели.

— Ама точно това е важното — започна да го убеждава Мъдършед красноречиво. — Не разбирате ли? Това ще бъде вашето доказателство, че съществуват зли духове.

И свещеникът най-сетне склони.

— Раздалечете се малко — заповяда ям Мъдършед, за да се вижда летящата чиния.

Свидетелите се разместиха.

— Готово. Чудесно. Великолепно. Сега не мърдайте.

Направи около дузина снимки и извади молив и хартия.

— Ако запишете тук имената и адресите си, ще се постарая да изпратя на всеки от вас снимка.

Нямаше никакво намерение да им праща снимки. Искаше само свидетели, които да потвърдят снимките му. Е, нека проклетите вестници и списания опитат да се измъкнат сега!

После изведнъж забеляза, че няколко души от групата имаха фотоапарати. Не можеше да позволи на никой друг да направи снимки! Можеха да съществуват само снимки с надписа „Заснето от Лезли Мъдършед“.

— Извинете — обърна се той към групата. — Онези от вас, които имат фотоапарати, мога да ги снимам със собствената им техника.

Бързо му подадоха фотоапаратите. Когато коленичи, за да направи снимките, никой не забеляза, как отваряше с палеца си отделението за филма и го осветяваше. Малко ярка слънчева светлина безкрайно ще подобри качеството на снимките ви. Лошо, приятели, но единствено професионалистите имат право да увековечават историческите моменти.

След десет минути Мъдършед беше събрал имената и адресите на всичките. Той хвърли последен поглед към летящата чиния и си помисли ликуващо: Мама беше права. Ще стана богат и прочут.

Нямаше търпение да се върне в Англия и да прояви безценните си снимки.

 

 

— Какво, по дяволите, става?

Телефоните на полицейските управления в района на Ютендорф не спираха да звънят.

— Някой ходи около дома ми…

— Отвън има някакви странни светлини…

— Домашните животни обезумяват. Сигурно наоколо има вълци…

— Някой е източил цялата ми поилка…

И най-необяснимото от всички телефонни обаждания.

— Началник, изпрати веднага няколко теглича на главното шосе. Там е направо кошмар. Цялото движение е спряло.

— Какво? Защо?

— Никой не знае. Просто двигателите на всички коли изведнъж заглъхнаха.

Това бе нощ, която нямаше да забравят никога.