Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (14)

Глава дванадесета

Огромният кораб-майка се носеше безшумно в космическия мрак, на пръв поглед неподвижен, със скорост 35 500 км в час и в точен синхрон със земната орбита. Шестимата извънземни се взираха внимателно в триизмерния оптически екран, който заемаше едната страна на кораба. С всяко завъртане на планетата Земя те наблюдаваха на монитора холографските образи на онова, което се намираше под тях, докато един електронен спектрограф анализираше химическите компоненти на изображенията. Атмосферата на земните маси, над които прелитаха беше силно замърсена. Огромни заводи бълваха стълбове гъст, черен отровен дим, биологически неразградими отпадъци се изхвърляха в земните гънки и в моретата.

Извънземните се взираха в океаните, някога девствено сини, сега почернели от разлетия нефт и покафенели от мръсотия. Коралите на Големия бариерен риф белееха като кости и милиарди риби умираха. Там, където бяха изнесени дърветата в лонгозните гори на Амазония, зееше огромен гол кратер. Инструментите в космическия кораб показваха, че температурата на Земята се беше покачила от последното им идване преди три години. Виждаха войните, които се водеха под тях на планетата и покрай които се изхвърляха нови отрови в атмосферата.

Извънземните общуваха посредством телепатия.

Нищо ново при земляните.

Жалко. Не са научили нищо.

Ще ги научим.

Опита ли се да се свържеш с другите?

Да. Нещо не е наред. Не отговарят.

Продължавай да правиш опити. Трябва да намерим кораба.

 

 

Долу на Земята, стотици километри под орбитата на космическия кораб Робърт се обади от сигурен телефон на генерал Хилиърд. Генералът веднага вдигна слушалката.

— Добър ден, командор. Имате ли да ми доложите нещо?

Да. Бих искал да доложа, че си едно лъжливо копеле.

— За метеорологическия балон, генерале… Май излиза, че е било НЛО. — Той млъкна.

— Да, зная. Не можех да ви съобщя по-рано поради сериозни съображения за сигурност.

Бюрократични увъртания. След кратко мълчание генерал Хилиърд каза:

— Ще ви съобщя нещо строго конфиденциално, капитане. Нашето правителство се срещна с извънземните преди три години. Те кацнаха на една от военновъздушните бази на НАТО. Успяхме да установим контакт.

Робърт усети как сърцето му заблъска в гърдите.

— И какво… какво казаха те?

— Че възнамеряват да ни унищожат.

Информацията го разтърси.

— Да ни унищожат ли?!

— Точно така. Казаха, че ще се върнат, за да завладеят тази планета и да ни превърнат в роби, и че не можем да направим нищо, за да предотвратим това. Поне засега. Но ние разработваме методи, за да ги спрем. Затова задължително трябва да избегнем паниката и да спечелим време. Мисля, че разбирате сега защо е толкова важно свидетелите да бъдат предупредени да не обсъждат с никого онова, което са видели. Ако тръгне мълва за Пришълците, както ги наричаме ние, ще настъпи световна паника.

— Не мислите ли, че може би е по-добре да подготвите хората и…?

— Капитане, в 1938 година един млад актьор на име Орсън Уелс излъчи радиопиеса под името „Война на световете“ за нахлуване на извънземни на Земята. Само за минути тя предизвика паника в градовете на цяла Америка. Истеричното население се опитваше да избяга от въображаемите завоеватели. Телефоните линии бяха блокирали, шосетата бяха задръстени от коли. Загинаха хора. Хаосът беше пълен. Не, ние самите трябва да сме готови да посрещнем извънземните, преди да уведомим обществеността за това. Искаме да откриете тези свидетели заради тяхната собствена безопасност, така че да можем да контролираме положението.

Робърт се беше облял в пот.

— Да. Аз… аз ви разбирам.

— Добре. Схванах, че сте разговаряли с един от свидетелите?

— Открих двама от тях.

— Имената им?

— Ханс Бекеман… шофьорът на туристическия автобус. Живее в Капел…

— А вторият?

— Фриц Мандел. Собственик на гараж в Берн. Той е механикът, изтеглил колата на третия свидетел.

— Името на този свидетел?

— Още не съм го открил. Работя по въпроса. Искате ли да побеседвам с двамата да не приказват за НЛО-то с никого?

— Не. Задачата ви е да откриете свидетелите. След това ще уведомим техните правителства да се заемат с другия въпрос. Разбрахте ли колко свидетели е имало?

— Да. Седем пътници, плюс шофьора, механика и случайно минаващия автомобилист.

— Трябва да издирите всичките. Всички до един от тези десетима свидетели на катастрофата. Ясно ли е?

— Да, генерале.

Робърт сложи слушалката в душевен смут. НЛО съществуват. Извънземните са врагове. Тази мисъл беше ужасна.

Внезапно онова човъркащо чувство, че нещо не е наред, което вече бе изпитал, го споходи отново. Генерал Хилиърд го бе изпратил да изпълнява тази задача, но не му бяха казали цялата истина. Какво още криеха?

Агенция „Авис“ за даване на коли под наем се намираше до Рю дьо Лозан 44, в сърцето на Женева. Робърт се втурна в офиса и се запъти към чиновничката зад гишето.

— С какво мога да ви услужа?

Робърт тресна под носа й листчето с номера на реното.

— Дали сте под наем тази кола миналата седмица. Искам името на човека, който я е наел — сопна се той сърдито.

Чиновничката изправи рамене.

— Съжалявам, но не ни е разрешено да даваме такава информация.

— Толкова по-зле — тросна се Робърт. — Защото в такъв случай ще съдя вашата агенция и то за доста пари.

— Не ви разбирам. Какъв е проблемът?

— Ще ви кажа какъв е проблемът, госпожо. Миналата неделя тази кола блъсна моята на пътя и здравата я очука. Успях да запиша регистрационния номер, но шофьорът й духна с колата, преди да сваря да го спра.

— Разбирам. — Чиновничката го погледна внимателно. — Извинете ме за момент.

Тя изчезна зад една врата и след малко се върна с папка в ръка.

— Според нашата картотека имало е проблеми с двигателя, но не е съобщено за произшествие.

— Ето, аз сега ви съобщавам. И ще държа вашата агенция отговорна за това. Ще трябва да ми платите ремонта на колата. Чисто новичко порше, което ще ви струва цяло състояние…

— Съжалявам много, господине, но след като никой не ни е съобщил за произшествието, не можем да поемем отговорността за него.

— Вижте — каза Робърт малко по-спокойно. — Искам да бъда честен. Не искам да обвинявам агенцията ви. Искам само да накарам онзи човек да ми плати разходите по колата. Той ме блъсна и избяга. Може би дори ще трябва да извикам полиция. Ако ми дадете името и адреса му, ще уредя това директно с него и няма да замесвам агенцията ви. Справедливо ли е това?

Чиновничката помълча, докато решаваше как да постъпи.

— Да, бихме предпочели този вариант. — Тя погледна в папката. — Името на човека, наел колата ни е Лезли Мъдършед.

— А адресът му?

— Гроув Роуд 213 А, Уайтчапъл, Лондон, Е3. — Тя го погледна. — Сигурен ли сте, че агенцията ни няма да бъде замесена в тъжбата?

— Давам ви думата си — увери я Робърт. — Това е личен въпрос между Лезли Мъдършед и мен.

Със следващия полет на „Сунг Ер“ командор Робърт Белами отлетя за Лондон.

 

 

Седеше сам в тъмното, съсредоточен, прехвърляйки педантично в ума си всяка фаза от плана, търсеше да се увери, че нищо не е пропуснато, че нищо няма да се провали. Тихото позвъняване на телефона прекъсна мислите му.

— Янус на телефона.

— Янус. Тук е генерал Хилиърд.

— Кажете.

— Капитан Белами е открил първите двама свидетели.

— Много добре. Заемете се незабавно с тях.

— Да, сър.

— Къде е капитанът сега?

— На път за Лондон. Скоро ще потвърди номер три.

— Ще докладвам пред комисията за онова, което е направил. Продължавайте да ме държите в течение. Условията на тази операция трябва да останат: бързина и секретност.

— Ясно, сър. Бих предложил…

Но от другата страна вече затвориха слушалката.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ДО: ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА НА БУНДЕСАНВАЛТШАФТ

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ СТРАШНИЯТ СЪД

1. ХАНС БЕКЕРМАН — КАПЕЛ

2. ФРИЦ МАНДЕЛ — БЕРН

КРАЙ“