Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (13)

Глава единадесета

Ден трети

Берн, Швейцария

сряда, 17 октомври

Берн беше един от любимите градове на Робърт. Елегантен, пълен с красиви паметници и чудесни стари каменни сгради от XVIII век. Столица на Швейцария и един от най-процъфтяващите градове. Робърт все се чудеше дали фактът, че трамваите бяха боядисани в зелено имаше нещо общо с цвета на парите. Жителите на Берн му се струваха по-безгрижни от хората в другите части на Швейцария. Не бързаха, говореха по-бавно и в общи линии бяха по-спокойни. В миналото беше работил няколко пъти тук заедно с швейцарските тайни служби, чиято главна квартира се намираше на Вайзенхаусплац. Там имаше приятели, които биха могли да му помогнат, но заповедите бяха категорични. Озадачаващи, но категорични.

След около петнадесетина телефонни разговора Робърт откри гаража, от който бяха изтеглили колата на фотографа. Беше малък гараж на Фрибургщрасе, собственост на механика Фриц Мандел. Фриц Мандел отиваше към петдесетте, с изпито лице със следи от акне, слабо тяло и огромно бирено шкембе. Когато Робърт влезе, той работеше в канала под една кола.

— Добър ден — поздрави Робърт.

Мандел вдигна глава.

— Добър ден. С какво мога да ви услужа?

— Интересувам се от една кола, която сте изтеглили в неделя.

— Момент само да довърша.

След десет минути Мандел се изкатери от шахтата и избърса ръце о мръсен парцал.

— Значи вие ми се обадихте тази сутрин. Да не би да има някакво оплакване за колата, която изтеглих? — попита Мандел. — Аз не мога да нося отговорност…

— Не — увери го Робърт. — Съвсем не. Водя разследване и се интересувам от шофьора на колата.

— Елате в офиса.

Двамата влязоха в малкия офис и Мандел отвори кантонерката.

— Миналата неделя, казвате?

— Точно така.

Механикът извади един картон.

— Да. Това беше онзи Arschficker^[1], който ни снима пред НЛО.

Робърт усети как изведнъж ръцете му се изпотиха.

— Видял и сте НЛО?

— Да. Едва не brachte aus^[2].

— Можете ли да ми го опишете?

Мандел потръпна.

— То… то изглеждаше живо.

— Моля?

— Искам да кажа… около него имаше някаква светлина. Тя все менеше цветовете си. Трудно е да се опише. И тези малки създания вътре. Не бяха хора, но… — Той замълча.

— Колко бяха?

— Двама.

— Живи ли бяха?

— На мен ми изглеждаха мъртви. — Той избърса потно чело. — Радвам се, че ми вярвате. Опитах се да разкажа на приятелите си, но те ми се изсмяха. Дори жена ми помисли, че съм пил. Но каквото видях, видях го.

— А за колата, която изтеглихте… — каза Робърт.

— Да. Реното. Течеше му масло и лагерите му се бяха стопили. Изтеглянето му струваше сто двадесет и пет франка. Вземам двойно по-скъпо в неделя.

— С какво ви плати шофьорът с чек или с кредитна карта?

— Не приемам нито чекове, нито кредитни карти. Плати в брой.

— С швейцарски франкове ли?

— С лири стерлинги.

— Сигурен ли сте?

— Да. Спомням си, че трябваше да проверя обменния курс.

— Господин Мандел, да сте записали случайно регистрационния номер на колата?

— Разбира се — отвърна Мандел. Той пак погледна в картона. — Беше взета под наем. От „Авис“. Беше я взел в Женева.

— Имате ли нещо против да ми дадете номера?

— Разбира се, защо не? — Той записа номера на късче хартия и го подаде на Робърт. — Във всеки случай каква е цялата тази работа? С това НЛО?

— А, не — отвърна Робърт с най-искрения си тон. Той извади портфейла си и показа едно удостоверение. — Аз работя за МАК, Международния автоклуб. Правя изследване на камионите-влекачи.

— Аха.

Робърт напусна гаража като си мислеше замаяно: Изглежда наистина си имаме работа с някакво шибано НЛО с двама мъртви извънземни в него. Тогава защо генерал Хилиърд го излъга, след като е знаел, че Робърт ще открие, че е катастрофирала летяща чиния?

Можеше да има само едно обяснение и Робърт потръпна от внезапен хлад.