Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (12)

Глава десета

Хангар 17 на военновъздушната база в Лангли, Вирджиния, бе заобиколен с абсолютна и строга секретност. Четирима униформени морски пехотинци охраняваха периметъра отвън, а вътре трима офицери с висок ранг се редуваха да дежурят на всеки осем часа пред една изолирана камера вътре в хангара. Никой от офицерите не знаеше какво охранява. Освен учените и лекарите, които работеха вътре, само трима посетители бяха допуснати в камерата.

Четвъртият току-що беше пристигнал. Посрещна го бригадният генерал Пакстън, който отговаряше за сигурността.

— Добре дошли в нашата менажерия.

— Очаквах с нетърпение този миг.

— Няма да се разочаровате. Насам, моля.

Пред изолираната камера имаше закачалка с пет бели стерилни костюма, които изцяло покриваха тялото.

— Бихте ли облекли единия? — помоли го генералът.

— Разбира се.

Янус навлече костюма. Виждаше се само лицето му през стъклото на маската. Надяна големи бели пантофи върху обущата си и генералът го поведе към вратата на камерата. Морският пехотинец се отмести и генералът отвори вратата.

— Насам.

Янус влезе в камерата и се огледа. В центъра й се намираше космическият кораб. Върху бели маси за аутопсия от другата страна лежаха телата на двамата извънземни. Един патолог аутопсираше едното тяло.

Генерал Пакстън насочи вниманието на посетителя към космическия кораб.

— Според нас, имаме работа с нещо като разузнавателен кораб — обясни генералът. — Сигурни сме, че има средство за директна връзка с кораба-майка.

Двамата приближиха, за да разгледат космическия апарат. Той беше приблизително около десет и половина метра в диаметър. Вътрешността му с форма на перла имаше повдигащ се таван и три кушетки, които приличаха на зъболекарски столове. Стените бяха покрити с панели от вибриращи металически дискове.

— Има твърде много неща, които още не сме разгадали — призна генерал Пакстън. — Но онова, което научихме, е смайващо.

Той посочи към апаратурата, подредена на малки панели.

— Имат интеграционна широкообхватна оптическа система, нещо като сканираща система за живи организми, комуникационна система, способна да синтезира гласовете и навигационна система, която ни удари в земята. Смятаме, че работи на принципа на някакви електромагнитни импулси.

— Имат ли оръжие на борда? — попита Янус.

Генерал Пакстън разпери ръце с жест на човек, признаващ, поражението си.

— Не сме сигурни. Има доста техника, която изобщо не можем да проумеем за какво служи.

— Какъв е източникът на енергия?

— Най-вероятното предположение е, че използват едноатомен водород в затворен цикъл, за да рециклират отпадъчния му продукт, водата, за получаване на нов водород за енергия. С подобен неограничен източник на енергия могат да идат където си искат в междупланетното пространство. Ще минат може би години преди да разгадаем всичките им тайни. А има и друго нещо, което ни озадачава. Телата на двамата извънземни бяха привързани за кушетките. Но отпечатъците върху третата кушетка показват, че и там е имало някой.

— Искате да кажете — промълви Янус бавно, — че един от тях може би липсва?

— Така изглежда.

Янус постоя със свъсено чело.

— Да хвърлим един поглед на нарушителите на околоземното пространство.

Двамата отидоха до масите, където лежаха извънземните. Янус се загледа в странните фигури. Не можеше да повярва, че може да има толкова различни от човека създания, които да бъдат разумни същества. Челата на извънземните бяха по-големи, отколкото очакваше. Те бяха съвсем плешиви, без вежди и клепачи. Очите им приличаха на топки за пинг-понг.

Лекарят, който аутопсираше, вдигна очи при приближаването им.

— Невероятно — каза той. — На единия от извънземните му беше откъсната китката на ръката. Няма следи от кръв, но има нещо, което прилича на вени, пълни със зелена течност. По-голямата част от нея е изтекла.

— Зелена течност ли? — попита Янус.

— Да. — Лекарят се поколеба. — Смятаме, че тези създания представляват някаква форма на растителен живот.

— Мислещи зеленчуци? Сериозно ли говорите?

— Вижте сам.

Лекарят взе една лейка и поля ръката на извънземния с откъснатата китка. Отначало нищо не се СЛУЧИ. После внезапно от края на ръката засълзи някакво зелено вещество, което бавно започна да се оформя като китка.

Двамата мъже гледаха потресени.

— Господи! Тези същества мъртви ли са или не?

— Това е интересен въпрос. Тези две тела не са живи в смисъла, който ние влагаме в това, но те не отговарят и на нашето определение за мъртви. Бих казал, че хибернират^[1].

Янус продължаваше да гледа втренчено новоизраслата китка.

— Много растения проявяват различни форми на интелект.

— Интелект?

— О, да. Има растения, които се маскират, за да се защитят. В момента провеждаме изумителни експерименти върху растителния живот.

— Бих искал да видя тези експерименти — изрече Янус.

— Разбира се. С удоволствие ще уредя това.

Огромната оранжерийна лаборатория се намираше в комплекс от правителствени здания на около сто и петдесет километра от Вашингтон, Д. С. На стената висеше надпис:

„Клоновете и папратите все още не са покварени, но без съмнение, когато се осъзнаят, те също ще започнат да проклинат и ругаят.“

Ралф Уолдо Емерсън

„Нейчър“, 1836 г.

Професор Рахман, който завеждаше комплекса, бе ентусиазиран гном, искрено запален по професията си.

— Чарлз Дарвин пръв е предусетил способността на растенията да мислят. Неговият последовател Лутър Бърбанк^[2] успял да общува с тях.

— Наистина ли вярвате, че това е възможно?

— Сигурни сме. Джордж Уошингтън Карвър^[3] общувал с растенията и те му давали стотици нови продукти. Карвър казва: „Когато се докосвам до цвете, докосвам се до Вечността. Цветята са съществували много преди хората на тази земя и ще продължават да съществуват милиони години след тях. Чрез цветята аз говоря с Вечността…“.

Янус огледа огромната оранжерия, в която се намираха. Беше пълна с растения и екзотични цветя, които я изпъстряха като небесна дъга. Ароматите им се смесваха упойващо.

— Всичко в това помещение е живо — каза професор Рахман. — Растенията могат да изпитват любов, омраза, болка, възбуда… също като животните. Сър Джагадис Чандра Боузи доказа, че реагират на тоновете на гласа.

— Как може да се докаже подобно нещо? — попита Янус.

— Ще бъда щастлив да ви демонстрирам.

Рахман се запъти към една маса, покрита с растения.

До масата имаше полиграф. Ученият взе единия електрод и го прикрепи към някакво растение. Иглата на полиграфа не мърдаше.

— Гледайте сега — каза той.

Той се наведе към растението и прошепна:

— Мисля, че си прекрасно. Ти си най-прекрасното растение от всички тук…

Янус забеляза как иглата леко потрепна.

Изведнъж професор Рахман закрещя.

— Ти си грозно! Ти ще умреш! Чуваш ли ме? Ще умреш!

Иглата затрепери и рязко се дръпна нагоре.

— Господи! — възкликна Янус. — Не мога да повярвам.

— Онова, което видяхте, е равнозначно на човешки вик — каза Рахман. — В нашите списания имаше публикации за тези опити. Най-интересният от тях беше с шестима студенти. Един от тях, за когото другите не знаеха, трябваше да влезе в помещение с две растения, едното от които беше закачено за такъв полиграф, и да унищожи изцяло другото растение. След това студентите един по един ги преведоха покрай растенията. Когато влизаха невинните студенти, полиграфът не показваше нищо. Но в мига, когато влезе унищожителят, иглата на полиграфа подскочи.

— Невероятно.

— Но вярно. Също така научихме, че растенията реагират на различните видове музика.

— Различните видове музика ли?

— Да. Проведоха един опит в Темпъл Бюъл Колидж в Денвър, където поставиха здрави растения в три стъклени сандъка. Единият го озвучаваха с хард рок, вторият — с тиха източноиндийска музика на цитра и третия не беше озвучен. Екип от оператори на Си Би Ес филмира експеримента. След две седмици растенията, озвучавани с рок, умряха, неозвучаваните растения се развиваха нормално, а озвучаваните с индийска цитра разцъфнаха с невероятни цветове и обърнаха стебла към източника на музика. Уолтър Кронкайт показа филма в своята телевизионна програма. Ако искате да проверите, тя бе излъчена на 26 октомври 1970 година.

— Искате да ми кажете, че растенията притежават интелект?

— Те дишат, хранят се и се възпроизвеждат. Усещат болка и могат да се защитят от враговете си. Например някои растения отравят почвата около себе си с терпени, за да се отърват от конкурентите си. Други отделят алкалоиди, за да отблъснат насекомите. Доказали сме, че растенията могат да общуват помежду си посредством феромони.

— Да, чул съм за това — каза Янус.

— Някои малки растения са месоядни. Например Dionaea muscipula. Някои орхидеи приличат и миришат на женски пчели, за да примамват мъжките. Други приличат на оси, за да кацат мъжките по тях и да им разнасят прашеца. Друг вид орхидеи пък миришат на гниещо месо, за да привличат трупните мухи.

Янус попиваше всяка дума.

— Розовата калцеолария има повдигната горна част, която се затваря, когато кацне пчела. Единственият изход за насекомото е да пропълзи по тесен канал до задната част на цвета, за да се освободи, и докато се промъква, по него полепва цветен прашец. В североизточната част на страната виреят пет хиляди вида цъфтящи растения и всеки вид си има свои особености. По този въпрос не съществуват съмнения. Нееднократно е доказано, че живите растения имат интелект.

А изчезналият извънземен скита някъде на свобода — мислеше си Янус.