Дейвид Стори
Пасмор (9)

Глава девета

Почти не излизаше от стаята си. Бе станал чувствителен и към най-дребните неща. Имаше усещането на човек, затворен в клетка: само някакво дращене и стържене — едва доловими доказателства за наличието на живот навън.

През няколко дни слизаше долу и купуваше различни продукти — предимно консерви и пакетирани храни, които можеха да издържат по-дълго време. По-голямата част от тях обаче оставаше недокосната. Изобщо не вдигаше пердетата. По цял ден лежеше и зяпаше странното блуждаене на светлини и сенки по тавана.

Имаше неприятности и с хазяина. Когато си бе тръгнала, Хелън съвсем непреднамерено бе забравила да му остави своята част от наема. И естествено му се бе наложило да извади цялата сума от собствения си джоб. А що се отнася до останалите му задължения — издръжката, която даваше на жена си, разноските по поддържане на дома и изплащането на ипотеката — всичко това, и то при ограничените възможности, които му предлагаше стипендията, му идваше много. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само дългове и разорение.

Веднага след завръщането си бе позвънил на Кей с намерението да й каже, че е ходил при родителите си. На телефона обаче се обади тъща му, която реагира нито много студено, нито много сърдечно, а в тона й прозвуча такова огорчение, че когато в крайна сметка чу гласа на Кей, той просто не намери какво да каже. И когато тя го попита как родителите му бяха приели всичко, той само смотолеви: „Е, сигурно можеш да си представиш.“ И тъй като тя замълча, добави: „Доста зле“, след което, без да си кажат нищо повече, затвори телефона.

Два дни по-късно й позвъни отново, но след като отново чу гласа на тъща си, веднага затвори.

През следващите няколко дни изобщо не и се обади. Странно. Това, което най-много искаше да сподели с Кей, бе реакцията на баща му, която като проклятие бе висяла над главата му по време на целия обратен път до Лондон. Тя не му даваше мира и тук, в стаята, а продължаваше като мъчително видение да го дебне, скрита някъде в сенките на мебелите — това бе някакво странно натрупване от страхопочитание и ужас, които му бе трудно да контролира. Вечер, през пролуката между пердетата, той наблюдаваше тълпата от боклукчии и несретници, която се събираше долу на улицата — тази армия от отрепки на обществото, която всеки момент можеше да повлече и него към дъното.

В подобни моменти — едва ли бе способен да си го признае — му се искаше да се втурне в къщи при Кей и децата, да зарови глава в обятията им и да моли за прошка. Единственото нещо, за което някога, още от самото начало, бе мечтал, бе чувството за пълнота. И единственото нещо, което някога бе искал, бе да се опита да оправи нещата.

От време на време в промеждутъците между унеса и търсенето на храна в кухнята той сядаше и пишеше на Кей писма: пишеше, а после ги късаше и хвърляше в кошчето, заедно с части от дисертацията и останалата си работа. Нямаше представа защо сега, след като бе така наясно с чувствата си, не можеше да сложи в ред и мислите си.

Накрая реши, че няма друг избор, освен да отиде в къщи и да поговори с нея. Стана, изми се, облече се и потегли.

 

 

Беше ясна, почти пролетна утрин. Още с излизането си навън усети, че настроението му се повишава.

Когато тръгна от Блумсбъри нагоре по хълма, зад него остана гарата Сейнт Панкрас, чиято сграда се извисяваше като замък над мъглата, а най-високите минарета и кубета, огрени от слънцето, опираха в небето. Зад кулата й се издигаше превит като стебло стълб бяла пара, която сякаш пулсираше, а в края си изтъняваше и трептеше като развян от вятъра вимпел на отдалечаващ се кораб. Докато се изкачваше нагоре, той отвреме-навреме се поспираше и хвърляше поглед назад: утринната ведрина, прозрачността на въздуха, която ставаше все по-осезаема, живителната топлина — не можеше да разбере защо така дълго сам се бе лишавал от всичко това; защо така дълго си бе мислил, че всичко е свършено. Нещата в края на краищата не бяха чак толкова трагични, колкото си ги бе представял.

Бе излязъл рано с надеждата, че ще може да завари децата, преди да са тръгнали за училище. Вместо да отключи сам, той позвъни на вратата, отчасти защото очакваше да ги чуе как тичат да му отворят и отчасти, защото уважението към Кей не му позволяваше да я безпокои, без да се е обадил предварително.

Обаче вътре нещо се бавеха. Отвори му самата Кей. Беше облечена в светлосиня рокля, която през живота си не бе виждал.

За момент той остана на стълбите, надничайки през вратата, когато осъзна, че в същност тя бе застанала на прага така, че не можеше и да се допусне, че гори от желание да го покани. Стори му се подмладена, по-свежа от всякога; поглеждаше го някак странно, с почти наивна прямота — като момиченце.

— В къщи ли си? — попита той.

— Ами, така ми се струва.

Изчакваше го да види какво ще направи.

— А майка ти тук ли е?

Тя поклати глава:

— Замина си преди няколко дни. — Наблюдаваше го съвсем спокойно. Косата й бе прибрана отзад със синя панделка.

— Роклята ти е много хубава.

— Радвам се, че ти харесва — каза тя.

— Майка ти ли ти я купи?

— Да.

Той съвсем се обърка. Не знаеше какво друго да каже.

— И все пак мога ли да вляза?

— Ако мен питаш, по-добре ще е да не влизаш.

Той кимна, въпреки че съвсем не знаеше защо.

— Къде са децата?

— На училище.

— Не е ли малко рано?

— Заведе ги Марджори.

През отворената врата той хвърли заинтригуван поглед навътре в коридора. Къщата изглеждаше много спретната и чиста.

— Майка ти ли те подучи? — попита той.

— Какво?

— Да не ме пускаш. — Той кимна с глава към къщата.

— Няма такова нещо — поклати тя глава.

За миг се зачуди какво да й отговори.

— Ако идваш в неделя, както се бяхме разбрали, няма да има никакви недоразумения — каза Кей.

Но въпреки всичко той не помръдваше от мястото си и упорито изучаваше празния коридор. В края на краищата това беше неговата къща. Но всъщност беше ли негова? На първо място, помисли си той, къщата бе собственост на тъста му, който бе платил вноската, както и на строителната организация, на която той лично дължеше значителна част от остатъка. Може би само входната врата, някой от прозорците и малка част от задната градина бяха негови и само негови.

— Все още имам ключ — отбеляза той.

— Имаш — съгласи се тя.

Мебелите също бяха негови. Никога не бе разглеждал проблемите си от такъв ъгъл. Но сега явно се очертаваха в много лоша светлина.

— Другото, за което исках да говорим, са парите — каза той.

— За това можем да поговорим и в неделя. — Вече бе пуснала дръжката на вратата. — Кога ще дойдеш?

Пасмор се поколеба:

— Когато ти е удобно.

— Тогава — към десет.

Погледът му още веднъж се плъзна навътре в къщата. Отзад вратата на дневната беше затворена.

— Марджори на обед ли взима децата? — попита той.

— Редуваме се през ден.

— Аха.

— Утре е мой ред.

— Добре сте я наредили.

— Наредили сме я.

Той все още се помайваше.

— Е, добре тогава, ще дойда в неделя.

— Ще те чакаме — отвърна Кей.

Той я погледна.

— Всичко хубаво — каза тя и затвори вратата.

За момент се изкуши от мисълта да извади собствения си ключ или като по-ярка демонстрация на чувства даже да разбие вратата.

Тръгна обратно съвсем бавно, а недоумението му непрекъснато растеше. На ъгъла на площада се обърна, сякаш се съмняваше, че бе позвънил на точния адрес. В края на краищата не бе искал кой знае какво.

И все пак всичко си беше както преди. Тъй като времето се бе постоплило, даже и жените в градината продължаваха да бутат количките си.

Когато се върна в стаята си, заключи вратата.

Седна с гръб към пуснатите пердета и заби поглед в стената. След малко, все още загледан в нея, като парализиран запали газовата печка. Никога не бе се чувствувал така ужасно.

 

 

В неделя пристигна точно в десет. Позвъни и чу как децата се затичаха по коридора да му отворят. Малко непохватно се заловиха с ключалката, но накрая, въпреки възбудата си, успяха да се справят с нея и бавно отвориха вратата.

Гледаха го подозрително, с широко отворени очи.

— Здрасти — каза той и за пръв път се почувствува като съвсем чужд човек.

Бяха го зяпнали с бляскави, разбиращи очи, в което въпреки всичко се четеше известно недоверие.

— Мога ли да вляза? — попита той.

Те кимнаха с глава и отстъпиха назад.

Той се наведе и ги целуна. По лицата им, които сякаш излъчваха вътрешното напрежение, долови същата нерешителност.

— Да ви кажа ли какво съм ви донесъл? — попита той.

Те кимнаха с глави, изчаквайки да видят какво пък значи това.

— Хайде да влезем вътре — подкани ги той — и да видим какво има тук.

Вдигна малкия на ръце и влезе в къщата.

Без изобщо да го погледне, детето свъси вежди и се заоглежда за Кей, докато той го отнесе в стаята.

Седнала до масата, облечена в рокля с голяма бяла яка, тя пишеше нещо на някакво листче. Бяла кариока пристягаше косите й.

Самата стая бе безупречно чиста: подът блестеше и никъде не се забелязваше нещо, което да не е на мястото си. Даже му направи впечатление, че и задната градина бе подредена. Лехите от двете страни на оградата бяха засадени.

Всичко това не можеше да не му вдъхне някаква увереност.

— Обедът е готов — каза Кей, като посочи към наредените съдове на печката. — Само трябва да го притоплиш. Всичко съм ти написала. — Тя остави листчето на масата. — Печеното е във фурната. Ако изобщо имаш намерение да излизате с колата, ключовете са ей там — и тя посочи към полицата над камината.

— Ясно — каза той. Остави малкия и си свали палтото.

Децата бяха насядали отсреща и не сваляха очи от него.

— Сега ли искаш да говорим за парите? — попита тя.

— Виж, това наистина е въпрос на икономии — каза той, — но точно сега, струва ми се, не е най-подходящия момент. — Кимна към новото палто, преметнато на стола, новите ръкавици, оставени на масата, и новата рокля, в която бе облечена.

Тя вдигна от земята някаква чанта и извади от нея тефтерче, което също никога не беше виждал.

— Тук са седмичните разходи — каза тя, като му посочи цяла редица от цифри. — Водя си сметка за всичко. — Прелисти страниците. — На нас самите не ни стигат. Наложи се баща ми да ни даде назаем.

— А, така ли? — смотолеви той. — Да, ясно.

Усмивката му се беше стопила.

Тя остави тефтерчето до него на масата.

— Ще го прегледам — каза Пасмор.

— Имаше ли и нещо друго? — попита тя.

Той се колебаеше.

— Струва ми се, че не.

Тя посегна към палтото си.

— Е, мисля, че вече мога да тръгвам.

Той го взе от ръцете й и докато го държеше, внимателно повдигна яката.

— Много е хубаво — каза.

— Хубаво е.

Тя си сложи ръкавиците и взе чантата от масата.

— Майка ти ли ти купи тия дрехи? — попита той.

— Да — каза тя.

Изведнъж малкият стана от мястото си и тръгна към нея.

— Стига де, излизам — сгълча го тя.

Детето се разплака.

— Наистина ли излизаш? — обади се едно от момиченцата.

— Ох, ще се върна, преди да сте си легнали.

Тръгна към вратата. Децата се спуснаха след нея.

— Ще се върна, като се навечеряте — успокои ги тя.

Той чу как вратата навън се хлопна, после как токчетата й бързо затракаха надолу по стълбите и как накрая вътре децата зареваха в хор.

За момент даже си помисли, че тя може и да се върне. На подобен зов сигурно биха откликнали и отвъд площада.

Когато излезе в антрето, видя трите дребосъчета залепени за вратата. Най-голямата се протягаше нагоре и се опитваше да достигне ключалката, а останалите две виеха пронизително, виждайки, че няма да успее.

Наложи му се едно по едно да ги отнесе обратно в стаята. Раздаде им шоколадите. Те започнаха мълчаливо да ги чоплят и да късат обвивките, а после, все още подсмърчайки, задъвкаха едновременно с безизразни физиономии, забили поглед в земята.

Така реваха цялата сутрин.

Навън заваля. Той седна до прозореца и се загледа в локвите, които започнаха да се образуват в градината.

На обед не хапнаха нищо. Просто насипа студеното ядене в чинии и ги остави на масата.

По едно време децата се уединиха по столчетата си. Все още хълцайки, малкият заспа. Той го придържаше, докато се опитваше да успокои останалите две. Чувствуваше се зле и просто не му се искаше да се помръдне.

Дъждът спря. Локвите в градината започнаха да се отцеждат. Късчето небе, което едва се забелязваше между къщите, сякаш бе прихлупило целия град.

Той приготви палтата, ботушките и шапките им за излизане, при което малкият, внезапно събуден, отново нададе вой.

Все така разплакани, ги избута през отворената врата, отключи колата, наведе седалката — да могат да се качат — и потегли.

Започна се една луда обиколка из парковете. На всяка празна детска площадка те послушно слизаха от колата, като по команда се качваха на люлките и с побелели лица оставаха там като заковани. А докато той ги люлееше напред-назад, зяпаха наоколо с невиждащи, зачервени и подпухнали очи.

От мокрите люлки процесията продължаваше към мокрите пързалки, после към мокрите въртележки и кончета и накрая — обратно към колата.

Във всеки парк ритуалът се повтаряше отново и отново. Принуждаваше ги и ги уговаряше, докато ужасът му непрекъснато растеше, защото не можеше да ги успокои.

Накрая реши, че е време да се прибират. Малкият, който все още хълцаше, се тръшна върху резервната гума и заспа.

На връщане минаха с колата в края на улицата, където живееше Нюсъм. Чак след това си даде сметка, че не бе имал нищо друго пред вид. Просто зави по улицата, която водеше натам, когато забеляза малко по-надолу две фигури, които му се сториха познати.

Вървяха ръка за ръка и в момента, в който се увери, че това беше Кей, едва не връхлетя върху тях. Закова на място, уплашен в първия момент, че могат да го видят.

Мъжът, висок и тромав, се смееше някак ехидно, сякаш знаеше, че Пасмор е някъде наблизо и докато заобикаляха локвите насъбрана вода по улицата, тя съвсем фамилиарно се притискаше към него, при което той просто прекаляваше, като непрекъснато я хващаше за ръка.

И чак когато се изгубиха зад ъгъла, на него изведнъж му проблясна кой в същност беше мъжът. Това бе фигурата, която се бе появила почти гола на вратата на кухнята при последното му посещение у Нюсъм: дебела, размекната, с брада, с едно криво око и неизвестно защо с извърната на една страна глава. Фаулър!

Той обърна колата.

Почти не си спомняше как бе стигнал до площада. Беше му останало само усещането, как спира пред къщи и слиза от колата, където краката му така се разтрепериха, че трябваше да се подпре за известно време на вратата.

Когато тя се прибра, той бе успял да си възвърне до известна степен присъствието на духа или поне така му се струваше.

Появи се усмихната на вратата на кухнята. Децата, които вече бе сложил да вечерят, изведнъж забелязаха присъствието й, втурнаха се с викове към нея и започнаха да я прегръщат. В продължение на няколко минути той бе забравен. Отново му се догади. Прииска му се като тях да застане на колене и да запълзи по пода.

Но си остана усмихнат на стола, с разперени на масата ръце. Децата обаче преминаха в контраатака — разплакани я задърпаха за ръцете и се опитаха да я повалят на един стол.

— Стига де, мирно — скара им се тя и като се кикотеше, падна на пода заедно с тях. Палтото й се разтвори и той, без да иска, зърна краката й. Целите бяха изпръскани с кал. Беше просто ужасно. Кръвта нахлу в главата му.

Съвсем тържествено децата едно след друго я целунаха по бузата.

— Е, добре ли прекара? — попита я той.

— Да.

Тя се заливаше от смях, почти без да го погледне. Отмяташе назад глава да им се полюбува, после започваше да ги имитира.

— Хайде, стига вече — усети се по едно време тя. — Качихте ми се на главата.

Малко по малко успя да ги прикотка и седна с тях на масата.

Той й сипа чай.

— Няма смисъл да оставаш повече — погледна го изведнъж тя, сякаш чак сега бе забелязала присъствието му.

— Е, поне да ги сложа да си легнат.

Той се повъртя още малко, като отвреме-навреме я поглеждаше, после стана и излезе. Първо отиде в предната стая, която някога бе ползувал като кабинет, после се качи горе и най-щателно огледа спалнята, банята, детската стая и гостната, мъчейки се да открие някакви следи от чуждо присъствие, без естествено да слага в сметката своето собствено.

Помогна й да измият и приготвят децата за сън. Сега те изглеждаха изтощени, с безцветни и подпухнали лица, а Кей — някак странно равнодушна към състоянието им — продължаваше да се смее и да усмирява оплакванията им с дълги властни прегръдки.

Когато слезе долу, той я завари вече да разтребва стаята.

— Ще трябва набързо да пооправя — извини се тя. — Чакам гости. — И когато той не каза нищо, тя го погледна: — Е, няма ли вече да си тръгваш? Палтото ти е в коридора.

— Ами май че ще трябва — измънка.

— Надявам се, че не са те изтормозили много. — С гръб към него, тя прибираше остатъците от вечерята.

— Изглежда, малко трудно минават без теб — каза той. — И знаеш ли, всичко това наистина започва да ме притеснява. Струва ми се, че не им се отразява много добре.

— Ще трябва да свикват — каза тя. — Ще дойдеш ли в неделя?

— Да — отговори той.

— Много скоро изобщо няма да им прави впечатление.

— Кой ще идва тази вечер?

— Приятели. — Тя го погледна.

Пасмор просто не можеше да повярва на ушите си.

— Е, тогава трябва да тръгвам. Няма да им направи добро впечатление, ако заварят мъжа ти тук.

— Остави ли ключовете от колата? — попита тя.

Той затършува из джобовете си.

— Трябва да съм ги забравил там.

Понечи да тръгне към вратата.

— Не се притеснявай, аз ще ги взема — каза Кей.

Мина покрай него и излезе навън. — Опасно е да се оставят в колата.

Отвори вратата, взе ключовете, после се огледа и провери вратите. Той я наблюдаваше, застанал на тротоара, с ръце в джобовете.

— Е, благодаря ти, че ги изведе — каза тя. — Наистина, сигурна съм, че им се е отразило добре.

Кимна му с глава и тръгна към вратата.

— Е, тогава довиждане — каза тя, затвори и угаси лампата.

Той бавно се отдалечи, като се чудеше дали да не остане и да види кой пък може да й идва на гости.

Така обиколи площада. В предната стая пуснаха пердетата и запалиха лампата. Спалнята им на втория етаж също светеше.

Бавно тръгна обратно през площада. Отново беше заваляло.

Изведнъж, като вдигна яката си, той зави и се отправи надолу по хълма към стаята си.

 

 

По-късно същата вечер й се обади по телефона.

Трябваше да почака малко, докато някой вдигне слушалката. Първото нещо, което го удари, в ухото, бяха музиката и развеселените гласове и чак след това се чу гласът на Кей.

— Извинявай, ама случайно да си намерила някакви документи, след като си тръгнах? — започна той. — Трябва да съм ги оставил някъде из къщи.

— Нищо не съм намерила — отвърна тя, като че ли имаше предварително готов отговор. — Ако искаш, мога да ги потърся. Много ли са важни?

— Няма значение — каза той. — Бяха просто някакви записки. Кой знае къде съм ги забутал. Само исках да проверя дали не са при теб.

— Ако наистина намеря нещо, ще ти го изпратя — каза тя.

— Ами много ти благодаря — каза той. — Май че имаш гости, а?

— Да.

— Познавам ли някого?

За момент тя замълча.

— Артър.

— Артър ли?

— Коулс.

— А, да.

— И Бил Нюсъм.

— О, така ли?

— Струва ми се, че никой друг не познаваш.

Той чу как някой сменя плочата — на неговия грамофон. И плочите бяха негови: беше ги купувал със собствените си спестявания.

— Съжалявам за документите — каза тя. — Ще трябва да ги потърся.

— Много ти благодаря — повтори той.

— Лека нощ.

От другия край на стаята дочу началото на някакъв разгорещен спор, след което му затвориха телефона.

Долу, на улицата, нощта се проточи по-бавно от всякога: виковете на тълпите, които тръгваха да се прибират; песните на пияните които започнаха да затварят кръчмите; последните стъпки на някой, който едва щеше да докрета до къщи. След това се заредиха безкрайни часове на пълен покой, отвреме-навреме нарушавани от рева на минаваща кола, а много по-късно от някой и друг камион, от дрънкането на бутилки и случайните, забързани стъпки на най-ранобудните; после започнаха да се чуват и повече коли — със забавен ход, но по-начесто; лекото потреперване на къщата от минаващите под земята влакове; безкрайният поток от човешки стъпки; и най-накрая дрезгавата светлина, която се процеди през пролуките и пердетата.

На сутринта не хапна нищо. Стомахът му сякаш се бе стопил, а там, където евентуално би трябвало да се намира, усещаше някакво ужасно изтръпване, някаква огромна празнина и напрежение, от които въпреки всичките си усилия не можеше да се освободи.

В съзнанието му като на филмова лента започнаха да се нижат кадрите от събуждането на семейството: ставането от леглото и приготвянето на закуската — Кей по пеньоар до печката, а децата заиграни на пода до нея; самата закуска — обикновено най-вкусното ядене за деня, после децата, които се обличат и тръгват за училище. Днес сигурно бе ред на Кей да вземе децата на Нюсъм: пътят с колата по тясната глуха уличка; чукането на вратата; Фаулър по халат — едното му око зареяно в неизвестна посока, а устата му озъбена — усмихнат протяга ръка. Той се хвана за главата. Мъчителното видение не му даваше покой: чужд мъж на публично място притежава собствената му жена.

Всичко наоколо го потискаше: като се започне от глъчката долу, на улицата, и звъненето на звънеца, който толкова отдавна бе поправил, и се стигне до трополенето нагоре-надолу по стълбите.

Той заключи вратата. Чувствуваше се съвсем безсилен.

Седна на стола, като продължаваше да се тресе целият.

Зарови главата си в ръце и се разплака безутешно. Какво, по дяволите, можеше да иска който и да е мъж от нея?!

 

 

Вечерта взе автобус на края на улицата и не след дълго се озова в Излингтън. Приближи се до площада от другата страна и се настани до една телефонна кабина срещу къщата. Въпреки че кабината беше празна, човек можеше да си помисли, че стои там и си чака реда.

Току-що се бе мръкнало. От цялата къща светеше единствено малкото прозорче над входната врата. Мъжделивата светлина го накара да допусне, че семейството все още се намира в задната стая, чиято врата вероятно бе оставена открехната.

Отвреме-навреме той се поразтъпкваше, отдалечаваше се надолу по пътя, без обаче за момент да изпуска от очи къщата. Гледаше много-много да не излиза от сянката на дърветата, защото не бе изключено да срещне някой от съседите.

След малко прозорците на горния етаж светнаха: тя приготвяше децата за сън.

Той просто се закова на мястото си. Поне така, докато къщата му беше пред очите, успяваше да разсее някои от най-мъчителните си видения.

Тръгна по-смело по площада. Мина покрай къщата, огледа отблизо вратата и прозорците, поспря се до колата.

Изведнъж прозорците на горния етаж угаснаха. След малко отново светнаха.

Той вървеше нагоре-надолу и потриваше ръце от студ.

По едно време на площада се появи такси.

Беше се задало от другата страна на градината. Пред всяка врата шофьорът се навеждаше напред, като явно търсеше някакъв номер.

Накрая спря до колата и натисна клаксона.

Само след секунда в коридора светна и вратата се отвори.

Появи се Кей, облечена в бяло палто. В първия момент изобщо не можа да я познае. Но после с добре познат жест тя махна на таксито.

Зад нея изникна друга, по-едра и по-широкоплещеста фигура, която съвсем не му бе трудно да разпознае.

Марджори също се появи на вратата, изчака ги да се качат, викна им нещо, а после се засмя.

Изобщо не можеше да повярва на очите си. Приличаше му на представление, подготвено специално в негова чест.

Едва бе успял да се скрие зад кабината, когато таксито профуча край него и зави надолу към Уест Енд.

След известно време той отново тръгна на обиколка. Поспираше се пред осветените прозорци на сутерените, надникваше вътре и тук-там виждаше по някоя позната физиономия. Стигна до вратата на собствената си къща, спря, повъртя се малко и отмина.

Върна се при кабината, където отново застана, загледан в къщата. Накрая порови из джобовете си, влезе вътре и набра номера.

Чу гласа на Марджори и съвсем небрежно, сякаш ужасно бързаше, каза:

— Маджори, дай ми, моля ти се, Кей. Обажда се Колин.

— Колин? — повтори тя, сякаш й бе необходимо време да го смели. — Страхувам се, че не си е в къщи.

— А, така ли? — каза бодро той. — Няма значение. Ще й звънна утре. А ти как си?

— Добре съм — отвърна тя.

— Как е Бил?

— О, както обикновено. Оправя света.

— А къде е Кей? На кино ли?

— Не зная — каза тя. — Мисля, че ще вечеря някъде навън.

— Добре — отвърна той. — Много добре. Щом продължава да се храни… А с кого ще вечеря?

— С един приятел.

Той продължаваше да виси в кабината, втренчил през стъклата поглед в къщата, където антрето ослепително светеше. Представяше си я как стои наведена над телефона, може би леко се полюлява в кожените си ботуши и изучава острите им върхове.

— Сигурно няма да се върне много рано — подхвърли той.

— Ами не ми се вярва.

— Много мило от твоя страна, че й даваш възможност да си отдъхне.

— О, утре следобед тя ще гледа нашите. Нали знаеш, днес всичко е танто за танто.

— Е, повече няма да те задържам — каза той. Някъде вътре бръмчеше телевизорът — неговият телевизор! — Кажи на Бил, че ще мина да го видя тези дни. Сигурно няма да има нищо против.

— Не вярвам. Само че му се обади, за да се уговорите предварително.

— Добре — каза той. — Ще му се обадя. Лека нощ.

Чу щракването в слушалката и видя как лампата в антрето угасна, после мъждивата светлина в малкото прозорче също изчезна. Марджори се бе прибрала в задната стая.

Остана още малко на поста си. Целият площад гъмжеше от синове и дъщери, съпруги и съпрузи, и всичките, с изключение на него, утихваха двама по двама по-къщите.

Когато се върна в стаята си, той коленичи на пода.

Накрая легна на килима.

Заспа почти на разсъмване. След малко се събуди, а навън зад пердетата бавно се развиделяваше.

Потъна в още по-дълбоко забвение.

Сякаш изведнъж бе престанал да съществува: ръцете, краката, дрехите му — нищо не беше негово; като че някой с магическа пръчка му ги бе отнел едно по едно. Вече бяха ничии: не принадлежаха на никого, когото познаваше или за когото изобщо можеше да си а спомни.