Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (8)

III.

Поободрен, Еркюл Поаро хвана автобуса за Бродхини. Във всеки случай съществуваше още един човек, който споделяше неговото убеждение, че Джеймс Бентли е невинен. Бентли не бе толкова недружелюбен, както искаше да се изкара.

Мислите му се върнаха към затворника. Какъв унил разговор беше това! Поаро не успя да пробуди надежда в него, нито да предизвика интереса му.

„Благодаря — бе отвърнал с безразличие Бентли, — но не мисля, че някой може да направи каквото и да било.“

Той беше сигурен, че няма никакви врагове.

„Когато хората едва забелязват, че си жив, няма вероятност да имаш врагове.“

„А майка ви? Тя имала ли е неприятели?“

„Положително не. Всички я харесваха и уважаваха.“

В тона му се бе прокраднало негодувание.

„А приятелите ви?“

В отговор Джеймс Бентли бе казал или по-скоро смотолевил:

„Аз нямам приятели…“

Но това не беше съвсем вярно. Ето че Мод Уилямс се оказа негов приятел.

„Каква чудесна милост ни оказва Природата с това — мислеше си Еркюл Поаро, — че за всеки мъж, колкото и непривлекателен да изглежда, винаги се намира някоя жена.“

Въпреки сексапилния външен вид на госпожица Уилямс той подозираше, че тя всъщност е от типа на майките-закрилници. Тя притежаваше качествата, които липсваха на Джеймс Бентли — енергия, нежелание да бъде победена, решителност да постигне успехи.

Поаро въздъхна.

Какви чудовищни лъжи бе изрекъл този ден. Но какво значение имаше това — в края на краищата бяха необходими.

„Защото някъде — каза си, наслаждавайки се на абсолютната бъркотия от преплетени метафори — има игла в копата сено и сред спящите кучета се намира едно, върху което ще стъпя, и като изстрелям стрелите си във въздуха, една от тях ще падне и ще разбие стъкления дом!“