Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (31)

I.

— Чистичко извършена работа — рече полицейският началник Спенс.

Червендалестото му грубовато лице беше разгневено. Той погледна към мястото, където Еркюл Поаро седеше и слушаше със сериозен вид.

— Чисто и грозно — каза детективът. — Била е удушена — продължи. — С копринено шалче, едно от собствените й копринени шалчета, с което е била. Обвито около врата й, краищата му се кръстосват и се издърпват. Чисто, бързо, ефикасно. Бандитите в Индия го правели по този начин. Жертвата не се бори и не вика — притиска се сънната артерия…

— Изисква ли се някакво специално умение?

— Може, но по-скоро — не. Ако човек реши да го направи, може да го прочете в някоя книга. На практика никак не е трудно. Особено когато жертвата нищо не подозира, а тя не е подозирала.

Поаро кимна.

— Извършил го е някой, когото е познавала.

— Да. Заедно са пили кафе — една чаша за нея и една за госта. Отпечатъците от пръсти много внимателно са били изтрити от чашата на гостенката, но с червилото е по-трудно — останали са следи от него.

— Значи е била жена, така ли?

— И вие очаквахте да е жена, нали?

— Ами да. Натам сочат нещата. — Спенс продължи: — Госпожа Апуърд разпозна една от снимките — тази на Лили Гамбъл. Значи има връзка с убийството на госпожа Макгинти.

— Да — повтори Поаро след него, — има връзка с убийството на госпожа Макгинти.

Той си припомни изражението на госпожа Апуърд, когато бе казала:

Госпожа Макгинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен.

Спенс продължаваше:

— Госпожа Апуърд се е възползвала от отличната според нея възможност — синът й и госпожа Оливър са били на театър. Позвънила е на лицето, което я е интересувало, и го е поканила да я посети. Така и станало според вас? Тя си е играла на детектив.

— Нещо подобно. Направила го е от любопитство. Пазела е за себе си това, което е знаела, но същевременно е искала да научи повече. Въобще не си е давала сметка, че това, което върши, може да е опасно. — Поаро въздъхна. — Страшно много хора мислят, че убийството е игра. За съжаление не е така. Предупредих я, но тя не искаше да ме чуе.

— Да, зная. Преди младият Робин да потегли с госпожа Оливър, изтичал за последно в къщата, където майка му тъкмо привършвала някакъв телефонен разговор. Не поискала да му каже с кого. Играела си на загадки. Робин и госпожа Оливър си помислили, че може да сте вие.

— Де да бях аз — възкликна Еркюл Поаро. — Наистина ли нямате представа на кого е телефонирала?

— Никаква. Телефонните връзки наоколо са автоматични, нали знаете?

— Прислужницата не може ли да ви помогне?

— Не. Върнала се е около десет и половина вечерта. Тя има ключ от задната врата. Направо е отишла в стаята си, като е подминала кухнята и си е легнала. Къщата е била тъмна и тя предположила, че госпожа Апуърд е заспала и че другите още не са се върнали. — Спенс добави: — Тя е глуха и доста своенравна. Малко я интересува какво става наоколо. Мисля, че върши колкото се може по-малко работа с колкото се може повече мърморене.

— Не е ли някоя от старите и предани прислужници?

— О, не! Работи при семейство Апуърд едва от една-две години.

Един полицай надникна през вратата.

— Някаква млада дама иска да ви види, сър — каза той. — Твърди, че има нещо, което вероятно трябва да знаете. Става въпрос за снощи.

— За снощи ли? Поканете я!

Влезе Дирдри Хендерсън. Изглеждаше бледа, напрегната и както винаги — доста непохватна.

— Помислих си, че може би е по-добре да дойда — каза. — Дано само не ви прекъсвам или нещо такова — извинително добави тя.

— Съвсем не, госпожице Хендерсън.

Спенс стана и приближи един стол. Младата жена седна сковано — също като ученичка.

— Имате да ни кажете нещо за миналата нощ ли? — окуражително подхвана Спенс. — За госпожа Апуърд ли става дума?

— Да. Убили са я, нали? Пощальонът каза така, а после и хлебарят. Майка, естествено, смята, че не може да е вярно… — тя спря.

— Боя се, че майка ви не е съвсем права. Вярно е. А сега, не искахте ли да… да ни кажете нещо?

Дирдри кимна.

— Да — отвърна. — Ами… аз бях там.

В поведението на Спенс настъпи промяна. Той демонстрира още по-голямо внимание към момичето, но се долавяше, че е подплатено със служебна непоколебимост.

— Били сте там — каза. — В Лабърнъмс. По кое време?

— Не зная точно — отвърна тя. — Между осем и половина и девет предполагам. Може би по-скоро към девет. Във всеки случай беше след вечеря. Знаете ли, тя ми позвъни.

— Госпожа Апуърд ви се е обадила по телефона?

— Да. Каза, че Робин и госпожа Оливър отивали на театър в Калънки, че тя щяла да бъде съвсем сама и попита дали не бих могла да се отбия и да пия кафе с нея.

— И вие отидохте ли?

— Да.

— И… пихте кафе с нея?

Дирдри поклати глава.

— Не. Отидох там и почуках, но не получих отговор. Така че отворих вратата и влязох в коридора. Беше доста тъмно — още отвън видях, че във всекидневната не свети. Това ме учуди. Един-два пъти извиках „госпожа Апуърд“, но никой не се обади. Тогава помислих, че може би има някакво недоразумение.

— За каква грешка си помислихте?

— Помислих си, че може би и тя е отишла със сина си и госпожа Оливър на театър.

— Без да ви уведоми?

— Наистина това изглеждаше доста странно.

— Нямате ли друго обяснение?

— Е, реших, че може би Фрида погрешно е разбрала думите й. Понякога тя не разбира точно какво й се казва. Чужденка е. Тя самата беше доста развълнувана предната нощ, защото ни напуска.

— И вие какво направихте, госпожице Хендерсън?

— Просто си излязох.

— И се върнахте вкъщи?

— Да. Всъщност малко се поразходих. Вечерта беше приятна.

Спенс замълча за секунда-две, като я наблюдаваше. Поаро забеляза, че той е вперил поглед в устата й. След малко полицаят се изправи и живо произнесе:

— Е, благодаря ви, госпожице Хендерсън. Много добре постъпихте, че дойдохте при нас. Задължени сме ви.

Той се ръкува с нея.

— Мислех, че е редно да дойда — рече Дирдри. — Майка ми обаче не беше на същото мнение.

— Така ли?

— Но аз помислих, че е по-добре да дойда.

— Съвсем правилно.

Той я изпрати и се върна.

Седна, започна да барабани с пръсти по масата и погледна към Поаро.

— Нямаше червило — отбеляза. — Или не си е сложила специално тази сутрин?

— Не е само тази сутрин. Тя не употребява червило.

— Не е ли странно в днешно време?

— Тя е доста странно момиче — недоразвито.

— Не си слага и парфюм, доколкото мога да подуша. Госпожа Оливър каза, че в къщата миналата нощ миришело на някакъв парфюм, при това скъп. И Робин Апуърд го потвърждава. Не е бил парфюмът на майка му.

— Мисля, че това момиче не употребява и парфюм — каза Поаро.

— Прав сте — отвърна полицейският началник. — Прилича на капитан на хокеен отбор от старомодно девическо училище. Но май гони трийсетте.

— Точно така.

— Забавено развитие, така ли?

Детективът се замисли. После отвърна, че не е толкова просто, колкото изглежда.

— Нещо не съвпада — каза Спенс. — Нито червило, нито парфюм. И след като Дирдри има майка, а майката на Лили Гамбъл е била убита в пиянски скандал на улицата в Кардиф, когато тя е била само на девет години, не виждам как Дирдри може да е Лили Гамбъл. Но госпожа Апуърд се е обадила по телефона именно на нея миналата вечер, това не можем да отречем. — Той потри носа си. — Има нещо объркано тук.

— А медицинската експертиза?

— Няма да ни е от голяма полза. Всички съдебни лекари със сигурност ще потвърдят, че е била мъртва преди девет и половина вечерта.

— Значи госпожа Апуърд може да е била вече мъртва, когато Дирдри Хендерсън е дошла в Лабърнъмс?

— Вероятно е било така, ако казва истината. Или казва истината, или е много потайна. Майка й не искала да дойде при нас. Какво смятате за това?

Поаро се замисли.

— Нищо особено. Естествено е всяка майка да реагира по този начин. Тя е от хората, които избягват неприятностите.

Спенс въздъхна:

— Следователно знаем, че Дирдри Хендерсън е била на мястото на престъплението. Или някой друг преди нея. Жена. Жена, която използва червило и скъп парфюм.

Детективът промърмори:

— Вие ще разследвате…

Полицейският началник го прекъсна:

— Ще разследвам! Трябва да бъдем тактични. Не искам никого да плашим. Какво е правила Ив Карпентър миналата нощ? Какво е правила Шийла Рендъл? От десет до един през нощта те просто са си седели вкъщи. Знам, че Карпентър е бил на политическо събрание.

— Ив — замислено произнесе Поаро. — Модата в имената днес бързо се променя. Сега няма да чуеш името Ева. Просто не е модерно. Но Ив е популярно име.

— Тя може да си позволи скъпи парфюми — рече Спенс, като следваше нишката на собствените си размишления и въздъхна: — Трябва да научим повече за нея. Толкова е удобно да си вдовица от войната. Можеш да се появиш, където си поискаш, да си сложиш скръбно изражение на лицето и да оплакваш някой храбър млад авиатор. Никой няма да ти задава въпроси.

Той подхвана друга тема:

— Що се отнася до чукчето за захар или каквото е там, дето сте го изпратили — мисля, че сте попаднали в целта. Това е оръжието, с което е била убита госпожа Макгинти. Докторът се съгласи, че то е много подходящо за такъв тип удар. Имало е и кръв по него. Чукчето за захар е било измито, разбира се, но те не си дават сметка, че в днешно време една микроскопична частица кръв може да даде реакция с най-новите химикали. Да, това е било човешка кръв. И тук отново откриваме връзка със семейство Уедърби и Дирдри Хендерсън. Или може би греша?

— Дирдри беше напълно убедена, че чукчето за захар е било продадено по време на Празникът на реколтата в магазина „Донеси и купи“.

— А госпожа Самърхейс също ли беше така категорична, че това чукче е купено по Коледа?

— Тя никога за нищо не може да бъде категорична — отвърна мрачно Поаро. — Тя е очарователна личност, но й липсва организираност. Но аз, който живея в Лонг Медоус, мога да ви кажа следното — там прозорците непрекъснато са отворени. Всеки, който поиска, би могъл да се промъкне, да вземе нещо и после пак да го върне на мястото му, и нито госпожа Самърхейс, нито майор Самърхейс биха забелязали липсата му. Ако един ден не го намери, тя ще си помисли, че съпругът й го е взел, за да разреже заек или да насече дърва. Той пък ще реши, че жена му реже месо с него. В тази къща никой не използва нищо по предназначение. Те просто грабват каквото им е под ръка и го оставят, където им падне. Никой нищо не помни. Ако аз трябваше да живея по този начин, бих се намирал в постоянно стресово състояние. Но на тях, изглежда, това не им прави впечатление.

Спенс въздъхна.

— Е, има и нещо положително в цялата тази история — няма да екзекутират Джеймс Бентли, докато не се изясни каква е работата. Написахме писмо до канцеларията на Министерството на вътрешните работи. Дават ни това, което искахме — време.

— Струва ми се — каза Поаро, — че трябва отново да се срещна с Бентли. Сега, когато знам малко повече.