Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (20)

II.

В Лабърнъмс общата работа по книгата вървеше с пълна пара. Робин Апуърд каза напълно сериозно:

— Но вие виждате, нали, каква чудесна реплика е тази? И ако наистина уловим чувството на сексуалния антагонизъм между онзи тип и момичето, това ще внесе страхотно оживление!

Госпожа Оливър прокара пръсти през разрошената си от вятъра прошарена коса, като я разбърка още повече, сякаш бе разпиляна не от вятър, а от торнадо.

— Разбирате какво искам да кажа, скъпа Ариадни?

— О, положително разбирам какво искате да кажете — с посърнал вид отговори тя.

— Но най-важното за вас е да сте доволна от работата ни.

Само човек, склонен да се заблуждава, можеше в този момент да приеме госпожа Оливър за щастлива.

Робин весело продължи:

— Да вземем например този чудесен млад мъж, който се спуска с парашут…

Тя го прекъсна:

— Но той е на шейсет години.

— Не го виждам като такъв. Най-много на трийсет и пет години — и нито ден по-възрастен.

— Но аз от трийсет години пиша книги за него, а той беше поне на трийсет и пет в първата!

— Скъпа, ако той е на шейсет години, тогава напрежението между него и девойката — как й беше името? — Ингрид става невъзможно. Имам предвид, че това би го превърнало в противен старец.

— Определено.

— Ето, че и вие разбирате — той трябва да бъде на трийсет и пет години — заяви триумфално Робин.

— В такъв случай няма да бъде Свен Хиерсон. Просто го преправете на млад мъж — норвежец, участник в съпротивителното движение.

— Но, скъпа Ариадни, целият смисъл на пиесата е в Свен Хиерсон. Имате огромна читателска аудитория, която буквално го обожава и която ще се втурне да види именно Свен Хиерсон. Той е касов герой, скъпа!

— Но хората, които четат книгите ми, знаят що за човек е той! Вие можете да създадете съвършено нов герой — млад мъж от норвежкото съпротивително движение и просто да го наречете Свен Хиерсон.

— Ариадни, скъпа, вече ви обясних. Това не е книга, скъпа, а пиеса. На нас ни трябва нещо бляскаво! И ако съумеем да пресъздадем това напрежение, този антагонизъм между Свен Хиерсон и онази… как й беше името?… Карън… нали знаете, абсолютно противоположни и все пак ужасно силно привличащи се…

— Свен Хиерсон никога не го е било грижа за жените — отвърна писателката студено.

— Но не можете да го изкарате и хомосексуалист, скъпа. Поне не за тази пиеса. Това не са зелени дървета в някой залив или нещо подобно, а силни усещания, убийства и несравнимо забавление сред природата.

Споменаването на природата оказа своето въздействие.

— Мисля, че трябва да изляза навън — рязко каза госпожа Оливър. — Имам нужда от глътка въздух.

— Да ви придружа ли? — внимателно попита Робин.

— Не, предпочитам да бъда сама.

— Както желаете, скъпа. Може би сте права. Аз пък ще отида да разбия едно яйце за Мадре. Горката, тя се чувства малко изолирана, а обича вниманието. А вие ще си помислите за сцената в мазето, нали? Засега всичко върви чудесно! Пиесата ще има страхотен успех. Абсолютно съм уверен.

Госпожа Оливър въздъхна.

— Но най-важното е — продължи Робин — вие да сте доволна!

Хвърляйки му студен поглед, госпожа Оливър наметна своята впечатляваща военна пелерина, която си беше купила преди време от Италия, и се отправи към Бродхини.

Реши, че ще забрави тревогите си, и насочи мисълта си към разясняване на убийството. Еркюл Поаро имаше нужда от помощ. Тя щеше да хвърли един поглед на жителите на Бродхини, щеше да използва женската си интуиция, която никога не я бе лъгала, и щеше да посочи на Поаро убиеца. След това той трябваше само да събере необходимите доказателства.

Госпожа Оливър започна разследването си, като се спусна по хълма към пощата, за да си купи кило ябълки. Докато купуваше плодовете, се заприказва с госпожа Суийтимън.

След като стигнаха до взаимното убеждение, че е твърде топло за това време на годината, госпожа Оливър спомена, че е отседнала при госпожа Апуърд в Лабърнъмс.

— Да, зная — вие сте дамата от Лондон, дето пише книги за убийства, нали? Имам три от тях, издадени от „Пенгуин“.

Госпожа Оливър хвърли поглед към лавицата на издателство „Пенгуин“, която почти цялата бе затрупана с детски книжки.

— „Аферата на втората златна рибка“ — заразсъждава на глас. — Да, стана добра книга. В „Котката умря“ изкарах тръбата, с която издухват стъкло, дълга две педи вместо два метра. Смешно е една такава тръба да е толкова дълга, но от някакъв музей ми писаха за това. Понякога си мисля, че има хора, които четат книги единствено с надеждата да намерят грешки в тях. Как се казваше другата? А, да — „Смъртта на един дебютант“ — каква невъобразима каша стана в нея! Бях написала, че сулфоналът е разтворим във вода. А той не е, и цялата книга е абсурдна отначало докрай. Поне осем човека умират, преди Свен Хиерсон да бъде осенен от своето прозрение.

— Много са популярни — отбеляза събеседничката й, която не се трогна от такава необикновена самокритичност. — Няма да повярвате! Така и не съм прочела нито една от тях, не ми остава време за четене.

— И вие си имате убийство, нали? — попита госпожа Оливър.

— Да, стана миналия ноември. На една крачка оттук, така да се каже.

— Чух, че някакъв детектив е дошъл да разследва?

— А, имате предвид дребния джентълмен — чужденец, който е отседнал в Лонг Медоус? Той се отби при мен вчера и…

Госпожа Суийтимън не се доизказа, тъй като друга клиентка влезе да купи пощенски марки. Тя побърза към гишето.

— Добро утро, госпожице Хендерсън. Май е топло за сезона.

— Да, така е.

Госпожа Оливър внимателно се вгледа във високия гръб на момичето, което водеше куче на каишка.

— Няма начин цъфналите дървета да не измръзнат — заяви госпожа Суийтимън с мрачно задоволство. — Как е госпожа Уедърби?

— Добре, благодаря. Не излиза много. Напоследък духа неприятен източен вятър.

— Тази седмица в Килчестър дават страшно хубав филм, госпожица Хендерсън. Непременно трябва да го гледате.

— Мислех да отида снощи, но не успях.

— Следващата седмица ще дават филм с Бети Грейбъл. Марките от пет шилинга са се свършили. Ще ви свършат ли работа тези от два шилинга и шест пенса?

Когато момичето излезе, госпожа Оливър попита:

— Госпожа Уедърби е инвалид, нали?

— Поне така говорят — доста остро отвърна госпожа Суийтимън. — Слава богу, че ние не сме от тия, дето все им се иска да се излежават.

— Съгласна съм с вас — рече събеседничката й. — И аз й казвам на госпожа Апуърд, че ако направи усилие да използва краката си, ще е по-добре за нея самата.

Другата жена я погледна внимателно.

— Тя спокойно си ставала и ходела, така поне съм чувала.

— И сега ли?

Госпожа Оливър се замисли кой ли би могъл да бъде източникът на тази информация.

— Джанет? — наслуки каза тя.

— Джанет Грум доста мърмори — отвърна госпожа Суийтимън. — Нищо чудно — тя не е много млада и ревматизмът й жестоко я мъчи, когато задуха източният вятър. Само че на това онези ми ти дами му викат артрит и веднага се просват в инвалидни колички. Аз не мога да си позволя да ме болят краката. В днешно време тичат при доктора дори при лека настинка, само и само да оползотворят парите от здравната си осигуровка. Това, докторите, станаха много важни. А пък всъщност все не могат да ти помогнат, дори наистина да си болен.

— Права сте — каза госпожа Оливър.

Тя взе ябълките и тръгна да търси Дирдри Хендерсън. Не беше трудно, като се има предвид, че кучето й беше старо и дебело, вървеше бавно и се забавляваше лениво да изследва туфите трева, и приятните миризми наоколо.

„Кучетата — помисли си госпожа Оливър, винаги са били повод за запознанство.“

— Колко е мил! — възкликна тя.

Едрата млада жена с простовато лице я погледна със задоволство.

— Направо е очарователен — рече. — Нали така, Бен?

Бен вдигна глава, леко разтърси тялото си, прилично на кренвирш, направи инспекция с носа си на китка магарешки тръни, одобри ги и се зае да изразява одобрението си по познатия кучешки начин.

— Хапе ли? — попита госпожа Оливър. — Кучетата от тази порода често хапят.

— Да, ужасно хапе. Затова го държа на ремък.

— Така и предполагах.

Двете жени пообсъдиха още малко въпросното куче.

След това Дирдри Хендерсън някак прибързано каза:

— Вие сте… Вие сте Ариадни Оливър, нали?

— Да. Отседнала съм при семейство Апуърд.

— Зная. Робин ни каза, че ще пристигнете. Страшно харесвам книгите ви.

Госпожа Оливър както винаги се изчерви от неудобство.

— О! — промърмори тя и тягостно добави: — Много се радвам.

— Не съм ги чела всичките, защото ги получаваме от „Таймс Бук Клъб“, а майка ми не обича много криминални романи. Тя е болезнено чувствителна и тези истории я държат будна по цели нощи. Но аз ги обожавам.

— Имали сте истинско криминално приключение тук, нали така? — каза госпожа Оливър. — В коя къща бе извършено престъплението? В една от тези ли?

— Ей там, в онази.

Гласът на Дирдри Хендерсън звучеше доста сподавено.

Писателката погледна към дома на госпожа Макгинти. Входните стълби бяха окупирани от две несимпатични деца на семейство Кидъл, които ентусиазирано измъчваха една котка.

Щом госпожа Оливър се приближи, за да ги нахока, котката избяга, пускайки в употреба острите си нокти.

По-голямото дете, жестоко издрано, започна да вие.

— Така ти се пада! — каза госпожа Оливър и добави към Дирдри Хендерсън: — Къщата няма вид на място, където е било извършено убийство, нали?

— Не, наистина.

Двете жени бяха на едно мнение по този въпрос. Госпожа Оливър продължи:

— Възрастна прислужница, която е била ограбена, нали?

— От нейния наемател. Имала малко пари, държала ги под една дъска на пода.

— Разбирам.

Дирдри Хендерсън внезапно добави:

— Но може всъщност изобщо да не е бил той. Тук е дошъл някакъв смешен човечец — чужденец. Името му е Еркюл Поаро.

— Еркюл Поаро? О, да, познавам го.

— Наистина ли е детектив?

— Скъпа моя, той е невероятно известен и страхотно умен.

— Значи ще установи, че не го е извършил той.

— Кой?

— Ами… наемателят. Джеймс Бентли. От все сърце се надявам, че ще се отърве.

— Така ли? Защо?

— Защото не искам да му се случи нещо лошо. Не искам.

Госпожа Оливър я погледна с любопитство, сепната от разпалеността в гласа й.

— Познавахте ли го?

— Не — отвърна Дирдри. — Не го познавах. Но веднъж Бен си бе заклещил крака в капан и той ми помогна да го освободя. Поговорихме малко…

— Що за човек беше?

— Ужасно самотен. Майка му току-що бе починала. А той бе много привързан към нея.

— А вие към вашата? — попита госпожа Оливър.

— Да. Затова го и разбирах. Искам да кажа, че разбирах какво чувства. Майка ми си има само мен и аз — нея.

— Робин ми каза, че имате втори баща.

Дирдри отвърна горчиво:

— О, да, имам втори баща.

Госпожа Оливър подхвърли:

— Не е същото като да имаш истински баща. Помните ли баща си?

— Не, починал е преди да се родя. Мама се омъжила за господин Уедърби, когато съм била на четири години. Винаги… винаги съм го мразела. А и мама… — Тя направи пауза, преди да изрече: — Животът на мама винаги е бил много тъжен. Отникъде съчувствие или разбиране. Вторият ми баща е изключително коравосърдечен човек, жесток и студен.

Госпожа Оливър кимна и после промърмори:

— Този Джеймс Бентли изобщо не ми прилича на престъпник.

— Никога не съм предполагала, че полицията ще арестува него. Сигурна съм, че убиецът е някой скитник. Понякога по тези места се срещат ужасни просяци. Трябва да е бил някой от тях.

Писателката каза утешително:

— Може би Еркюл Поаро ще разбере истината.

— Да, може би…

Дирдри Хендерсън рязко се обърна и влезе в двора на Хънтърс Клоуз.

Госпожа Оливър се загледа след нея секунда-две, а после извади малък бележник от чантата си, където написа: „Не е Дирдри Хендерсън“ — и така надебели „не“-то, че моливът се счупи.