Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (7)

II.

— Извинете ме, имате ли нещо против, ако седна при вас и поговорим?

Поаро, настанил се на една малка масичка в „Синята котка“, вдигна стреснато поглед от менюто, което изучаваше. В „Синята котка“, с нейните дъбови мебели и калайдисани тигани, беше доста тъмно, но младата дама, която седна до детектива, ярко се открояваше на тъмния фон.

Тя имаше златиста коса и бе облечена в синьо-зелен костюм. Нещо повече, Еркюл Поаро съзнаваше, че я бе виждал някъде.

Тя продължи:

— Вижте, неволно чух някои неща от това, което казахте на господин Скатъл.

Поаро кимна. Даваше си сметка, че в кабинетите на Бредър и Скатъл се подслушват по-скоро за удобство, отколкото за разкриване на тайни. Това никак не го притесни, още повече че сам желаеше повече публичност.

— Вие пишехте на машина — отбеляза той. — Седяхте отдясно на задния прозорец.

Жената кимна. Зъбите й се бялнаха в успокояваща усмивка. Много здрава млада жена, с едра фигура, която срещна одобрението на Поаро. Около трийсет и три или трийсет и четири годишна, прецени той, по природа тъмнокоса, но кой ли се подчинява на природата?

— Става дума за господин Бентли — рече тя.

— Какво за господин Бентли?

— Той ще обжалва ли? Означава ли това, че има нови доказателства? О, толкова съм доволна. Не можех, просто не можех да повярвам, че го е извършил.

Поаро вдигна вежди.

— Значи вие не вярвате, че той го е извършил — изрече бавно.

— Ами поне в началото не. Мислех, че може би е грешка. Но после уликите… — Тя спря.

— Да, уликите — каза детективът.

— Просто като че ли няма кой друг да го е направил. Помислих си, че вероятно е мръднал малко.

— Той изглеждал ли ви е малко… как да кажа… странен?

— О, не. Поне не в този смисъл. Беше просто срамежлив и непохватен, както всеки друг би могъл да бъде. Истината е, че не даваше всичко от себе си. Не беше особено самоуверен.

Поаро я погледна. Тя положително беше уверена в себе си. Вероятно притежаваше достатъчно увереност за двама.

— Харесвахте ли го? — попита.

Жената се изчерви.

— Да, беше ми симпатичен. Ейми, другото момиче от службата, му се присмиваше и го наричаше „мухльо“. Но аз го харесвах. Беше внимателен и учтив и наистина знаеше много. Имам предвид неща от книгите.

— А, да, неща от книгите.

— Майка му му липсваше. Била болна от години. Всъщност не точно болна, но в никакъв случай не била здрава. Той правел всичко за нея.

Поаро кимна. Познаваше тези майки.

— Разбира се, тя също се е грижила за него. Искам да кажа, че е внимавала за здравето и гърдите му през зимата, какво е ял и прочие.

Детективът отново кимна и попита:

— Бяхте ли приятели?

— Не знам, не съвсем. Беше ни приятно понякога да разговаряме. Но след като напусна работата си тук, аз… не съм го виждала много често. Веднъж му писах приятелско писмо, но той не ми отговори.

Поаро внимателно попита:

— Но вие го харесвате, нали?

Тя отговори доста предизвикателно:

— Да, харесвам го…

— Това е чудесно — каза той.

Мислите му се върнаха към деня на неговия разговор с осъдения затворник… Ясно видя Джеймс Бентли. Пепелявосивата коса, слабото недодялано тяло, ръцете с изпъкналите кокалчета, големите китки, адамовата ябълка на хилавия му врат. Представи си прикрития, смутен, почти лукав поглед. Това не бе прям човек, не можеше да се довери на думата му — потаен, лъжлив човек, с неприятен, мънкащ говор… Такова впечатление би оставил Джеймс Бентли и у най-повърхностния наблюдател. Такова бе и впечатлението, което той направи от подсъдимата скамейка. На човек, който изрича лъжи, краде пари и като нищо би могъл да удари по главата една стара жена…

Но на полицейския началник Спенс, който добре познаваше хората, не бе произвел такова впечатление. Нито върху Еркюл Поаро… А сега и това момиче.

— Как се казвате, мадмоазел? — попита я той.

— Мод Уилямс. Мога ли да направя нещо, с което да помогна?

— Мисля, че можете. Някои хора вярват, госпожица Уилямс, че Джеймс Бентли е невинен. Те се стремят да докажат това. А аз съм натоварен с това разследване. И мога да заявя, че вече значително съм напреднал, да, значително съм напреднал.

Тази лъжа Поаро изговори, без да се изчерви. Според него това бе много необходима лъжа. Някой някъде трябваше да бъде силно обезпокоен. Мод Уилямс щеше да говори, а думата е като камък, хвърлен в езеро — образува кръгове, които се разширяват и обхващат все по-голямо пространство.

Детективът рече:

— Казвате, че често сте разговаряли с Джеймс Бентли. Разказвал ви е за майка си и за живота си вкъщи. Споменавал ли ви е някога дали той и майка му са били в лоши отношения?

Жената се замисли.

— Не… Не това, което вие имате предвид. Според мен майка му не обичаше много младите момичета.

— Майките на преданите синове никога не обичат младите момичета. Не, имам предвид нещо повече от това. Някаква семейна вражда или враг, някой, който му е имал зъб за нещо?

Тя поклати глава.

— Никога не е споменавал подобно нещо.

— А говорил ли ви е за хазяйката си, госпожа Макгинти?

Момичето леко потръпна.

— Не конкретно за нея. Веднъж ми каза, че твърде често му поднасяла пушена риба и че била разстроена, тъй като загубила котката си.

— Споменавал ли е някога, моля, бъдете откровена, че знае къде хазяйката му държи парите си?

Цветът се отдръпна от лицето й, но тя предизвикателно повдигна брадичката си.

— Фактически, да. Говорехме за хора, които нямат доверие в банките, и той заяви, че хазяйката му държала спестените си пари под една дъска на пода. Каза го така: „Бих могъл да се възползвам от тях, по което и да е време, когато нея я няма.“ Не звучеше точно като шега, той никога не се шегуваше, по-скоро сякаш нейното нехайство наистина го тревожеше.

— А — рече Поаро, — това е добре. Искам да кажа от моя гледна точка. — Когато Джеймс Бентли мисли за кражба, тя му изглежда като действие, което би могъл да извърши някой друг, но не и той самият. Разбирате ли, би могъл да каже: „Един ден някой ще я удари по главата заради парите.“

— Във всеки случай той не е имал това предвид.

— О, не. Но думите, колкото и безобидни да са, издават що за човек си. Умният престъпник никога не би си отворил устата, но престъпниците рядко са умни, обикновено са празноглави и много бъбриви — затова и повечето от тях биват залавяни.

Мод Уилямс рязко отвърна:

— Но все някой трябва да е убил старата жена.

— Естествено.

— Кой тогава? Знаете ли? Имате ли представа?

— Да — излъга Еркюл Поаро. — Мисля, че имам доста добра представа. Но още сме едва в началото на разследването.

Младата жена погледна часовника.

— Трябва да се връщам. Почивката ни е само половин час. Тук, в Килчестър, е така. Преди това работех в Лондон. Ще ме уведомите ли, ако има нещо, което мога да направя, което наистина е по силите ми да направя?

Поаро извади визитната си картичка. На нея написа Лонг Медоус и телефонния номер.

— Можете да ме намерите там.

Името му, забеляза той с неудовлетворение, не й направи особено впечатление. Не можеше да не отбележи, че на младото поколение изключително много му липсват познания за известни личности.